Решение № 1231 от 4.3.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 6529/2023 г.

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба подадена от Н. М. Я. в качеството си на настойник и законен представител на Д. М. К. и К. М. К. срещу решение № 20053148/15.08.2022г. постановено по гр.д. № 21206/2020г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 29 състав, с което:

-са отхвърлени предявените от Д. М. К. чрез Н. М. Я. /законен представител/ искове срещу „ПРОКРЕДИТ БАНК /БЪЛГАРИЯ/“ЕАД с правно основание чл.55 ал.1 предл.3 от ЗЗД за връщане на дадени на отпаднало основание суми, а именно: сумата от 12 771, 00 лв. – платена в периода 12.06.2008г. -28.02.2013г. по договор за земеделски кредит №061- 453120/12.05.2008г. и сумата от 11 132, 53 лв. – платена от него в периода 13.10.2008г. – 22.01.2013г. по договор за земеделски кредит № 061-502702/25.09.2008г.;

-е отхвърлен предявения от К. М. К. иск срещу „ПРОКРЕДИТ БАНК /БЪЛГАРИЯ/“ЕАД с правно основание чл.55 ал.1 предл.3 от ЗЗД за връщане на дадена на отпаднало основание сума от 890, 90 лв. – платена в периода 09.03.2009г. – 09.06.2010. по договор за земеделски кредит №061-453120/12.05.2008г. и в частта, с което производството по иска с правно основание чл.55 ал.1 предл.3 от ЗЗД за сумата от 1092, 80 лв. платена в периода 16.02.2009г. – 13.05.2010г. по договор за земеделски кредит № 061- 502702/25.09.2008г. е прекратено като недопустимо; и с което са осъдени да заплатят разноски по делото. Във въззивните жалби се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение, като постановено при нарушение на съдопроизводствените правила и материалния закон. Въззвниците твърдят, че първоинстанционният съд не е изложил мотиви, поради което приема, че част от предявените искове са недопустими и неправилно е прекратил частично производството по делото. Считат за неправилна констатацията на първоинстанционният съд, че всички плащания, които е извършвала майката на Д. К. – Н. Я. са плащания от нейно име и за нейни задължения, а не за тези на сина си Д. К.. Счита, че такова твърдение ответникът не е въвел като част от предмета на делото, поради което и съдът не може да го установява и да се позовава на него. Идентични са възраженията и срещу извода на първоинстанционният съд, че другия ищец и въззивник – К. К. е извършил плащане на свое задължение, а не това на брат си Д. К.. Оспорват приетото за установено в обжалваното решение, че договорите за заем са изплатени от ищците, както и че сумата по договорите са получени реално от заемополучателя, тъй като липсват първични счетоводни документи. Правят възражение, че по никакъв начин не е обсъдено установеното в хода на производството документно престъпление, а именно – съставяне на неистински документ от името на К. К. с признание, че получил заем от 20 000, 00 лв.

Молят решението да бъде отменено и постановено друго, с което исковете се уважат в пълния им предявен размер. Претендират разноски.

Въззиваемата страна „ПРОКРЕДИТ БАНК /БЪЛГАРИЯ/“ЕАД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК подава писмен отговор, в който твърди, че жалбата срещу частичното прекратяване на производството по делото е недопустима, като просрочена.

Въззиваемата страна счита, че доводите изложени във въззивните жалби са неоснователни. Твърди, че липсва спор, че договорите за кредит по отношение на Д. К. са унищожени, като счита, че това обстоятелство не води до отпадане на отговорността на солидарните длъжници, които са изпълнявали задълженията си и са погасявали дължимите суми на правно основание. Посочва, че действителността на правоотношението между ищеца К. К. и ответника е установено с влязло в сила съдебно решение и този въпрос не може да бъде пререшаван отново. Твърди, че липсват както наведени фактически твърдения в исковата молба, а и ангажирани доказателства, че Н. Я. е имала представителна власт да представлява и извършва действия от името на Д. К. в процесния период. Посочва, че Н. Я. няма сметка в ответното дружество и която да обслужва кредита, поради което същия се е обслужвал от наличните сметки на името на Д. К. и К. К.. Сочи, че е невярно твърдението на въззивниците, че ответникът не е твърдял, че Н. Я. и К. К. са изпълнявали собствени задължение, каквито са направени още в отговора на исковата молба.

Моли решението на първоинстанционният съд като правилно и законосъобразно да бъде потвърдено. Претендира разноски.

От Н. М. Я. в качеството си на настойник и законен представител на Д. М. К. и К. М. К. са депозирани и въззивни жалби срещу постановеното по реда на чл.250 от ГПК решение № 20080278/21.02.2023г., с което е оставена без уважение молбата им за допълване на решение № 20053148/15.08.2022г. постановено по гр.д. № 21206/2020г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 29 състав. Считат, че обжалваното решение е незаконосъобразно, тъй като произнасянето по целия предмет на делото не зависи дали претенциите са главни и акцесорни и непроизнасяйки се относно претендирата законна лихва първоинстанционният съд е възпрепядствал правото им на защита. Молят решението да бъде отменено.

Въззиваемата страна „ПРОКРЕДИТ БАНК /БЪЛГАРИЯ/“ЕАД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК подава писмен отговор, в който твърди, че жалбата е безсмислена, доколкото произнасяне по законната лихва би имало смисъл при уважаване на исковете. Моли решението да бъде потвърдено.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта – в обжалваната му част, а по правилността на решението - само по наведените оплаквания в жалбата.

Първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Досежно правилността обжалваното решение съдът намира следното: Първоинстанционният съд е сезиран: 1. от ищеца Д. М. К. с искове с правна квалификация чл.55 ал.1 т.3 от ЗЗД за осъждане на ответника „ПРОКРЕДИТ БАНК /БЪЛГАРИЯ/“ЕАД да му заплати, както следва/след допуснато изменение на петитума по реда на чл.214 от ГПК в хода на първоинстанционното производство – протокол от открито съдебно заседание от 16.03.2022г. – л.132-134 от делото на СРС/:

-на отпаднало основание сумата от 12 771, 00 лв. – платена в периода 12.06.2008г. - 28.02.2013г. по договор за земеделски кредит №061-453120/12.08.2008г., унищожен с влязло в сила на 22.03.2019г. съдебно решение по гр.д. № 67600/2016г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 143 състав;

-на отпаднало основание - сумата от 11 132, 53 лв. – платена от него в периода 13.10.2008г. – 22.01.2013г. по договор за земеделски кредит № 061-502702/25.09.2008г., унищожен с влязло в сила на 22.03.2019г. съдебно решение по гр.д. № 67600/2016г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 143 състав, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумите.

