Решение № 2371 от 10.5.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 3199/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК. С решение № 20211389 от 15.11.2021 г. по гр.д. № 23439/2021 г. Софийски районен съд, 32 състав отхвърлил предявения от К. Б. Г. (Ф.), ЕГН ••••••••••, срещу „БАНКА ДСК“ АД, ЕИК •••••••, иск за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответника сума в общ размер 10 799.57лв. по изпълнителен лист, издаден по гр.д. № 14894/2007 г. на СРС, 30 състав, въз основа на който е образувано изп.д. № 1596/2021 г. по описа на ЧСИ М.Б.. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищцата е осъдена да заплати на ответника сумата 300 лв. – разноски по делото. Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищцата К. Б. Г., която го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност - неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Първостепенният съд неправилно приел, че от датата на издаване на изпълнителния лист на 09.07.2007 г. до датата на образуване на изпълнителното дело на 31.05.2012 г. не е изтекла 5-годишната погасителна давност. В нарушение на чл. 116, б. „в“ ЗЗД и т. 10 от Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС съдът приел, че молбата за образуване на изпълнителното дело е прекъснала давността. Съгласно тълкувателното решение, давността се прекъсвала с предприемане на изпълнително действие. Районният съд не обсъдил приетите преписи от три изпълнителни дела, видно от които било, че по първото изпълнително дело не били предприети никакви изпълнителни действия, спиращи погасителната давност. Съдът не посочил нито едно изпълнително действие по трите дела, образувани в периода 2012 – 2021 г., годно да прекъсне давността по смисъла на цитираното тълкувателно решение. Изводите на СРС, че всяка молба без последващо изпълнително действие прекъсва погасителната давност, противоречали изцяло на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, с което се приело, че Постановление № 3/1980 г. на Пленума на Върховния съд е загубило сила. Практиката на ВКС по прилагането на ТР 2/13 г. възприемала, че давността се прекъсва директно с изпълнителното действие, а в случаите когато такова не е налице, то не е налице изпълнителен способ, който да е прекъснал давността. Видно от изп.д. № 5027/2012 г., спрямо К. Г. не били предприемани никакви изпълнителни действия, а такива не били предприети и спрямо никой от солидарните длъжници. Поради това и делото било прекратено с постановление на ЧСИ от 04.10.2016 г. Неправилно първоинстанционният съд приел, че до приемането на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС давност не е текла. Съдът не взел предвид и че давността не е прекъсвана, тъй като видно от изпълнителните дела по тях не била събрана нито една държавна такса от взискателя. Дори да се приемело, че давността е прекъсната от 26.06.2015 г., 5-годишната давност отново била изтекла на 26.06.2020 г. До този момент не били предприемани никакви изпълнителни действия, прекъсващи давността. По образуваното на 08.11.2017 г. изп.д. № 6810/2017 г. не били предприети никакви изпълнителни действия. Следващата молба на взискателя за образуване на изпълнитело дело била от 15.01.2021 г. С оглед твърденията в исковата молба и възприетото с т. 4б на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС, че срокът по чл. 147 ЗЗД е преклузивен, съдът имал служебно задължение да следи за този срок. Поради това моли съда да отмени атакуваното решение и вместо него постанови друго, с което да уважи предявения иск. Претендира разноски за двете инстанции, като за тези във въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК. Съображения излага в писмена защита от 22.03.2023 г. Въззиваемата страна „БАНКА ДСК“ АД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно. Претендира разноски (юрисконсултско възнаграждение) за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК. Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й. Съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени отрицателни установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за сумата от общо 10 799.57 лв., от които 8 868.33 лв. – главница по договор за кредит за текущо потребление от 13.05.2004 г., 1 381.24 лв. – лихви за периода 28.10.2005 г. – 25.06.2007 г., и 550 лв. – съдебни разноски, за които суми е издаден изпълнителен лист от 09.07.2007 г. въз основа на несъдебно изпълнително основание чл. 237, ал. 1, б. „в“ ГПК по гр.д. № 14894/2007 г. на СРС, 30 състав. Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС). Атакуваното решение е валидно. Макар в мотивите си да е дал неточна квалификация на претенциите - по чл. 439 ГПК вместо по чл. 124, ал. 1 ГПК, районният съд е обсъдил правнорелевантните за спора факти и решението му не е недопустимо. С оглед оплакванията в жалбата въззивният съд намира решението и за правилно по следните съображения: Чл. 116 ЗЗД предвижда, че давността се прекъсва: с признаване на вземането от длъжника (б. „а”), с предявяване на иск или възражение или на искане за почване на помирително производство (б. „б”), и с предприемане на действия за принудително изпълнение (б. „в”). Съгласно чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, изпълнителното производство се прекратява, когато взискателят не поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на две години. Съгласно Постановление № 3/1980 г. на Пленума на Върховния съд, под „съдебен процес” по смисъла на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД следва да се разбира не само исковия, но и изпълнителния процес, поради което погасителна давност не тече и докато трае изпълнителният процес относно вземането. С Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС Постановление № 3/1980 г. на Пленума на Върховния съд е обявено за изгубило сила. Според т. 10 на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. Съгласно мотивите на тълкувателното решение, в хипотезата на чл. 116, б. „в” ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ: насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитори, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н., до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. Правилата относно спиране и отпадане на ефекта на прекъсването на давността в исковия процес са неприложими при прекъсването на давността с предприемането на действия за принудително изпълнение по чл. 116, б. „в” ЗЗД. При изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. За разлика от исковия процес, в изпълнителния процес давността не спира, защото кредиторът може да избере дали да действа (да иска нови изпълнителни способи, защото все още не е удовлетворен), или да не действа (да не иска нови изпълнителни способи). Когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Прекратяването на изпълнителното производство поради т.нар. „перемпция” настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правнорелевантни факти. Без правно значение е дали съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това. Прекратяването на изпълнителното производство става по право, като новата давност е започнала да тече от предприемането на последното по време валидно изпълнително действие. Съгласно разясненията, дадени с т. 14 на същото тълкувателно решение, подаването на молба за издаване на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание по чл. 242 ГПК не представлява предприемане на действие за принудително изпълнение по смисъла на чл. 116, б. „в” ЗЗД. С това производство не се започва принудително изпълнение. Негов предмет е съществуването на правото на принудително изпълнение и с крайния акт се признава или отрича това право. Едва след като правото на принудително изпълнение бъде признато с издаването на изпълнителен лист, кредиторът може да започне принудителното изпълнение. Отмененият ГПК не съдържа уредба, подобна на тази на заповедното производство по сега действащия ГПК (чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415 ГПК), поради което на молбата за издаване на изпълнителен лист не може да бъде придадено действие да прекъсва давността. Такова действие е неприемливо и поради едностранния характер на производството за издаване на изпълнителен лист. Длъжникът узнава за това производство едва при връчването на призовката за доброволно изпълнение, когато давността е прекъсната с предприемане на действия за принудително изпълнение от взискателя. Според Тълкувателно решение № 3 от 28.03.2023 г. по тълк. д. № 3/2020 г., ОСГТК на ВКС, погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС. В практиката на ВКС след приемане на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС (решение № 37 от 24.02.2021 г. по гр. д. № 1747/2020 г., ІV ГО, решение № 127 от 12.07. 2022 г. по гр. д. № 2884 от 2021 г., III ГО и др.) се приема че в случаите, когато искането от кредитора за предприемане на изпълнително действие (в това число и в хипотезите на възлагане от взискателя съгласно чл. 426, ал. 4 ГПК и чл. 18 ЗЧСИ) е направено своевременно, но то (изпълнителното действие) не е предприето от надлежния орган преди изтичането на давностния срок по причина, която не зависи от волята на кредитора, давността се счита прекъсната с искането, дори то да е било нередовно. Давност не тече, ако взискателят е поискал извършване на изпълнителни действия, но съдебният изпълнител бездейства и не предприема изпълнение по различни причини, независещи от волята на взискателя. В случая от събраните по делото доказателства, вкл. преписи от изпълнителни дела се установява: Не се спори, че на 13.05.2004 г. между „Банка ДСК“ ЕАД и П.