РЕШЕНИЕ

№ 4676

гр. София, 29.08.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на девети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Иванка Иванова Членове: Петър Люб., Сантиров Теодора, М. Петрова при участието на секретаря Елеонора Анг. Г.а като разгледа докладваното от Теодора М. Петрова Въззивно гражданско дело № 20221100512258 по описа за 2022 година С решение от 03.10.2022 г., постановено по гр.д. № 5049/2022 г. по описа на СРС, ГО, 156 състав, ЗАД „А.“ АД, ЕИК •••• е осъдено да заплати на М. М. Ш., ЕГН •••••••••• на основание чл. 405, ал. 1 КЗ сумата от 1187 лева, представляващи неизплатена част от дължимо застрахователно обезщетение по застрахователна полица № 0306Х0558166 по застраховка „Каско“ с период на застрахователното покритие от 08.05.2020 г. дп 07.05.2021 г. за настъпване на застрахователния риск „кражба“ за автомобил „Фолксваген Туран“, рег. № СВ •••• РМ, ведно със законната лихва от 01.02.2022 г. до окончателното плащане, като искът е отхвърлен за сумата над 1187 лева до пълния предявен размер от 5648 лева.

Срещу решението, в частта, с която предявеният иск е отхвърлен е депозирана въззивна жалба от ищеца – М. М. Ш.. Поддържа, че решението в обжалваната част е неправилно и необосновано, постановено в противоречие с материалния закон и при допуснати процесуални нарушения. Излага доводи, че във връзка с настъпило застрахователно събитие – „кражба“ на процесния автомобил, след уведомяване на дружеството-ответник, последното на 15.10.2021 г. заплатило на ищеца сума в размер на 10 406, 90 лева, представляваща застрахователно обезщетение, редуцирано с 30 % поради оставено в автомобила свидетелство за регистрация на МПС – част II, както и сумата от 450 лева, представляваща стойността на съществуващите преди сключване на договора увреждания. Твърди, че по спорния между страните в производството въпрос, първоинстанционният съд неправилно приел, че са налице предпоставки за редуциране на застрахователното обезщетение съгласно чл. 395, ал. 4 КЗ. Поддържа, че правото на застрахователя да откаже плащане на обезщетение, респективно да намали същото, е обусловено от наличието на причинно- следствена връзка между неизпълнението на задължение на застрахования и настъпилото застрахователно събитие, каквато в настоящия случай липсва. Излага доводи, че за разлика от уредбата по КЗ (отм.), приложимата към процесния случай норма – чл. 395, ал. 4, изр. 2 КЗ, предвижда право за застрахователя да намали обезщетението само когато застрахователното събитие е настъпило в следствие на неизпълнение на задължение по чл. 395, ал. 1 КЗ и това неизпълнение не е предвидено като основание за отказ в договора. Твърди, че липсва причинно-следствена връзка между обстоятелството, че свидетелството за регистрация на МПС – част II е било оставена в автомобила и настъпилото противозаконно отнемане на процесния автомобил. Позовава се на чл. 395, ал. 5 КЗ.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от насрещната страна – „ЗАД А.“ АД. Поддържа, че решението в обжалваната част е правилно и законосъобразно. Поддържа, че правилно първоинстанционният съд е приел, че задължението да не се оставя свидетелството за регистрация на МПС, независимо, че не може да доведе до настъпване на събитието, осуетява възможността за предотвратяване на кражбата от компетентните органи и по този начин допринася за настъпването на последиците от застрахователното събитие. Излага доводи, в подкрепа на възприетото в първоинстанционното решение, че размерът на обезщетението следва да се редуцира с 30 %, , тъй като лицето, ползвало автомобила, е оставило свидетелството за регистрация за период повече от 12 часа и автомобилът е бил оставен без надзор, като по този начин извършването на кражбата е улеснено, респективно застрахователният риск е нараснал.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното:

Въззивната жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на въззивен контрол съдебен акт и изхожда от процесуално легитимирано лице, поради което същата е допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

След извършена служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е валидно, а в обжалваната част – процесуално допустимо.

Първоинстанционният съд е сезиран с искова претенция с правно основание чл. 405, ал. 1 КЗ. Съгласно цитираната разпоредба, при настъпване на застрахователното събитие застрахователят е длъжен да плати застрахователно обезщетение в уговорения срок.