1. от ищеца К. М. К. с искове с правна квалификация чл.55 ал.1 т.3 от ЗЗД за осъждане на ответника „ПРОКРЕДИТ БАНК /БЪЛГАРИЯ/“ЕАД да му заплати, както следва: /след допуснато изменение на петитума по реда на чл.214 от ГПК в хода на първоинстанционното производство – протокол от открито съдебно заседание от 16.03.2022г. – л.132-134 от делото на СРС/:

-на отпаднало основание сумата от 890, 90 лв. – платена в периода 09.03.2009г. – 09.06.2010г. по договор за земеделски кредит №061-453120/12.08.2008г., унищожен с влязло в сила на 22.03.2019г. съдебно решение по гр.д. № 67600/2016г. по описа на Софийски районне съд, ГО, 143 състав;

-на отпаднало основание сумата от 1092, 80 лв. – платена от него в периода 16.02.2009г. – 13.05.2010г. по договор за земеделски кредит № 061-502702/25.09.2008г., унищожен с влязло в сила съдебно решение; ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумите.

За да възникне в правната сфера на ищеца притезателното право по чл.55 ал.1 предл.3 от ЗЗД е необходимо кумулативното наличие на следните предпоставки: 1. имуществено разместване на блага от ищеца към ответника 2. съществуване на основание за това имуществено разместване към датата на осъществяването му и з.отпадане на това основание към момента на предявяване на претенцията.

Безспорно се установява от представените, приети като доказателства по делото и неоспорени от страните /досежно тяхната истинност /автентичност на подписа на ищците вкл.и на Н. Я.//, че:

• на 12.05.2008г. в гр. Кърджали е подписан договор за земеделски кредит № 061- 453120/12.05.2008г. между „ПРОКРЕДИТ БАНК /БЪЛГАРИЯ/“АД от една страна и от друга - земеделски производител „кредитополучател“ - Д. К. и М. К. Я., Н. М. Я. – „солидарни длъжници“ за сумата от 10 000, 00 лв. и със съдържанието, обективирано в писмения документ – л.57 от делото на ЗРС и при общи условия – л.62-64 от делото на ЗРС;

• 09.03.2009г. е подписан анекс № 1 към договор за кредит № 061-453120/12.05.2008г. между „ПРОКРЕДИТ БАНК /БЪЛГАРИЯ/“АД, солидарните длъжници М. К. Я., Н. М. Я. и К. М. К., видно от съдържанието на който страните са подписали нов погасителен план /неприложен към анекса/, като е уговорено учредяване на допълнително обезпечение на кредита – договорна ипотека, издаване на запис на заповед от кредитополучателя за сумата от 11 887, 54 лв. и встъпване в дълг на К. М. К.. Цитираният анекс не е подписан от Д. К.. -на същата дата - 09.03.2009г. между „ПРОКРЕДИТ БАНК /БЪЛГАРИЯ/“АД, солидарните длъжници М. К. Я., Н. М. Я. и К. М. К. е подписан договор за встъпване в дълг – л.60 от делото на ЗРС, по силата на който К. К. придобива всички права и задължения възникнали за кредитополучателя /Д. К./ по договор за кредит № 061-453120/12.05.2008г. във вида, който те имат към момента на подписване на споразумението за встъпване в дълг;

• н а 12.06.2009г. е подписан анекс № 2 към договор за земеделски кредит 061- 453120/12.05.2008г. между „ПРОКРЕДИТ БАНК /БЪЛГАРИЯ/“АД, солидарните длъжници М. К. Я., Н. М. Я. и К. М. К., по силата на който се изменя т.4 от анекс 1 от 09.03.2009г. като страните се съгласяват по кредита да бъде извършено заместване в дълг на кредитополучателя Д. К. от К. К., като последния се задължава да отговаря спрямо Банката за изпълнение на задълженията на кредитополучателя – главница, договорна лихва, наказателна лихва, разноски, такси, комисионни, анекса не е подписан от Д. К.;

• н а 12.06.2009г. е подписан между „ПРОКРЕДИТ БАНК /БЪЛГАРИЯ/“АД, солидарните длъжници М. К. Я., Н. М. Я. и К. М. К. договор за заместване в дълг по земеделски кредит 061-453120/12.05.2008г. на длъжника Д. К. с К. К. клаузи обективирани в цитирания писмен договор – л.61 от делото на СРС; длъжника Д. К. се освобождава от отговорност; същия не е подписал договора.

-на 25.09.2008г. в гр. Кърджали е подписан договор за земеделски кредит № 061- 502702/25.09.2008г. между „ПРОКРЕДИТ БАНК /БЪЛГАРИЯ/“АД от една страна и от друга - земеделски производител „кредитополучател“ Д. К. и М. К. Я., Н. М. Я. – „солидарни длъжници“ за сумата от 10 000, 00 лв. и със съдържание, обективирано в писмения документ – л.64 от делото на ЗРС и при общи условия – л.62-64 от делото на ЗРС;

• 09.03.2009г. е подписан анекс № 1 към договор за кредит № 061-502702/25.09.2008г..

„ПРОКРЕДИТ БАНК /БЪЛГАРИЯ/“АД, солидарните длъжници М. К. Я., Н. М. Я. и К. М. К., видно от съдържанието на който страните са подписасали нов погасителен план /неприложен към анекса/, като е уговорено учредяване на допълнително обезпечение на кредита – договорна ипотека, издаване на запис на заповед от кредитополучателя за сумата от 12716, 63 лв. и встъпване в дълг на К. М. К.. Цитираният анекс не е подписан от Д. К.. -на същата дата - 09.03.2009г. между „ПРОКРЕДИТ БАНК /БЪЛГАРИЯ/“АД, солидарните длъжници М. К. Я., Н. М. Я. и К. М. К. е подписан договор за встъпване в дълг – л.60 от делото на ЗРС, по силата на който К. К. придобива всички права и задължения възникнали за кредитополучателя по договор за кредит № 061-502702/25.09.2008г. /Д. К./ във вида, който те имат към момента на подписване на споразумението за встъпване в дълг;

• н а 12.06.2009г. е подписан анекс № 2 към договор за земеделски кредит 061- 502702/25.09.2008г. между „ПРОКРЕДИТ БАНК /БЪЛГАРИЯ/“АД, солидарните длъжници М. К. Я., Н. М. Я. и К. М. К., по силата на който се изменя т.4 от анекс 1 от 09.03.2009г. като страните се съгласяват по кредита да бъде извършено заместване в дълг на кредитополучателя Д. К. от К. К., като последния се задължава да отговаря спрямо Банката за изпълнение на задълженията на кредотополучателя – главница, договорна лихва, наказателна лихва, разноски, такси, комисионни, анекса не е подписан от Д. К.;

• н а 12.06.2009г. е подписан между „ПРОКРЕДИТ БАНК /БЪЛГАРИЯ/“АД, солидарните длъжници М. К. Я., Н. М. Я. и К. М. К. договор за заместване в дълг по земеделски кредит 061-502702/25.09.2008г.. на длъжника Д. К. с К. К. клаузи обективирани в цитирания писмен договор – л.68 от делото на СРС; длъжника Д. К. се освобождава от отговорност; същия не е подписал договора.

Първият от спорните въпроси по делото между страните, е дали сумата, предмет на двата договора за кредит е реално получена от кредотополучателя и налице ли са договори за заем, предвид обстоятелството, че че същите по дефиниция са реални такива.

Настоящият състав счита, че по този въпрос между страните - частично е формирана сила на присъдено нещо и възраженията за преклудирани, тъй като:

-налице е влязло в законна сила /на 20.06.2014г./ решение по гр.д. № 286/2013г. на Момчилградски районен съд, с което по реда на чл.422 от ГПК е признато за установено спрямо ищецът К. М. К., че дължи на „ПРОКРЕДИТ БАНК /БЪЛГАРИЯ/“ЕАД сумата от 1803, 72 лв. до договор за договор за земеделски кредит № 061-502702/25.09.2008г. и договор за заместване в дълг от 12.06.2009г. т..е в хода на производството е следвало да бъде релевирано и доказано възражението, че кредитополучателя не е получил сумата, предмет на договора за кредит № 061-453120/12.05.2008г., поради което и не е възникнало действително заемно правоотношение по договора за кредит и което възражение е във връзка с прехвърленото правоотношение - чл.102 ал.3 от ЗЗД, а не лично такова, като независимо дали не е заявено или не е разгледано, същото е преклудирано и не може да бъде релевирано и разглеждано отново настоящото производството;

-налице е влязло в сила решение по гр.д. № 67600/2018г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 143 състав, с което са отхвърлени исковете предявени от Д. М. К. срещу „ПРОКРЕДИТ БАНК /БЪЛГАРИЯ/“ЕАД с правно основание чл.26 ал.2 от ЗЗД за прогласяване нищожността на договорите за земеделски кредит от 12.05.2008г. и 25.09.2008г. и с което двата цитирани договора са унищожени на основание чл.31 ал.1 от ЗЗД т.е. заемните правоотношения са възникнали /което включва и получаване на сумата от кредитополучателя като част от фактическия състав/, но поради порок на волята на кредитополучателя по смисъла на чл.31 ал.1 от ЗЗД договорите на унищожени.

Възражението за ищеца К. М. К. по чл.102 ал.3 от ЗЗД, че не е възникнало действително правоотношение въз основа на договор за кредит № 061-453120/12.05.2008г., поради липса на реално предаване/получаване на заемната сума по договор за кредит от 12.05.2008г. не е преклудирано от СПН на решението по гр.д. № 67600/2018г. по описа на Софийски районен съд, доколкото същия договор не е бил част от предмета на делото, но разгледано по същество е неоснователно, поради следното:

Съгласно чл.7.1 от договор за кредит от 12.05.2008г., страните по договора /кредитополучателя Д. К., солидарните длъжници Н. Я. и М. Я. и банката/ се съгласяват сумата по кредита /10 000, 00 лв/ да бъде преведена по сметка на Д. М. К. в „ПроКредит Банк /България, /“; според чл.2 – разрешенията от Банката кредит се усвоява еднократно, като при отпускане на кредита кредитополучателя заплаща еднократно такса за управление и обработка в размер на 200, 00 лв., съобразно чл.7 от ОУ към договора за кредит, кредитополучателят се задължава да открие на свое име разплащателна сметка и да я поддържа до погасяване на задълженията по договора за кредит.

От заключението по ССчЕ, което и настоящия състав цени като обективно и компетентно, се установява, че Банката е изпълнила задължението си като в деня на подписване на договора за кредит - 12.05.2008г., е превела по сметка на името на Д. К. сумата от 10 000, 00 лв., като е удържала и уговорената такса от 200, 00 лв. На същата дата е отразено и теглена на сумата от 9770, 00лв. и е удържана такса за теглене от 19, 118 лв. Направените възражения от ищците, че заключението по ССчЕ не е обективно, поради обстоятелството, че вещото лице е направило своите констатации единствено въз основа на извлеченията от сметки и отразените операции в него, а не въз основа на първични счетоводни документи, макар и вярно, не дискредитира доказателствената му стойност относно релевантните за спора обстоятелства. Това е така, тъй като по спорния въпрос дали кредитополучателя е получил договорената сума по кредита от 10 000, 00 лв. се установява несъмнено, че Банката е изпълнила задължението си за предоставяне на сумата по начина уговорен в цитираните клаузи от договора и общите условия т.е. кредита е предоставен със заверяване на сметката на кредитопополучателя за сумата със сумата от 10 000, 00 лв. Дали същия лично е изтеглил сумата, дали това е направил негов пълномощник или друго лице вкл. и някой от солидарните длъжници, за какво са били използвани отпуснатите парични средства, са въпроси, които са ирелевантни за преценка дали е налице заемно правоотношение предвид реалния му характер.

В тази връзка е и константната практика на ВКС, че при солидарно задължени лица по договор за кредит - „съдлъжници“ не се прави разграничение каква част поема всяко едно от тях и е ирелевантно, че кредитът е усвоен по сметката на един от солидарните длъжници, респективно на кое лице фактически е предадена сумата / решение № 60119 от 23.12.2021 г. по т. д. № 1024/2020 г. на ВКС, І т. о., решение № 96 от 22.08.2022 г. по гр. д. № 2007/2021 г. на ВКС, ІV г. о/, а кредиторът може да претендира пълния размер на предоставения заем от всеки един от длъжниците.

На следващо място, с последващи волеизявления както на солидарните длъжници /които са майка и баща на кредитополучателя/, така и на ищеца К. К. – негов брат и придобиващ качеството на встъпващ в дълг, а в последствие и заместващ в дълга на кредитополучателя, страните се съгласяват за учредяване на допълнителни обезпечения, вкл. издаване на запис на заповед за остатъка по кредита, за нов погасителен план и т.н. т.е. тяхното писмено изявление в споразуменията от 12.06.2008г., от 09.03.2009г. имат материална доказателствена сила спрямо същите, че признават реално възникналия дълг на кредитополучателя и солидарните длъжници.

Обстоятелството, че молба от 23.04.2010г. – на л.70 от делото на ЗРС се установи посредством заключението по СПЕ, което и настоящия състав кредитира, че не е подписана от ищеца К. К., не води до изводи противоположни на гореизложените, като последицата е, че съдът не цени обективираното в същата молба изявление на ищеца като извънсъдебно признание на неизгодни за него факти.

Но изявлението на страните, че са страни по действително правоотношение и тяхното извънсъдебно признание следва неминуемо от представения по прокурорска преписка №3136/07.10.2014г по описа на РУ – с. Кирково, нотариален акт № 44/12.06.2009г., с който К. К. като заместващ в дълг кредитополучателя по договори за кредит от 12.05.2008г. и 25.09.2008г. и солидарните длъжници Н. Я. и М. Я. учредяват в полза на “ПроКредит Банк /България/ “ЕАД договорна ипотека върху собствени недвижими имоти, като обезпечение по двата договора за кредит, а от самата проверка по прокурорската преписка не се установява договорите за кредит и заместване в дълга да са с неавтентични подписи от името на Н. Я., М. Я. и К. К., поради което е отказано и образуване на наказателно производство за извършено престъпление по чл.309 от НК€ /постановление от 19.03.2015г.

– л.40-42 от делото на СРС/.

След подписването на двата договора за кредит, допълнителните споразумения за встъпване и заместване в дълг, с влязло в сила на 18.05.2016г. решение № 53/21.04.2016г. по гр.д. № 189/2005г. на Окръжен съд-гр. Кърджали Д. М. К. е постановен под пълно запрещение – л.38-40 от делото на СРС, като видно от удостоверение № 734/09.06.2016г. издадено от органа по настойничество и попечителство при община Кирково на основание чл.173 ал.2 от СК Н. М. Я. е назначена за законен настойник на сина си – Д. М. К.. /от удостоверение за наследници – л.17 от приложеното гр.д. № 206/2016г. на ЗРС се установява, че М. К. Я. след смъртта си на 25.11.2014г. е оставил за свои наследници: преживяла съпруга- Н. Я. и низходящи – синове Д. К. К., ищеца К. М. К. и К. М. К. – синове, като няма спор, а Н. Я.- тяхна майка /което не е спорно//.

С решение № 51246/26.02.2019г. по гр.д.№ 67600/2018г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 143 състав, влязло в сила на 22.03.2019г. е уважен конститувния иск предявен от Д. М. К. срещу ПРОКРЕДИТ БАНК /БЪЛГАРИЯ/“АД за унищожаване на договори за земеделски кредит № 061-453120/12.05.2008г. и № 061-502702/25.09.2008г. на основание чл.31 ал.1 от ЗЗД, тъй като към датата им на сключване Д. М. К. макар и дееспособен не е могъл да разбира или да ръководи действията си. /при очевидна фактическа грешка в диспозитива на решението./ Следва да се посочи, че унищожаемият договор съществува в правния мир /за разлика от нищожния/, той поражда правни последици – въз основа на него възникват валидно права и задължения, но унищожаването му се извършва само и единствено по искане на страната, в чийто интерес законът го допуска или от нейните правоприемници - с нарочно предявен иск или чрез възражение по чл. 32 ал.3 ЗЗД, надлежно заявено в преклузивните срокове, като решението е конститутивно. Унищожаването на договора има обратно действие като се заличават с обратна сила както правните последици от него, така и самият факт на сключването му. Това изрично следва от разпоредбата на чл. 34 от ЗЗД, уреждаща последиците от нищожността и унищожаемостта на договорите, както и от ППВС № 1/28.05.1979 г. относно отделните фактическите състави на неоснователното обогатяване. Изключението - относно действието на унищожаването на сделката е предвидено изрично в разпоредбата на чл.33 ал.3 от ЗЗД т.е. обратното действие на унищожаването поради крайна нужда ще се ограничи само в отношенията между страните по унищожаемата сделка, без да засегне правата на третите лица последващи приобретатели, преди вписване на исковата молба /оповестително-защитно действие има вписването на искови молби по чл. 33 ЗЗД, но не и по чл. 31 ЗЗД./ Съобразно разпоредбата на чл. 34 ЗЗД когато договорът бъде признат за нищожен или бъде унищожен всяка от страните по него трябва да върне на другата страна всичко, което е получила от нея. Следователно в случаите, при които договорът бъде унищожен страните си дължат връщане на даденото като насрещни престации на отпаднало основание - чл. 55 ал. 1 пр. 3 вр. с чл. 34 ЗЗД. /решение № 403/10.01.2012г. по гр.д. № 1543/2010г. на III г.о., определение № 986/29.10.2015г. на ВКС по гр.д. № 3141/2015г. на III г.о.

В този смисъл ищецът Д. К. дължи да върне на Банката получената главница – както се установи от заключението по ССчЕ това е сумата от 9820, 00 лв. по договор за кредит от 25.09.2009г. и сумата от 9777, 00 лв. по договор за кредит от 12.05.2008г. и за които в отговора на исковата молба ответникът е направил изрично възражение, че ако се установи реално плащане от страна на ищеца Д. К., то същото макар и да е по унищожени договори за кредит, банката не ги държи без основание, а на годно правно основание – чл.34 от ЗЗД.

В настоящият случай ищецът носи доказателствената тежест да установи, че реално е престирал, платил на ответника суми надхвърлящи горепосочените /9820, 00 лв и 9777, 00 лв./ в полза на банката и за които би възникнало правото му да ги получи на основание чл.55 ал.1 т.3 от ЗЗД.

От събраните писмени доказателства по делото – извлеченията от сметка на името на Д. К. представена на хартиен носител, както и от заключението по ССчЕ се установява, че след изтеглянето на сумите по отпуснатите договори за кредит в пълен размер още на датата на отпускането им от банката и липса на наличност по нея след дата 12.05.2008г. и съответно 25.09.2008г., по сметката на името на Д. К., за периода 12.06.2008г. – 28.02.2013г.по сметката са внасяли парични суми и от които банката е погасявал процесните два кредита. Сметката ежемесечно е захранвана основн от Н. М. Я., като няколко превода и захранване на сметка са направени от К. М. К. и К. М. К.. При липса на други правоотношения възникнали по повод двата договора за кредит, би бил правилен извода, че постъпвайки по сметка на Д. К. сумите следва да се считат за негови и съответно при условие, че банката се е удовлетворявала от същите, то платените в повече от тези, следва да върне ищеца на банката по чл.34 от ЗЗД, биха подлежали на връщане на основание чл.55 ал.1 т.3 от ЗЗД.

В случая обаче, от съдържанието на договорите за земеделски кредит от 12.05.2008г. и 25.09.2008г., се установява, че към датата на подписването им е учредена договорна солидарност - постигна е договореност за възникване между кредитополучателя /Д. К./ и двамата съдлъжници /Н. Я. и М. Я. – негови родители/ на основание чл. 121 и сл. от ЗЗД на пасивна солидарност, която по своята правна същност е вид лично обезпечение, поради което съгласно чл. 122 ал. 1 от ЗЗД тези длъжници дължат една и съща престация на кредитора. За разлика обаче от поръчителството по чл. 138 и сл.от ЗЗД, където също е налице пасивна солидарност, но поръчителят поема отговорност за чужд дълг или акцесорно задължение, в случая при уговорената съобразно чл. 121 от ЗЗД солидарна задълженост всеки от солидарните длъжници дължи на свое независимо основание и отговорността му няма акцесорен характер.

Т.е. възникват паралелни и самостоятелни правоотношения между всеки един от солидарните длъжници –между кредитополучателя Д. К. и „ПроКредит Банк /България/“ЕАД, между Н. Я. и „ПроКредит Банк /България/“ЕАД и между М. Я. и „ПроКредит Банк /България/“ЕАД.Основните характеристика на пасивната солидарност са множество на задълженията и единство на предмета на престациите. Поради обстоятелството, че от една страна солидарните задължения за самостоятелни, но от друга същите са взаимосвързани, поради обезпечителната им същност, солидарността има т.нар в правната теория абсолютно /факти, които настъпват с оглед едно или повече от солидарните задължения, но пораждат действие за всички солидарни длъжници/ и относително действие /юридически факти, които засягат едно или няколко от солидарните задължения, но не оказват въздействие върху всички такива /вж. А.К., Облигационно право, II издание 2002г./.

От първата група юридически факти са изпълнение на цялото задължение, прихващане, даване вместо изпълнение – чл.123 ал.1 ЗЗД, подновяване на задължението на един солидарен длъжник, опрощаването на един солидарен длъжник, но при условие, че кредитора не запази правата си срещу останалите – чл.124 от ЗЗД. Израз на относителното действие и самостоятелност на всяко едно от правоотношенията между кредитора и всеки солидарен длъжник са разпоредбите на чл.122 ал.2 и ал.3 от ЗЗД, чл.124 ал.2 от ЗЗД, чл.125 от ЗЗД, като несъмнено както правото да се иска унищожение на договора, така и унищожаването на договора между един от солидарните длъжници и кредитора, попада във втората група на относителното действие на солидарността т.е. останалите солидарни длъжници нито могат да предявяват личното възражение за унищожаване на договора на друг солидарен длъжник, нито могат да се позоват на него и да го противопоставят на кредитора. /като същото ограничение е предвидено и за заместващия в дълг – чл.102 ал.3 от ЗЗД/.

Именно поради тази причина с унищожаване на договора за кредит между Д. К. и „ПроКредит Банк /България/“ЕАД, не отпадат с обратна сила и от момента на сключването им договорните правоотношения, напротив същите са действителни между банката от една страна и всеки от солидарните длъжници Н. Я. и М. Я., от друга. Унищожаването на договора с единия солидарен длъжник е непротивопостановимо на банката от останалите такива – чл.122 ал.2 от ЗЗД.

Предвид горното, както и обстоятелството, че част от съдържанието на договорните правоотношения е чл.8 от ОУ, както и че на името на солидарния длъжник Н. Я. липсва открита сметка в „ПроКредит Банк /България/“ЕАД, а както беше посочено ирелевантно за кредитора е кой от солидарните длъжници изпълнява и внася пари по сметката, то следва да се приеме, че с всички вноски по сметката, която е определена да обслужва двата кредита BG •••••••, макар и открита на името на един от солидарните длъжници – Д. К., внесени от Н. Я., последната е изпълнявала свои лични задължения – като солидарен длъжник по двата договора за кредит. Действителността на правоотношението между Н. Я. и банката и неговото съдържание е установено с влязло в сила решение № 51246/26.02.2019г. по гр.д.№ 67600/2018г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 143 състав, с което е отхвърлен предявения от нея иск с правно основание чл.26 ал.2 от ЗЗД за програсяване на договор за кредит от 12.05.2008г. за нищожен поради липса на воля, а производството по иска с правно основание чл.26 ал.2 от ЗЗД за обявяване нищожността на договора за кредит от 25.09.2008г. поради липса на съгласие е прекратено, доколкото е налице влязла в сила заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК № 23/11.02.2013г. по делото на Момчилградски районен съд и с което е ангажирана отговорността й за заплащане на парични суми по договор за кредит от 25.9.2008г. т.е. възраженията за липса на нейно действително задължение към банката са преклудирани, а е налице сила на присъдено нещо на цитираните крайни съдебни актове – решение и заповед за изпълнение относно наличието и действителност на правоотношението между Н. Я. и банката по двата договора за кредит.

Предвид горното – всички внесени от Н. Я. суми, при условие, че липсват доказателства, че е действала от името и за сметка на сина си Д. К. като пълномощник /съдебното решение за поставяне под пълно запрещение на ищеца Д. К. няма обратно действие, както и назначаването на Н. Я. за негов настойник/, са на валидно правно основание и за изпълнение на нейно задължение към банката и за същите в правната сфера на Д. К. не е възникнало притезателното право да претендира връщането им на основание чл.55 ал.1 т.3 от ЗЗД вр. чл.34 от ЗЗД.

Сумите внесени от К. М. К. по сметката обслужваща процесните договори за кредит са: по договор за кредит от 12.05.2008г. – 308, 77 лв., а по договор за кредит – 25.09.2008г. – 335, 24 лв. Същият е трето за правоотошението между банката и солидарните длъжници лице и следва да се счита, че с внасяне на посочените суми по сметката на името на Д. К., паричните средства следва да се считат, че са ставали част от патримониума на Д. К., като ирелевантни са вътрешните отношения между кредитополучателя и третото лице.

Ищецът К. К. е внесъл сума от 100, 00 лв. на дата 16.02.2009г. т.е. преди встъпване в дълг, като липсват доказателства, че същия е действал като пълномощник на друго лице.

Налице е и внасяне по сметката обслужваща двата кредита на суми и от Д. К. - от 108, 22 лв. на 12.08.2009г. и отнесена за погасяване на задължение по договор от 12.05.2008г. и на същата дата –още 115, 77 лв. отнесена за погасяване на задължения по договор за кредит от 25.09.2008г. т.е. след като бил заместен в дълг от своя брат.

В случая обаче, макар и платени от Д. К. посочените суми /вкл. и внесените от К. М. К. и К. К. К. на 16.02.2009г./, предвид разпоредбата на чл.34 от ЗЗД и позоваването на ответника, че има правно основание да държи сумите, не подлежат на връщане, доколкото са част от дължимото от Д. К. на основание чл.34 от ЗЗД на банката т.е. макар и да е налице отпадналото основание, на което са платени, то банката има право да задържи същите за удовлетворяване на своето вземане в размери посочени в горното изложение, на същото основание – отпаднало основание, а именно: сумата от 9820, 00 лв. по договор за кредит от 25.09.2009г. и сумата от 9777, 00 лв. по договор за кредит от 12.05.2008г. В случая ищецът при условията на пълно и главно доказване не е установил, че тези суми са платени в повече на кредитора, отколкото е задължението на солидарния длъжник Н. Я., в който случай би била основателна претенцията за връщането им на отпаднало основание т.е. няма доказателства да се приеме, че е налице хипотезата по чл.123 ал.1 изр.1 от ЗЗД, доколкото банката има право да получи на отпаднало основание от кредитополучателя само главницата, но общо от него и останалите солидарни длъжници в случая Н. Я., която е внасяла сума по сметката – главницата, лихвите и неустойките по договора. В този смисъл, при условие, че ищецът твърди, че и към настоящия момент има висящи задължения по кредитите и същите не са изплатени в пълен размер, съответно банката посочва, а и вещото лице установява, че и двата кредита са погасени в пълен размер, но с всички отчетени и посочени от вещото лице плащания вкл. и от Д. К., К. М. К. и К. К. К. на 16.02.2009г., които са в общ размер от 968, 00 лв. При това положение, макар и платени от Д. К. на отпаднало основание, по отношение на същите суми се явява основателно възражението на ответника, че същия ги държи на годно правно основание т.е. исковете с правно основание чл.55 ал.1 т.3 от ЗЗД подлежат на отхвърляне.

Относно исковете предявени от ищеца К. М. К.. С договори от 09.03.2009г. сключени между К. К. и „ПроКредит Банк /България/“ЕАД, ищецът К. К. встъпва в дълга на брат си – кредитополучателя Д. К. по двата договори за кредит от 12.05.2008г. и 25.09.2008г. в хипотезата на сключени между кредитора и новия длъжник договори /доколкото се встъпва в дълга на Д. К., а същия не е страна по договорите от 09.03.2009г./.

Съгласно чл. 101 от ЗЗД трето лице може да встъпи като съдлъжник в определено задължение по съглашение с кредитора или с длъжника. Независимо от това с кого е сключено съглашението, встъпилият отговаря пред кредитора солидарно с длъжника за изпълнението на задължението. При встъпването в дълг, без да се променя самото облигационно отношение, т. е. при запазване на правния характер на съществуващия дълг и неговите модалитети, на възраженията по съществуващото задължение и при запазване на неговите обезпечения и без кредиторът да загубва своя стар длъжник, към него се присъединява още един длъжник. Встъпването в дълг е само едно от основанията за възникване на уговорена пасивна солидарност, което, ако е валидно възникнало, ангажира отговорността на встъпилото лице, наред с първоначалния длъжник, при условията на солидарност, а правилата по чл. 121 ЗЗД са общи, поради което и в тази хипотеза на солидарност намират приложение.

При встъпването в дълг, обаче встъпилият в чужд дълг е винаги отговорен на същото правно основание, на което дължи първоначалния длъжник и солидарно с него. В хипотезата на чл. 101 ЗЗД отговорността на встъпилия нов длъжник, за разлика от солидарната задълженост, възниква само ако има главно задължение /подобно на поръчителството/, но не е акцесорна на главното задължение /за разлика от поръчителството/.

За периода 09.03.2009г. – 12.06.2009г. К. К. има качеството на встъпил в дълга на Д. К. длъжник и по договорите за кредит сключени от него с ответника от 12.05.2008г. и 25.09.2008г.

