Решение № 467 от 14.3.2025 г. на Административен съд - Ловеч по дело № 106/2024 г.

Производството е по реда на чл.145 и сл. от Административно процесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл.231, ал.1 от Закона за Министерство на вътрешните работи (ЗМВР). Делото е образувано по жалба на подадена от М. Й. Й. от [населено място], ул.Неофит Рилски“ № 40, ет.2, срещу Заповед № 8121К-112 от 05.01.2024 г. на Министъра на вътрешните работи, с която на основание чл.226, ал.1, т.7, б.„д“ и чл.228, ал.1 от ЗМВР ѝ е прекратено служебното правоотношение, считано от датата на връчване на заповедта. С жалбата се твърди, че оспорената заповед е издадена при съществено нарушение на административнопроизводствените правила и че приписваното ѝ деяние не е доказано по безспорен начин. Сочи, че не са установени фактите, които се твърдят в заповедта. Изтъква, че липсва официален превод на присъдата и че не е проведено изискваното от закона производство по чл.463 и сл. от НПК. Акцентира на обстоятелството, че е била лишена от възможността да участва в производството по издаване на заповедта, да излага становища и да представя доказателства. Бланкетно сочи и че заповедта е издадена при несъответствие с целта на закона. В съдебно заседание жалбата се поддържа от процесуалния представител на оспорващата адв. Е.Й., който пледира за отмяна на оспорената заповед на министъра на вътрешните работи, като незаконосъобразно издадена. В пледоарията си процесуалният представител на оспорващия акцентира на това, че административното производство образувано срещу жалбоподателката е в нарушение на разпоредбата на чл.205, ал.2 от ЗМВР, според която проверка не може да се разпореди по постъпил анонимен сигнал. Сочи също и че проверката е била разпоредена от некомпетентен орган, а компетентният в случая е бил единствено министъра на вътрешните работи. Счита, че административното производство се е развило изцяло в нарушение на принципа за истинност по чл.7 от АПК, тъй като е нямало информация на наличната присъда, нямало е текста на тази присъда, няма също така данни за проведено по реда на чл.463 и сл. от НПК производство по допускане изпълнението на тази присъда. Позовава се на разпоредбите на Закона за признаване, изпълнение и изпращане на съдебни актове за налагане на наказание лишаване от свобода или на мерки, включващи лишаване от свобода, като изтъква, че от гледна точка на българския закон не може да се приеме, че има осъждане спрямо М. Й.. Претендира на жалбоподателката да се присъдят направените по делото разноски. Процесуалният представител на оспорващата представя писмена защита, в която доразвива изложените в хода по същество аргументи. Ответникът – Министър на вътрешните работи, редовно призован в съдебното заседание, в което е даден ход на устните прения, не изпраща представител. С писмена молба процесуалният представител на ответника гл.юрисконсулт А.С. оспорва жалбата, като неоснователна и изтъква, че оспорената заповед е законосъобразна. Заявена е претенция за присъждане на разноски за представителство но делото от юрисконсулт, като се навежда и възражение за прекомерност на претендираното като разноски от оспорващата адвокатско възнаграждение. Представя писмена защита, в която подробно са изложени доводи в подкрепа на тезата за законосъобразност на оспорената заповед на министъра на вътрешните работи. Акцентирано е на въпроса относно признаването на постановената от чуждия съд присъда и приложимата нормативна база в този смисъл. Съдът като взе предвид събраните по делото доказателства, прие за установено следното от фактическа страна: От приложената към делото кадрова справка /л.24/ се установява, че жалбоподателката М. Й. Й. е назначен на работа в МВР на 01.11.2017 г., на длъжност инспектор VI степен в „Държавен противопожарен контрол и превантивна дейност“ на РСПБЗН Велико Търново при ГДПБЗН – МВР. Към момента на издаване на оспорената заповед Й. е работила на длъжност „инспектор V ст.“ в група „Държавен противопожарен контрол и превантивна дейност“ на РСПБЗН Ловеч, при ГДПБЗН – МВР, считано от 01.04.2020 година. За периода на работата си като служител на МВР М. Й. не е допускала дисциплинарни нарушения и съответно няма налагани дисциплинарни наказания. През 2022 г. е била наградена с „Писмена похвала“ от Главния секретар на МВР. През месец септември 2023 г. в Окръжна прокуратура [населено място] и в МВР (с адресат министъра на вътрешните работи) е постъпил анонимен сигнал с твърдения, че през 2017 г. инспектор М. Й. е била осъдена за извършена кражба в Италия, както и че като държавен служител извършва търговска дейност чрез профил в социалната мрежа „Инстаграм“. ОП Ловеч изпратила сигнала по компетентност на ОД на МВР Ловеч, а от там е препратен на РДПБЗН Ловеч. Сигналът до МВР също е бил изпратен за проверка до директора на РДПБЗН Ловеч. Със Заповед рег.№ 921з-532/13.09.2023 г. на директора на РДПБЗН Ловеч била назначена проверка на постъпилите сигнали и назначена комисия. Резултатите от проведеното разследване били обобщени от ВПД Директора на РДПБЗН Ловеч в докладна записка рег.№ 921р-2434/01.12.2023 г. /л.59-63/. Установено било, че липсват доказателства за осъществявани от инспектор М. Й. търговски дейности и наличието на обстоятелства за несъвместимост по чл.153, ал.1 и ал.3 от ЗМВР. От инспектор М. Й. били поискани и тя представила писмени обяснения по предварително зададени ѝ въпроси, на които дала подробни отговори. По отношение на твърдяното в анонимния сигнал осъждане, чрез взаимодействие с ГД „Национална полиция“ и Дирекция „Международно оперативно сътрудничество“ към МВР се установило, че по отношение на М. Й. Й. има нотификации постановени от съдебни органи в Република Италия. Според същите, Й. е била арестувана на 15.10.2017 г. от служители на Квестурата в Александрия по обвинение за утежнена кражба (чл.624 С.Р.), като съдът в Александрия, с присъда № 41264/17 от 16.10.2017 г. е осъдил М. Й. на 10 месеца лишаване от свобода и 500, 00 евро глоба. Докладната записка била изпратена до Директора на ГДПБЗН. Видно от писма изх.№ 11-09-2556/11.10.2023 г. /л.18/ и изх.№ 11-09-1627/17.06.2024 г. /л.98/ на директора на дирекция „Електронно правосъдие и регистри“ към Министерство на правосъдието, за М. Й. Й. се установява, че в Централно бюро Съдимост при МП, в информационната система „Данни за съдимост на български граждани, осъдени от чуждестранни съдилища“, има постъпила нотификация за осъждане в ЕС. В случая, чрез Европейската информационна система за съдимост (ECRIS) в ЦБС София е постъпила информация за присъда издадена от съд в Република Италия срещу М. Й. Й. /л.99-102/. От нотификацията става ясно, че на 16.10.2017 г. срещу М. Й. Й. е постановена присъда № 1726/2017 от MONOCRATIC COMPOSITION COURT OF ALESSANDRIA, за деяние извършено на 15.10.2017 г. в населеното място SERRAVALLE SCRIVIA и класифицирано като кражба. Наложеното наказание е 10 месеца лишаване от свобода, с отложено изпълнение за 5 години и глоба в размер на 500 евро. Въз основа на събраните в хода на проверката данни, директорът на Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ изготвил до министъра на вътрешните работи докладна записка рег.№ 1983р-22044/20.12.2023 г. /л.12-14/, в която приел за установено, че инспектор М. Й. Й. е осъдена от съда в Александрия, Република Италия, с присъда № 1726/2017 за извършено умишлено престъпление от общ характер – кражба, което обстоятелство е в противоречие с изискването на чл.155, ал.1, т.2 от ЗМВР за постъпване на държавна служба в МВР и води до несъвместимост по смисъла на закона. Посочил е също, че в случая е неприложима процедурата за провеждане на дисциплинарно производство и налагане на съответното наказание, тъй като са изтекли сроковете по чл.195, ал.5, във връзка с ал.2 от ЗМВР. Предложил е на министъра да прекрати служебното правоотношение с М. Й., както и да ѝ бъде изплатено обезщетение за неспазен срок на предизвестие. С обжалваната заповед № 8121К-112/05.01.2024 г., министърът на вътрешните работи, на основание чл.226, ал.1, т.7, б.„д“ и чл.228, ал.1 от ЗМВР и докладна записка рег. № 1983р-22044/20.11.2023 г., във връзка с влязла в сила присъда № 1726/2017 г. на италиански съдебен орган (EN) MONOCRATIC COMPOSITION COURT OF ALESSANDRIA, е прекратил служебното правоотношение на инспектор V степен М. Й. Й. в група „Държавен противопожарен контрол и превантивна дейност“ на Районна служба „Пожарна безопасност и защита на населението“ – Ловеч към Регионална дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ – Ловеч при Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ – МВР. В заповедта е посочено, че служителят е в обективна невъзможност да изпълнява задълженията си, поради установяване наличието на обстоятелства по чл.155, ал.1, т.2 от ЗМВР, когато не е възможно налагането на дисциплинарно наказание "уволнение", считано от датата на връчване на заповедта. Постановено е също така в заповедта, на М. Й. да се изплатят полагащите се обезщетения по чл.234, ал.8 и ал.9 от ЗМВР, а на основание чл.228, ал.1 от ЗМВР да ѝ се изплати обезщетение за неспазен срок на предизвестието. Заповедтта е била връчена срещу подпис на Й. на 05.02.2024 година. Жалбата срещу нея е входирана при административния орган на 09.02.2024 г. с вх.№ 812100-2528 – л.4 от делото. При така установеното от фактическа страна и след като извърши цялостна проверка за законосъобразност на оспорената заповед, съобразно изискването на чл.168, ал.1, във връзка с чл.146 от АПК, от правна страна съдът намира следното: Жалбата е допустима. Подадена е от адресат на акта, в предвидения в закона срок и срещу подлежащ на оспорване акт. Оспорената заповед е връчена на М.Й. на 05.02.2024 г., а жалбата е подадена чрез административния орган на 09.02.2024 г. – л.4 от делото, т.е. в законовия 14-дневен срок. Видно от кадрова справка на л.24-25 от делото, към момента когато е прекратено служебното правоотношение с М. Й. тя е заемала длъжността „инспектор V ст.“ в група „Държавен противопожарен контрол и превантивна дейност“ на РСПБЗН Ловеч, при ГДПБЗН – МВР, считано от 01.04.2020 година. В този смисъл, оспорената заповед е издадена от функционално и материално компетентния административен орган – министърът на вътрешните работи, в съответствие с нормата на чл.227, във връзка с чл.158, т.2 от ЗМВР. Актът е постановен в законоустановената писмена форма. Неоснователно е възражението на жалбоподателя, че производството по издаване на заповедта е започнало в нарушение на разпоредбата на чл.205, ал.2 от ЗМВР и че преди издаването на акта е следвало да бъде проведено дисциплинарно производство, което в случая е било разпоредено от орган, който не е имал качеството на наказващ. М. Й. не е извършила каквото и да било дисциплинарно нарушение, най-малкото поради факта, че към момента на осъждането ѝ от съда в Италия тя не е била служител в системата на МВР. Видно от кадровата ѝ справка, в МВР е постъпила на работа на 01.11.2017 г., докато присъдата е постановена на 16.10.2017 година. С оглед на тези данни, административният орган е подходил към случая като при наличие на обективна несъвместимост между съдебното ѝ минало и предпоставките за работа като служител в МВР. Законодателят е предвидил подобна хипотеза, като я е уредил с нормата на чл.226, ал.1, т.7, б.„д“ от ЗМВР, на който текст се е позовал и ответника. Затова и непровеждането на дисциплинарно производство от издателя на заповедта не съставлява процесуално нарушение. Съгласно разпоредбата на чл.155, ал.1, т.2 от ЗМВР, държавен служител в МВР може да бъде дееспособно физическо лице, което не е осъждано за умишлено престъпление от общ характер, независимо от реабилитацията. Нормата на чл.226, ал.1, т.7, б.„д“ от ЗМВР прогласява, че служебното правоотношение се прекратява при обективна невъзможност на държавния служител да изпълнява задълженията си поради установяване наличието на обстоятелства по чл.155, ал.1, т.2, когато не е възможно налагането на дисциплинарно наказание "уволнение". Разпоредбата на чл.226, ал.1, т.7, б.