За да бъде уважен предявеният от ищеца иск, следва в хода на процеса да бъде установено кумулативното наличие на следните материални предпоставки (юридически факти), а именно: наличие на валидно възникнало облигационно правоотношение по застраховка „Каско“, в срока на действие на което е настъпило твърдяното от ищеца застрахователно събитие, както и страните да са уговорили заплащане на обезщетение в случай на настъпване на застрахователното събитие т.е. да е налице покрит от застрахователя риск. В тази връзка не следва да са налице отрицателните материални предпоставки, при възникването на които застрахователят може да откаже заплащане на застрахователно обезщетение, въпреки настъпването на застрахователно събитие в срока на договора при покрит от него такъв застрахователен риск.

Във въззивното производство страните не са заявили оплаквания относно основанието за ангажиране на договорната отговорност на ответника, в това число и че е налице покрит от дружеството-застраховател риск, факта на настъпването на застрахователно събитие в срока на застрахователния договор, както и стойностното изражение на настъпилите вреди. Доколкото първоинстанционното съдебно решение е влязло в сила, съдът е обвързан от формираната сила на пресъдено нещо, по отношение на основанието на исковата претенция. Ето защо, съдът намира, че посочените въпроси са извън пределите на въззивна проверка, съгласно нормата на чл. 269, ал. 1 ГПК, поради което не следва да се излагат съображения в тази насока.

В този смисъл, в хода на първоинстанционното производство с доклада по чл. 146 ГПК като безспорни и ненуждаещи се от доказване са обявени обстоятелствата, че между страните е било налице валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Каско“ за автомобил „Фолксваген Туран“, рег. № СВ •••• РМ с период на застрахователно покритие от 08.05.2020 г. до 07.05.2021 г., че на 09.02.2021 г. ищецът е констатирал, че автомобилът е противозаконно отнет, че дружеството-ответник е заплатило на ищеца сума в размер на 10 406, 90 лева, както и че към момента на противозаконното отнемане, свидетелство за регистрация – част II се е намирало в автомобила.

По делото е допуснато изслушването на съдебна авто-техническа експертиза, от заключението на вещото лице по която се установява, че действителната стойност на процесния автомобил към датата на сключване на договора е в размер на 17 037 лева, а към датата на настъпване на застрахователното събитие – в размер на 16 037 лева. На следващо място, вещото лице посочва, че средната пазарна стойност на автомобила към датата на настъпване на застрахователното събитие е в размер на 16 054 лева. Отбелязало е и че стойността необходима за възстановяване на уврежданията към датата на огледа при сключване на застрахователния договор, на база средни пазарни цени, е в размер на 803, 52 лева.

Спорът в настоящото производство е концентриран върху определянето на размера на дължимото от дружеството-ответник застрахователно обезщетение и по-конкретно следва ли същото да бъде редуцирано, с оглед установеното обстоятелство, че към момента на настъпване на застрахователното събитие, свидетелството за регистрация на МПС – част II се е намирало в автомобила.

В чл. 395, ал. 1 КЗ е предвидено задължение за застрахованото лице за вземане на мерки по предпазване на застрахованото имущество от вреди, както и за спазване на предписанията на застрахователя и на компетентните органи за отстраняване на източниците на опасност за причиняване на вреди. Съгласно чл. 394, ал. 4 КЗ, когато в срока на договора е настъпило застрахователно събитие, застрахователят разполага с правото да откажа изплащане на застрахователно обезщетение, в случай, че застрахователното събитие е настъпило в следствие на неизпълнение на посочените задължения на застрахования и това право е изрично предвидено в договора. В чл. 394, ал. 5 КЗ е регламентирано изрично, че независимо от това, застрахователят е задължен да изплати застрахователно обезщетение, когато неизпълнението на уредените в нормата задължения на застрахования не е в причинно-следствена връзка с настъпването на застрахователното събитие или е невъзможно определянето на вида или размера на вредата.

Настоящият съдебен състав намира, че в случая при едновременно тълкуване на разпоредбите на чл. 395, ал. 4 и ал. 5 КЗ, следва да се приеме, че законодателят последователно е очертал хипотезите, при които застрахователят разполага с възможността да откаже плащане на обезщетение, а именно когато страните изрично са постигнали съгласие за това съобразно договора и едновременно с това е налице причинно-следствена връзка между настъпилото застрахователно събитие и неизпълненото от страна на застрахования задължение. В случай, че в договора не е изрично предвидено правото на застрахователя да откаже изплащане на обезщетение при конкретно неизпълнено задължение на застрахования, то той разполага единствено с възможността да намали размера на застрахователното обезпечение, като отново е налице изискване да е налице причинно-следствена връзка между неизпълнението и настъпилото събитие. На следващо място, законодателят предвижда, че застрахователят винаги е задължен да изплати обезщетение, в случаите, в които липсва причинна връзка между настъпилото събитие и неизпълнените от страна на застрахования негови задължения.

