Мотиви към Решение № 4 от 2.7.2025 г. на Военен съд - София по дело № 16/2025 г.

Мотиви по АНД № 16/2025 г. по описа на СОФИЙСКИ ВОЕНЕН С постановление, съставено по чл. 375 от НПК с предложение за освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание по реда на Глава Двадесет и осма от НПК Военно-окръжна прокуратура - С. е повдигнала обвинение против обвиняемия подполковник С. С. Т., с ЕГН: ••••••••••, за това че на 17.10.2023 г. около 18.40 часа в гр. С., пред 5-то ОУ „И.В.“, ж.к. „Б.“, ул. „С.Р.“ № 31, чрез употреба на физическо насилие - блъскане и притискане с ръце и тяло, причинил на съпругата си Х. Д. Т.а, лека телесна повреда реализираща медико-биологичните признаци - БОЛКА И СТРАДАНИЯ, без разстройство на здравето, изразяващи се в две кръвонасядания по вътрешната повърхност на средна към долна трета на дясна мишница, от които едното е и с повърхностно охлузване с ограничена площ 3, 5/2 см., и второ малко 4 мм в диаметър, като деянието е извършено в условията на домашно насилие /Съгласно последните изменения на чл. 93, т. 31 от НК /ДВ, бр. 16 от 2019 г., изм., бр. 67 от 04.08.2023 г. престъплението е извършено „в условията на домашно насилие“, ако е извършено чрез упражняване на физическо, сексуално или психическо насилие, поставяне в икономическа зависимост, принудително ограничаване на личния живот, личната свобода и личните права и е осъществено спрямо възходящ, низходящ, съпруг или бивш съпруг, лице, от което има дете, лице, с което се намира или е било във фактическо съпружеско съжителство, или лице, с което живеят или е живяло в едно домакинство/ – престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 5а, вр. чл. 130, ал. 2 от НК. Първоинстанционното съдебно следствие е проведено по реда на глава 28 от НПК. В хода на съдебните прения, пред настоящата инстанция, Военно- окръжна прокуратура – С. (ВОП-С.), поддържа внесеното обвинение. Счита, че фактическата обстановка, описана в постановлението на ВОП-С., се установявала от събраните по делото доказателства. Поради това моли съда да приеме, че обвиняемият е осъществил състава на вмененото му престъпление, както от обективна, така и от субективна страна. При реализацията на наказателната отговорност предлага обвиняемият да бъде освободен от наказателна отговорност като му се наложи наказание около средния размер, предвиден в нормата на чл. 78а от НК. Упълномощеният защитник на обвиняемия подп. С. Т. – адв. С. С., претендира за постановяване на решение, с което обвиняемият да бъде оправдан. Поддържа, че в състава на възведеното престъпление имало 4 предпоставки, а в случая липсвали две от тях. Изразява мнение, че делата от този род се водели благодарение на неправителствени организации, които защитавали пострадалите жени и това представлявало една добре изработена схема, в която можел да попадне всеки един български мъж. Подчертава, че до започването на бракоразводното дело са били образувани шест граждански дела за домашно насилие и редица жалби в различни институции – в няколко прокуратури и полицията, водели се и дела за делби на имоти, като общо делата били девет, по които те трябвало да се защитават за неща, които не са извършили. Изтъква, че разпитаните по делото свидетели са били разпитвани и по гражданското дело пред СРС за защита от домашно насилие за процесната дата, като там тези свидетели са депозирали различни показания и показанията на същите тези свидетели по настоящото дело са се променили във вреда на неговия доверител. Също така, счита че от разпитаните по делото свидетели, всички сочели, че е имало скандал на висок глас, но никой, с изключение на пострадалата, не сочи, че е видял физическо съприкосновение между пострадалата и обвиняемия. Намира показанията на пострадалата за недостоверни и поради това, че отказа да разкаже какво е имало в семейния им банков сейф, което било основната причина за скандала между двамата бивши съпрузи на процесната дата. А в този сейф са били всички важни документи за обвиняемия. Подчертава, че за констатираните наранявания, и според становището на съдебния лекар, не може да се определи с точност тяхната давност, което не изключвало възможността същите да са били причинени и преди процесната дата. Само по себе си едно съдебно- медицинско удостоверение не можело да обоснове вината на дадено лице, още повече, че по делото нямало нито едно друго доказателство, което да сочи на физическо насилие между неговия доверител и тогавашната му съпруга. По отношение на умисъла счита, че обвиняемият е целял единствено да види децата си и да шофира автомобила, който бил негов и на неговата съпруга и не е нанасял каквито и да било удари по гърба й, нито пък е упражнявал физическо насилие по отношение на бившата си съпруга, защото никой от свидетелите не е видял такова нещо. Дори да се приемело, че са налице косвени доказателства, то същите следвало при тяхната съпоставка помежду им, те в своята логическа последователност да водят до еднозначен извод, а това не било така, защото имало четирима свидетели, които не са видели нанасяне на удари от страна на обвиняемия, а така твърди единствено бившата съпруга обвиняемия. Защитата изтъква, че обвинението се базирало и пресъздавало фактическата обстановка единствено въз основа на показанията на св. Т.а, но те не отразявали обективното състояние на фактите, поради което не следвало да се кредитират. Моли за оправдаването на неговия подзащитен, защото обвинението не било доказано по никакъв начин. При това положение и при хроничния недостиг и недокомплектоване на българската армия и две войни около нас, счита, че не би следвало да се жертва един подготвен кадрови офицер от външното разузнаване за недоказани твърдения на една жена, която с цената на всичко се опитвала да му заграби имуществото, а след това да го очерни в обществото. Този офицер бил по-ценен от измислиците на една жена, която с цената на всичко се опитвала да се докопа до повече пари и свобода. Обвиняемият подп. С. Т., в своя лична защита, се солидаризира със становището на своя защитник и настоява да бъде оправдан, защото била казана и доказана неговата невинност, бил е напръскан със спрей, като дори и тогава не е посягал на съпругата си. При упражняване правото си на последна дума заявява, че ако чувствал вина нямало да чака и да си е признал и без да бъде питан, счита се за невинен и настоява да бъде оправдан от съда. Съдът, като обсъди и съобрази събраните по делото доказателства и доказателствени средства, становищата на страните, и при съобразяване с разпоредбата на чл. 301 и следващите НПК, прие за установено следното: От фактическа страна: Обвиняемият подполковник С. С. Т., роден на 04.10.1971 г. в гр. Балчик, българин, български гражданин, живущ в гр. С., кв. Манастирски ливади- запад, ул. Р.