РЕШЕНИЕ

№ 131

гр. Варна, 12.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Румяна Панталеева Членове: Росица Ант., Тончева Десислава, Ст. Сапунджиева при участието на секретаря Петранка Ал. Паскалева в присъствието на прокурора М. Н. Г. като разгледа докладваното от Росица Ант. Тончева Въззивно наказателно дело от общ характер № 20253000600259 по описа за 2025 година, при произнасянето взе предвид следното:

Въззивното производство е по реда на Глава двадесет и първа от НПК. На контрол за правилност е подложена присъда рег. №8/24.06.2025 година, постановена от състав на Окръжен съд-Шумен по НОХД №330/2025 година, с която подсъдимият Б. Е. Ю. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл.343, ал.1, б.в от НК и при условията на чл.58, ал.1 вр. чл.54 от НК е наказан с лишаване от свобода и с лишаване от право да управлява МПС от по две години, приложен е чл.66, ал.1 от НК с размер на изпитателния срок от три години. Със съдебния акт частично е уважен граждански иск за обезщетяване на неимуществени вреди от деянието ведно със законната лихва от датата на деликта в полза на С. Г., на подсъдимия са възложени разноските по делото и държавната такса, разрешен е въпросът с веществените доказателства.

Присъдата се обжалва по отношение на гражданския иск - въззивна жалба е подадена от повереника, с доводи за липса на мотиви, от които да е видна аргументацията на окръжния съд при отмерване на справедливото обезщетение за деликта, оспорва се също самият размер на присъденото обезщетение, счетен за несъобразен с ниската степен на съпричиняване на общественоопасната последица от пострадалия и с обществено- икономическите условия в страната. Към въззивната инстанция е отправено искане за изменение на присъдата с уважаване на предявения граждански иск в пълен размер.

В пренията в настоящата инстанция въззивната жалба се подържа от повереника адв.П., представителят на държавното обвинение се солидаризира с искането за изменение на присъдата, защитникът от своя страна намира оплакването за неоснователно при високият процент на съпричиняване на общественоопасната последица от страна на починалия пешеходец. В лична защита подсъдимият се солидаризира с речта на своя адвокат, в последната си дума желае присъдата да бъде потвърдена.

Варненският апелативен съд, след като провери атакувания съдебен акт по доводите във въззивната жалба и изцяло, съобразно изискването на чл.314 от НПК, прие за установено следното:

Въззивната жалба е допустима и основателна. Съдебното производство в първата инстанция се е развило в условията на съкратено съдебно следствие по чл.371, т.2 от НПК. Проверката на процесуалната дейност на окръжния съд води до извод за нейната законосъобразност - процедурата по чл.372, ал.2 от НПК е стриктно спазена, направеното самопризнание от подсъдимия не оставя съмнение в неговия доброволен характер и волеизявеност при съответното процесуално знание за последиците по чл.372, ал.4 от НПК. Прецизна е и оценъчната дейност на първата инстания по последно визираната процесуална норма, доколкото събраните в досъдебното производство доказателства подкрепят самопризнанието на подсъдимия досежно фактите в обстоятелствената част на обвинителния акт. Следователно, решението на окръжния съд да приложи съкратеното съдебно следствие по чл.371, т.2 от НПК е правилно и делото следва да се реши при следните фактически положения:

Подсъдимият Б. Ю. е правоспособен водач на МПС с категории В и М, към март 2024 година работил като машинен оператор в „Алкомет“АД – Шумен на дневни и нощни смени.

На 14.03.2024 година след 20.45 часа подсъдимият управлявал л.а. „Сеат Леон“ с рег.№Н4979ВР, пътувал сам в чертите на гр.Шумен за застъпване на нощна смяна. Движил се на къси светлини - при условията на нощна тъмнина и облачност, и при мокър асфалт. Около 20.50 – 21.00 часа подсъдимият пътувал по бул.“Симеон Велики“ в посока „Алкомет“АД – пътният участък бил с пътно платно широко седем метра, движението било двупосочно, организирано двулентово с прекъсната осева линия, пътният участък бил прав, хоризонтален, неосветен, без неравности. Вдясно по посока на движението на подсъдимия имало банкет с широчина два метра, покрит с камъчета и на места затревен, както и мантинела на около 0.60 метра от десния край на платното за движение.

В същото време в попътната на подсъдимия лента се движил пострадалият Г. Г., който се прибирал пеш към кв.“Мътница“ в гр.Шумен. Пешеходецът бил облечен със синьо яке, черна долница на анцуг и обут със сиво-сини маратонки.

В района на около 1084 метра преди „Алкомет“АД по бул.“Симеон Велики“, гр.Шумен, подсъдимият управлявал колата си с около 60км/ч на къси светлини. Той имал обективна възможност да възприеме пешеходеца на около 50 метра. От своя страна пострадалият се движил със скорост около 3.9 км/ч. В един момент подсъдимият видял фигурата на пешеходеца и отклонил волана вляво, но въпреки това последвал удар между колата и задната част на тялото на Г., после пострадалият се качил и преместил по предния капак на автомобила, реализирал се удар в челното стъкло на МПС и падане на тялото на земята - след банкета и на 3.85 метра вдясно от платното за движение. За известно време пострадалият бил в неадекватно състояние, но все още жив. Що се касае до удара, той бил предотвратим, ако подсъдимият се движил с разрешената скорост за населено място и при своевременна реакция на опасността от негова страна чрез спиране.

След реализиране на катастрофата подсъдимият преустановил движението си, включил аварийните светлини и с фенерче слязъл да търси къде се намира пешеходецът. С помощта на тези светлини подс.Ю. спрял автомобила на св.Желязков - именно този свидетел се обадил на тел.112 със съобщение за произшествието. Двамата мъже започнали активно да търсят пострадалия – намерили го в затревената част вдясно след банкета, легнал на дясната си страна с крака в посока към „Алкомет“АД. В този момент към тях се присъединил св.Маринов, по чиято препоръка подсъдимият преместил колата си в лявата лента, за да не пречи на движението.

На местопроизшествието пристигнали екипи на ПП-ОДМВР-Шумен и ЦСМП. Със специализирана помощ пострадалият бил транспортиран в Спешното отделение на МБАЛ-Шумен, където починал същата вечер в 22.57 часа вследствие на тежък травматичен шок, развил се от множеството тежки травматични увреждания в резултат на пътното произшествие. В причинния процес водеща роля имала тежката гръдна травма, протичаща с фрактура на множество ребра и фрактура на гръдния отдел на гръбнака с пълно прекъсване на гръбначния мозък В изложените дотук фактически положения се заключава признатата от подсъдимия обстоятелствена част на обвинителния акт. За изводите си относно подкрепеността на самопризнанието на подсъдимия по тези обстоятелства, окръжният съд се е доверил на писмени, гласни и веществени доказателства, на протоколите за оглед на местопроизшествие, на заключенията на съдебни експертизи, провеждайки много подробна тяхна оценка, при стриктно съблюдаване на принципите по чл.13, ал.2, чл.14, ал.1 и чл.107, ал.5 от НПК. Настоящият въззивен състав се съгласява изцяло с изводите на първата инстанция относно фактическата установеност на транспортното деяние, на основание собствения анализ на следните фактически данни и техните източници:

1)протоколи за оглед на местопроизшествие, на труп и фотоалбуми (ДПр, т.1, л.30, л.38, л.53, л.63, л.66), преценени поотделно и съвместно с показанията на св.св.Желязков и Маринов (ДПр, т.1, л.81 и л.96), които не оставят съмнение в характеристиката на пътния участък и времето на произшествието – двупосочен булевард, при условията на прав път и безпрепятствена хоризонтална видимост, при нощна тъмнина, облачност и мокра пътна настилка. Не е спорно също така обстоятелството, че попътно на движението на пострадалия пешеходец и на подсъдимия, вдясно платното граничило с банкет с ширина два метра, с настилка от дребни камъчета и затревяване на места. Фактическите данни сочат, че състоянието на тази надлъжна част от пътя не е създавало никакви пречки за движение на пешеходците.

2)Събраните чрез способа по чл.155 от НПК данни за разстоянието на отхвърляне на тялото на пострадалия след удара, за травмите и за височината на Г., съвместно с тези относно уврежданията по л.а.“Сеат Леон“ (ДПр, т.1, л.105) имат пряко отношение към обоснования от КСАТСМЕ метод за определяне на скоростта на подсъдимия непосредствено преди удара в числената стойност на около 60 км/ч, както и за мястото на удара – на около 16м от ориентира на огледа и в дясната лента за движение на около 1-1.2м от базовата линия, което от своя страна установява несъмнено и съпричинителното деяние на пешеходеца, проявило се в нарушение на задължението по чл.108, ал.1 от ЗДвП.

3)При единомислие между данните, събрани законосъобразно по реда на чл.157 от НПК, както и при кореспонденцията между СМЕ за аутопсия и (ДПр, т.2, л.3) и заключението на КСАТСМЕ (ДПр, т.2, л.43), по категоричен начин в предмета на чл.102 от НПК е въведено положението, че първото съприкосновение между предна дясна част на л.а.“Сеат Леон“ е с долната част на левия крак на пострадалия, после механизмът на катастрофата се доразвил с качване на тялото на капака на автомобила, удар в стъклото с последвало отхвърляне на около 18.06 метра и установяването му на земята след банкета и на 3.85 метра вдясно от платното за движение.

4)При събраните данни чрез способа по чл.155 от НПК за дължината на осветеност на късите светлини следва да се приеме за обоснована от фактическа страна видимост от около 50 метра. При скоростта от около 60км/ч опасната зона на подсъдимия за спиране е била по-дълга от визираната величина, затова при тази скорост произшествието е било непредотвратимо. Според заключението на разискваната по-горе комплексна експертиза, възможността за реакция на водача в конкретната пътна ситуация е съществувала при скорост от 57.5км/ч и всяка по-ниска скорост, което положение отнесено към несъмненото доказване с писмени данни на факта, че мястото на удара е в чертите на гр.Шумен (ДПр, т.31 л.1-л.29), означава че при движение с разрешената скорост от 50км/ч пътното произшествие е било предотвратимо.

5)Без собствено значение за проверката по чл.373, ал.4 от НПК са показанията на св.св.Томов и Топалов (ДПр, т.1, л.90, л.92), които съдържат данни за обстоятелства извън времето и условията на инкриминираното произшествие.

6)Причината за смъртта на пострадалия пешеходец е установена с обосновано и правилно заключение на СМЕ – тя се разкрива от тежък травматичен шок, развил се вследствие на множество тежки травматични увреждания с водеща роля на тежката гръдна травма, протичаща с фрактура на множество ребра и фрактура на гръдния отдел на гръбнака с пълно прекъсване на гръбначния мозък, изцяло по причинен процес, породен от инкриминираното произшествие.

Или в обобщение, оценката на доказателствата от досъдебното производство, проведена от настоящия състав, подкрепя извода на окръжния съд за обоснованост на самопризнанието на подсъдимия на обстоятелствената част на обвинителния акт. В проведения въззивен контрол не се установяват допуснати съществени и неотстраними процесуални нарушения, които да водят до отмяна на присъдата на процесуално основание. Окръжният съд е спазил принципите, визирани в чл.13, чл.14 и чл.107 ал.5 от НПК, и изготвените мотиви изпълват в съответната степен процесуалния стандарт за обоснованост.

Във въззивната жалба по чл.318, ал.6 от НПК не се твърди нарушение на материалния закон, а и при извършената служебна проверка въззивната инстанция не се натъква на такова. Процесната деятелност по чл.343, ал.1, б.в от НК, касае поведение на подсъдимия за управление на МПС на инкриминираната дата и в посочения в обвинителния акт пътен участък със скорост от 60км/ч в населено място, която е в нарушение на чл.21, ал.1 от ЗДвП - в ограничението от 50км/ч. При подбраната неразрешена скорост, подсъдимият се е поставил в условие да има по-голяма зона за спиране от осветената зона на късите светлини, което е обусловило невъзможност той да реагира адекватно на опасността за движението му – пешеходец, движещ се попътно на платното за движение (напр. Р. 25-2021-2, н.о.; Р. 421-2015-3н.о.). Както трайно приеме съдебната практика, законът не се интересува за причините и целта на пешеходеца да се намира на пътя, стига неговото поведение да оказва влияние на движението (напр. Р. 323-2024-3н.о.). Настоящата пътна ситуация е точно такава с оглед допуснатото от Г. Г. нарушение по чл.108, ал.1 от ЗДвП, което е в пряка причинно-следствена връзка със съставомерната последица. Известно е, че задължението по визирания нормативен текст е императивно, т.е. то не позволява на пешеходците поведение за подбор на разположението си на пътя, като например претендираната от повереника субективна преценка от страна на пострадалия за състоянието на настилката на банкета, която версия се явява и фактически несъвместима с данните за много доброто състояние на тази надлъжна част от пътя.

Субективната страна на престъплението е изяснена в мотивите на проверяваната присъда – подсъдимият е действал при несъзнавана непредпазлвост, той не е предвиждал настъпването на общественоопасната последица, но е бил длъжен и е могъл да я предвиди от гледна точка на конкретните пътни условия и опита си като водач на МПС.

