Решение № 14477 от 29.12.2025 г. на Административен съд - Варна по дело № 1275/2025 г.

Производството е по реда на чл.145 и сл. от Административно-процесуалния кодекс (АПК), вр. чл.40, ал.1 от Закона за достъп до обществена информация (ЗДОИ). Образувано е по подадена жалба от В. И. Х., [ЕГН], от гр. Варна, чрез адв. С. С. срещу Решение № Р-ДОИ-11 от 28.05.2025 г., постановено от Д. К. - член на Комисия за енергийно и водно регулиране, с което е предоставен частичен достъп до информация по заявление с вх. № ДОИ-20 от 02.05.2025 г. Наведените в жалбата основания за оспорване са за съществено нарушение на административнопроизводствени правила и противоречие на обжалвания акт с материалноправните разпоредби и целта на закона - отменителни основания по чл.146, т. 3, т. 4 и т.5 от АПК. Аргументите на жалбоподателката са свързани с липсата на мотиви относно наличието на надделяващ обществен интерес, доколкото поисканата информация е свързана с ефективното упражняване на правомощията на КЕВР в качеството му на регулаторен орган в енергетиката. Според жалбоподателката заявената за достъп информация би повишила прозрачността и отчетността в работата на контролния държавен орган. По т. 1 от заявлението жалбоподателката изтъква, че предоставената частична информация е в противоречие с разпоредбите на ЗДОИ и в частност на чл. 31 и на §1, т. 6 от неговите допълнителни разпоредби. Сочи, че мотивът на органа е в противоречие и с чл. 32, т. 4, изр. второ от Директива 2019/944 във връзка с нейните съображения по т. 61, по т. 65 до 78 и по т. 80 до 86. Според жалбоподателката отказът по т. 2 от Решението е в противоречие с чл. 2, ал. 2, чл. 3, ал. 1 и 2, чл. 7, чл. 8 от ЗДОИ и § 1, т. 6 от неговите допълнителни разпоредби, във вр. с чл. 4, 14 и 15 от него, поради наличието на надделяващ обществен интерес. В тази връзка сочи и противоречие с чл. 32, т. 4, изр. трето от Директива 2019/944. Въз основа на тези аргументи се отправя искане за отмяна на атакуваното решение в обжалваната му част и за връщане на преписката на административния орган със задължителни указания за предоставяне на поисканата информация, съобразно заявлението на жалбоподателката. В съдебно заседание и в писмени бележки с.д. 19848/27.11.2025г. процесуалният представител на жалбоподателката адв. С. излага подробни доводи в подкрепа на жалбата и претендира разноски по представен списък по чл.80 от ГПК. Ответникът – Д. К. – член на комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР), представляван от гл. юрисконсулт С. П. изразява становище за недопустимост, а в условията на евентуалност за неоснователност на жалбата. В писмени бележки с.д. 20194/02.12.2025г. отправя искане жалбата да бъде оставена без разглеждане, а в условията на алтернативност да бъде отхвърлена като неоснователна и недоказана. Моли за присъждане на разноски. В открито съдебно заседание проведено на 24.11.2025г. процесуалният представител на жалбоподателката адв. С. С. заяви, че поддържа жалбата само по отношение на т. 1 от заявлението, а по т. 2 не я поддържа. Административен съд – Варна в настоящия си състав, след като се запозна с доказателствата по делото и обсъди доводите на страните в производството, приема за установено от фактическа страна следното: На 02.05.2025г. до председателя на КЕВР е отправено Заявление с вх.№ ДОИ-20/02.05.2025 г., от В. И. Х., чрзе адв. С. С., с което заявителката е поискала да й бъде предоставена, по реда на ЗДОИ следната информация: „1. План за развитие на мрежата на „Електроразпределение Север“ АД, представен от дружеството в КЕВР през 2024 г.; 2. Насоки на КЕВР към електроразпределителните дружества за съставяне на плановете за развитието на електроразпределителните мрежи и обвързването им с регулаторните им периоди за утвърждаване на цените за достъп и пренос до и през електроразпределителната мрежа, а в случай, че такива не са издадени - да се посочи етапа, на който се намират и планираната дата за издаване и публикуване на техния проект“. В заявлението е посочено, че исканата информацията ще позволи на заявителката да си състави мнение за ефективното упражняване на правомощията на КЕВР в качеството й на национален регулаторен орган в енергетиката. Също така е посочен и електронен адрес: [електронна поща], на който да бъде предоставена исканата информация. С писмо изх. №ДОИ-20/08.05.2025г. ответникът по делото е поискал от „Електроразпределение Север“ АД на осн. чл. 31, ал. 2 от ЗДОИ да изрази изричното си писмено съгласие за предоставяне на достъп до информацията по т. 1 от Заявление с вх. № ДОИ-20/02.05.2025г. В отговор в КЕВР е получено писмо вх. №ДОИ-20/16.05.2025г. от „Електроразпределение Север“ АД, в което е посочено, че дружеството не дава своето съгласие за предоставяне на информация, извън тази, публикувана в Доклада за дейността на КЕВР за 2024г. по отношение на плановете за развитие на електроразпределителните мрежи. В писмото е посочено, че в заявлението не са посочени обстоятелства, които обуславят наличието на надделяващ обществен интерес и налагат предоставянето на изисканата информация. С Решение №Р-ДОИ-11/ 28.05.2025г. ответникът по делото на основание чл. 28, ал. 2 от Закона за достъп до обществена информация е предоставил на В. И. Х., чрез адв. С. Г. С. достъп до исканата със заявление за достъп до обществена информация с вх. № ДОИ-20 от 02.05.2025 г., по т. 1 в обема, публикуван в Доклада за дейността на Комисията за енергийно и водно регулиране за 2024 г., който е достъпен на електронен адрес: , а по т. 2 заявителката е уведомена, че към момента Комисията за енергийно и водно регулиране не е приела насоки към електроразпределителните дружества за съставяне на плановете за развитието на електроразпределителните мрежи и обвързването им с регулаторните им периоди за утвърждаване на цените за достъп и пренос до и през електроразпределителната мрежа. С писмо изх. №ДОИ-20/28.05.2025г. Решението е изпратено на заявителката В. И. Х., която с жалба вх. №ДОИ-20/06.06.2025г. е оспорила същото пред Административен съд – Варна. При така установените факти настоящият съдебен състав на Административен съд – Варна, като извърши цялостна проверка на оспорения административен акт на всички основания по чл.146 от АПК по реда на чл.168 от АПК, достигна до следните правни изводи: Жалбата е депозирана в законоустановения срок от надлежна страна, имаща право и интерес от обжалването, пред родово и местно компетентен съд, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество. Разгледана по същество, същата е частично основателна на следните мотиви: Оспореното Решение е издадено от компетентен орган съобразно представеното на л. 10-12 от административна преписка, Извлечение от Протокол № 98 от 28.03.2025 г. от закрито заседание на КЕВР. Видно от т. 7 КЕВР е определила нейния член Д. К. да взема решения за предоставяне или за отказ от предоставяне на достъп до искана обществена информация. Въз основа на това решение и в качеството си на член на КЕВР Д. К. е постановил и оспореното в настоящото дело Решение № Р-ДОИ-11 от 28.05.2025 г., поради което компетентността на органа не е спорна. Между страните не съществува спор относно характера на търсената информация. Право на гражданите и организациите е да изискат информация от държавен орган или учреждение по въпроси, които представляват за тях законен интерес, освен ако информацията не е държавна или друга защитена от закона тайна или не засяга чужди права по арг. от чл. 41 от Конституцията на Република България. Осъществяването на това право не може да бъде насочено срещу правата и доброто име на другите граждани, както и срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала. Съгласно Решение № 7 от 4 април 1996г. по к.д. № 1 от 1996г. на КС на РБ: „Правото да се търси и получава информация по чл. 41, ал. 1 от Конституцията обхваща задължението на държавните органи да осигуряват достъп до общественозначима информация. Съдържанието на това задължение подлежи на определяне по законодателен път. То включва задължение на държавните органи да публикуват официална информация, както и задължение да се осигурява достъп до източници на информация. Неговото ограничаване на основанията, посочени в изр. 2, изисква установяване по законодателен път на обстоятелствата, които се отнасят до съображения за национална сигурност или защита на обществения ред. Това се отнася и до основанията, на които може да бъде отказвана информация на гражданите от страна на държавни органи или учреждения съгласно чл. 41, ал. 2 от Конституцията. Правото, установено в тази разпоредба е лично. То се свързва с обоснован законен интерес на гражданите, а ограничаването му - със създаването на законова регламентация на хипотезите, в които информацията съставлява държавна тайна или друга тайна, за която съществуват предвидени от закона основания за опазването й". Съгласно чл.2, ал.1 от ЗДОИ, обществена информация по смисъла на този закон е всяка информация, свързана с обществения живот в Република България и даваща възможност на гражданите да си съставят собствено мнение относно дейността на задължените по закона субекти. Съгласно чл. 9 от ЗДОИ, обществената информация, създавана и съхранявана от органите и техните администрации, се дели на официална и служебна, като чл. 11 дефинира като служебна информацията, която се събира, създава и съхранява във връзка с официалната информация, както и по повод дейността на органите и техните администрации. В случая характерът на поисканата информация относно план за развитие на мрежата на „Електроразпределение – Север“ АД, представен на КЕВР през 2024г. и насоки на КЕВР към електроразпределителните дружества за съставяне на плановете за развитието на електроразпределителните мрежи и обвързването им с регулаторните им периоди за утвърждаване на цените за достъп и пренос до и през електроразпределителната мрежа, съдът приема, че попада в предметния обхват на ЗДОИ. Това е така, тъй като тази информация би дала възможност на заявителката да си състави собствено мнение по отношение работата на държавния орган. Редът и условията за предоставяне на достъп до обществена информация са подробно регламентирани в глава ІІ и глава III на ЗДОИ. В чл. 28, ал. 1 от ЗДОИ е установено изрично задължение на субектите по чл. 3 да разгледат подадените до тях заявления за достъп до търсената информация, като това задължение е скрепено със срок - не по-късно от 14 дни след датата на регистриране на заявлението. Съгласно ал. 2 на цитираната разпоредба в определения от закона срок органите или изрично определени от тях лица, вземат решение за предоставяне или за отказ от предоставяне на достъп до исканата обществена информация, за което уведомяват писмено заявителя. Разпоредбите на чл. 37, чл. 38 и чл. 39 от ЗДОИ императивно регламентират основанията за отказ, съдържанието на решението за отказ, както и редът за неговото съобщаване на заявителя. В случая поисканата от жалбоподателката информация по т. 1, касае акт на трето лице – „Електроразпределение Север“ АД и не е спорно, че следва да се квалифицира като служебна обществена информация. Съгласно чл. 21, ал. 1, т. 30а от Закона за енергетиката (ЗЕ), КЕВР контролира плановете на операторите на електроразпределителните мрежи за развитието на разпределителната мрежа и планираните инвестиции за следващите пет до десет години, с особен акцент върху основната разпределителна инфраструктура, необходима за присъединяване към мрежата на нови произвеждащи мощности и нови товари, включително точки за зареждане на електрически превозни средства, както и използването на оптимизацията на потреблението, енергийната ефективност, съоръженията за съхраняване на енергия или други ресурси, които операторите на разпределителните мрежи използват като алтернатива на разширяването на системата. В тази връзка „Електроразпределение Север“ АД е представило в КЕВР план за развитие на мрежата, който е предмет на Заявление с вх. № ДОИ-20/02.05.2025г. по т. 1. Съобразно изложеното в заявлението съображение, посредством нейното предоставяне се цели създаване възможност на заявителката да си състави мнение за ефективното упражняване на правомощията на КЕВР в качеството на национален регулаторен орган в енергетиката. Независимо, че е предоставена частична информация под формата на публикуван Доклад за дейността на КЕВР за 2024г., съдът намира, че изложените мотиви за това в процесното решение са недостатъчни, за да обосноват процесното решение. На първо място, ответникът в решението не е посочил правното основание за отказ за предоставяне на цялата заявена информация, поради което е допуснато нарушение на изискването за форма на административния акт по смисъла на чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК във вр. чл. 38 от ЗДОИ. Фактическите основания, послужили за оспореното решение по т. 1, сочат на разпоредбата на чл. 37, ал. 1, т. 2 от ЗДОИ, която предвижда като основание за отказ за предоставяне на достъп до обществена информация случаите, при които достъпът засяга интересите на трето лице и лицето изрично е отказало предоставянето на информацията, като изключение е предвидено при наличието на надделяващ обществен интерес. В тези случаи съответният орган, съгласно чл. 31, ал. 2 от ЗДОИ, е длъжен да поиска изричното писмено съгласие на третото лице, както и е длъжен да спази точно условията, при които третото лице е дало съгласие за предоставяне на отнасяща се до него информация. В съответствие с това изискване в случая административният орган правилно е поискал съгласието на третото лице – „Енергоразпределение Север“ АД, което в писмо от 16.05.2025г. не е дало съгласие за предоставяне на искания план. Според настоящия съдебен състав, необосновано административния орган е отказал предоставянето на исканата информация в пълен обем, понеже това засяга интересите на трето лице и то изрично е отказало предоставяне на исканата обществена информация. В тази насока е основателно възражението на жалбоподателката за наличието на надделяващ обществен интерес. Съгласно разпоредбата на чл. 37, ал. 1, т. 2 от ЗДОИ основание за отказ за предоставяне на обществена информация е налице, когато достъпът засяга интересите на трето лице и то изрично е отказало предоставяне на исканата обществена информация, освен в случаите на надделяващ обществен интерес. По силата на чл. 31, ал. 4 от ЗДОИ, при отказ на засегнатото лице, органът следва да предостави информацията в обем и по начин, който да не разкрива информацията, която се отнася до третото лице и в противоречие с условието за надделяващ обществен интерес, предвидено в нормата на чл. 37, ал. 1, т. 2 от ЗДОИ. Анализът на последната норма налага извода, че липсата на съгласие на засегнатото лице за предоставяне на информация не е абсолютно и достатъчно основание за отказ да се предостави достъп до исканите сведения, а зависи и от отсъствието на надделяващ обществен интерес. Законът сам предвижда изключение от този общ принцип с разпоредбата на чл. 31, ал. 5 от ЗДОИ, съгласно която задължението за предоставяне на информацията остава, ако е налице "надделяващ обществен интерес от разкриването й". Следователно преценката налице ли е или не надделяващ обществен интерес е елемент от хипотезата по чл. 13, ал. 4 от ЗДОИ и без излагането на мотиви за този релевантен юридически факт, органът не е изпълнил задължението си по чл. 38 от ЗДОИ. Съгласно § 1, т. 6 от ДР на ЗДОИ "надделяващ обществен интерес" е налице, когато чрез исканата информация се цели разкриване на корупция и на злоупотреба с власт, повишаване на прозрачността и отчетността на субектите. До доказване на противното обществен интерес от разкриването е налице, когато информацията улеснява прозрачността и отчетността на субектите относно вземаните от тях решения; гарантира законосъобразното и целесъобразното изпълнение на законовите им задължения; разкрива лошо управление на държавно или общинско имущество или други незаконосъобразни или нецелесъобразни действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица в съответните администрации, с които се засягат държавни или обществени интереси, права или законни интереси на други лица; когато е свързана със страните, подизпълнителите, предмета, цената, правата и задълженията, условията, сроковете, санкциите, определени в договори, по които едната страна е задължен субект. Липсата на анализ и несъобразяване с посочените правни норми, респ. отсъствието на конкретни мотиви, оборващи презумпцията по § 1, т. 6 от ДР на ЗДОИ, представляват самостоятелно основание за отмяна на оспорения отказ. Презумпцията за съществуването на обществения интерес означава предварително приемане на нещо за вярно до доказване на противното. По тази причина позоваващият се на този текст не е длъжен да доказва съществуването на обществен интерес, както неправилно е посочено в писмото на „Електроразпределение Север“ АД. Онзи, който твърди обратното, е длъжен да го докаже, което в случая не е изпълнено от ответната страна. Задължение на органа е да направи преценка за съществуването на такъв интерес, каквато в случая въобще не е извършена. В процесното решение липсват каквито и да са факти, обстоятелства и изводи, оборващи презумпцията по § 1, т. 6 от ДР на ЗДОИ. Ответникът е бил длъжен да посочи по какви причини счита, че необходимостта от ограничаване на достъпа до исканата информация съществено превишава обществения интерес от прозрачността и отчетността на КЕВР, респективно от свободен достъп до заявената информация. ЗДОИ не поставя условие тази преценка да бъде извършена само при позоваване на наличието на такъв интерес от страна на заявителката, поради което и предвид задължението на органа да постанови акта си при спазване на задължението си по чл. 35 от АПК, чл. 4, чл. 7 и чл. 9 от АПК, то за ответния административен орган е налице задължение да обсъди липсата и наличието на надделяващ обществен интерес, независимо дали заявителката се е позовала на цитирания текст. Фактическите и правни основания са задължителни елементи от съдържанието на индивидуалния административен акт и имат пряко отношение за защита на засегнатите права и интереси. При липса на фактически и правни основания съдът не е в състояние да установи законосъобразността на постановения акт. При липсата на изложени мотиви за наличието на релевантния юридически факт – „надделяващ обществен интерес“ и при неустановеност на реалното засягане на интересите на трето лице, посочено в акта, за съда е невъзможно да прецени законосъобразността на акта и да направи вместо органа правен извод за приложимостта на чл. 37, ал. 1, т. 2 от ЗДОИ. Това нарушение на административнопроизводствените правила е съществено, в резултат на което е налице и нарушение на материалния закон, предвид възможността при недопускане на това нарушение да се достигне до различен правен резултат, а именно - удовлетворяване на процесното заявление за достъп до обществена информация. Невъзможността на съда да извърши преценка за материална законосъобразност на оспорения частичен отказ за предоставяне на обществена информация в настоящото производство води до невъзможност и за преценка дали актът съответства на целта на закона, регламентирана като принципи в чл. 6 ал. 1 от ЗДОИ. Следователно съдът приема, че процесното решение в обжалваната му част по т. 1 е издадено при съществено нарушение на изискването за форма, а именно липса на мотиви по смисъла на чл. 146, т. 2 във вр. с чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК, както и при съществено нарушение на административнопроизводствени правила по смисъла на чл. 146, т. 3 от АПК и при противоречие с материалноправни разпоредби по смисъла на чл. 146, т. 4 от АПК, което води до неговата незаконосъобразност. С оглед на изложеното оспореното Решение №Р-ДОИ-11 от 28.05.2025 г., постановено от Д. К. - член на Комисия за енергийно и водно регулиране, с което е предоставен достъп до информация по заявление с вх. № ДОИ-20 от 02.05.2025 г. в частта по т. 1 следва да бъде отменено, а преписката да бъде върната на задължения субект за ново произнасяне при спазване на дадените задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона. Съгласно чл. 174 от АПК, в този случай съдът следва да определи