И № 106, ет. 3, ап. 20б, разведен, с две деца на 4 години и на 8 години, за които родителските права се упражняват от бившата му съпруга, с висше образование, служещ във военно формирование •••-С., ЕГН: ••••••••••, неосъждан. Свидетелката Х. Д. Т.а (с ново фамилно име Д., след развода й с обвиняемия) и обвиняемия С. С. Т. били сключили граждански брак на 10.10.2010 г. От брака си имали две деца Л.С.Т. /родена на 09.10.2020 г./ и С.С.Т. /родена на 23.11.2016 г./. По време на пандемията от COVID-19, която съвпаднала с приключване на второто майчинство на пострадалата, двамата съпрузи започнали да имат проблеми във взаимоотношенията по между си, които с времето се изострили и задълбочили. През месец юли 2023 г. след поредния семеен скандал Т.а напуснала семейното жилище, находящо се в гр. С., ул. „Р.И“ № 106, ет. 3, ап.206, заедно с двете си деца и отишла да живее временно при нейните родители в с. Мокрище, общ. Пазарджик. В края на месец юли 2023 г. св. Т.а подала молба за развод в Софийски районен съд. В резултат на това СРС възложил отглеждането на двете деца на майката, а на бащата определил режим на лични отношения. Пострадалата свидетелка и обвиняемият се виждали неколкократно заради децата като всеки път срещите помежду им протичали с напрежение и взаимни обиди. Впоследствие св. Т.а си намерила квартира в гр. С., ул. „П." № 8, ет. 4, ап. 15, в близост до 05 ОУ „И.В.", находящо се в гр. С., ул. „С.Р.“ № 31, където била записала дъщеря си - свидетелката С.С.Т. за ученичка в първи клас. Това допълнително обострило отношенията между двамата съпрузи, тъй като обвиняемия Т. искал те да се приберат семейното им жилище. На 17.10.2023 г. около 18.00 часа св. Х. Т.а отишла да прибере детето си – св. С.Т. от 05 ОУ „И.В." с колата, тъй като валял дъжд. Съпругът й - обв. Т. също бил пред училището и като я видял, че паркира и слиза от автомобила се доближил до нея с думите „Ела тука ти казвам, къде отиваш“. Свидетелката Т.а бързайки, тръгнала към входа на училището, а обв. С. Т. останал при колата. След като взела детето около 18.30 часа, двете се отправили към паркирания автомобил, където обв. Т. продължавал да чака. След като ги видял той препречил пътя на св. Т.а и я изблъскал така, че тя да не може да влезе на шофьорското място в автомобила. Започнал скандал между двамата за това кой има право да управлява превозното средство. Обвиняемият Т. обвинявал свидетелката Х. Т.а още и за това че от една година му е ограничила достъпа до семейния им банков сейф, като искал да му го възстанови. Обвиняемият крещял на св. Х. Т.а, в присъствието на малолетната св. С.Т., която се разстроила и започнала да плаче. Със заповеднически тон той изкрещял на С.Т. „да влиза в колата“ и тя седнала на задната седалка на автомобила. Тонът на обвиняемия към св. Х. Т.а ставал все по-заплашителен. По време на разразилия се между двамата съпрузи скандал, обв. Т. полагал усилия да възпре жена си да влезе в автомобила, като я бутал, дърпал й чантата, а в един момент я стиснал и силно за дясната ръка, след което я ударил с юмрук в рамото. В резултат това Т.а залитнала и се ударила в шофьорската врата на колата. Бутането между двамата продължило като в момента, в който Т.а била в гръб към Т., той и налетял отзад и започнал да я удря по гърба. Пострадалата започнала да вика за помощ към преминаващите в близост хора - свидетелите Д. Е. З.-И. и Ю. Е. Д., като междувременно около 18.51 часа св. Т.а успяла да позвъни на национален спешен тел. 112, за да потърси помощ. На мястото дошли служители на 06 РУ-СДВР, които задържали обвиняемия за срок от 24 часа на основание издадена Заповед за задържане на лице. Видно от съдебномедицинско удостоверение № 913/18.10.2023 г. (л. 26, т. 3 от ДП, приложено многократно по досъдебното производство с идентично съдържание) е, че на 18.10.2023 г. в 10.35 часа пострадалата Х. Т.а посетила УМБАЛ „Александровска“ ЕАД, Клиника по съдебна медицина и деонтология, където била прегледана от съдебен лекар с оплакване за болки в областта на дясната раменна става получени в резултат на това, че на 17.10.2023 г. е била блъскана, дърпана и удряна от съпруга си, с когото били пред развод. Към момента на прегледа, съдебният лекар д-р Мартина Вълчева не установила видими външни травматични увреждания, но констатирала по вътрешната повърхност на средна към долна трета на дясната мишница надлежно петнисто червеникаво мораво кръвонасядане 3, 5/2 см, с блед център около 1 см, върху който се установявали съвсем повърхностни петнисти охлузвания, с бледо червеникаво дъно, под нивото на околната кожа. Пред долния му край имало друго мораво 3 кръвонасядане, окръглено, което било 4 мм в диаметър. По задно вътрешната повърхност на средна трета на дясната предмишница имало петнисто мораво кръвонасядане, 1/0, 5 см, надлежно. Съгласно заключението на съдебния лекар установените кръвонасядания на дясната мишница и предмишница, са причинили болка и страдание на пострадалото лице. Механизмът на получаване на травматичните увреждания е в резултат от действието на твърди тъпи предмети, по механизъм на удар с или върху такива, както и от притискане между такива и могат да се получат по време и начин, съобщен от пострадалата. По делото е изготвена съдебна медицинска експертиза по писмени данни № П-10/2024 г., от чието заключение се установи, че обективно установените травматични увреждания от извършения специализиран съдебно-медицински преглед на 18.10.2023 г. на пострадалата Х. Т.а не са довели до функционални затруднения, като съпровождащите подобни травми болки отшумяват спонтанно и без лечение за около 5-7 дни след инцидента. Сами по себе си и в съвкупност установените мекотъканни увреждания са причинили болка и страдание на пострадалата /по смисъла на чл. 130, ал.2 от НК/. Установените травматични увреждания по своята същност са контактни увреждания, причинени от действие с неголяма травмираща сила на твърди тъпи предмети с ограничена по площ контактна повърхност. Подобни травми могат да се причинят както по механизъм на удар с или върху твърд тъп предмет, така и от целеустремително действие по механизъм на притискане с подобни предмети. Съобразно локализацията на уврежданията травмирането на дясна раменница и на дясна предраменница е от отделни травматични въздействия. Описаните травми на дясна раменница и предраменница могат да се причинят по време и начин съобщени от пострадалата, а именно от стискане за ръката от пръсти на стискаща ръка. Според вещото лице липсата на морфологичен признак на травма в областта на рамото не изключва възможността на пострадалата да е нанесен удар с юмрук, след като при прегледа, същата се е оплакала от болки в дясната раменна става. Липсата на обективиращо травматично нараняване /кръвонасядане, оток и пр./ може да се обясни с това, че ударът в тази област е бил нанесен през дрехи или с по-малка сила. В хода на разследването била назначена и изготвена Комплексна съдебнопсихиатрична и психологична експертиза (л. 15-39, т. 7 от ДП), според заключението на която Х. Т.