Решение № 5194 от 17.9.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 12821/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. С Решение № 20054931/28.05.2022 г., постановено по гр.д. № 56301/2020 г., по описа на Софийски районен съд, 164 състав, е отхвърлен предявения от „М.Т.Т.“ ЕООД, ЕИК •••••••, срещу ЗК „••••••• •••••••“ АД, ЕИК •••••••, осъдителен иск с правна квалификация чл. 405 КЗ вр. 386, ал. 2 вр. 384, ал. 2, т. 1 КЗ за сумата от 566, 40 лева, представляваща дължимо застрахователно обезщетение за щета № 219555995/2020 г., образувана във връзка с имуществена застраховка „Каско на МПС“, съгласно застрахователна полица № 0320119011311011689/04.06.2019 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното погасяване на претенцията. Първоинстанционният съд се е произнесъл и по дължимостта на разноските в исковото производство на основание чл. 78 ГПК. Производството е образувано по въззивна жалба с вх. № 25063693/23.09.2022 г., подадена от ищеца, с която е обжалвано решението в цялост. Въззивникът навежда оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, поради нарушение на процесуалните правила, регламентиращи процеса по установяване на релевантни факти и оценка на събрания доказателствен материал, както и поради противоречие на материалния закон. Претендира разноски. В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника в първоинстанционното производство, с който се изразява становище за нейната неоснователност по съображения, подробно изложени в отговора. Моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено и да бъдат присъдени направените съдебни разноски. Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт: Въззивният съд съгласно чл. 269 ГПК е ограничен от посоченото в жалбата, когато са наведени твърдения за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, водещи до неправилност на решението, а съгласно Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС в рамките на въззивната проверка съдът служебно изследва въпросите; 1) дали е приложена правилно императивна материалноправна норма, 2) както и за интереса на някоя от страните по делото. Съдът служебно следи за валидността на решението в цялост, а за пороци водещи до недопустимост само в обжалваната част на решението. Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. По основателността на иска. Решението е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното: Предмет на въззивното производство е притезанието на ищеца с правна квалификация чл. 405, ал. 1 КЗ, породено от настъпилото покрито застрахователно събитие, съгласно уговореното в процесния договор за имуществено •••••••. Правопораждащият фактически състав на твърдяното материално право включва следните елементи: 1 ) обективно настъпване на покрито застрахователно събитие, т.е. увреждане на застрахованото имуществено право; 2) наличие на валидно застрахователно правоотношение, произтичащо от договор за имуществено •••••••, към момента на твърдяното увреждане – 19.05.2020 г. Материалноправната легитимация на ищеца е обусловена от наличието на валидно застрахователно правоотношение, по което същия се явява страна. От събрания доказателствен материал се установява, че между застрахованото лице – „ДСК ЛИЗИНГ“ АД и ответника е сключен договор за имуществена застраховка „Каско на МПС. От приложената по делото застрахователна полица се установява, че процесното МПС е бил обект на договор за лизинг между „ДСК ЛИЗИНГ“ АД и „А.Т.П.“ ЕООД. Следователно на основание чл. 384, ал. 2, т. 1 КЗ лизингополучателят би бил процесуално, а и материално легитимиран да претендира от застрахователя възстановяване на твърдените вреди, настъпили вследствие на застрахователно събитие. Съгласно нормата на чл. 413, ал. 1 КЗ приобретателят на застрахованото имущество встъпва в правата и задълженията на застрахования, възникнали по силата на застрахователния договор. Но това встъпване в застрахователното правоотношение няма отношение спрямо породени преди това облигационни правоотношения за обезвреда на настъпили имуществени вреди. От събрания доказателствен материал се установява, че вредата е настъпила на 19.05.2020 г., т.е. преди придобиването на застрахованото имущество от ищеца – 01.06.2020 г. От анализа на доказателствената съвкупност не се установява факта на прехвърляне на вземането за възстановяване на претърпените имуществени вреди, доколкото същите се твърдят да са възникнали на дата, предхождаща датата на твърдяното от ищеца придобивно основание, поради което ищецът не се явява материално легитимиран да получи изпълнение на твърдяното притезание, предмет на настоящето дело. Доводите за прилагането на нормата на чл. 98 ЗС по аналогия са неоснователни. Настоящият състав на съда приема, че в условията на пълно и главно доказване не се установи осъществяването на твърдения от ищеца правопораждащ спорното материално право фактически състав, поради което искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен. На основание чл. 271, ал. 1, пр. I ГПК първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено като правилно. По отговорността за разноските: При този изход на делото отговорността за разноски е в тежест на въззивника. Въззиваемата страна е представила доказателства за сторените разноски в размер на 50 лева, представляващи юрисконсултско възнаграждение, определено на основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 25, т. 1 от Наредба за заплащането на правна помощ. Така мотивиран, Софийски градски съд: