Решение № 3070 от 22.5.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 13816/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 и следв. ГПК. С решение № 14578 от 31.03.2023 г., постановено по гр.д. № 42447/2022 г. по описа на СРС, 75-ти състав ответникът „УУ.С” ЕООД е осъден да заплати на „И.Г.” ЕООД на основание с чл. 79, ал.1 ЗЗД, във връзка с чл. 327, ал.1 ТЗ сумата от 15143, 04 лв., дължима по данъчна фактура №1788/30.04.2018 г., на правно основание чл. 86, ал.1 ЗЗД сумата от 4610, 21 лв., представляваща лихва за забава за периода от 05.08.2019 г. до 04.08.2022 г., като отхвърля иска за разликата до пълния предявен размер от 6511, 52 лв. и за периода от 30.04.2018 г. до 04.08.2019 г. като погасен по давност, ведно със законната лихва върху главницата считано от 04.08.2022 год. до окончателното им плащане. Срещу решението в частта, с която са отхвърлени предявените искове е депозирана в срока по чл. 259 ГПК въззивна жалба от „УУ.С” ЕООД. Излагат се съображения за неправилност, незаконосъобразност и необоснованост на първоинстанционното решението. Поддържа се съдът неправилно да е приел, че предвид разпоредбата на чл. 55 ТЗ отразеното в счетоводството на страните е доказателство за сключен договор за продажба, който е изпълнен от ищеца. Оспорва извода на съда дървеният материал да е доставен. Предвид изложеното се отправя искане за отмяна на решението в атакуваната част и отхвърляне на предявените искове в цялост. Претендират се разноски. В срока по чл. 263, ал.1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца „И.Г.” ЕООД. В съдебно заседание въззивникът „УУ.С“ ЕООД, чрез процесуалния си представител поддържа въззивната жалба и моли за отмяна на решението в обжалваната част и за отхвърляне в цялост на предявения иск. Претендира разноски. Въззиваемата страна „И.Г.” ЕООД, чрез процесуалния си представител оспорва въззивната жалба и отправя искане за потвърждаване на първоинстанционното решение. Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства, въз основа на закона и във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, достигна до следните фактически и правни изводи: Решението по иска с правна квалификация чл. 86, ал.1 ЗЗД за разликата над сумата от 4610, 21 лв. до пълния предявен размер от 6511, 52 лв. и за периода от 30.04.2018 г. до 04.08.2019 г. като погасен по давност, като необжалвано от ищеца „И.Г.” ЕООД е влязло в сила. Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, срещу подлежащ на обжалване акт, поради което същата е допустима. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните основания в жалбата. Първоинстанционното решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита. Решението на Софийски районен съд е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от първоинстанционния съд. Фактическата обстановка по спора е била правилно установена от СРС и по идентичен начин се установява и пред настоящата инстанция. Във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното: Първоинстанционният съд е сезиран от „И.Г.“ ЕООД с иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 327, ал. 1 ТЗ за сумата от 15143, 04 лв., представляваща стойността на доставени от ищеца на ответника строителни материали-8, 22 куб.м. дъски дъб, за което е издадена данъчна фактура № 1788/30.04.2018 г., ведно със законната лихва, считано от 04.08.2022 год. до окончателното изплащане на вземането, както и иск с правно основание 86, ал.1 от ЗЗД за сумата от 6511, 52 лв., представляваща мораторна лихва за забава от 30.04.2018 г. до 25.07.2022 г. В исковата молба се поддържа, че през месец април 2018 г. ищецът е бил в търговски отношения с ответника във връзка с доставката на строителни материали- 8, 22 куб.м. дъски дъб. Сочи се, че същите са доставени на ответника, като във връзка с извършената продажба е издадена фактура № 1788/30.04.2018 г. за сумата от 15143, 04 лв. с вкл. ДДС, като същата не е платена от ответника. Ответникът оспорва предявените искове по основание и размер. Оспорва наличието на търговски отношения между страните, както и предаването на дървения материал. Релевира възражение за погасяване по давност на вземането за лихва за забава. За да постанови решение в обжалвания смисъл районният съд е приел за доказано наличието на облигационни правоотношения между страните по повод покупко-продажба на процесния дървен материал, за което е издадена фактура, че материалът е доставен на ответното дружество, което не е заплатило дължимата цена в определения срок, поради което е изпаднало в забава, както и че част от вземането за мораторна лихва е погасено по давност. Настоящият съдебен състав намира за правилен и обоснован този извод на първата инстанция, доколкото от ангажираните в производството писмен и гласни доказателства се установява доставката на процесната стока на ответника. По делото е прието и неоспорено от страните заключение на вещото лице по допуснатата ССчЕ, което настоящият състав кредитира като пълно и компетентно изготвено. Съгласно заключението, процесната фактура е била осчетоводена при ответника и последният е ползвал данъчен кредит. По фактурата не са извършени плащания. В счетоводството на последния – сметка 401-1 – доставчици по партидата на ищеца се води салдо – непогасено задължение към ищеца. Според вещото лице, недоставянето на стоката следва да бъде счетоводно отразено със счетоводна операция – било с кредитно известие, ако е двустранно, или да бъде отразен спора между страните например с разчети по рекламация или др. Експертът не е установил издаването на кредитно известие по процесната фактура в нито едно от двете счетоводства. В съдебно заседание по реда на чл. 202 ГПК вещото лице пояснява, че вземането не е заведено като спорно, т.е. няма счетоводна операция, която да го отрази, но за това следва да има основание - рекламационно писмо, или да има някаква кореспонденция. Въз основа на това управителят решава какво да се предприеме и го свежда до счетоводството. По Закона за ДДС има срок от поне 1 месец, за да се анулира фактурата ако сделката е невалидна, но при извършената проверка, експертът сочи, че няма данни за това. Договорът за търговска продажба по смисъла на чл. 318 ТЗ е консенсуален и неформален, поради което сключването му предполага постигане на съгласие между продавача и купувача относно съществените елементи на продажбата - стока и цена, без да е необходимо обективиране на съгласието в писмена форма. В случаите, когато страните са оформили продажбата чрез съставена за целта фактура, фактурата съставлява доказателство за сключването на договора и за породените от него права и задължения, но не е условие за действителността му. Съгласно трайната практика на ВКС, която настоящият въззивен съд споделя, фактурата може да се приеме като доказателство за сключен договор за търговска продажба на движими вещи, ако отразява съществените елементи от съдържанието на сделката - вид на закупената стока, стойност, начин на плащане, имена на купувача и продавача, респ. на техните представители, време и място на сключване на продажбата. Вписването на фактурата в дневниците за продажби и покупки на продавача и купувача, отразяването на стойността й в справките-декларации по ЗДДС и ползването на данъчен кредит във връзка с нея са обстоятелства, релевантни за възникване на продажбеното правоотношение, по повод на което тя е съставена, като представляват недвусмислено признание на задължението и доказва неговото съществуване, както и за осъществяване на договорените услуги (в този смисъл решение № 211/30.01.2012 г. по т. д. № 1120/2010 г., II ТО, решение № 109/07.09.2011 г. по т. д. № 465/2010 г., II ТО, решение № 92/07.09.2011 г. по т. д. № 478/2010 г., II ТО, решение № 30/08.04.2011 г. по т. д. № 416/2010 г., I ТО, решение № 118/05.07.2011 г. по т. д. № 491/2010 г. на II ТО, решение № 71/08.09.2014 г. по т. д. № 1598/2013 г. на II ТО, В последния смисъл са и Решение № 252 от 03.01.2013 г. на ВКС по т. д. № 1067/2011 г., II ТО, Решение № 30 от 08.04.2011 г. на ВКС по т. д. № 416/2010 г., I т. о.). Въз основа на горното и от ангажираните пред първата инстанция доказателства по делото съдът намира, че изводите на районния съд относно редовно водените записвания в търговските книги на страните са обосновани. Видно от приетата ССчЕ, вещото лице е установило, че фактурите като първични счетоводни документи са били редовно осчетоводени от ответника. Следователно, по този начин в правната сфера на получателя на стоката е възникнало правото да ползва данъчен кредит. Като е осчетоводил процесните фактури, в които са обективирани всички съществени клаузи на договора за превоз на товари, ответникът е признал, че е страна по процесния договор съгласно уговорките, обективирани във фактурата - страни, възнаграждение и артикул 8, 22 куб.м. дъски дъб – арг. чл. 182 ГПК и чл. 55, ал. 1 ТЗ, които придават доказателствена сила на редовно водените търговски книги и записванията по тях относно установяването на търговски сделки между търговци. В този смисъл е и цитираната по-горе съдебна практика. Другият извод, който може да се направи от осчетоводяването на фактурите е, че ответникът е узнал за сделките по фактурите, за които твърди, че не са подписани от негов представител, много преди завеждане на делото и няма данни да се е противопоставил на доставените от ищеца стоки по тях, каквото е изискването на чл. 301 ТЗ. Следователно търговецът е манифестирал мълчаливо одобрение на извършените действия и намерение да се ползва от целения с тях правен резултат. При съвкупна преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства и приетата ССчЕ въззивната инстанция намира за доказано наличието на облигационно правоотношение между страните по повод доставката на процесния дървен материал, който противно на доводите на въззивинка е описан в процесната фактура по № на артикул – 20000 и мерна единица куб.м. Посочената фактура е заведена от ответника в счетоводството, в дневника за покупките, в декларацията по ДДС за съответния месец и е ползван данъчен кредит. Следователно е налице извънсъдебно признание на това правоотношение и произтичащото от него задължение. Въззивникът не ангажира доказателства за възражението си, че е отправял искане за сторниране на процесната фактура, тъй като стоката не била доставена. Съгласно заключението на вещото лице данни за такава счетоводна операция няма отразена в счетоводството на последния, нито отразеното задължение е отразено като спорно. Извършената доставка, противно на възраженията на въззивника се установява и от показанията на св. С., който е доставил процесната стока на ответното дружество, като дава конкретика относно нейното извършване. Следва да се посочи, че съдът не кредитира показанията на изслушания свидетел И.М., допуснат по искане на ответника, доколкото същият при разпита споделя, че се е запознал със съдържанието на делото и затова си спомня конкретната дата, което дава основание на съда да приеме, че същият не споделя възприети от него обстоятелства за изясняване предмета на спора. Осчетоводяването на фактурите представлява извънсъдебно признание на ответника на неблагоприятното за него обстоятелство, че в негова тежест е възникнало задължението за заплащането на възнаграждението за доставените от ищеца стоки по тези фактури. Възраженията на въззивника - ответник, че не дължи плащане на цената, понеже не е получил стоката, са изцяло недоказани и неоснователни. Изпълнението на задължението на купувача (въззивника – ответник) да плати цялата цена по договора е изцяло в негова доказателствена тежест, по общите правила на разпределението на доказателствената тежест, по чл. 154, ал. 1 ГПК. Ответникът не е ангажирал доказателства за плащане на установения размер на задълженията по фактурата. Следователно заявената претенция се явява основателна и подлежи на уважаване, ведно със законната лихва върху посочената сума. Във въззивната жалба не са изложени конкретни възражения срещу решаващата дейност на първия съд и изводите му за основателност на акцесорната претенция за обезщетение за забава върху за забава върху неплатената фактура за периода от 05.08.2019 г. до 04.08.2022 г., с оглед на което и в тази част решението не следва да бъде ревизирано. Тъй като крайните изводи на двете инстанции съвпадат, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в обжалваната част. С оглед обстоятелството, че цената на всеки от предявените искове е под 20000 лв., на основание чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. второ ГПК, решението не подлежи на касационно обжалване. По разноските в производството: С оглед изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК право на разноски има въззиваемата страна, но доколкото същата не претендира разноски за въззивната инстанция - такива не й се следват. Така мотивиран, Софийският градски съд