а на инкриминираната дата – 17.10.2023 г. е могла правилно да се ориентира в създалата се фактическа обстановка, тъй като същата не боледува от психично заболяване и няма интелектуален дефицит, което да е пречка за правилната й фактическа ориентация и адекватно на нея отреагиране. При извършеното освидетелстване на същата, вещите лица са констатирали, че същата е адекватна, с интактна психика, годна правилно да отразява реалната действителност. Назначена и изготвена е и Комплексна съдебно-психиатрична психологична експертиза (л. 47-70, т. 7 от ДП) за освидетелстване на малолетната С.С.Т., от чието заключение се установи, че когнитивното развитие на детето съответства на възрастта му. Няма интелектуален дефицит и 4 може да възприема правилно фактите, имащи значение за делото. Няма данни за повишена внушаемост и повлияване от другите. Единствено с оглед възрастта си /7 г./ не е в състояние единствено да уточнява времевите периоди - дата, седмица, месец, година. Установено е, че към датата на извършване на деянието обв. Т. е с военно звание „подполковник“, служител на Служба „•••“ във военно формирование ••• - С.. С определение № 38430 от 27.10.2023 г. СРС, 80 състав с оглед на данни за опасност за живота и здравето на Х. Д. Т.а и нейните малолетни деца Л.С.Т. и С.С.Т. е допуснал издаването на заповед за незабавна защита в тяхна полза, като е постановил конкретни мерки за закрила на основание Закона за защита срещу домашно насилие, като е задължил извършителя С. С. Т. както да се въздържа от извършване на домашно насилие спрямо трите лица, така и да не се приближава на по-малко от 150 метра от жилището, обитавано от Х. Д. Т.а, нейната месторабота, местата за социални контакти и отдих, освен в случаите, касаещи въпроси, свързани с родителските права и режим на лични отношения на родителите с децата. На същата дата е издадена Заповед за незабавна защита № 322 за срок от 1 година, като С. С. Т. е предупреден за последиците при неизпълнение на заповедта. Видно от приложено в материалите по делото решение № 6525 от 28.11.2024 г. на СГС, ГО, III въззивен брачен състав е, че в полза на пострадалата е била издадена заповед за незабавна защита по ЗЗДН срещу С. С. Т. със съответните мерки за закрила, за осъществени от него актове на домашно насилие спрямо Х. Т.а, вкл. и за този осъществен на 17.10.2023 г., в присъствието на малолетното им дете. По доказателствата: Изложената фактическа обстановка, съдът прие за установена като обсъди и анализира поотделно и в тяхната съвкупност събраните по делото доказателства и доказателствени средства, приобщени по надлежния ред, на основание чл. 378, ал. 2 от НПК, чрез обясненията на обвиняемия подп. С. Т. (л. 126-127 от делото и л. 13, т. 8 от ДП); показанията на свидетелите Х. Д. /с предишна фамилия Т.а/ (л. 77-80 от делото, л. 41-42, т. 1 от ДП, л. 14-20, т. 6 от ДП и л. 24, т. 6 от ДП), М. П. (л. 64-65 от делото и л. 57, т. 6 от ДП), Д. З. – Илиева (л. 65-67 от делото и л. 3, т. 6 от ДП), Ю. Д. (л. 67-70 от делото и л. 7, т. 6 от ДП), А. С. (л. 72-73 от делото и л. 58, т. 6 от ДП), З. Д. (л. 73-77 от делото и л. 40-41, т. 6 от ДП), Г. Б. (л. 96-97 от делото и л. 42, т. 6 от ДП), Л. В. (л. 123- 125 от делото и л. 1, т. 6 от ДП) и С.Т. (л. 48-53, т. 6 от ДП); заключенията на назначените по делото експертизи - на компютърната съдебно-техническа експертиза (л. 88-106, т. 7 от ДП, приобщена с протоколно определение на л. 98 от делото), изготвена от вещото лице Н. Х., комплексната съдебно- психиатрична и психологическа експертиза (л. 15-39, т. 7 от ДП, приобщена с протоколно определение на л. 100 от делото), изготвена от вещите лица Л. К. и Л. Б. по отношение на осв. Х. Т.а и комплексната съдебно-психиатрична и психологическа експертиза (л. 47-70, т. 7 от ДП, приобщена с протоколно определение на л. 101 от делото), изготвена от вещите лица Л. К. и Л. Б. по отношение на осв. С.Т.; както и от останалите писмени доказателства и доказателствени средства, приобщени по надлежния ред по делото (с протоколно определение на л. 127-128 от делото). Преди да се занимае с анализа на доказателствената маса, настоящият съдебен състав, намира за необходимо да направи някои предварителни бележки. Съгласно разпоредбата на чл. 378, ал. 2 от НПК, при разглеждане на делото по реда на глава 28 от НПК могат да се преценяват събраните в наказателното производство доказателства и да се събират нови доказателства. Тази разпоредба дава възможност на съда да приобщи всички доказателства, събрани на досъдебното производство (включително и свидетелските показания от досъдебното производство) и при решаване на делото да ползва доказателствените източници от двете фази на производството и да ги съобрази при формиране на вътрешното си убеждение. Имайки предвид това, и на основание именно разпоредбата на чл. 378, ал. 2 от НПК, съдът с протоколно определение на л. 127-128 от делото, приобщи всички писмени доказателства и доказателствени средства (включително и разпитите на свидетелите от досъдебното производство), събрани в двете фази на процеса. С приобщаването им по този начин и ръководейки се от приетото например в Решение № 117/02.07.2018 г., по н.д. № 470/2018 г. на 3-то н.о. на ВКС (в което е прието, че при прочитането на писмените доказателства и доказателствени средства не е необходимо същите подробно да бъдат изброявани, но с тяхното прочитане те стават част от доказателствата по делото), всички тези доказателствени материали стават част от доказателствената съвкупност по делото и въз основа на тях и техния анализ, съдът може и следва да прави своите фактически изводи и да формира вътрешното си убеждение при решаване на делото. От показанията на свидетелите Х. Д. (с предишна фамилия Т.а) и З. Д. от двете фази на процеса, се установяват предхождащите процесната дата отношения между обвиняемия и неговата бивша съпруга понастоящем – св. Х. Д., това че същите непрекъснато са се влошавали, че обвиняемият многократно е проявявал агресия към св. Х. Д., която се е увеличавала и което е принудило св. Х. Д. да напусне семейното жилище и да потърси защита от различни институции, в това число и съдебна защита по реда на ЗЗДН. Показанията на двете свидетелки, касателно тези обстоятелства са еднопосочни, непротиворечиви и кореспондиращи и с писмените доказателства по делото (напр. подадените сигнали пред полицията в гр. Пазарджик от страна на пострадалата – л. 114-124, т. 3 от ДП, издадените заповеди за защита по ЗЗДН, приложени на няколко места в ДП с идентично съдържание – напр. л. 19 и сл. от т. 2 от ДП, оплакванията и извършената проверка от Софийска районна прокуратура от агресивното поведение на обвиняемия на 09.10.2023 г. – спр. т. 4 от ДП). Всички тези писмени доказателства убедено сочат, достоверността на показанията на двете свидетелки, за предхождащо агресивно поведение от обвиняемия към св. Х. Д., проявило се неколкократно преди процесната дата. Най-после в този смисъл са и показанията на разпитаната в хода на досъдебното производство малолетна свидетелка С.Т., която също потвърждава за агресивното поведение на обвиняемия към св. Х. Д. (с предишна фамилия Т.а). Имайки предвид всичко това, съдът намира, че така обсъдената доказателствена маса е еднопосочна, непротиворечива и кореспондираща помежду си, поради което беше кредитирана от съда. От показанията на св. Х. Д., дадени както в хода на съдебното следствие, така и в досъдебното производство се установява, че на процесната дата тя е била посрещната пред училището на детето си от своя съпруг – обв. С. Т., който първоначално я е нападнал вербално; че след като тя си е взела детето, той е бил около управлявания от нея автомобил; че той е искал да управлявал лекия автомобил Шкода Октавия, но тя се е възпротивила и се е опитала да се качи в автомобила; че тогава той със сила се е опитал да я накара той да управлява автомобила; че при тази борба той я е хванал за ръката, бутал я е и й е нанесъл няколко удара в гърба. За тези обстоятелства свидетелката е била разпитвана многократно, както и за предхождащите процесния конфликт проблеми. И при всички нейни разпити същата неизменно и неотклонно е разказвала по един и същи начин за процесния инцидент и за предхождащите го събития. Наред с това нейните показания освен, че са константни във всички фази на процеса, намират подкрепа и в други доказателствени източници, като например показанията на свидетелите Д. З., Ю. Д., А. С. и Л. В.. В показанията на св. Д. З. (спр. л. 66 от делото, горе и по средата на разпита) се съдържат данни, за това, че пострадалата е била бутана от обвиняемия и притискана от него в колата; видяла е блъскане и стискане (л. 67 от делото, по средата на разпита). Показанията на тази свидетелката от досъдебната фаза са идентични с тези от съдебната, макар тези от съдебното следствие да са по-подробни. И в двете фази на процеса (л. 67 от делото, горе и л. 3, т. 6 от ДП), тази свидетелка сочи, че не е присъствала по време на целия конфликт, тъй като е разхождала кучетата си. Това именно е причината, че тази свидетелка не е видяла нанасянето на удари от страна на обвиняемия в гърба на пострадалата Х. Д. (с предишна фамилия Т.а), а не че такива не е имало. В показанията на свидетелката Д. З. (л. 66 от делото, горе) се съдържат данни и за това, че св. Ю. Д. се е появила по-късно, след приключването на физическия конфликт, а това следва и от показанията на самата свидетелка Д. (л. 68 от делото, горе), която не съобщава за наличието на физическа саморазправа. Това обаче само по себе си не означава, че такава саморазправа не е имало, защото данни за това са налични в показанията на св. Д. З., която е незаинтересована от изхода на делото и няма каквито и да било отношения с някоя от страните в конфликта, поради което същата не може да бъде упрекната в липса на обективност. В показанията на свидетелката Ю. Д. обаче се съдържат данни, за притеснително и агресивно поведение у обвиняемия макар и тази свидетелка да е присъствала на ситуацията малко след приключване на процесното деяние. Тя все пак е забелязала крайно разстроената пострадала, която е помолила тихо двете жени да останат на мястото до пристигане на полицията. Данни за наличието на интензивен конфликт се съдържат и в показанията на свидетелите А. С. и Л. В.. Те са успели единствено да чуят конфликтната ситуация, но не и да я видят, поради различни причини – св. С. не е имала видимост към ситуацията, заради дърво пред балкона й, което е пречело на видимостта й. Св. Л. В. пък, е бил зает с миенето на чиниите си в караваната и макар да е поглеждал от време на време през пердетата, не е наблюдавал непрекъснато ситуацията, а в моментите когато я е наблюдавал не е видял съприкосновение между двама съпрузи. Тези два доказателствени източника обаче не разколебават показанията на св. Х. Д. (с предишна фамилия Т.а), в какъвто смисъл са съображенията на защитата, а корелират с тях, защото възникналият скандал между двамата съпрузи е бил толкова интензивен, че е накарал свидетелката А. С. да излезе на балкона си и да подаде сигнал на тел. 112, независимо че не е могла да види ситуацията. Свидетелят Л. В. също е бил провокиран да поглежда през пердетата си, за да види дали този скандал ще се разрастне и дали е имало необходимост да се притече на помощ. Показанията на св. Х. Д., намират подкрепа и в показания на св. Г. Б. и З. Д.. Техните показания представляват производни доказателствени източници (така и акад. Стефан Павлов, Наказателен процес, обща част, параграф 32, т. II., с. 353-354, изд. „Сиби“, 1996 г., респ. Наказателен процес на Република България, с. 321-322, изд. „Университетско издателство „Климент Охридски“, 1989 г. тъй като възпроизвеждат сведенията, дадени им от други лица за процесния случай – св. З. Д. преразказва процесния случай по данни на св. Х. Д., а св. Г. Б. съобщава за случая, разказаното й от св. Д.). Производните доказателствени източници обаче могат и следва да се ползват при проверката на първичните, както това в случая стори и настоящата инстанция. Двете свидетелки Б. и З. Д. разказват за ситуацията по идентичен начин със заявеното от пострадалата, като по този начин взаимната корелация на тези доказателствени източници с показанията на св. Х. Д., сочи на достоверността на показанията на пострадалата. Допълнително следва да се посочи, че показанията на св. Х. Д. намират подкрепа дори и в показанията на малолетната свидетелка С.Т., която на л. 49 гръб-л. 50, т. 6 от ДП, разказва за процесния случай по начина, съобщен от пострадалата. Най-после показанията на св. Х. Д. намират подкрепа и в изготвената СМЕ по писмени данни. Констатираните от експертизата наранявания на пострадалата добре отговарят да са получени по начина и времето, съобщени от пострадалата. В този смисъл са и подробните разяснения на вещото лице от съдебното заседание (л. 102-104 от делото), в това число вещото лице даде своето научнообосновано мнение и защо ударите по гърба, за които съобщава пострадалата, не са оставили следи върху нея. Анализът на всички тези доказателствени източници, както по отделно, така и в съвкупност сочи, че показанията на св. Х. Д. (с предишна фамилия Т.а) са последователни, непротиворечиви, кореспондиращи с останалата доказателствена маса и логични (без наличие на вътрешни противоречия), поради това съдът ги кредитира и ги съобрази при формиране на вътрешното си убеждение. С така направения подробен анализ на доказателствената маса, следва да се счита, че е отговорено на основното възражение на защитата, че при наличието на поне четирима свидетели-очевидци, никой от тях не бил видял физическо насилие над пострадалата и нанесени удари. По-горе бяха посочени редица доказателствени източници, в които се съдържат данни за физическото съприкосновение между обвиняемия и пострадалата. Допълнително следва да се посочи това, че възраженията на защитата в посочения смисъл се основават на превратното тълкуване на гласните доказателства, без да се държи сметка за точния смисъл на изявленията на свидетелите, а също така се игнорира обстоятелството от кой момент и от каква позиция различните свидетели са наблюдавали процесния инцидент. В тази насока вече бяха изложени подробни аргументи (за това, че свидетелката Д. З. не е била на целия конфликт и не го е наблюдавала непрекъснато, защото е разхождала кучетата си, че е била и сравнително далече от ситуацията; че свидетелката Ю. Д. е дошла в един по-късен момент; че свидетелката А. С. не е имала видимост към конфликта; че свидетелят Л. В. се е занимавал със своята дейност и само от време на време е поглеждал навън през пердетата си), които именно бяха съобразени и това мотивира настоящия състав да отхвърли поддържаните от защитата възражения като неоснователни. В хода на съдебното следствие обвиняемият се възползва от правото си да даде обяснения. Тук е необходимо да се отбележи, че обясненията на обвиняемия, респ. обвиняемите, имат двойнствена правна същност – те са едновременно редовно доказателствено средство за изясняване на релевантните факти, включени в предмета на доказване по чл. 102 от НПК, но и средство за упражняване на правото на защита. Поради това, достоверността на същите всякога следва внимателно да бъде преценявана. Съобразявайки се с това, съдът не кредитира обясненията на обвиняемия, в частта им, в която заявява че не е хващал пострадалата за ръка, че не я е бутал и че не я е удрял. Обясненията му в тази им част се опровергават от обсъдената по-горе изобилна, категорична, кореспондираща и взаимнодопълваща се доказателствена маса. От показанията на разпитаните по делото свидетели, както и от съдебно-медицинската експертиза се установи, че обвиняемият е бутал, стискал и удрял пострадалата, като в резултат на това са останали и обективни находки, констатирани в съдебно-медицинското удостоверение и изследвани от експертизата. Съдът намира за неоснователно оплакването на защитата, че тези увреждания би могло да са получени и преди процесния случай и по друг начин. Следва да се подчертае, че по делото липсват каквито и да било данни в тази посока, поради това възражението на защитата почива само на едно предположение, което не е обезпечено от нито един доказателствен източник по делото. А както е добре известно предположенията нямат място в нашия наказателен процес и същите не могат да се поставят в основата, нито на осъдителната, нито на оправдателната присъда (така и Решение № 405/07.10.2008 г., по н.д. № 380/2008 г., 1-во н.о. на ВКС, Решение № 151/07.04.2011 г., по н.д. № 53/2011 г., 2-ро н.о. на ВКС, както и мн. други). Нещо повече – анализът на доказателствата по делото (показанията на пострадалата и останалите свидетели, СМЕ), съпоставени в съвкупност сочат по несъмнен и категоричен начин, че констатираните у пострадалата обективни находки се дължат именно на упражненото насилие от страна на обвиняемия на процесната дата. Поради всички тези съображения, съдът намери, че обясненията на обвиняемия в тази им част (в която твърди, че никога не е удрял жена си, че в процесния ден не я е хващал за ръцете и не й е нанасял удари – спр. л. 127 от делото, първи и последен абзац от обясненията му), са недостоверни, изграждат неговата защитна теза и не отговарят на обективната истина, поради което и не бяха кредитирани (в тези им части) от съда. Недостоверни са обясненията на обвиняемия и в друга част – в частта, в която твърди, че се е борил с пострадалата за да вземе ключовете си за Шкодата от таблото на автомобила. Всички действия на обвиняемия са били насочени към това да накара пострадалата да не управлява автомобила и да се качи на пасажерското място. В този смисъл св. Х. Д. даде изключително подробни сведения при разпита й в съдебната фаза (спр. л. 78 долу и л. 79 от делото). Никъде в нейните показания не се съдържат данни, че обвиняемият е искал да си вземе ключа и че затова е била тази борба. Впрочем обясненията му в частта, в която заявява по какъв начин е станала борбата (че обвиняемият е бил с гръб към пострадалата и че не той я е бутал, а тя е бутала него), се опровергават не само от показанията на св. Х. Д., но и от СМЕ, която е констатирала процесните увреждания, и които не биха могли да се получат по начина, по който обвиняемия твърди, че е протекла борбата. Наред с това, показанията на св. Д. в тази им част са и логични и съответстващи на ситуацията и на поведението й – самата тя заявява, че в един момент е решила да остави автомобила на обвиняемия, защото той не е искал да я пусне да управлява (л. 79, горе, шесто изречение). От това се налага изводът, че ако действително обвиняемият е искал само да си вземе ключовете, а не да накара свидетелката да се качи да се вози в колата, то пострадалата не би оказала подобна яростна съпротива. Това е още един допълнителен аргумент за недостоверността на обясненията на обвиняемия в тази им част. В останалите им части, обясненията на обвиняемия не се опровергават от други доказателствени материали по делото, поради което следва да бъдат кредитирани и съобразени при формиране на вътрешното убеждение на съда. Съдът намери за неоснователни аргументите на защитата и относно това, че гражданският съд по делото за домашното насилие бил постановил съдебен акт, с който е отхвърлил исковата молба в частта за процесното деяние, което сочело на липса на доказателства и по процесното дело. Най- напред следва да се припомни, че гражданският съд е обвързан от решението на наказателния съд (а не обратното, както това експлицитно се поддържа от защитата), относно това дали е налице деяние, виновен ли е деецът, наказуемо ли е това деяние (арг. от чл. 413, ал. 2 от НПК, аналогичен на разпоредбата на чл. 300 от ГПК). И това не случайно е уредено по този начин в позитивното ни право. Това следва например от различните средства и методи, които ползват двата процеса и процесуалните гаранции за разкриването на обективната истина. Засиленото служебно начало в наказателния процес и липсата на каквито и да е ограничения при доказването са най-малко онези процесуални гаранции за разкриването на обективната истина и правилното решаване на делото. Добре известно е, че в гражданския процес е водещо диспозитивното начало и действията на съда ex officio (по силата на служебното начало) са изключение и са лимитирани в конкретни хипотези, наред с това са предвидени например преклузивни срокове за ангажиране на доказателства (арг. от чл. 146, ал. 3 и чл. 147 от ГПК), налице е предварително определена сила на някои доказателства (напр. чл. 179, ал. 1 от ГПК), налице са различни видове забрани за ползване на доказателства, за установяване на някои факти (чл. 164 от ГПК) и т.н. Всички тези ограничения, в една или друга степен са пречка за разкриване на обективната истина в гражданския процес, но всички тези ограничения не са налице в наказателния процес, което пък от своя страна чувствително увеличава възможността да бъде разкрита обективната истина по наказателното делото. Поради тези именно съображения и поради особеностите в двата процеса законодателят е предвидил, че по въпроса дали е извършено престъпление наказателният съд не е обвързан по никакъв начин от произнасянето на гражданския съд, поради което и възраженията на защитата, основани на това бяха отхвърлени като неоснователни. Все поради изложените причини не могат да доведат до разколебаване на достоверността свидетелските показания, разпитите на част от същите свидетели по гражданското дело, а наред с това е налице и забраната предвидена по чл. 292 от НПК – страните, а и съдът, да съобразяват единствено доказателствени материали, събрани по конкретното дело, а не и с такива от други дела, тъй като това е в нарушение на редица принципи на наказателния процес, в това число и на принципите за непосредственост и устност. Съдът кредитира показанията на св. М. П., които съдържат данни, за това че обвиняемият в служебните си отношения се е проявявал като добър военнослужещ. По делото беше разпитана и свидетелката И. К. (л. 70-71 от делото и л. 55-56, т. 6 от ДП). Нейните показания обаче, по преценка на настоящия съдебен състав, следва да бъдат изключени от доказателствената маса по делото, тъй като видно от тяхното съдържание, тази свидетелка е имала друго процесуално качество – същата е участвала, на основание чл. 140, ал. 1 от НПК, при разпитана на малолетния свидетел С.Т. като психолог. Съгласно разпоредбата на чл. 118, ал. 1 от НПК лицата, които са участвали в друго процесуално качество не могат да бъдат разпитвани като свидетели, освен в предвидените в тази разпоредба изключения. Психологът обаче, който е участвал при разпита по чл. 140, ал. 1 от НПК, не е сред предвидените изключения в разпоредбата на чл. 118 от НПК, поради което показанията на тази свидетелка следва да бъдат изключени от доказателствения материал, като въз основа на тях настоящата инстанция не може да формира вътрешното си убеждение, още повече, че същите и не съдържат факти, които да имат някакво отношение към предмета на доказване по делото. По-нагоре бяха обсъдени и анализирани писмените доказателства, които имат значение за разкриване на обективна истина и правилното решаване на делото. В останалите писмени доказателства не се съдържат факти с правно значение, имащи отношение към предмета на доказване по делото, поради което не следва да бъдат анализирани по-подробно. От заключението на Компютърната съдебно-техническа експертиза (л. 88-106, т. 7 от ДП), се установява съдържанието на записани разговори, които обаче не изясняват обстоятелства, свързани с механизма и авторството на процесното деяние. Съдът намира, че изготвените по делото експертизи са отговорили на поставените им задачи, като са направили задълбочени изследвания и са дали обосновани, компетентни и пълни заключения, които бяха кредитирани и съобразени при формиране на вътрешното убеждение. Изводите за съдебното минало на обвиняемия съдът изведе въз основа на справката за съдимост, приложена по делото. От правна страна: Въз основа на установеното от фактическа страна, съдът прие, че обвиняемият подполковник С. С. Т. е осъществил, както от обективна, така и от субективна страна престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 5а, вр. чл. 130, ал. 2 от НК. От обективна страна, обвиняемият Т., на 17.10.2023 г. около 18.40 часа в гр. С., пред 05 ОУ „И.В.“, ж.к. „Б.“, ул. „С.Р.“ № 31, чрез употреба на физическо насилие - блъскане и притискане с ръце и тяло, причинил на съпругата си Х. Д. Т.а (с ново фамилно име Д., след развода й с обвиняемия), лека телесна повреда реализираща медико-биологичните признаци - БОЛКА И СТРАДАНИЯ, без разстройство на здравето, изразяващи се в две кръвонасядания по вътрешната повърхност на средна към долна трета на дясна мишница, от които едното е и с повърхностно охлузване с ограничена площ 3, 5/2 см., и второ малко 4 мм в диаметър, като деянието е извършено в условията на домашно насилие /Съгласно последните изменения на чл. 93, т. 31 от НК /ДВ, бр. 16 от 2019 г., изм., бр. 67 от 04.08.2023 г. престъплението е извършено „в условията на домашно насилие“, ако е извършено чрез упражняване на физическо, сексуално или психическо насилие, поставяне в икономическа зависимост, принудително ограничаване на личния живот, личната свобода и личните права и е осъществено спрямо възходящ, низходящ, съпруг или бивш съпруг, лице, от което има дете, лице, с което се намира или е било във фактическо съпружеско съжителство, или лице, с което живеят или е живяло в едно домакинство/. От събраните по делото доказателства се установи по несъмнен и категоричен начин, че обвиняемият е осъществил физическо насилие над своята съпруга Х. Д. (с предишна фамилия Т.а) като това насилие се е изразило в блъскане и притискане с ръце и тяло, като едно от притисканията с ръце се е изразило във хващане и силно стискане на ръката на пострадалата. Това поведение на обвиняемия е било толкова интензивно, че част от него е оставило и обективни следи под формата на кръвонасядания на дясната ръка на пострадалата. Цялата тази дейност на обвиняемия е причинила на пострадалата болка и страдания, като по този начин е бил осъществен от обективна страна състава на възведеното престъпление. По делото се установи, че обвиняемият е нанесъл и удари с юмруци по рамото и гърба на пострадалата, но те не са били включени от прокурора в състава на възведеното престъпление, като част от изпълнителното деяние (по арг. от сравнението на заключителната част /диспозитива/ на постановлението л. 7 от делото и обстоятелствената част на същото – л. 5 от делото; видно от сравнението на тези две части ударите с юмруци са били описани единствено в обстоятелствената част, но не и в диспозитива на постановлението на прокурора, поради което настоящата инстанция прие, че тези удари са описани единствено от гледна точка на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства – т.е. те са включени в предмета на доказване по делото в светлината на чл. 102, т. 3 от НПК), а единствено са посочени на плоскостта на отегчаващите и смекчаващите отговорността обстоятелства, т.е. от гледна точка на степента на обществена опасност на деянието и дееца. При това положение съдът не обсъжда тези удари, като такива участващи в изпълнителното деяние по делото, а единствено като отегчаващи отговорността на обвиняемия. И това се налага от конституционно установената функция на съда като арбитър, който преди всичко следва да разреши повдигнатия пред него правен спор и който следва да се произнесе единствено по обвинението, с което е сезиран, тъй като в противен случай би се стигнало до произнасяне „свръхпетитум“ (plus petitum). Впрочем, тук е мястото да се отбележи, единствено с оглед пълнота на изложението, че цялостното поведение на обвиняемия (употребата на насилие спрямо пострадалата, за да бъде накарана тя да има желаното от обвиняемия поведение – да се качи в колата и той да я вози), в принципен план би могло да осъществи и състав на друго престъпление, но именно заради тази конституционно отредена роля на съда като арбитър този аспект на въпроса няма да бъде засяган; все поради тази причина съдът намери за уместно да се въздържа от употребата на термина „принуди“, заменяйки го с „накара“. Деянието е извършено и при условията на домашно насилие, тъй като е било употребено физическо насилие по отношение на лице, което към момента на деянието е било съпруга на обвиняемия (съгласно измененията в ДВ бр. 67/04.08.2023 г., в сила от 08.08.2023 г., т.е. в сила по време на процесното деяние). С тези последни изменения отпадна изискването за системност на актовете на домашно насилие, поради което, от гледище на закона, и еднократен акт на насилие би могъл да осъществи състава на възведеното престъпление. От субективна страна, обвиняемият е извършил деянието при форма на вината – пряк умисъл. От доказателствата по делото се установи, че обвиняемият с цялото си поведение, с всички свои действия, се е опитвал да накара своята бивша съпруга да не управлява автомобила, с който е дошла да вземе детето си от училище и да бъде возена от обвиняемия, въпреки активната и интензивна съпротива на пострадалата. За да постигне тази своя цел обвиняемият е употребил сила като я е бутал, хващал я е и я е стискал за ръцете. Някои от хващанията за ръцете на пострадалата са били извършени с толкова голяма сила, че дори са оставили обективни следи върху ръцете на пострадалата, като при това хващане и блъскане, пострадалата свидетелка Х. Д. (с предишна фамилия Т.а) е изпитала болки и страдания. При това положение следва да се приеме, че обвиняемият е формирал представи в съзнанието си, че със своето поведение упражнява физическо насилие над своята съпруга и макар да е целял да я накара да на управлява автомобила, то със своето деяние неминуемо, неизбежно й причинява болка и страдания, защото интензитета на упражнената сила предполага това. Когато деецът съзнава, че наред с целения резултат (целеният резултат в случая е да накара пострадалата да се откаже от намерението си да управлява автомобила), ще настъпи с положителност, неизбежно и съставомерният резултат, той действа с форма на вината – пряк умисъл (в този смисъл ППВС № 2/1957 г., т. 3 от мотивната част; Решение № 118/22.07.1996 г., по н.д. № 125/1996 г. на ВС, Военна колегия и Решение № 113/16.06.1997 г., по н.д. № 65/1997 г. на 5-чл. състав на ВКС, които разрешения се споделят и от настоящата инстанция и от които съдът не намира основание да отстъпи). При това положение обвиняемият е съзнавал общественоопасния характер на деянието си, предвиждал е неговите общественоопасни последици и е искал настъпването на тези последици, като по този начин е извършил вменено му деяние с форма на вината пряк умисъл. В случая деянието на обвиняемия разкрива типична степен на обществена опасност като не е налице нито една от двете хипотези, предвидени в чл. 9, ал. 2 от НК, поради което и имплицитно съдържащите се искания на защитата за приложението на тази разпоредба бяха отхвърлени от съда като неоснователни. Съгласно текста на чл. 9, ал. 2 от НК не е престъпно деянието, което макар и формално да осъществява признаците на предвидено в закона престъпление, поради своята малозначителност не е общественоопасно или неговата обществена опасност е явно незначителна. Теорията и практиката са категорични, предвид анализа на тази норма, че приемането на едно деяние за малозначително, иначе казано-непрестъпно, е възможно да стане по линия на два варианта – липса на обществена опасност поради малозначителност на същото /деянието/; извеждане на обществена опасност на деянието, но с характеристиката на явна нейна незначителност. Във всеки от случаите трябва да се изследват деянието и обществената опасност - два от признаците, правещи кое да е престъпление такова. При направен извод за малозначителност, се изключват обществената опасност и противоправността на деянието. За преценка за наличието на първата предвидена в чл. 9, ал. 2 от НК хипотеза (поради малозначителност деянието не е общественоопасно), се взема предвид единствено степента на обществена опасност само и единствено на деянието и не се разглежда обществената опасност на дееца. Когато обаче се установи, че не е налице тази първа хипотеза, а деянието все пак в някаква степен е общественоопасно, то тогава следва да се прецени, дали неговата обществена опасност не е явно незначителна, като в тази втора хипотеза е необходимо да се изследва, както обществената опасност на деянието, така и тази на дееца. Подробни разяснения в тази насока е имал възможност да изрази и Върховният касационен съд в свое Решение № 414/26.10.2009 г., по н.д. № 429/2009 г. на 2- ро н.