На 12.06.2009г. се сключват два договора за заместване в дълг по смисъла на чл.102 ал.1 ЗЗД, с който е направена промяна в пасивната страна на облигационното правоотношение и заместване на един от солидарните длъжници. Заместването в дълг е договор, по силата на който едно задължение се поема от трето лице /в случая К. К./, а стария длъжник /Д. К./ се освобождава от отговорност, при изрично съгласие на кредитора. Договорът може да се сключи между кредитора и новия длъжник /както е в настоящият случай/ или между стария и новия длъжник. Във втория случай същият поражда действие с одобряването му от страна на кредитора. Важно да се посочи и че заместването в дълг не води до новация, въпреки че видно от съдържание на договорите от 12.06.2009г. е изготвен нов погасителен план, както и предвидени допълнителни обезпечения. Непротиворечива е практиката на ВКС, че отсрочването, разсрочването или друго преструктуриране на задължение по договор за банков кредит в рамките на общия размер на дълга, което не е съпроводено с ясно изразена воля на страните за погасяване на породените от договора задължения и за поемане в замяна на тях на ново задължение, различно по основание или предмет, не представлява обективна новация по смисъла на чл. 107 ЗЗД. /решение №50245/12.01.2023г. по гр.д. № 3355/2021г. на III г.о. на ВКС/. В настоящия случай липсва изявление на страните в подобен смисъл, поради което и заместилия стария длъжник – К. К. не отговаря за новопоето свое задължение с различно основание от това на заместения кредитополучател и предпоставка за действителността на договора за заместване в дълг е наличието на действителен стар дълг. /решение № 60071/23.11.2021г по т.д. № 394/2020г. на II т.о. на ВКС/.

Следователно, доколкото задължението както на встъпилия, така и на заместващия в дълг, зависи от съществуването на действително задължение на първоначалния длъжник, при унищожаване на основанието, на което последния дължи, договорите за встъпване и заместване нямат предмет /настъпване след възникване на правоотношението юридически факти обусловили невъзможен предмет/ т.е. липсва действително задължение към кредитора на встъпилия/заместващия.

Предвид горното, настоящият състав счита, че платените и внесените от К. М. К. суми след 09.03.2009г. и като встъпил/заместващ в дълг по договор от 12.05.2008г. /при липса на твърдения и представени доказателства, че действа като пълномощник на друго лице/, следва да се счита, че са платени без основание и подлежат на връщане на основание чл.55 ал.1 т.3 от ЗЗД. По отношение на същите суми ответникът няма насрещна претенция и въответно възражение, че ги държи на правно основание, доколкото К. К. не е лицето, което е получило сумата по унищожения договор.

Предвид горното, искът за сумата от 890, 90 лв. /сбора от внасяне на сумите по сметката обслужваща кредита от 12.05.2008г. – на 09, 03.2009г. -96, 31 лв, 12.03.2009г. – 108, 22 лв, 12.06.2009г. – 108, 22 лв, 12.10.2009г. – 107, 63 лв, 12.12.2009. – 106, 71 лв, 12.01.2010г. – 106, 71 лв, 12.04.2010г. – 106, 71 лв., 12.05.2010г. – 149, 67 лв., 09.06.2010г. – 0, 71 лв. се явява основателен и доказан.

С оглед основателността на един от исковете, следва да бъде разгледано и направеното от ответника възражение за погасяване на вземането на ищеца по давност, което настоящия състав намира за неоснователно. Давността предмет на предявените искове, възникнали на основание чл.55 ал.1 предл.3 от ЗЗД, започва да тече от момента на отпадане на основанието т.е. с влизане в сила на съдебното решение за унищожаване на договора за кредит № 061-453-120/12.05.2008г. – 22.03.2019г. /предвид обвързаността на задължението на встъпващия/заместващия в дълг с наличието на действителен дълг по друго правоотношение/. Срокът съгласно чл. 110 от ЗЗД е петгодишен и който не е изтекъл към датата на подаване на исковата молба - 22.01.2020г. /в т. см. ПП№ 1 от 28.V.1979 г. по гр. д. № 1/79 г., Пленум на ВС, решение № 50120 от 20.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3120/2022 г., IV г. о., ГК/.

Относно внесените от ищеца К. К. суми, с които са погасени задълженията по договор за кредит от 25.09.2008г. и претендирани в размер от 1092, 80 лв. платени в периода 16.02.2009г. – 13, 05.2010г.:

Както беше посочено по –горе с решение от 23.05.2014г. по гр.д. № 286/2013г. по описа на Момчилградски районен съд, влязло в сила на 20.06.2014г по реда на чл.422 от ГПК е признато за установено спрямо ищецът К. М. К., че дължи на „ПРОКРЕДИТ БАНК /БЪЛГАРИЯ/“ЕАД сумата от 1803, 72 лв. по за договор за земеделски кредит № 061- 502702/25.09.2008г. и договор за заместване в дълг от 12.06.2009г. Правилно първоинстанционният съд е приел, че при зачитане на силата на присъдено нещо на цитираното решение, предявения иск с правно основание чл.55 ал.1 т.3 от ЗЗД се явява недопустим на основание чл.298 и чл.299 от ГПК – наличие на влязло в сила съдебно решение по гр.д. №268/2014г. по поиса на Момчилграския районен съд.

Както изрично е посочено в определение № 996/05.05.2023г. по гр.д. № 4397/2002г. на III г.о. на ВКС“ силата на пресъдено нещо се формира по отношение на спорното право, индивидуализирано чрез основанието и петитума на исковата молба. Предмет на силата на пресъдено нещо не е само субективното материално право, откъснато от конкретния юридически факт, въз основа на който то се претендира. В основанието на иска се включват всички факти, очертани в хипотезата на правната норма, въз основа на която се поражда претендираното материално право с всички негови характеризиращи белези /правопораждащ факт, съдържание, носители/. В този смисъл, със сила на пресъдено нещо се ползват съдебно установените общи правопораждащи факти, доколкото индивидуализират спорното право чрез основанието и петитума на иска. Забраната за пререшаемост / чл. 299 ГПК/ е приложима за всяко отделно правоотношение, обхванато от предмета на делото. Когато между едни и същи страни са възникнали няколко спора, основани на едни и същи правопораждащи факти, и по някои от споровете има вече влязло в сила решение, следва да се приеме, че относно общите правопораждащи факти съдът се е произнесъл окончателно. В отношенията между страните е формирана сила на пресъдено нещо по тези въпроси, която следва да бъде зачетена при всеки последващ спор. Забраната п о чл. 299 ал. 1 ГПК означава преклудиране на всеки факт и основаните на него права, осъществен преди постановяване на решението, независимо дали те са били известни на страната, в полза на която пораждат изгодни правни последици. В последващ процес по предявен иск на различно основание или за различно искане, но произтичащ от материално право, чието съществуване е установено с влязло в сила съдебно решение, от съдебната проверка са изключени фактите, обхванати от преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо. В решение № 115/10.01.2012 г. по т. д. № 883/2010 г., I т. о. на ВКС е посочено още, че преклудирани са фактите, представляващи основания за нищожност на правните сделки, за погасяване на вземанията или пораждащи права за унищожаване или разваляне на сделки, на които се основава съдебно признатото право“.