срок за новото произнасяне. Доколкото всички необходими и относими доказателства са събрани, органът следва да се произнесе в 14-дневен срок от получаване на преписката, след влизане в сила на настоящото съдебно решение. Съдът намира за неоснователно искането на жалбоподателката за отправяне на преюдициално запитване по т.1. Съгласно разпоредбата на чл. 267 от ДФЕС и постоянната практика на СЕС, националният съд е длъжен да отправи преюдициално запитване винаги когато е налице съмнение относно приложението на общностната разпоредба, като при неспазване на това изискване държавите членки носят отговорност за неправилно прилагане на правото на ЕС. Такова задължение обаче не съществува, а и запитването е недопустимо за разглеждане от СЕС, когато разпоредбата от правото на ЕС вече е била тълкувана или когато точното прилагане на общностното право е толкова очевидно, че не оставя никакво място за съмнение (теорията на ясния акт - Решение на СЕС от 1982 по делото C. I. L. F. I. T., № 283/81). В същата насока са и предпоставките по чл. 629, ал. 3 от ГПК. Прилагайки нормите на чл. 31 от ЗДОИ и § 1, т. 6 от ДР на с.з. при разрешаване на правния спор, съдът не намира, че се налага тълкуване на конкретни норми от Директива 2019/944 на Европейския парламент и на Съвета от 5 юни 2019 година, поради съмнение относно съдържанието им. В частта по т. 2 предвид направеното оттегляне на жалбата от проц. представител на жалбоподателката адв. С. в о.с.з. проведено на 24.11.2025г., жалбата срещу оспореното решение следва да бъде оставена без разглеждане и производството по делото – прекратено в тази му част. Предвид изхода на спора и на основание чл.143, ал.1 от АПК, в полза на жалбоподателката следва да се присъдят сторените в производството разноски, които съгласно представен списък се претендират в размер на 10 лв. за заплатена държавна такса за образуване на настоящото производство. По отношение на заявеното искане за определяне на адвокатско възнаграждение в условията на чл. 38, ал.1, т.3, предл. второ от Закона за адвокатурата за осъществената правна помощ и процесуално представителство от адвокат С. С., приложение следва да намери правилото по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. В този случай съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в Наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна да го заплати. Съгласно чл. 8, ал. 3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, за процесуално представителство, защита и съдействие по административни дела без определен материален интерес, извън случаите по ал. 2, възнаграждението е 1000 лв. Съдът в този състав, като съобрази видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото, както и факта, че жалбата е частично основателна по т. 1, приема, че в полза на адв. С. С. следва да се присъди адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ на жалбоподателката В. Х. по реда на чл. 38, ал. 1, т. 3 от Закона за адвокатурата в размер на 500 лв. с ДДС, платими от ответната страна. Поради оттеглянето на жалбата по т. 2 основателно се явява искането на процесуалния представител на ответника за присъждане на разноски в тази част. Основанието за прекратяване на делото по т. 2 е направен отказ от оспорването, като по делото липсват данни, че именно ответникът с поведението си е дал повод за завеждането му. По делото не се установява и наличието на данни за злоупотреба с право, с оглед на което и отговорността за разноски следва да бъде разпределена съгласно общото правило на чл. 143, ал. 3 от АПК, на основание чл. 40, ал. 1 от ЗДОИ. Жалбоподателката следва да бъде осъдена на основание чл. 143, ал. 3 от АПК, да заплати разноски за осъщественото процесуално представителство, в размер на 100 лв., съгласно чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ в приложимата редакция (Изм. – ДВ, бр. 53 от 2025 г., в сила от 1.10.2025 г.), представляващи юрисконсултско възнаграждение. Мотивиран от изложеното и на основание чл.172, ал.2 от АПК, Административен съд - Варна, ХХХІV-ти състав