о. на ВКС, което становище се споделя и от настоящата инстанция, и от което становище съдът не намира основание да отстъпи. Пренесено на плоскостта на настоящия случай, следва да се отбележи, че се непосредствено преди и по време на нанасяне на телесната повреда обвиняемият е имал изключително агресивно, а в някои аспекти и цинично поведение към своята тогавашна съпруга; не може да бъде игнорирана и целта на обвиняемия да упражни това насилие (за да накара пострадалата да промени своето поведение; по-горе беше посочено, че това в принципен план би могло да осъществи състава и на по-тежко наказуемо престъпление, но тъй като то не е предмет на настоящото дело, съдът не може да се занимава с него и подробно да изследва неговата съставомерност, но пък е длъжен да го отчете при оценката на обществената опасност на деянието); като повишаващо обществената опасност на деянието следва да бъде отчетено и нанасянето на удари по пострадалата, които са съпътствали бутането и стискането й за ръцете. Всичко това сочи на една типична, дори завишена степен на обществена опасност на деянието. Ето защо съдът намери, че деянието на обвиняемия е общественоопасно и не покрива признаците на малозначително деяние, тъй като реално засяга защитаваните от нормата на НК обществени отношения. На следващо място, още по-малко е налице пък втората хипотеза на чл. 9, ал. 2 от НК, тъй като, както вече се посочи, за нейната преценка следва да се съобрази и личността на обвиняемия, а същият макар и лице с чисто съдебно минало и добри професионални данни, е проявявал многократно преди деянието своето унизително и нечовешко отношение към своята съпруга, които негови прояви представляват един системен тормоз над нея. Нещо повече – дори след образуване на досъдебното производство по настоящото дело (за което той е бил надлежно известен – арг. от това, че с него е бил проведен разпит като свидетел по воденото досъдебно производство на 20.11.2023 г. – л. 5-6, т. 6 от ДП), обвиняемият пак е продължил с тормоза си над пострадалата. Всичко това убедено сочи, че се касае и за лице, което в никакъв случай не разкрива понижена степен на обществена опасност. При това положение, настоящата инстанция прие, че инкриминираното деяние не е малозначително, нито пък обществената му опасност да е явно незначителна, поради което и беше ангажирана наказателната отговорност на обвиняемия по повдигнатото му обвинение. Най-после, не могат да бъдат споделени съображенията на защитата, че ако бъдел осъден обвиняемия, то той щял да загуби своята работа като военнослужещ. Подобен аргумент, сам по себе си се явява обезпокоителен, защото това би означавало наказателните дела с подсъдими военнослужещи да се решават по целесъобразност, което пък е правно недопустимо, тъй като крие сериозен риск от правен волунтаризъм и произвол. В случая този аргумент и формално-юридически е неправилен. Съгласно разпоредбата на чл. 245, ал. 1, т. 1 от Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България (ЗОВСРБ), дисциплинарно наказание уволнение задължително се налага тогава, когато военнослужещият е осъден за умишлено престъпление от общ характер. В случая обвиняемият беше освободен от наказателна отговорност по реда на чл. 78а от НК с налагане на административно наказание глоба в минимален размер. В задължителната съдебна практика е изяснено, че лицата, които са освободени от наказателна отговорност по глава осма на Наказателния кодекс (т.е. по реда на чл. 78а от НК), не се считат за осъждани (ППВС № 7/1985 г., т. 4, абз. 2 от мотивната част на постановлението на Върховния съд). Ето защо не следва обвиняемият да бъде дисциплинарно уволнен заради настоящото дело, тъй като не е налице една от кумулативно предвидените в тази разпоредба предпоставки, а именно да е осъждан, защото наложеното му наказание „глоба“ по настоящото дело има административен характер и е различно от наказанието „глоба“ по чл. 37, ал. 1, т. 4, респ. чл. 47 от НК, поради което именно обвиняемият не се счита за осъждан (в какъвто смисъл са подробните разяснения на върховната съдебна инстанция в цитираното постановление на Пленума. Ето защо и това искане на защитата беше оставено без уважение. По вида и размера на наказанието: В процесната хипотеза е приложима разпоредбата на чл. 78а НК, доколкото са изпълнени кумулативно изискуемите от закона условия: обвиняемото лице не е осъждано и не е освобождавано от наказателна отговорност по реда на Глава Двадесет и осма от НПК; предвиденият размер на наказанието за извършеното умишлено престъпление е до една година лишаване от свобода или пробация, и от престъплението не са настъпили съставомерни имуществени вреди, които да подлежат на възстановяване. Освен това инкриминираното деяние не попада в изключенията, изрично предвидени в чл. 78а, ал. 7 НК /от деянието да е причинена тежка телесна повреда или смърт, деецът да е бил в пияно състояние или след употреба на наркотични вещества или техни аналози, както и при множество престъпления, както и когато престъплението е извършено спрямо орган на власт при или по повод изпълнение на службата му, освен ако не се касае за обида или клевета/. При реализацията на наказателната отговорност на обвиняемия съдът отчете като смекчаващи отговорността обстоятелства трудовата му ангажираност на обвиняемия и добрите му данни от местоработата при изпълнение на служебните си задължения. Чистото съдебно минало не беше съобразено при реализацията на наказателната отговорност, тъй като същото е предпоставка за приложението на чл. 78а от НК и не може да бъде отчитано повторно. Като отегчаващи отговорността обстоятелства, съдът прецени упоритостта, проявена от обвиняемия при осъществяване на редица прояви на домашно насилие и тормоз над бившата си съпруга, както преди деянието, така и след това; унизителното и обидно отношение към пострадалата непосредствено предшествали инцидента; нанасянето на удари с юмруци (които не са били инкриминирани като част от изпълнителното деяние от прокуратурата, но същите могат да бъдат отчетени на плоскостта на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства). С оглед на това и като отчете степента на обществена опасност на деянието и на дееца, и най- вече и основно заради имущественото състояние на обвиняемия, съдът намери, че следва да бъде наложено наказание в минимален размер, а именно „глоба” 1000 лева, като по този начин в най-пълна степен биха били постигнати целите на наказанието предвидени в чл. 36 от НК. По разноските: С оглед изхода на делото върху обвиняемия бяха възложени сторените по делото разноски, като същият беше осъден, на основание чл. 189, ал. 3 от НПК, да заплати в полза на Държавата, по сметка на ВОП-С. сума в размер на 3694.68 лева, и по сметка на СВС сума в размер на 330 лева, представляващи сторените по делото разноски, както и 10 лева държавна такса за служебно издаване на 2 бр. изпълнителен лист. Така мотивиран съдът постанови решението си. ПРЕДСЕДАТЕЛ: