Решение № 11605 от 8.11.2024 г. на Административен съд - Варна по дело № 1433/2024 г.

Производството е по реда на чл.145 и сл. вр.чл.16 ал.1 т.1 от АПК и е образувано по протест на прокурор в Окръжна прокуратура – Варна с искане за обявяване нищожността на волеизявлението на началника на сектор „Пътна полиция“ за издаване на СУМПС [номер] на И. Щ. М., [ЕГН], със срок на валидност 13.08.2028г. Сочи се в протеста, че въз основа на извършена проверка и събрани доказателства е установено, че представеното от М. за издаване на СУМПС копие на свидетелство за основно образование представлява неистински официален документ. Въз основа на същия компетентният орган е направил преценка, че относно М. са изпълнени всички специални изисквания на закона за издаване на СУМПС, вкл. и императивното такова на чл.13 ал.1 т.7 от Наредба № І-157/01.10.2002г., докато в действителност липсата на такъв документ е с правоизключващо действие относно възможността за издаване на СУМПС. Така волеизявлението за издаване на свидетелството на М. е направено при пълна липса на правно основание, както и в непреодолимо противоречие с целта на закона така, както тя е формулирана в чл.1 ал.2 от ЗДвП. Твърди, че посоченото тежко нарушение на материалния закон, изразяващо се в липса на законово основание за издаване на СУМПС, опорочава същото до степен на нищожност, която следва да бъде прогласена. В този смисъл е и формулираното искане до съда. В съдебно заседание прокурорът поддържа изцяло депозирания протест по изложените в него аргументи. Счита, че е налице особено тежко нарушение на материалния закон, което обосновава нищожност на волеизявлението за издаване на процесното СУМПС. Ответникът – началник Сектор „Пътна полиция“ при ОДМВР – Варна чрез процесуалния си представител гл.ю.Г. Г. поддържа така подадения протест. Счита, че в случая са налице данни за престъпление, в случай, че давността за преследването му не е изтекла; че ако издаденото без правно основание СУМПС не бъде обявено за нищожно, то би било узаконено, макар и издадено въз основа на фалшива диплома. Заинтер. страна И. Щ. М. не е открито на установените по делото адреси, като на единия от тях е получена информация, че той е бил наемател и е напуснал. Така М. е призован за откритото съдебно заседание по реда на чл.137 ал.5 вр.чл.18а ал.9 от АПК – чрез залепване на съобщение, след което и на осн.чл.137 ал.6 от АПК му е назначен особен представител – посочената от ••• адв.Н. С. – Й.. С писмено становище – отговор по протеста адв.Й. излага становище за неоснователност на протеста. Твърди, че волеизявлението за издаване на СУМПС е на компетентен административен орган и в изискуемата от закона форма по образец, като към момента на издаването му не е било налице едно от материалноправните основания – чл.13 т.7 от Наредбата. Този порок обаче представлява неправилно приложение на материалния закон, т.е. е въпрос относно законосъобразността, който обаче не засяга валидността на акта и поради това не е основание за обявяването му за нищожен. В о.с.з. адв.Й. поддържа това становище. В допълнение сочи, че на интернет-сайта на Министерството на образованието има бърз достъп за проверка на валидността на издадените дипломи за основно и средно образование, както и че СУМПС не е обременено с порок, който да обосновава нищожността му. В отговор гл.ю.к. Г. твърди, че към момента на издаване на процесното СУМПС такава възможност не е съществувала. След преценка на събраните в производството доказателства съдът приема за установено от фактическа страна следното: Производството по издаване на свидетелство за управление на МПС на заинтер.страна И. М. е поставено със заявление №13216/14.07.2008г (л.3-4 по делото), с приложено Свидетелство за основно образование серия Е-05 №022865 с рег. №4239/15.06.2000г, издадено от директора на ОУ „Х. Б.“, [населено място], [община], [област], за завършено през учебната 1999/2000г основно образование с общ успех добър 3.76 (л.5 по делото), и е приключило с издаването на такова СУМПС [номер] на 16.07.2008г. На 13.08.2018г, след изтичане на административната му валидност, на заинтер.страна е издадено следващото СУМПС [номер]. На 13.10.2023г М. е обявил това свидетелство за изгубено/откраднато, и на 17.10.2023г му е издаден дубликат – СУМПС [номер], със срок на валидност 13.08.2028г. В отговор на отправено от сектор „Пътна полиция“ запитване, с писмо вх. №УРИ: 819000-27216/233.05.2024г директорът на ОУ „Х. Б.“ – [населено място], [област] е представил справка относно Свидетелството за основно образование на заинтер.М., приложено към заявлението му от 14.07.2008г за издаване на СУМПС. Видно от справката, И. Щ. М. не е бил ученик в това училище и не е вписан в книгата за подлежащи на задължително обучение деца. ОУ „Х. Б.“ – [населено място] не е издавало Свидетелство за основно образование серия Е - 05 №022865 с рег. №4239/15.06.2000г. Регистрационните номера на свидетелствата за основно образование през уч. 1999/2000г са от № 3063 до №3089; фабричните номера на същите са с Е-2000 с номера от 093557 до 093573, и от 053379 до 053388; класен ръководител е била С. А., а не А. И. (според представеното от М. С.). Въз основа на тези данни, неоспорени от страните, съдът приема за безспорно установено, че заинтер.И. М. е приложил към заявлението си от 14.07.2008г за издаване на СУМПС неистински официален документ – Свидетелство за основно образование, без в действителност да е получил такова. Горната фактическа обстановка, по същество безспорна между страните, съдът приема за установена въз основа на писмените доказателства, приложени към протеста и приети като доказателства по делото, които са последователни и безпротиворечиви, и анализирани в съвкупност не налагат различни изводи. При така установената фактология съдът прави следните правни изводи: Съгл.чл.145 ал.1 от АПК административните актове могат да се оспорват пред съда по отношение на тяхната законосъобразност, а според чл.147 ал.2 от АПК прокурорът може да подаде протест срещу акта в случаите по чл.16 от АПК. В неговата ал.1 т.1 е предвидено, че прокурорът следи за спазване на законността в административния процес като предприема действия за отмяна на незаконосъобразни административни актове, споразумения, административни договори и съдебни актове. В същия смисъл е и чл.127 т.5 от КРБ, според която прокуратурата следи за спазване на законността, като предприема действия за оспорване на незаконосъобразни актове пред съда в случаите, предвидени в закон. Според легалната дефиниция на чл.50 ал.1 от ЗБЛД българското свидетелство за управление на моторно превозно средство е индивидуален удостоверителен документ за правоспособност за управление на моторно превозно средство, т.е. то представлява индивидуален административен акт по см.чл.21 ал.3 от АПК, тъй като в него е материализирано волеизявление на компетентен държавен орган за издаване на документ от значение за признаване и упражняване на права и задължения, а именно – на правоспособност за управление на МПС. Според уточняващата молба с.д. №11049/05.08.2024г (л.16 по делото), предмет на протеста на прокурора в случая е прогласяване нищожността именно на волеизявлението на началника на сектор „Пътна полиция“ при ОДМВР - Варна относно признаване на право на И. М. да му бъде издадено СУМПС рег. № 286342862, със срок на валидност до 13.08.2028г. С чл.16 от АПК са предоставени правомощия по протестиране на административен акт чрез подаване на протест на прокурора, без разграничение за йерархическата му поставеност в системата на прокуратурата. С оглед общата компетентност на прокуратурата по чл.127 т.5 от КРБ и на осн.чл.16 ал.1 т.1 от АПК прокурорът при ОП-Варна притежава процесуална легитимация да протестиране волеизявлението за издаване на процесното СУМПС. Съдът в настоящия си състав приема за доказано и специалното изискване на чл.16 ал.1 т.3 от АПК за допустимост на протеста в този случай. Това на първо място е значимият за обществото и държавата интерес регионалните административни органи да изпълняват законосъобразно функциите си и да издават съответстващи на националното и европейското законодателство актове. Конкретният важен обществен интерес, чиято защита е предприета от прокурора чрез образуване на настоящото производство, е този по чл.1 ал.2 от ЗДвП – да се опазват животът и здравето на участниците в движението по пътищата, да се улеснява тяхното придвижване, да се опазват имуществото на юридическите и физическите лица, както и околната среда от замърсяването от моторните превозни средства. СУМПС, чиято законосъобразност е предмет на проверка в настоящото производство, не засяга правата единствено на физическото лице И. М., а сигурността, живота, здравето и имуществото на неограничен и неопределен кръг български граждани, с които той реално би влязъл във взаимодействие в качеството си на водач на МПС. Поради това съдът счита, че в конкретния казус не е необходимо друго изрично мотивиране на важен държавен или обществен интерес за подаване на процесния протест – наличието на такъв е обусловено от естеството на акта, чиято нищожност се претендира да бъде обявена. Тъй като към настоящия момент са изтекли сроковете по чл.102 вр.чл.100 от АПК, възобновяването на административното производство от органа, издал акта, е недопустимо. Така единствената законоустановена възможност за оспорване на волеизявлението за издаване на процесното СУМПС и установяване на нищожността му е по съдебен ред. Съгл.чл.149 ал.5 от АПК административните актове и волеизявления могат да се оспорят с искане за обявяване на нищожността им без ограничение във времето, а съгл.чл.16 ал.2 от АПК прокурорът упражнява предоставените му от закона права съобразно правилата, установени за страните по делото. Въз основа на изложеното съдът намира, че протестът е депозиран от активно легитимиран субект, в изпълнение на предоставени му със закон функции, и не е ограничен със срок, поради което е процесуално допустим. Разгледан по същество, протестът е основателен. Според разбирането, наложено от константната съдебна практика, нищожността е положение на абсолютна недействителност на административния акт. Тя е състояние на пълна липса на правно действие на един акт, привидно издаден като административен акт – нищожният акт не е породил и никога не може да породи очакваните правни последици. Обявяването на нищожността на акт няма конститутивно значение, тъй като нищо не изменя и не преустановява, а само констатира пълна незаконосъобразност. Основание за обявяване на нищожност на административен акт от съда е наличието на толкова тежко нарушение на изискванията за законност, поради което актът, независимо че притежава външни белези на административен акт, не поражда правни последици. В АПК не са уредени изрично основания за нищожност на административните актове. Съдебната практика и правната теория са възприели за критерий петте основания за незаконосъобразност по чл.146 от АПК – в случай, че нарушенията им са особено съществени. Нищожен е само този акт, който е засегнат от толкова съществен порок, че изначално, още от момента на издаването му не поражда правните последици, към които е насочен. Теорията е изградила следните критерии кога един порок води до нищожност и кога същият води до унищожаемост: 1. Всяка некомпетентност винаги е основание за нищожност на акта; 2. Порокът във формата е основание за нищожност само когато е толкова сериозен, че практически се приравнява на липса на форма, съответно на липса на волеизявление (т.е. липса и на акт); 3. Нарушенията на административнопроизводствените правила са основание за нищожност само ако са толкова съществени, че нарушението е довело до липса на волеизявление (например – поради липса на кворум); 4. Принципно нарушенията на материалния закон касаят правилността на административния акт, а не неговата валидност, поради което нищожен би бил на посоченото основание само този акт, който изцяло е лишен от законова опора – т.е. не е издаден на основание нито една правна норма, и същевременно засяга по отрицателен начин своя адресат. Само пълната липса на условията или предпоставките, предвидени в приложимата материалноправна норма, и липсата на каквото и да е основание и изобщо на възможност за който и да е орган да издаде акт с това съдържание би довело до нищожност на посоченото основание; 5. Превратното упражняване на власт/несъответствието с целта на закона също е порок, водещ само до незаконосъобразност като правило, и само ако преследваната цел – различна от законоустановената – не може да се постигне с никакъв акт, нито на същия, нито на който и да е друг орган, посоченият порок води нищожност. Съобразявайки наведените в жалбата твърдения за нищожност и с оглед разпоредбата на чл.168 от АПК, съдът намира, че следва да се произнесе по валидността на акта, като разгледа поотделно всяко едно от петте основания за оспорване на административните актове по чл.146 от АПК. Съгласно чл.159 ал.1 т.1 от ЗДвП министърът на вътрешните работи определя условията и реда за издаване на свидетелство за управление на моторно превозно средство. В изпълнение на тази законова делегация е приета Наредба № І-157/01.10.2002г. за условията и реда за издаване на свидетелство за управление на моторни превозни средства, отчета на водачите и тяхната дисциплина (Наредбата). Според нейния чл.4 ал.1 СУМПС се издава от звената „Пътна полиция“ при Столична дирекция на вътрешните работи (СДВР) и областните дирекции на министерството на вътрешните работи (ОДМВР), според постоянния адрес на лицето. Идентична компетентност предвижда и чл.151 ал.2 от ЗДвП. В контекста на тази нормативна регламентация, единствено началникът на съответния сектор „Пътна полиция“ се явява материално компетентния орган да постановява волеизявление за издаване, респ. отказ за издаване на СУМПС. В конкретния казус волеизявлението несъмнено изхожда от компетентен орган, поради което не е нищожно на това основание. На следващо място волеизявлението е обективирано в издадено по надлежния ред СУМПС, съдържащо всички императивно изискуеми за редовността му от формална страна реквизити по см.чл.7 от Наредба №І-157/1.10.2002г. в приложимите редакции на Закона и Наредбата към датата на издаването му, а в производството по издаването му не се твърдят и не се установяват допуснати съществени процесуални нарушения до степен, повличащи нищожността му. Съдът намира, че при издаване на СУМПС е допуснато особено тежко нарушение на материалния закон. Съгл.чл.13 т.7 от Наредба №І-157/1.10.2002г. (Доп. - ДВ, бр. 46 от 2008 г., в сила към м.юли 2008г при подаване на първото заявление за издаване на СУМПС от И. М.) първоначалното издаване на свидетелство за управление на МПС се извършва въз основа на служебно изпратен от регионалните отдели на ДАИ оригинален протокол за успешно положен изпит, като лицето представя и копие от документ за завършено най-малко основно образование. Според представения по делото официален удостоверителен документ (стр. 7 по делото) Свидетелство за основно образование серия Е - 05 №022865 с рег. №4239/15.06.2000г., удостоверяващо наличие на изискуемата от нормативната уредба образователна степен за участие в шофьорски курс, респективно за придобиване на правоспособност за управление на МПС, е неистинско такова – както относно съдържанието, така и относно авторството му. Т. С. е представено от заинтересованата страна в рамките на производството по издаване на първото по ред СУМПС [номер] на 16.07.2008г. С оглед установената по делото неистинност на посоченото Свидетелство за основно образование, първото СУМПС е издадено в нарушение на нормативно установените изисквания, но тъй като това обстоятелство не е било известно на административния орган, волеизявлението му е породило правното си действие, СУМПС е било издадено и срокът му е изтекъл. Въз основа на същото Свидетелство, представляващо неистински документ, е издадено следващото СУМПС [номер] на И. М., а в последствие – след декларирането му като изгубено – е издаден и понастоящем валидният дубликат – СУМПС [номер], със срок до 13.08.2028г. Протестът на прокурора е за обявяване нищожността на волеизявлението за последното СУМПС, понеже то е единственото, чийто срок на валидност не е изтекъл, и е действащо понастоящем. Съдът счита, че след като М. не е отговарял на нормативно установените изисквания за наличие на основно образование към датата на издаване на първото по ред СУМПС, и доколкото при издаването на последващото, вкл. и на дубликата му, не са налице други доказателства, които да са преценявани от АО във връзка със законосъобразността на административно производство, то по отношение на заинтересованата страна не са били налице нормативно регламентираните основания за издаване и на процесното СУМПС. В тази връзка следва да бъде коментирано като неоснователно възражението на особения представител на заинтересованата страна, че административният орган е бил длъжен и е имал възможността да провери за наличие на завършена образователна степен преди издаване на СУМПС – поради факта, че към 2008г, при издаването на първото свидетелство, такава проверка онлайн е била невъзможна, както и поради липсата на съмнения, че Свидетелството за основно образование е неистинско. Така в случая волеизявлението за издаването на СУМПС е обективирано в нарушение на изискването на чл.151 ал.2 от ЗДвП и чл.13 т.7 от Наредба № І-157/01.10.2002г., и е формирано в резултат на извършено от И. М. престъпление от общ характер по чл.316 вр.чл.308 ал.2 от НК (за чието наказателно преследване е изтекла абсолютната преследвателска давност към настоящия момент). Поради изложеното съдът в настоящия си състав намира, че волеизявлението на административния орган за издаване на СУМПС на И. М., формирано въз основа на неистинските данни в обекта на извършеното престъпление от общ характер – неистинско Свидетелство за основно образование, е резултирало в издаване на СУМПС при абсолютна липса на законово основание за издаването му, което го опорочава до степен на нищожност. Не на последно място съдът счита, че волеизявлението за издаване на СУМПС в конкретния казус е несъвместимо и с целта на закона. Тази несъвместимост произтича от пълната липса на правно основание за издаването му (завършено от И. М. основно образование), и се изразява в непреодолимото противоречие с целта на специалния ЗДвП, формулирана в неговия чл.1 ал.2 – да се опазват живота и здравето на участниците в движението по пътищата, да се улеснява тяхното придвижване и да се опазват имуществото на юридическите и физическите лица. Посочените тежки нарушения на материалния закон, изразяващи се в липса на законово основание за издаване на СУМПС и в абсолютно противоречие с целта му, опорочават волеизявлението за неговото издаване и самото свидетелство до степен на нищожност, която следва да бъде прогласена. В заключение съгл.чл.83 ал.1 т.3 от ГПК, приложим по препращането на чл.144 от АПК, такси и разноски по производството на делата не се внасят по искове, заведени от прокурор. Поради изложеното съдът преценява като основателна молба с.д. №12113/03.09.2024г от вносителя на протеста за отмяна на разпореждане №8573/28.08.2024г по делото в частта относно определяне на възнаграждение в размер на 500лв, вносими от Окръжна прокуратура – Варна. След отмяната на това разпореждане на осн.чл.253 от ГПК вр.чл.144 от АПК, разноските за възнаграждение на особения представител в размер на 500лв. следва да бъдат възложени на ответната страна с оглед изхода на настоящия спор. По същата причина искането на ответната страна за присъждане на разноски е неоснователно. Така мотивиран и на осн.чл.172 ал.2 от АПК съдът