„д“ от ЗМВР е императивна и задължава компетентния орган при установяване на несъвместимост да прекрати служебното правоотношение със съответния служител. Основен факт е констатирането на осъждане с влязла в сила присъда за умишлено престъпление на служителя, но особеност на тук разглежданият случай е, че прекратяването на служебното правоотношение е въз основа на данни (налична нотификация в ЦБС) за постановена спрямо жалбоподателката присъда от чужд съдебен орган. В тази връзка, неоснователно е възражението и доводите на процесуалният представител на жалбоподателката за това, че присъдата не е била допусната за изпълнение от български съд в производство по реда на чл.463 и сл. от НПК. Съгласно чл.57 от Европейска конвенция за международно признаване на присъди (Ратифицирана със закон, приет от 39-то НС на 28.01.2004 г. – ДВ, бр.11 от 10.02.2004 г., в сила за Република България от 1.07.2004 г.), всяка договаряща държава предприема необходимите законодателни мерки, за да позволи всяко европейско съдебно решение по наказателно дело, произнесено в състезателен съдебен процес, да бъде взето под внимание, така че да позволи изпълнението на лишаването от всички или от част от правата, които нейният закон свързва с присъдите, постановени на нейна територия. Тя определя условията, при които това съдебно решение се взема под внимание. България е определила тези условия с нормата на чл.8, ал.1 от НК - присъдата на чужд съд за престъпление, за което се прилага българският НК, се взема предвид в случаите, установени с международно съглашение, в което участва Р България. Така с конвенцията се въвежда принципа за равностойност на присъдите, постановени от държави-членки на Съвета на Европа. За държавите–членки на Европейския съюз е прието Рамково решение 2008/675/ПВР на Съвета от 24.07.2008г. за вземане предвид на присъдите, постановени в държавите–членки на ЕС в хода на новообразувани наказателни производства. С това рамково решение се заменя само за държавите-членки на ЕС разпоредбата на чл.56 от ЕКМПП. От своя страна това рамково решение е транспонирано в българското законодателство посредством разпоредбата на чл.8, ал.2 от НК. Следва ясно да се подчертае обаче, че изискването за провеждане на производство по реда на чл.463 и сл. от НПК касае вземането на предвид на присъда, постановена в държава-членка на ЕС за целите на новообразуван о наказателн о производств о в приемащата страна (в случая в България), но не такъв е тук разглеждания случай. В международното право се прави разлика между признаването и изпълнението на присъда, постановена от чуждестранен съд, и вземането предвид на последиците на такава присъда. Тази разлика произтича от това, че изпълнението на наказанието е елемент от съдържанието на присъдата, а фактът на чуждото предходно осъждане е вторична нейна правна последица, която следва да се взема предвид при всяко новообразувано наказателно производство. Затова съгласно чл. 4, ал.2 от НПК влязлата в сила присъда, издадена от съд на друга държава и непризната по реда на българското законодателство, не подлежи на изпълнение от органите на Р. България, а това ще рече, че се забранява изпълнението на присъдата, ако не е призната по съответния ред, но не и зачитането на нейните вторични правни последици. Важно е да се подчертае, че признаването на присъдите по този ред се прави само с цел да бъдат те изпълнени от нашата страна. Затова, когато не се касае до изпълнение на чуждестранна присъда, а за зачитане на нейните правни последици, редът по чл.463 от НПК е неприложим. Ето защо, последиците от присъдите на чуждестранните съдилища следва да се вземат предвид по същия начин, както се вземат предвид предходни присъди на българските съдилища. В този смисъл са и мотивите на Определение № 1 от 26.06.2024 г. по т.д.№ 182024 г. ОСНК, като засегнатия в тях въпрос касае съдебната реабилитация, но са обсъдени дефинираните в правната доктрина т.нар. „странични правни последици“ на института, а именно: наказателноправните и извъннаказателните. Обсъжданият в настоящето изложение случай попада във втората категория ограничения, които влече влязлата в сила присъда и които ограничения са свързани с предвидените в специални закони ограничения за заемане на длъжност – лицето да не е осъждано, „независимо от реабилитацията“. Т.е. това са т.нар. вторични правни последици от влязлата в сила присъда. Не могат да бъдат споделени и наведените в хода по същество от процесуалния представител на жалбоподателя аргументи относно приложението на Закона за признаване, изпълнение и изпращане на съдебни актове за налагане на наказание лишаване от свобода или на мерки, включващи лишаване от свобода (Oбн., ДВ, БР. 45 от 7.06.2019 г., в сила от 1.01.2020 г.) – ЗПИИСАННЛСМВЛС. Този закон транспонира в националното законодателство Рамково Решение 2008/909/ПВР на Съвета от 27 ноември 2008 година, но касае случаите, когато на лицето е наложено ефективно изтърпяване на наказание лишаване от свобода и прилагането на принципа на взаимно признаване на съдебни решения по наказателни дела, с които се налагат наказания лишаване от свобода или мерки, включващи лишаване от свобода, за целите на тяхното изпълнение в Европейския съюз. Освен горното, друг съществен момент в производствата по този ред е изискването за наличието на съгласие на осъденото лице за изпълнение на наказанието или доизтърпяването му в друга държава-членка на ЕС – чл.6, параграф 1 и чл.4, параграф 1 от Рамково Решение 2008/909/ПВР на Съвета. В обсъжданият случай, видно от приложената по делото нотификация, наложеното от съдебния орган на Италия наказание лишаване от свобода е с отложено изпълнение за срок от 5 години, което кореспондира с условните присъди по българското законодателство – чл.66 от НК. Ето защо, редът предвиден по ЗПИИСАННЛСМВЛС или по чл.463 и сл. от НПК за признаване на присъдата от български съд е неприложим за настоящия случай. Приложимото материално право относно признаване действието и ефекта от постановената срещу М. Й. присъда е Европейската конвенция за международно признаване на присъди (ЕКМПП) и Наредба № 8 от 26.02.2008 г. за функциите и организацията на дейността на бюрата за съдимост, с която пък, съгласно § 3 от Заключителните разпоредби на същата, са въведени разпоредбите на Рамково Решение 2009/315/ПВР на Съвета от 26 февруари 2009 г. относно организацията и съдържанието на обмена на информация, получена от регистрите за съдимост, между държавите членки (ОВ, L 93 от 7.04.2009 г.) и Решение 2009/316/ПВР на Съвета от 6 април 2009 г. за създаване на Европейска информационна система за регистрите за съдимост (ECRIS) в изпълнение на чл.11 от Рамково Решение 2009/315/ПВР на Съвета. В Раздел 2 на ЕКМПП „Вземане под внимание на предишни присъди“, в чл.57 е посочено, че всяка договаряща държава предприема необходимите законодателни мерки, за да позволи всяко европейско съдебно решение по наказателно дело, произнесено в състезателен съдебен процес, да бъде взето под внимание, така че да позволи изпълнението на лишаването от всички или от част от правата, което нейният закон свързва с присъдите, постановени на нейна територия. Тя определя условията, при които това съдебно решение се взема под внимание. Съгласно разпоредбата на чл.3, ал.2 и ал.3 от Наредба № 8 от 26.02.2008 г. за функциите и организацията на дейността на бюрата за съдимост, в редакцията ѝ към момента на издаване на оспорената заповед (ДВ, бр.70 от 2022 г.), Централното бюро за съдимост при Министерство на правосъдието събира, съхранява и актуализира сведения за осъдени извън страната български граждани, както и Централното бюро за съдимост обменя информация от националните регистри за съдимост с централните органи на други държави членки на Европейския съюз, със системи на Европейския съюз