Продължавайки по-нататък с проверка на справедливостта на присъдата, въззивният състав изразява известно несъгласие с оценката на първата инстанция по чл.54 от НК. При изследване на степента на обществена опасност на подсъдимия окръжният съд е подценил значението на негативните данни за проявите му като водач на МПС – същият е наказван за нарушения по чл.21 от ЗДвП (ДПр, т.2 л.89), като с оглед на допуснатото и при процесния случай идентично нарушение следва, че подс.Ю. е със завишена степен на опасност като водач, която е и водещата при преценката за личността на дееца при транспортните престъпления. Вярно е, че подсъдимият не е осъждан, критичен е към деянието си, работи и се ползва с добра обществена характеристика, налице е и съпричиняващо деяние на пострадалия, което обаче в съвкупност с негативната характеристика на подс.Ю. спрямо пътната безопасност, му придава в известна степен по-висока обществена опасност.

По мнение на настоящия състав и степента на обществена опасност на престъплението е завишена, вследствие на допуснатото грубо нарушение на правилата за скоростта от страна на подсъдимия, за чието движение са съществували множество рискови фактори – управление в населено място и към предприятие, в което се упражнява нощен труд, също така движението се е осъществявало в условията на нощна тъмнина, облачност и при мокра пътна настилка – все отрицателно действащи фактори, които са изисквали от подсъдимия много по-критична преценка на пътните условия спрямо подбора на безопасната скорост.

И при данните за небрежността като форма на вина, за окръжния съд не е съществувало основанието на чл.55 от НК, но са били налице предпоставки за индивидуализация на наказанието над специалния минимум в редакцията на чл.343, ал.1, б.в от НК в ДВ бр.60/2012 година. Индивидуализирайки наказанието в санкционния минимум, окръжният съд е нарушил принципа по чл.35, ал.3 от НК, но с оглед липсата на съответен протест, това нарушение не може да се поправи с правомощието по чл.337, ал.2, т.1 от НПК.

Налице е било основание за налагане и на по-високо по размер наказание по чл.37, ал.1, т.7 от НК предвид сравнително високата степен на обществена опасност на деянието и констатираната в известна степен по- висока опасност на дееца, но и върху кумулативното наказание в размер на две години лишаване от право за управление на МПС, апелативната инстанция не е оправомощена да повлияе, поради забраната да влоши положението на подсъдимия при отсъствие на съответен протест.

Съображенията на окръжния съд за приложение на института на условното осъждане се споделят – в частта по чл.66, ал.1 от НК присъдата е законосъобразна, както с оглед наличието на обективните предпоставки по нормативната хипотеза, така и при постижимостта най-вече на индивидуалната превенция с отлагане изпълнението на лишаването от свобода. Подсъдимият има достатъчен личен и социален ресурс за самокорекция на причините за транспортното престъпление в условията на обществото – той е неосъждан, т.е. осъзнава правния ред и дължимото към него поведение, Ю. работи и се ползва с добра социална биография, значи е интегриран и спрямо правилата на обществения морал и сигурност. При заетото становище за занижено наказание лишаване от свобода, то и изпитателният срок би следвало да е в по-висок размер, но това всъщност е констатация без възможност за каквато и да е правна последица.

Както бе вече посочено във въвеждащата част на настоящото решение, в наказателната част първоинстанционната присъда не е нито обжалвана, нито протестирана. С оглед резултата от въззивната проверка, в необжалваната част присъдата влиза в сила от момента на произнасяне на въззивния съд, което изисква предприемане на действия по нейното изпълнение.

Във връзка с гражданския иск и по доводите на въззивната жалба се установява следното:

Като граждански ищец в съдебната фаза е конституирана С. Я. Г. – сестра на пострадалия Г. Г.. Няма спор, че тя има качеството по чл.74, ал.1 от Н П К, затова установяването й като страна в съдебната фаза е законосъобразно.

С ТР 1-2016-ОСНГТК се разшири кръгът на активно легитимираните лица да получат обезщетение за неимуществени вреди от смърт на друго лице, сред които освен лицата, посочени в ППлВС 4-1961 и ППлВС 5-1969, по изключение е и всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания. Доказателствата по делото обосновават извод за създадена подобна особено близка връзка между гражданската ищца и пострадалия, доколкото от показанията на самата Г. (ДПр, т.1, л.78), подкрепени от показанията на св.св.Гетова и Трифонова (НОХД, л.57 гръб, л.58) става ясно, че отношенията с брат й са имали дълбок емоционален характер –след смъртта на родителите им, от страна на Г. е възникнала трайна грижа към самотно живеещия и без доходи неин единствен брат, която се е изразявала в ежедневно обезпечаване на храна и родствено общуване. В подкрепа на извода за изключителна близост приживе между Г. и брат й са данните в нейните показания, потвърдени чрез производни доказателства (НОХД, л.58) затова, че в деня на катастрофата кметът на кв.“Мътница“ е потърсил именно гр.ищца, за да я уведоми, че брат й е бил отведен в полицията за разпит. Фактът сочи, че и в обществото С. Г. е манифестирала отговорността за пострадалия, което положение още веднъж се отнася към признака на особена близост. Следователно, фактът на смъртта на Г. Г. е проявил в правната сфера на гр.ищца неимуществени вреди, които надхвърлят по интензитет и продължителност вредите - морални болки и страдания, които обичайно се понасят в случай на загуба на брат. Следователно гражданската ищца е активно материалноправно легитимирана да получи обезщетение за претърпените неимуществени вреди по критериите на ТР 1-2018- ОСНГТК, което сочи на законосъобразност на присъдата и в частта на уважаването на гражданския иск.

