Решение № 1852 от 7.5.2025 г. на Административен съд - Стара Загора по дело № 279/2025 г.

Производството пред Казанлъшкия районен съд се е развило по жалбата на Ф. Б. У. от [населено място] против наказателно постановление 284а-138/16.11.2022 г. на ВПД Началник на Районно управление Казанлък при ОДМВР - Стара Загора, с което на Ф. Б. У. [ЕГН] е наложено административно наказание „глоба” в размер на 1000.00 /хиляда/ лева на основание чл.264, ал.1 от ЗМВР за нарушение чл.264, ал.1 от закона. От фактическа страна въззивният съд е приел, че на 16.09.2022 год. около 12: 10 часа в [населено място], жк „Изток“, южно от блок №20, У. противозаконно пречи да орган на МВР да изпълнява функциите си по служба, като се опитва да избяга с цел неосъществяване на полицейска проверка. С обжалваното решение районният съд е потвърдил наказателното постановление по съображения за неговата правилност и законосъобразност. Приел, е че в хода на административнонаказателното производство са допуснати съществени процесуални нарушения, налагащи отмяната на наказателното постановление. Според районният съд наказателното постановление отговаря на законовите изисквания на чл.57, ал.1, т.5 и т.6 от ЗАНН, тъй като в него е налице формулирано и конкретизирано описание на нарушението. Безспорно е установено извършеното противоправно поведение, като в решението се съдържат мотиви и относно неоснователността на наведените от страна на нарушителя оплаквания за пороци на обжалваното наказателно постановление. Това го е мотивирало да постанови решение за потвърждаване на наказателното постановление като правилно и законосъобразно. Решението на районния съд е правилно. Съгласно чл.64, ал.1 от ЗМВР полицейските органи имат право да издават разпореждания до граждани, когато това е необходимо за изпълнение на възложените им функции. Дадените полицейски разпореждания /независимо от тяхната форма, устни, писмени или чрез други разбираеми знаци/ са задължителни за адресатите си по силата на чл.64, ал.4 от ЗМВР освен ако налагат извършването на очевидно за лицето престъпление или нарушение, или застрашават живота или здравето му. За да е съставомерно обаче и да е налице административно нарушение, попадащо под хипотезата на санкционната разпоредба на чл.264 от ЗМВР, е необходимо това пречене да е противозаконно, т.е. да е налице дължимо поведение от страна на гражданина по силата на законовата разпоредба и което поведение да не е било изпълнено. По делото се установява по безспорен начин, че е налице неизпълнение на устното полицейското разпореждане, дадено от надлежен орган. Безспорно е, че неизпълнението на полицейските разпореждания е съставомерно деяние, за което е предвидена и санкционната разпоредба на чл.257, ал.1 от ЗМВР. Безспорно е също така, че съставомерно е и противозаконното пречене на полицейските органи да изпълняват функциите си – чл.264, ал.1 от ЗМВР. Ето защо в наказателното постановление следва да е налице прецизно описание на всички обстоятелства по извършеното нарушение, както и да е ясно изразена волята на наказващия орган за кое административно нарушение е санкциониран нарушителят – по чл.264, ал.1 от ЗМВР или по чл.257, ал.1 от ЗМВР. Това е необходимо, за да се осъществи надлежен съдебен контрол върху издаденото наказателно постановление, респективно дали описаните и установени факти по делото са подведени под приложимата материалноправна разпоредба. Ако се приеме, че касаторът е санкциониран по чл.264, ал.1 от ЗМВР, то е следвало да бъде посочена нарушената законова разпоредба. Като такава следва да се посочи чл.264, ал.1 от ЗМВР. Това е както нарушената, така и санкционната разпоредба. Това е така, тъй като е налице противозаконно пречене на орган на МВР да изпълни задължението си. Неоснователни са касационните оплаквания, че не е ясно с кои свои действия касаторът е пречил на полицейските служители. В наказателното постановление е описано, че лицето е побягнало. Видно от фактическото описание на нарушението в обстоятелствената част на наказателното постановление, в случая е налице както неизпълнение на дадените и възприети от касатора полицейски разпореждания да не пречи на полицейските служители, които са обстоятелства по извършването на административното нарушение, както и действия, с които се пречи на полицейските служители да му извършат проверка. С тези свои фактически действия – бягството, лицето реално пречи на органа на МВР да изпълнява задълженията си по опазване на обществения ред, изразяващи се в реализирането на административнонаказателната отговорност на касатора. Съдът споделя извода на районния съд, че са спазени регламентираните в ЗАНН давностни срокове Те са два вида давност: погасителна давност, с изтичането на която се погасява възможността компетентният орган да реализира правомощията си по административнонаказателното правоотношение ( чл. 34 от ЗАНН ), и изпълнителска давност, с изтичането на която се погасява възможността компетентният орган да реализира изтърпяването на наложената административна санкция ( чл. 82 от ЗАНН ). От своя страна, изпълнителската давност може да бъде квалифицирана на обикновена (по чл. 82, ал. 1 от ЗАНН ) и абсолютна такава (по чл. 82, ал. 3 от ЗАНН ). Един от значителните пропуски в ЗАНН е свързан с липсата на правна регламентация на института на абсолютната погасителна давност. В чл. 34 от ЗАНН няма разпоредба, аналогична на разпоредбата на чл. 81, ал. 3 от НК, уреждаща абсолютната давност. Именно тази празнина се преодолява с приложението на чл. 81, ал. 3, във връзка с чл. 80, ал. 1, т. 5 от НК, вр. чл. 11 от ЗАНН. Предвид липсата на разпоредба, уреждаща абсолютната давност в ЗАНН и наличието на препращаща норма на чл. 11 от ЗАНН, уредбата относно погасяването на наказателното преследване по давност в НК следва да намери приложение. В случая по силата на чл. 82, ал.2 от НК във връзка с чл. 81, ал.1, т.5 тя е четири години и половина и не е изтекла, каквито са твърденията на касатора. Не може да се възприеме тезата, че осъщественото деяние е останало във фазата на опита, поради което е ненаказуемо. Действително нормата на чл. 9, ал. 2 от ЗАНН предвижда, че по принцип опитът към административно нарушение не се наказва. На основание чл. 11 от ЗАНН по този въпрос следва да се приложат нормите на общата част на НК, т. к. ЗАНН не предвижда нещо различно. В тази връзка следва да припомним, че нормата на чл. 18, ал. 1 от НК определя опита като започнатото изпълнение на умишлено престъпление, при което изпълнителното деяние не е довършено или макар и да е довършено, не са настъпили предвидените в закона и искани от дееца общественоопасни последици на това престъпление. В случая не може да се приеме, че изпълнителното деяние не е довършено, защото той реално е попречил на полицейските органи да изпълнят вменените им задължения чрез бягство. Започнато е и довършено умишлено административно нарушение. Този опит за осуетяване не е обусловен от негова собствена подбуда, а от независещи от волята на дееца причини – хващането му. По изложените съображения касационният състав не счита, че е налице ненаказуем опит, а довършено изпълнително деяние, което правилно е квалифицирано по чл.264, ал.1 от ЗМвР. Наказанието е правилно индивидуализирано по размер. По тези съображения касационният състав на Административен съд Стара Загора намира, че решение № 41 от 06.02.2025 година., постановено по АНД №1642/2024 г. по описа на Казанлъшкия районен съд, е правилно и законосъобразно и като такова следва да бъде оставено в сила. Водим от горните мотиви и на основание чл.221, ал.2 и чл.222, ал.1 от АПК съдът