и на международни организации, както и с трети страни. Разпоредбата на чл.14, ал.2 от Наредбата, в редакцията ѝ към момента на издаване на оспорената заповед (ДВ, бр.24 от 2008 г.) сочи, че сведенията за осъдени извън страната български граждани, които се съхраняват в Централното бюро за съдимост, се завеждат в отделен азбучен указател. Вписват се данните, посочени в сведението. Сведенията се подреждат в отделна картотека по азбучен ред по собственото име на осъденото лице. По правната си същност бюлетина за съдимост представлява официален свидетелстващ документ, който удостоверява факти, свързани с наказателното право, а именно: дали е налице осъждане на лицето. Той официално писмено удостоверява констатираните с него обстоятелства. Въз основа на бюлетините за съдимост, бюрата за съдимост към съответните районни съдилища, както и Централното бюро съдимост при Министерство на правосъдието (ЦБС) издават свидетелства за съдимост и справки за съдимост, които също представляват официални документи, съдържащи информация за съдимостта на физическите лица. Първите се издават по искане на самото лице, а справката за съдимост се издава за служебни цели на посочените в чл.33, ал.5 от Наредбата органи и удостоверява наличието или липсата на наложено наказание по чл.37 от Наказателния кодекс. За издаването на оспорвания индивидуален административен акт, органът се е позовал освен на влязла в сила присъда № 1726/2017 г. на италиански съдебен орган (EN) MONOCRATIC COMPOSITION COURT OF ALESSANDRIA, то и на докладна записка с рег.№ 1983р-22044/20.11.2023 г. по описа на ГДПБЗН /л.12-14/, към която изрично е препратил. Съгласно посоченото в ТР № 16/1975 г. на ОСГК на ВС на РБ, както и многобройната и еднозначна в този смисъл съдебна практика, мотивите към административния акт могат да се съдържат в друг документ, съставен с оглед предстоящото издаване на административния акт от помощни и подчинени на издателя на акта органи. Изложените в цитираната докладна записка съображения се свеждат до следното: подробно е описана проведената по повод подадения анонимен сигнал проверка спрямо М. Й. и разменената в тази връзка кореспонденция между различните служби в МВР, обсъдени са накратко дадените от Й. писмени обяснения по случая и са изложени лаконично съображения защо не се приемат за основателни заявените от нея възражения, като по отношение на постановената от съдебния орган в Италия присъда е посочено единствено номера на присъдата, съдът, който е я постановил и това, че е за кражба и вида и размера на наложените наказания. За разлика от оспорената заповед обаче, по делото липсват данни и доказателства, че докладната записка, на която се е позовал ответника е била доведена до знанието на жалбоподателката Й. преди или по време на връчване на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение, за да е наясно тя с мотивите, с които органът по назначението го е прекратил. По този начин е било нарушено правото на защита на Й.. На практика, като информация за причините, поради които ответникът прекратява служебното ѝ правоотношение тя е могла да съди единствено по посоченото в заповедтта обстоятелство „…във връзка с влязла в сила присъда № 1726/2017 г. на италиански съдебен орган (EN) MONOCRATIC COMPOSITION COURT OF ALESSANDRIA…“. Същевременно, от данните съдържащи се в представената административна преписка става ясно, че към този момент спрямо нея е имало постановена влязла в сила присъда в Италия, за която Й. не е знаела. Макар и с преписката да не са представени снетите от М. Й. писмени обяснения, то съдържанието на същите се установява от докладна записка рег.