Решение № 3827 от 5.12.2024 г. на Административен съд - Стара Загора по дело № 799/2024 г.

Производството е по реда на чл. 145 и сл. Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във връзка с чл.172, ал.5 от Закона за движението по пътищата /ЗДвП/. Образувано е по жалба от Б. В. З. с адрес: ••••, против Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 22-1228-000613/ 19.09.2022г., издадена от началник група в сектор „Пътна полиция“ /ПП/ при Областна дирекция на МВР /ОДМВР/ - Стара Загора, с която на основание чл.171, т.2а, б.“а“ от ЗДвП е наложена принудителна административна мярка „прекратяване на регистрацията на ППС” за срок от шест месеца. В жалбата са наведени доводи за незаконосъобразност на оспорената заповед като постановена при допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и при неправилно приложение на материалния закон. Твърди се, че в заповедта липсват мотиви, обосноваващи направения извод, че лицето, управлявало автомобила на жалбоподателя, е било неправоспособно. Не били изследвани също така причините, поради които автомобилът е бил управляван от водач, различен от собственика му и дали последният е давал съгласие за това. По изложени в жалбата съображения, е направено искане за отмяна на оспорената заповед, като незаконосъобразна или прогласяването й за нищожна, като издадена от некомпетентен орган. Ответникът по жалбата – началник група в сектор „Пътна полиция“ при ОДМВР-Стара Загора, редовно призован за съдебно заседание, не се явява и не се представлява в съдебно заседание. По делото е представено писмено становище, в което е направено възражение за недопустимост на жалбата, като просрочена и се иска същата да бъде оставена без разглеждане. Твърди се, че обжалваната заповед е била съобщена по реда на чл.61 от АПК чрез публикуване на съобщение на сайта на МВР на 29.11.2022г., като срокът за нейното обжалване е изтекъл на 13.12.2022г. В условията на евентуалност се иска отхвърляне на жалбата, като неоснователна. Въз основа на съвкупната преценка на представените по делото доказателства, съдът приема за установено следното от фактическа страна по административно-правния спор: С оспорената в настоящото съдебно производство Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 22-1228-000613/ 19.09.2022г., издадена от началник група в сектор „Пътна полиция“ при ОДМВР – Стара Загора, на жалбоподателя Б. В. З. е наложена принудителна административна мярка „прекратяване на регистрацията на ППС” за срок от шест месеца, считано от датата на изземване на СРМПС и 2бр.рег.табели. Обжалваният административен акт е постановен на основание чл.171, т.2а, б. „а” от ЗДвП, като от фактическа страна е обоснован с обстоятелството, че на 17.09.2022г. около 13: 50часа в с.Дълбоки, общ.Стара Загора, собственият на Б. В. З. лек автомобил СЕАТ с рег.№ [рег. номер], се управлява от лицето В. З. Й., който не притежава СУМПС – неправоспособен. В. З. е представил СУМПС № CD92373607, издадено от Великобритания за периода на обучение и невалидно за територията на България. Прилагането на ПАМ се основава на съставен АУАН серия АД, № 226316/ 17.09.2022г. От приложения към административната преписка АУАН серия АД бл.№ 226316 от 17.09.2022г. на ст.полицай при 01РУ-Стара Загора, се установява, че същият е бил съставен срещу В. З. Й., за това, че на 17.09.2022г. около 13: 50 часа в в с.Дълбоки, общ.Стара Загора, Й., като водач на МПС с рег.№ [рег. номер], е представил свидетелство за МПС с № CD92373607 об.за невалидно. Въз основа на този АУАН е било издадено Наказателно постановление № 22-1228-002917 от 27.09.2022г., с което на В. З. Й., на основание чл.177, ал.1, т.2 от ЗДвП, е наложено административно наказание – глоба в размер на 250лв., за това че е нарушил чл.150 от ЗДвП - управлява ППС без да е правоспособен водач. Като доказателства по делото са приети документите, съдържащи се в административната преписка по издаване на обжалваната ЗППАМ № 22-1228-000613/ 19.09.2022г., в т.ч. и заверено копие на свидетелство за управление на МПС, издадено от Обединено кралство Великобритания на 07.09.2017г., със срок на валидност до 06.09.2027г. Оспорената ЗППАМ е била съобщена по реда на чл.18а, ал.10 от АПК, приложим на основание чл.61 от АПК, чрез публикувано на 29.11.2022г. съобщение за издаването й на интернет страницата на МВР, поради неоткриване на Б. З. на адреса в с.Дълбоки /удостоверено с докладна записка УРИ: 1959р-28167/ 22.11.2022г, приложена на л.26 по делото/. Същевременно, видно от представеното по делото заверено копие на Заповед за прилагане на ПАМ № 22-1228-000613/ 12.09.2022г., същата е получена лично от жалбоподателя на 12.09.2024г., а жалбата до съда е подадена чрез административния орган на 20.09.2024г. След като извърши цялостна проверка на законосъобразността на оспорения административен акт на основание чл. 168, ал.1 във връзка с чл.146 от АПК съдът направи следните правни изводи: По допустимостта на жалбата: Съгласно чл. 149, ал. 1 от АПК административните актове могат да се оспорят в 14-дневен срок от съобщаването им. Правото на оспорване, редът и срокът, в който следва да бъде упражнено, са указани изрично в ЗППАМ, предмет на настоящото съдебно производство. Срокът по чл. 149, ал. 1 от АПК е преклузивен и за спазването му съдът следи служебно. В разпоредбата е определен началният момент, от който той започва да тече и това е съобщаването на административния акт. В чл. 61, ал. 1 от АПК е предвидено, че административният акт, се съобщава по реда на чл. 18а / в сила от 10.10.2019 г./ в тридневен срок от издаването му на всички заинтересовани лица. Чл. 18а, ал. 4 от АПК предвижда различни възможности за съобщаване на административния акт, при условие, че изрично са заявени от адресата – всички свързани с отдалечено връчване по електронен път в т. ч. и чрез предоставен мобилен или стационарен телефонен номер или факс. В ал. 7 на чл. 18а от АПК е предвидено, че съобщаването на акта може да е и устно, като удостоверяването му се извършва с подписа на длъжностното лице, което го е извършило. Ако съобщаване по някой от изброените в ал. 1-6 начини не е възможно, то се осъществява чрез изпращане на акта на последния адрес, посочен от страната, или при липса на такъв – на адреса, на който страната е получавала съобщения или е била призована за последен път в производството, а когато няма такива – по настоящ адрес, по постоянен адрес или по месторабота/чл. 18а, ал. 8, т. 1 от АПК/. В случай, че адресатът не може да бъде намерен на адреса и не се намери лице, което е съгласно да получи съобщението, съобщаването се извършва чрез залепване на уведомление на вратата или на пощенската кутия, а когато до тях не е осигурен достъп – на входната врата или на видно място около нея /чл. 18а, ал. 9 от АПК/. В алинея 10 на чл. 18а от АПК е визирано, че когато съобщаването в производството пред административния орган не може да бъде извършено по реда на предходните алинеи, съобщението се поставя на таблото за обявления или в Интернет страницата на съответния орган за срок, не по-кратък от 7 дни, след изтичането на който съобщението се смята за връчено. Съобразявайки предвидения от законодателя в чл. 18а от АПК ред за съобщаване на издадените административни актове, безспорно приложим и към производството по издаване на ЗППАМ по чл.171 от ЗДвП, съдът намира за неоснователно възражението на процесуалния представител на ответната страна за недопустимост на жалбата, като просрочена, тъй като представените, като част от административната преписка писмени доказателства не удостоверяват редовно връчване на процесната ЗППАМ преди 12.09.2024 г. Административният орган не е изчерпал в пълнота и в предвидената поредност всички визирани от нормата на чл. 18а от АПК способи за съобщаване за да може да бъде ангажирана специалната норма на чл. 18а, ал. 10 от АПК за връчване чрез публикуване на съобщение на интернет страницата на органа. В случая административният орган не е реализирал процедурата по чл. 18а, ал. 9 от АПК за връчване на акта чрез залепване на уведомление при хипотеза, при която адресатът не може да бъде намерен на адресите, визирани в чл. 18, ал. 8 от АПК, който способ трябва да предшества съобщаването на акта по реда на чл.18а, ал.10 АПК. С оглед изложеното следва да се приеме, че жалбата е подадена в срока по чл. 149, ал. 1 от АПК, доколкото по делото липсват категорични доказателства за датата и начина на съобщаване на оспорения акт на жалбоподателя преди 12.09.2024 г. в т. ч. и доказателства за спазване на процедурата по чл. 18а, ал. 9 от АПК за връчване на съобщения чрез залепването на уведомление на вратата или на пощенската кутия, неизпълнението на която изначало изключва редовно осъществено съобщаване по реда на чл. 18а, ал. 10 от АПК. След като не е налице надлежно връчване на адресата на ЗППАМ № 22-1228-000613/ 12.09.2022г, тъй като административният орган несвоевременно е приложил нормата на чл. 18а, ал. 10 от АПК, на практика връчването се явява нередовно, при което няма как да е започнал да тече срок за обжалване. Същият започва да тече едва от 12.09.2024 г., след като Б. З. е получил лично оспорения акт. Към 20.09.2024 г.- датата на която жалбата срещу заповедта е била подадена в ОДМВР – Стара Загора, срокът по чл. 149, ал. 1 от АПК не е изтекъл. Съобразявайки изложеното, съдът намира, че жалбата е подадена от легитимирано лице с правен интерес – адресат на приложената с обжалваната заповед принудителна административна мярка, в законово установения срок и против административен акт, подлежащ на съдебно обжалване и контрол за законосъобразност, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество жалбата е и основателна. Съгласно разпоредбата на чл. 172, ал.1 от ЗДвП, принудителните административни мерки по чл. 171, т. 1, 2, 2а, 4, т.5, б. „а”, т.6 и 7 от ЗДвП, се прилагат с мотивирана заповед от ръководителите на службите за контрол по този закон съобразно тяхната компетентност или от оправомощени от тях длъжностни лица. По делото е представена и приета като доказателство Заповед № 349з-4467 от 23.12.2021г. на Директора на ОДМВР-Стара Загора, с която на основание чл.43, ал.4 от ЗМВР във вр. с чл.165 и чл.172, ал.1 от ЗДвП са оправомощени длъжностни лица от ОДМВР, които да издават заповеди за прилагане на принудителни административни мерки по ЗДвП /вкл. по чл.171, т.2а от ЗДвП/, сред които са и служителите на длъжност „началник група“ в сектор „Пътна полиция“ при ОДМВР – Стара Загора. Следователно обжалваната ЗППАМ по чл.171, т.2а, б. „а” от ЗДвП № 22-1228-000613/ 19.09.2022г. е издадена от материално и териториално компетентен орган - началник група в сектор „Пътна полиция“ при ОДМВР-Стара Загора, в рамките на предоставените му правомощия. Оспорената заповед е постановена в писмена форма и съдържа всички законово изискуеми реквизити. Посочено е както правното основание за упражненото правомощие (чл.171, т.2а, б. „а” от ЗДвП), така и релевантните факти и обстоятелства за обосноваване на възприетото от административния орган наличие на материалноправната предпоставка за прилагане на принудителната административна мярка. С оглед на което съдът приема, че е изпълнено изискването на чл. 172, ал. 1 от ЗДвП и чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК за постановяване на мотивиран административен акт. Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 22-1228-000613/ 19.09.2022г. обаче е постановена при неправилно приложение на материалния закон, като съображенията за това са следните: По дефиницията на чл.22 от ЗАНН принудителните административни мерки се прилагат за предотвратяване и преустановяване на административните нарушения, както и за предотвратяване и отстраняване на вредните последици от тях, като хипотезите, в които могат да се прилагат ПАМ, техният вид и органите, които ги прилагат, се уреждат в съответния закон (чл.23 от ЗАНН). В случая Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 22-1228-000613/ 19.09.2022г. е издадена на основание чл.171, т.2а, б. „а“ от ЗДвП, съгласно която норма за осигуряване безопасността на движението по пътищата и за преустановяване на административните нарушения, се прилага принудителна административна мярка „прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство” на собственик, който управлява моторно превозно средство, без да е правоспособен водач, не притежава свидетелство за управление, валидно за категорията, към която спада управляваното от него моторно превозно средство, или след като е лишен от право да управлява моторно превозно средство по съдебен или административен ред, или свидетелството му за управление е временно отнето по реда на чл.171, т.1 или 4 от ЗДвП или по реда на чл.69а от НПК, както и на собственик, чието моторно превозно средство е управлявано от лице, за което са налице тези обстоятелства – за срок от 6 месеца до една година. Приложената на Б. З. с обжалвания административен акт ПАМ по чл.171, т.2а, б. „а” от ЗДвП от фактическа страна се основава на това, че собственият му лек автомобил с рег.№ [рег. номер] е бил управляван от лице /В. З. Й./, което не е правоспособен водач, тъй като издаденото на водача СУМПС № CD92373607 от Великобритания е невалидно за територията на Р.България. Съгласно разпоредбата на чл. 150 от ЗДвП всяко пътно превозно средство, което участва в движението по пътищата, отворени за обществено ползване, трябва да се управлява от правоспособен водач, освен когато превозното средство е учебно и се управлява от кандидат за придобиване на правоспособност за управление на моторно превозно средство по време на обучението му по реда на наредбата по чл. 152, ал. 1, т. 3 и при провеждането на изпита за придобиване на правоспособността по реда на наредбата по чл. 152, ал. 1, т. 4. Според чл. 150а, ал. 1 от ЗДвП, за да има право да управлява МПС, водачът трябва да притежава свидетелство за управление, валидно за категорията, към която спада управляваното от него моторно превозно средство, да не е лишен от право да управлява моторно превозно средство по съдебен или административен ред, както и свидетелството му за управление да е в срок на валидност, да не е временно отнето по реда на чл. 171, т. 1 или 4 от ЗДвП или по реда на чл. 69а от НПК и да не е обявено за невалидно, тъй като е изгубено, откраднато или повредено. В чл.161 ЗДвП са регламентирани хипотезите, при които СУМПС, издадено в друга държава, е валидно на територията на Република България за категорията, за която е издадено, а именно: 1. Държавата, в която е издадено, е договаряща страна по Конвенцията за движението по пътищата и свидетелството отговаря на изискванията на приложение № 6 към конвенцията; 2. Държавата, в която е издадено, е договаряща страна по Споразумението между страните по Северноатлантическия договор относно статута на техните въоръжени сили при условията на чл. IV, буква "а" от него; 3. Свидетелството е придружено от легализиран превод на български език; 4. Свидетелството е международно и отговаря на изискванията на приложение № 7 към Конвенцията за движението по пътищата; 5. Свидетелството е издадено от държава-членка на Европейския съюз, или от друга държава – страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство или от Конфедерация Швейцария. Съгласно чл.162 от с.з., българските граждани могат да управляват МПС на територията на РБългария с чуждестранно национално свидетелство, когато то не е издадено от държава - членка на Европейския съюз, или от друга държава - страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или от Конфедерация Швейцария, в срок до 3 месеца от датата на влизането им в страната. Спорният по делото въпрос се свързва с това, дали с оглед приложението на нормата на чл. 162, ал. 1 от ЗДвП, към момента на управлението на МПС със СУМПС, издадено от Обединено кралство Великобритания, В. З. Й. следва да се счита за водач, който не притежава валидно СУМПС и съотв. не е правоспособен да управлява МПС. В процесния случай, СУМПС на В. Й. е издадено от Обединено кралство Великобритания на 07.09.2017г., със срок на валидност до 06.09.2027г., за категории АМ, А, В1 и В. Следователно към момента на издаването на СУМПС, не е влязло в сила Споразумението за оттегляне /в сила от 31.01.2020г./, поради което държавата – издател, е била държава-членка на Европейския съюз. СУМПС съответства напълно на приложение № 1 към Директива 2006/126/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 20.12.2006г. относно свидетелствата за управление на превозни средства. По силата на Споразумението за оттегляне, Директива 2006/126/ЕО е била приложима и в Обединено кралство Великобритания до края на преходния период - 31.12.2020г., т.е до 31.12.2020г. страните-членки на ЕС и Обединено кралство Великобритания взаимно признават издадените от тях СУМПС. Преценката за валидността на СУМПС, издадени от Обединено кралство Великобритания преди 31.12.2020г. със срок на валидност, изтичащ след тази дата, е предоставена на всяка отделна държава – членка на ЕС. След този период е приложима Конвенцията за движението по пътищата, договарящи страни по която са както РБългария, така и Обединено кралство Великобритания. Затова за да бъдат признати у нас издадените от Обединено кралство Великобритания СУМПС, трябва да съответстват на Приложение 6 към Конвенцията за движението по пътищата. Приложение 6 към Конвенцията и Приложение № 1 към Директива 2006/126/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 20.12.2006г., включват като задължителни реквизити напълно идентични данни и информация. На официалната електронна страница на Министерство на вътрешните работи на РБългария, е общодостъпна информация, според която след изтичане на преходния период, в РБългария СУМПС, издадено от Обединено кралство Великобритания, ще бъде признавано като СУМПС, издадено от държава, която е договаряща страна по Конвенцията за движението по пътищата от 1968г. и отговарящо на изискванията на Приложение 6 към нея. Република България в действащото си законодателство няма разпоредба, която да изключва валидността на издадените преди 31.12.2020г. от Обединено кралство Великобритания СУМПС, чийто срок все още не е изтекъл. След като издадено от Обединено кралство Великобритания СУМПС ще бъде признавано като СУМПС, издадено от държава, която е договаряща страна по Конвенцията за движението по пътищата и отговарящо на изискванията на Приложение 6 към нея, при прилагането на чл.161, т.1 от ЗДвП следва извода, че притежаваното от В. Й. свидетелство за управление на МПС № CD92373607, издадено му от Обединено кралство Великобритания на 07.09.2017г., със срок на валидност до 06.09.2027г., представлява валидно СУМПС на територията на РБългария, за категорията, за която е издадено. С оглед на което и в контекста на поетия от РБългария ангажимент като договаряща се страна по Конвенцията за движението по пътищата да признае всяко национално свидетелство за управление, отговарящо на положенията от приложение 6 на Конвенцията (чл. 41, § 2, б. „b“ от Конвенцията), притежаваното от Й. свидетелство за управление, издадено от Обединено кралство Великобритания на 07.09.2017г., със срок на валидност до 06.09.2027г., следва да се приеме като валиден документ, удостоверяващ правоспособността на водача за управление на МПС от съответната категория. Действително националната правна регламентация в разпоредбата на чл.162, ал.1 от ЗДвП, въвежда срок, до който българските граждани могат да управляват МПС на територията на РБългария с чуждестранно национално свидетелство, когато то не е издадено от държава - членка на ЕС, или от друга държава - страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или от Конфедерация Швейцария - до 3 месеца от датата на влизането им в страната. Но ако и посочената норма да ограничава времевия период, през който български гражданин може да управлява МПС на територията на РБългария с чуждестранно национално свидетелство в хипотезата, когато то не е издадено от държава - членка на ЕС, или от друга държава - страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или от Конфедерация Швейцария, това не означава нито че валидността на такова СУМПС на територията на РБългария е ограничена с някакъв срок, нито че с изтичането на тримесечния срок по чл.162, ал.1 от ЗДвП се дерогира валидността на чуждестранното СУМПС за територията на РБългария – това тълкуване би противоречало на законово признатата валидност на свидетелството за управление в хипотезата на чл.161, т.1 от ЗДвП и би било в колизия с поетите от държавата ангажимента като договаряща страна по Конвенцията за движението по пътищата, за признаване на всяко национално свидетелство за управление, отговарящо на положенията от Приложение 6 на Конвенцията. Управлението, след изтичането на предвидения в закона тримесечен срок, от български гражданин на МПС на територията РБългария със свидетелство за управление, което не е издадено от държава - членка на ЕС, или от друга държава - страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или от Конфедерация Швейцария, ако и да съставлява нарушение на чл.162, ал.1 от ЗДвП, нито дисквалифицира издаденото от договаряща страна по Конвенцията за движението по пътищата и отговарящо на изискванията на приложение 6 към Конвенцията свидетелство за управление като валиден удостоверителен документ (валидно СУМПС), нито изключва правоспособността на водача, притежаващ такова свидетелство за правоуправление. Че законът не приравнява откъм правни последици управлението на МПС със СУМПС, което не е издадено от държава - членка на Европейския съюз, или от друга държава - страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или от Конфедерация Швейцария, след изтичането на срока по чл.162, ал.1 от ЗДвП, с управление на МПС от неправоспособен водач, еднозначно се извлича от разпоредбите на чл. 161, ал.4 и ал.8 от ЗДвП. Изрично в чл. 161, ал.4 от ЗДвП е предвидено, че чуждестранно национално свидетелство за управление на моторно превозно средство на български гражданин, издадено от държава, която не е членка на Европейския съюз, или от друга държава - страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или от Конфедерация Швейцария, се заменя с българско свидетелство за управление без полагане на изпит, ако държавата, в която е издадено, е договаряща страна по Конвенцията за движението по пътищата и свидетелството отговаря на изискванията на приложение № 6 към конвенцията, като в този случай замяната с българско свидетелство за управление се извършва след представяне на чуждестранно национално свидетелство, като замененото свидетелство се връща на държавата, в която е издадено (чл.162, ал.8 от ЗДвП). Нормативно регламентираната в хипотезата на чл.162, ал.4 от ЗДвП замяна на чуждестранно национално свидетелство с българско свидетелство за управление и разграничаването от случаите, когато чуждестранно национално свидетелство не отговаря на изискванията по ал. чл.162 ал.4 (тогава се издава българско свидетелство за управление на МПС след успешно полагане на изпит – чл.162, ал.5 от ЗДвП), ясно сочи, че когато чуждестранно национално свидетелство за управление на МПС на български гражданин, издадено от държава, която не е членка на ЕС, или от друга държава - страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или от Конфедерация Швейцария, но тази държава е договаряща страна по Конвенцията за движението по пътищата и свидетелството отговаря на изискванията на приложение 6 към Конвенцията (както е в случая), националното законодателство с нормата на чл. 162, ал.4 от ЗДвП признава придобитата правоспособност на водача зачитайки валидността на удостоверяващия правоспособността документ – чуждестранното национално свидетелство, при заменянето му с българско СУМПС без полагането на изпит. Принудителните административни мерки (каквато по дефиниция и по съдържание е наложената с обжалваната заповед мярка по чл.171, т.2а, б. „а“ от ЗДвП), са инструмент на държавата за обезпечаване на законосъобразното осъществяване на определени правоотношения. Като форма на държавна принуда те представляват репресивни мерки, водещи до ограничаване на права или вменяване на задължения по повод неправомерно поведение. Предвид нормативно регламентирания принцип по чл.23 от ЗАНН за законоустановеност на принудителните административни мерки, вкл. от гл. т на основанията за тяхното прилагане и субектите, спрямо които могат да бъдат приложени, материалноправните норми, предвиждащи такива мерки, подлежат на стриктно и ограничително тълкуване и прилагане. Ето защо недопустимо е прилагането на ПАМ по чл. 171, т.2а, б. „а” от ЗДвП при разширително тълкуване на хипотезите, обхванати от предвидените материалноправни основания за налагане на ограничението вкл. от гл. т на обуславящото прилагането на ПАМ и целите на осъществяваната държавна принуда административно нарушение. По тези съображения съдът намира, че необосновано, от гл. т на доказателствата и неправилно, от гл.т на закона административният орган е приел, че са налице елементите на правопораждащия фактически състав, с който законът свързва издаването на заповед за прилагане на ПАМ „прекратяване на регистрацията на ППС“, на собственик, чието МПС е управлявано от водач, който не е правоспособен и съотв. че се е следвало налагането на ПАМ по чл. 171, т.2а, б. „а”, предл. последно от ЗДвП по отношение на Б. В. З.. С оглед на изложеното съдът приема, че жалбата е основателна. Оспорената ЗППАМ № 22-1228-000613 от 19.09.2022г., като издадена в нарушение и при неправилно приложение на материалния закон, следва да бъде отменена, като незаконосъобразна. Предвид изхода на делото искането на жалбоподателя за присъждане на разноски следва да бъде уважено, като на основание чл.143, ал. 1 от АПК, ОДМВР-Стара Загора следва да бъде осъдена да заплати на Б. В. З. сумата от 810 лева, представляваща внесена държавна такса в размер на 10 лева и 800лв. - договорено и заплатено адвокатско възнаграждение за един адвокат. Водим от горните мотиви и на основание чл.172, ал.2, предложение второ от АПК, Старозагорският административен съд