Съобразно изложеното, с решението на МРС между К. К. К. и ПроКредит Банк /България /ЕАД със сила на присъдено нещо е установена действителността на правоотношението по договори за кредит от 25.09.2008. и заместване в дълг от 12.06.2009г. и действителността на задължението на К. К. за плащане на вноските по кредита. Обстоятелството, че към датата на постановяване на решението е съществувало основанието за унищожаване на договора за кредит, по който е извършено заместването в дълг, то същото дори и да не е било счетено за преклудирано като направено извън срока по чл.131 от ГПК /вж. мотивите на горецитираното решение/, е непротивопоставимо на кредитора, доколкото е лично такова и принадлежи само на длъжника – кредитополучател – чл.102 ал.3 от ЗЗД./в т. см. и решение 625/18.10.2006г. по т.д. № 228/2006г. на I т.о на ВКС/. С влизане в сила на решението по гр.д. 67600/2016г. по описа на Софийски районен съд, за унищожаване на договора за кредит от 25.09.2008г. в последващ момент – 22.03.2019г. се е осъществило основанието по чл.303ал.1 т.4 от ГПК и при условие, че не е отменено по реда на извънредните способи за инстанционен контрол, то решението по гр.д. №286/2014г. на МРС се ползва със силата на присъдено нещо, която следва да бъде зачетена в отношенията между страните и води до недопустимост на предявения иск макар и на друго правно основание, но произтичащ от фактите, по които страните са обвързани със СПН. В този смисъл правилно първоинстанционният съд е прекратил частично производството по този иск.

Относно обжалване на решение № 20080278/21.02.2023г. постановено по реда на чл.250 от ГПК.

С цитираното решение първоинстанционният съд е оствил без уважение молбата на ищците за допълване на решение № 20053148/15.08.2022г. постановено по гр.д. № 21206/2020г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 29 състав в частта относно произнасяне по претендираната върху главниците законна лихва считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане.

При предявен иск за парично вземане ищецът има право, освен обезщетението по чл. 86 ал. 1 ЗЗД, да претендира и законна лихва върху непогасеното от длъжника вземане за периода след завеждане на делото до окончателното плащане. От предявяването на иска за изискуемото вземане законната лихва се дължи като законова последица, като е достатъчно да бъде поискана от ищеца, но когато иска бъде уважен т.е въпросът относно дължимостта на законната лихва от датата на исковата молба се поставя, когато е налице решение, което поне частично уважава искова парична претенция. Обратно – при отхвърляне на иска по необходимост следва да се счита, че е бил отхвърлен и обективно съединеният акцесорен осъдителен иск за законната лихва от датата на исковата молба /която е била изрично поискана от ищеца/решение № 49 от 29.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1198/2023 г., III г. о., ГК, определение № 60522 от 28.09.2021 г. на ВКС по т. д. № 1556/2020 г., I т. о., ТК/. Доколкото с първоинстанционното решение исковете предявени от ищците са били отхвърлени в предявения им размер, то липсва основание и следва да се приеме, че иска за законната лихва е отхвърлен.

Следователно липсва искане, по което първоинстанционният съд да не се е произнесъл в диспозитива на съдебното решение.

В настоящият случай, доколкото с въззивното решение частично се уважава един от исковете, то върху уважения размер на същия следва да се присъди законната лихва върху главицата от датата на подаване на исковата молба.

В смисъл на гореизложеното, решението постановено по реда на чл.250 от ГПК от първоинстанционният съд е правилно и следва да бъде потвърдено, но законната лихва се присъди като законна последици от основателността на иска и от частичната отмяна на първоинстанционното решение № 20053148/15.08.2022г.

Разноски С оглед изхода на делото, отговорността за разноски се разпределя по следния начин: В първоинстанционното производство: -на основание чл.78 ал.1 от ГПК на ищеца К. К. следва да присъдят разноски, съобразно уважената част от исковете, а именно от направени в общ размер 1391, 00 лв. /100, 00 лв. – дължима дъжавна такса по исковете след допуснатото изменение по чл.214 от ГПК, 380, 00 лв. – внесен депозит за възнаграждение за вещо лице и 911, 00 лв. – платено адвокатско възнаграждение/ следва да се присъдят 624, 71 лв.

-на основание чл.78 ал.3 и ал.4 от ГПК на ответника следва да се присъдят разноски съобразно изхода от делото. С първоинстанционното решение двамата ищци са осъдени да заплатят да ответника общо разноски в размер на 1556, 48 лв., като следва да се приеме, че всеки дължи по ½ от посочената сума т.е. К. К. – 778, 24 лв. От същите, съобразно уважената част от единия от исковете, обаче ответника има право да получи 428, 72 лв., като за разликата над посочения размер първоинстанционното решение следва да бъде отменено.

С огледи изхода на делото за ищецът Д. К. липсва основание за присъждане на разноски, съответно същия на основание чл.78 ал.3 от ГПК носи отговорност за заплащане на разноските направени от ответника в първоинстанционното производство.

Във въззивното производство: -на основание чл.273 вр. чл.78 ал.1 от ГПК въззивника К. К. има право да му се присъдят разноски съответни на основателната част от жалбата. В случая такива не следва да бъдат присъждани по следните съображения: към въззивната жалба е представен платежен документ за внесена по нея въззивна жалба /която е от двамата ищци/ и като вносител е посочена единствено Н. Я. т.е. липсват доказателства, че К. К. е направил разход за внесена държавна такса по жалбата. Представените от пълномощника на въззивника К. договори за правна защита и съдействие с отбелязване за извършено плащане с молба с вх. № 21.02.2025г. изплратена по пощата с писмо от 20.02.2021г. не следва да бъдат разглеждани и взети предвид, доколкото са представени след обяваване на устните състезания за приключени - съдебно заседание от 10.05.2024г. -на основание чл.273 вр. чл.78 ал.3 от ГПК въззиваемата страна има право да й бъдат присъдени направените по делото разноски, но същата не е представила доказателства за реално направени такива.

Така мотивиран, Софийски градски съд