№ 921р-2434/01.12.2023 г. /л.45-49/, където заявеното от нея подробно е пресъздадено. В писмените обяснения Й. подробно е описала случилото се на 15.10.2017 г. в търговския център в област Александрия, Република Италия, както и впоследствие събитията в полицейското управление, където били заведени, заедно с бившия си приятел. Й. е посочила, че задържането им в полицейското управление е било изненада за нея и първоначално е била настанена в отделна стая, като са ѝ били иззети всички вещи. Не е имала възможност да проведе телефонен разговор, през цялото време не ѝ е бил осигурен преводач, нито пък ѝ било разяснено каква е причината за задържането и отвеждането им в полицейското управление. Твърди, че не е била обвинявана в нищо, не ѝ е бил връчван какъвто и да е документ, не е била разпитвана, не са ѝ снемани обяснения, нито пък е подписвала нещо. Посочила е в писмените си обяснения, че по-късно са били отведени в друга сграда, където разбрала, че ще им определят глоба за дрехите, които открили в колата на нейния приятел, но за която тя нямала ключ. Сочи, че била определена глоба в размер на 500 евро, за която бившият ѝ приятел П. я е убедил, че ще заплати и всичко ще бъде наред. Съдът няма основания да се съмнява в обективността и добросъвестността на тази обяснения на жалбоподателката, както и в твърденията, че не е знаела за постановената срещу нея присъда в Италия. Няма основания обясненията ѝ да бъдат третирани като защитна реакция, поради факта, че когато е постъпвала на работа в системата на МВР е представила чисто свидетелство за съдимост, където подобно осъждане не е било отбелязано. Не е било отбелязано и по-късно, когато в хода на проверката срещу нея Й. отново си е извадила свидетелство за съдимост и в което отново подобно осъждане не е било отразено. В тази връзка, съдът намира за необходимо да отбележи, че в редакциите на Наредба № 8 от 26.02.2008 г. за функциите и организацията на дейността на бюрата за съдимост към датата на постъпване на М. Й. на работа в системата на МВР (01.11.2017 г.), както и по времето, когато срещу нея е течала проверката и когато отново си е вадила свидетелство за съдимост (27.10.2023 г.), е липсвало задължение и ред, получените в Централното бюро съдимост данни, нотификации за постановени в чужбина присъди срещу български граждани да бъдат изпращани в съответното бюро съдимост по месторождение на лицето. Безспорно това е пропуск в нормативната уредба на материята, но който потвърждава твърденията на жалбоподателката в писмените ѝ сведения за това, че не е знаела за постановената срещу нея присъда в Италия. Друг факт, който съдът съобрази и който е в основата на извода, че заявеното в писмените обяснения от Й. не е възприета защитна теза е „бързината“ на постановената срещу нея присъда в Италия. Видно от нотификацията при ЦБС /л.19-22/, за деяние извършено на 15.10.2017 г. е постановена присъда (решение) още на другия ден – 16.10.2017 година. Тази „бързина“ дава съществени основания за съмнения доколко Й. е била наясно, че срещу нея е образувано наказателно производство, за какво деяние и въобще, че са ѝ били спазени правата на привлечено към наказателна отговорност лице. В този смисъл е и изискването в цитирания по-горе текст от разпоредбата на чл.57 от ЕКМПП за това, че европейското съдебно решение по наказателно дело следва да е произнесено в състезателен съдебен процес. Ето защо, макар и да не касае предмета на настоящето дело, е необходимо да се отбележи, че ако в хипотеза на това постановената срещу Й. присъда да подлежеше на признаване по реда на чл.463 и сл. от НПК, то крайно съмнителен би бил положителния резултат от такава процедура, предвид изпълнение на изискването по чл.463, т.3 от НПК. Изводът от така извършения анализ на доказателствата по делото е, че съществено е било нарушено правото на защита на жалбоподателката, като не е била уведомена и не са ѝ станали известни мотивите на органа за прекратяване на служебното ѝ правоотношение. Установи се, че към момента на постановяване на оспорената заповед тя не е знаела, че срещу нея има постановена присъда в Република Италия, още по-малко, че с тази присъда ѝ е било наложено наказание лишаване от свобода. Знаела е само за наложената глоба, но не и че същата е в следствие на проведено наказателно производство. Единствено от посочването в заповедта на присъда № 1726/2017 г. на италиански съдебен орган (EN) MONOCRATIC COMPOSITION COURT OF ALESSANDRIA, тези обстоятелства е нямало как да ѝ станат известни. При положение, че със съдържанието на докладната записка рег.