Доколкото с въззивната жалба се атакува справедливостта на размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди от деликта, въззивният състав при проверка на присъдата в тази част съблюдава утвърденият принцип, приложението на чл.52 от ЗЗД да се основава на внимателна преценка на конкретните обективно установени факти и обстоятелства по делото към деликта. А сред тях попада вече обоснованата много близка връзка между гр.ищца и починалия, чиято смърт лишава Г. от възможността за общуване и подкрепа с единствения й брат. Окръжният съд е достигнал до извод, че тежестта на страданията на гражданската ищца се обуславят и от начина на смъртта на пострадалия, като по това положение настоящият състав има малко по-различна фактическа и правна позиция. Както самата Г. сочи в показанията си, около 18 часа на инкриминираната дата тя е била потърсена от служител на МВР с молба да прибере брат си от сградата на полицията, на което гр.ищца отказала, заради липсата на собствен превоз. Омаловажавайки своето решение с данните, че чула как брат й потвърждава, че ще се прибере с автобуса, Г. все пак е имала представа, че родственикът й няма доходи, поради което в представата й със сигурност е присъствало обоснованото предположение, че той може и да няма средства за обществения транспорт. Така с поведението си Г. има известен принос към решението на пострадалия Г. да тръгне пеш към дома си в тъмната част на денонощието, което действие има своето проявление към генезиса на смъртта. При този кръг от относими обстоятелства, обезщетението за неимуществени вреди на гражданската ищца вследствие на деликта, реализиран на 14.03.2024 година от подсъдимия с причиняване по непредпазливост и при нарушение на чл.21, ал.1 от ЗДвП на смъртта на Г. Г. би следвало да се индивидуализира на сумата от 45000 лева.

С нарушението си по чл.108, ал.1 от ЗДвП пешеходецът има реален принос към общественоопасната последица, създавайки предпоставка за пътното произшествие и допринасяйки към неговия механизъм. Приносът му обаче не може да се определи като значителен от гледна точка на конкретния механизъм на катастрофата, в която именно поведението на подсъдимия по избор на скорост в разрез с ограничението на закона и конкретните пътни условия е водещото спрямо общественоопасната последица. Затова настоящият въззивен състав прилага чл.51, ал.2 от ЗЗД, достигайки до извод, че справедливият размер на гражданския иск за неимуществени вреди на гражданската ищца от деликта възлиза на 40 000 лева (съобразен и с обществено-икономическите условия в страната), в която насока присъдата подлежи на изменение. Контролираният съдебен акт е законосъобразен в уважаването на исковата претенция за законна лихва от датата на увреждането до окончателното изплащане на главницата.

Останалите съображения във въззивната жалба, касаещи липса на мотиви по гражданския иск са неоснователни, т.к. окръжният съд в своя акт е обсъдил всички относими обстоятелства към деликта, авторството и обезщетяването на неимуществените вреди. По отношение на упрека към първата инстанция относно бездействието й да определи съпричиняването и приносът на пострадалия в проценти, настоящият състав припомня разясненията в ТР 1-2013-ОСНК относно правната природа на гражданския иск в наказателния процес, както и разрешението в Р. 84-1986-ОСНК, че е несправедливо съпричиняването и приносът на пострадалия по чл.51, ал.2 от ЗЗД да се определя в дробни единици или в проценти.

При въззивното разглеждане на делото е направено искане за осъждане на подсъдимия за направени разходи по чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата в полза на адв.Я. Д.. При преценката му настоящият състав установи, че макар и упълномощен (НОХД, л.52), адв.Д. не е оказал никаква адвокатска помощ на акцесорната страна във въззивния стадий – нито при изготвяне на въззивната жалба, нито за представителство в съдебно заседание, поради което и не възниква основание за претендиране и получаване на възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ при предпоставките на чл.38 от Закона за адвокатурата..

С оглед изложеното и на осн. чл.337, ал.3 и чл.338 от НПК, Варненският апелативен съд