К. С. е бил сключен договор за кредит за текущо потребление в размер на 10 000 лв., със срок за погасяване 84 месеца (т.е. последната падежна дата е 13.05.2011г.). Кредитът е обезпечен с поръчителство от три лица, едно от които ищцата. На 26.06.2007 г. кредиторът подал молба за издаване на изпълнителен лист на основание чл. 237, б. „в“ ГПК солидарно срещу кредитополучателя и поръчителите, за сумите 8 868.33 лв. - главница, и 381.24 лв. – лихви за периода 28.10.2005 г. – 25.06.2007 г. В молбата се твърди настъпила автоматично предсрочна изискуемост на кредита на основание чл. 18 от договора за кредит поради неизпълнение от длъжника. По образуваното гр.д. № 14894/2007 г. на СРС, 30 състав молбата е уважена с определение от 09.07.2007 г. и на същата дата е издаден изпълнителен лист. По молба на банката от 31.05.2012 г. е образувано изп.д. № •••••••••• 5027 по описа на ЧСИ М.Б., рег. № 838 на КЧСИ. С молбата за образуване е поискано налагане на запори върху трудовото възнаграждение/пенсия на длъжниците, както и продан на движими вещи на длъжниците. Съгласно удостовереното в приложената справка по чл. 79 ЗЧСИ (л. 5), взискателят е заплатил по банков път дължимите авансови такси в размер на 186 лв., вкл. за запор без опис. След извършени справки, от ЧСИ не са извършвани същински изпълнителни действия по това дело, като искането му за вписване на възбрана върху имот на длъжника Й.Д. е оставено без уважение от СВ – Плевен. В продължение на 2 години от образуването на делото ЧСИ не е извършвал същински изпълнителни действия, нито извършване на такива е искано от взискателя, поради което на 31.05.2014 г. изпълнителното производство е прекратено по силата на закона – чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. С постановление от 04.10.2016 г. ЧСИ прекратил производството. С молба от 13.10.2017 г. взискателят поискал от ЧСИ да извърши опис на движими вещи по постоянния/настоящ адрес на длъжника и да наложи запор на трудово възнаграждение след справка. На 18.10.2017 г. взискателят получил оригнала на изпълнителния лист. По молба на банката от 08.11.2017 г. въз основа на изпълнителния лист от 09.07.2007 г. е образувано изп.д. № 2017838040 8610 по описа на ЧСИ М.Б., рег. № 838 на КЧСИ. В молбата за образуване взискателят е поискал налагане на запори по банкови сметки, налагане на възбрана и публична продан на недвижим имот – собственост на длъжника. Извършено е и възлагане по чл. 18 ЗЧСИ. Дължимите авансови такси са внесени от взискателя по банков път, съгласно удостовереното в сметка от 22.11.2017 г. (л. 8). В продължение на две години от образуването от ЧСИ не са извършван никакви действия, нито взискателят е искал извършване на такива, поради което на 08.11.2019 г. изпълнителното производство е прекратено по силата на закона. С молба от 10.11.2020 г. взискателят поискал извършване на изпълнителни действия, посочени в молба от същата дата. На 15.01.2021 г. взискателя поискал от ЧСИ да прекрати изпълнителното дело на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. С постановление от същата дата ЧСИ прекратил изпълнителното производство. По молба на взискателя от 15.01.2021 г. въз основа на същия изпълнителен лист е образувано изп.д. № 2021838040 1596 по описа на ЧСИ М.Б., рег. № 838 на КЧСИ. С молбата са посочени изпълнителни способи, както и е извършено възлагане по реда на чл. 18 ЗЧСИ. След плащане на авансовите такси от взискателя (л. 6) и извършени справки, на 17.03.2021 г. са наложени запори по банкови сметки на ищцата. С определение от 21.05.2021 г. СРС, 32 състав допуснал обезпечение на исковете по реда на чл. 389 и сл. ГПК чрез спиране на изпълнението по изп.д. № 2021838040 1596 по описа на ЧСИ М.Б., рег. № 838 на КЧСИ. С оглед така установеното, въззивният съд намира доводите в жалбата за неоснователни. По делото няма данни, а и не се твърди предсрочната изискуемост на кредита да е обявена на длъжника съобразно разясненията, дадени с т. 18 на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС. Обратно – в молбата си за издаване на изпълнителен лист кредиторът се е позовал на чл. 18 от договора за кредит, предвиждащ автоматична предсрочна изискуемост. Ето защо следва да се приеме, че вземането е станало изискуемо с изтичане на срока на договора за кредит – на 13.05.2011 г. Неоснователни са доводите на въззивницата да бил изтекъл преклузивният срок по чл. 147 ЗЗД. Съгласно задължителното за приложение от съдилищата Тълкувателно решение № 5 от 21.01.2022 г. по тълк. д. № 5/2019 г., ОСГТК на ВКС, при уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи (както е и при договорите за кредит), шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД започва да тече от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост. Фактическият състав на нормата на чл. 147, ал. 1 ЗЗД, регламентиращ прекратяване на поръчителството, обхваща два кумулативно дадени елемента: 1. период от време от падежа на главното задължение и 2. бездействие на кредитора спрямо длъжника в преклузивния шестмесечен срок след това. Претендирал ли е вземането си, кредиторът запазва правата си по отношение на поръчителите, независимо от това по какъв признат от закона ред е направил това. Ако вземането е удостоверено в несъдебно изпълнително основание, не е необходимо то да бъде предявено с иск, което би увеличило както времето, така и разноските по установяването му. Отделно стои въпросът дали кредиторът, който разполага с несъдебно изпълнително основание, има интерес от осъдителен иск и съответно допустим ли е такъв иск. Искането за издаване на изпълнителен лист запазва правата срещу поръчителя. Поръчителят се освобождава при бездействие на кредитора по отношение на главния длъжник (така решение № 55 от 29.03.2006 г. по гр. д. № 1264/2004 г., II ГО на ВКС; решение № 130 от 27.10.2009 г. по т. д. № 139/2009 г., І ТО на ВКС). В случая кредиторът не е бездействал, а се е снабдил с изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание срещу кредитополучателя (главния длъжник) и поръчителите. С подаване на молбата за образуване на изпълнително дело на 31.05.2012 г. давността е прекъсната и е спряла да тече, съгласно разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 3 от 28.03.2023 г. по тълк. д. № 3/2020 г., ОСГТК на ВКС. От прекратяване на делото по силата на закона на 31.05.2014 г. до 08.11.2017 г., когато е подадена молба от взискателя за образуване на ново изпълнително дело с посочени изпълнителни способи и извършено възлагане по чл. 18 ЗЧСИ, не е изтекъл 5-годишният давностен срок, с който се погасяват вземанията по договори за заем/кредит. Съгласно диспозитива на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 10, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. От този диспозитив следва, че самото искане на взискателя, вкл. редовната молба за образуване на ново изпълнително дело с посочени изпълнителни способи и/или възлагане по чл. 18 ЗЧСИ, прекъсва давността. Независимо от това, в случая е налице визираната в решение № 127 от 12.07. 2022 г. по гр. д. № 2884 от 2021 г., III ГО хипотеза – искането от взискателя за предприемане на изпълнителни действия е направено своевременно, но изпълнителни действия не са предприети от съдебния изпълнител по причина, която не зависи от волята на кредитора, в която хипотеза давността се счита прекъсната с искането - в случая с молбата за образуване на изпълнителното дело от 08.11.2017 г. Противно на поддържаното в жалбата, изпълнителни действия не са извършвани не поради невнасяне от взискателя на дължимите авансови такси – такива са били внесени по банков път, съгласно удостовереното от ЧСИ в сметката по чл. 79 ЗЧСИ. С изтичане на двугодишния срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, това дело също е прекратено по силата на закона, на 08.11.2019 г. Преди изтичане на давностния срок, на 15.01.2021 г. всискателят е подал нова молба и е образувано изпълнително дело № 1596/2021 г., по което на 17.03.2021 г. е наложен запор по банкови сметки на ищцата, с което давността отново е прекъсната. Със спиране на изпълнението по реда на чл. 389 ГПК с определението от 21.05.2021 г. давността е спряла да тече, тъй като при спряно изпълнение взискателят не може да иска извършване на изпълнителни действия. По изложените съображения предявените отрицателни установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК са неоснователни. Предвид съвпадението на крайните изводи на двете инстанции, атакуваното решение следва да бъде потвърдено, При този изход, разноски за настоящата инстанция се следват на въззиваемия, който е претендирал юрисконсултско възнаграждение. По реда на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП, съобразявайки извършената от юрисконсулт на въззиваемия дейност в настоящата инстанция, съдът определя възнаграждение в размер на 150 лв. Така мотивиран, съдът