№ 1983р-22044/20.12.2023 г., на която ответника се е позовал в оспорената заповед, служителят не е запознат, то правото му защита в процедурата по прекратяване на служебното му правоотношение е нарушено. Само от съдържанието на заповедта на жалбоподателката Й. е нямало как да стане известно и въз основа на какви доказателства ответникът е приел, че спрямо нея има постановена влязла в сила присъда, която е обосновала несъвместимост с изискването на чл.155, ал.1, т.2 от ЗМВР. Към докладната записка са били приложени писмото от ЦБС и нотификацията от италиянския съдебен орган, но на практика, за тях тя е узнала едва в хода на образуваното пред настоящия състав съдебно производство. Неуведомяването за мотивите, въз основа на които ответника е прекратил служебното правоотношение е поставило жалбоподателката в положение на изненада, тъй като тя трябва да получи пълна информация за обстоятелствата, на които се основава решението на органа по назначаването, за да може да ги прецени, както и да ги обори при евентуалното им оспорване пред съда. Мотивите на административния акт представляват единство от фактическите и правни основания за издаването му и тяхното наличие позволява на адресата на акта да разбере волята на административния орган и да защити адекватно правата и интересите си. Това нарушение не може да бъде санирано в хода на съдебния спор, тъй като се касае по същество до задължително спазване на предвидена в закона форма. Изискването акта да съдържа фактическите и правни основания за издаването му не е формално, т.е. просто същите да са налични в него или в друг документ свързан с издаването му, а следва да са доведени и до знанието на адресата на акта, с оглед пълноценно упражняване правото на защита на засегнатите му права. Неспазването на така установените нормативни изисквания, има за последица постановен в съществено нарушение на закона акт. Предвид на изложените съображения жалбата, с която се оспорва Заповед № 8121К-112/05.01.2024 г. на Министъра на вътрешните работи се явява основателна и следва да се уважи. Налице са отменителното основание по чл.146, т.3 от АПК. С оглед на този изход на спора и предвид, че жалбоподателят, чрез процесуалния си представител е направил изрично и своевременно искане за присъждане на сторените по делото разноски, то на основание чл.143, ал.1 от АПК, в полза на същия следва да се присъдят такива в общ размер на 1010, 00 лева, от които 10, 00 лева внесена държавна такса и 1000, 00 лева платено възнаграждение за един адвокат по Договор за правна защита и съдействие № 140918 от 30.04.2024 г. /л.85/, които следва да се поемат от юридическото лице, в структурата на което е административният орган – Министерство на вътрешните работи. В тази връзка съдът не споделя възражението на процесуалния представител на ответната страна за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение. Същото не е прекомерно. Съгласно разпоредбата на чл.8, ал.2, т.3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнагражденията за адвокатска работа (Загл. изм., ДВ, бр.14 от 2025 г.) минималното възнаграждение за процесуално представителство, защита и съдействие по административни дела без определен материален интерес по ЗМВР е 750 лева. В случаят заплатеното от жалбоподателката Й. адвокатско възнаграждение е в размер на 1000 лева, т.е. с 250 лева повече от определения с Наредбата минимум, което съдът не счита за прекомерно завишено. А и няма нормативно изискване, вкл. и в Наредба № 1/09.07.2004 г., адвокатите да предоставят услугите си единствено срещу посочените в нея суми, без да ги надвишават. По изложените съображения и на основание чл.172, ал.2, предл.2-ро и чл.143, ал.1 от АПК, съдът