В настоящия случай, съдът намира, че безспорно е налице неизпълнение на задължение от страна на застрахования по смисъла на чл. 395, ал. 1 КЗ, доколкото страните не спорят, че при настъпване на застрахователното събитие свидетелството за регистрация на процесното МПС – част II се е намирало в автомобила. На следващо място, от общите условия се установява, че в тези случаи, отговорността на застрахователя е изключена. Както беше посочено по- горе и по аргумент от чл. 395, ал. 4, изр. 1 КЗ, за да откаже обосновано изплащането на обезщетение обаче, следва да бъде установено наличието на причинно-следствена връзка между настъпилото събитие и неизпълнението на задълженията на застрахования, като доказателствената тежест е на застрахователя. Не може обаче по договорен път тази връзка да бъде презюмирана. Вярно, че застрахованият не е изпълнил задълженията си съгласно договора да не оставя свидетелството за регистрация на МПС – част I и/или част II при напускане на МПС, както и да представи оригинала на същото на застрахователя, но липсват доказателства това неизпълнение да е довело до настъпването на застрахователното събитие.

В отменения Кодекс за застраховане липсва разпоредба аналогична на императивната норма на чл. 395, ал. 5 КЗ, съгласно която установяването на причинна връзка между неизпълнението на застрахования и настъпилото застрахователно събитие е абсолютна предпоставка както в хипотезите на отказ, така и в хипотезите на намаляване на обезщетението, поради което и неприложима е и формираната практика на ВКС, според която нарушението на задължението да не се оставя, която и да е част от свидетелството за регистрация на МПС, изрично предвидено в застрахователния договор, може да доведе до намаляване на обезщетението съгласно чл. 207, ал. 2 КЗ (отм.). При преценка възможността за намаляване на застрахователното обезщетение по действащия Кодекс за застраховането, следва съдът винаги да съобразява налице ли е причинна връзка между настъпилото събитие и неизпълнението на задълженията на застрахования. В този смисъл са и Решение № 143 от 19.01.2021 г. по т. д. № 1505/2020 г., І Т.О. на ВКС, както и Определение № 559 от 05.11.2020 г., по т.д. № 87/2020 г., I Т.О. на ВКС, Определение № 36 от 22.01.2020 г. по т.д. № 671/2019 г., II Т.О. на ВКС. В случай, че такава причнно-следствена връзка не е налице, на основание чл. 395, ал. 5 КЗ, застрахователят е длъжен да изплати обезщетение.

С оглед гореизложеното, не е възникнало правото на отказ за дружеството, поради което и на основание чл. 395, ал. 5 КЗ, същото дължи обезщетение на застрахования в пълен размер. От приетата по делото експертиза се установява, че към датата на настъпването на застрахователното събитие, средната пазарна стойност на автомобила е в размер на 16054 лева, което всъщност е размерът на застрахователното обезщетение, което се следва на застрахования. От тази сума застрахователят е изплатил на застрахования 10460, 90 лева. В изложения контекст, съдът намира, че дружеството-ответник следва да заплати на ищеца още 5593, 10 лева, поради което и претенцията е основателна до посочения размер.

С първоинстанционното съдебно решение застрахователното дружество е осъдено да заплати на ищеца още 1187 лева, в която част съдебният акт е влязъл в сила поради необжалването му. Съдебният акт следва да бъде отменен в частта, с която искът е отхвърлен за сумата над 1187 лева до размера на 5593, 10 лева, като в полза на жалбоподателя следва да се присъди сума в размер на 4 406, 10 лева. В останалата обжалвана част първоинстанционното съдебно решение следва да бъде потвърдено.

По разноските:

При този изход на делото право на разноски има всяка една от страните съразмерно на уважената част от жалбата. Въззивникът претендира разноски за въззивното производство за заплатена държавна такса съгласно представен списък по чл. 80 ГПК. Съдът намира, че на страната следва да се присъди сума в размер на 88, 12 лева за заплатена държавна такса във въззивното производство по съразмерност.

Въззиваемото дружество претендира разноски юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лева. Съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК, в полза на юридически лица се присъжда възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт, като размерът на присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ. Съдът, като съобрази нормата на чл. 37 ЗПрП вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП, своевременно релевираното от насрещната страна възражение за прекомерност на претендираното юрисконсултско възнаграждение, фактическата и правна сложност на делото, както и броят на проведените съдебни заседание, намира, че на страната юрисконсултско възнаграждение следва да бъде определено в размер на 100, 00 лева, като на страната по съразмерност следва да се присъди сума в размер на 1, 23 лева.

Предвид изхода на спора, съдът дължи произнасяне и по преразпределение на отговорността за разноски в исковото производство. В тази връзка ответникът следва да заплати на ищеца сумата от още 817, 87 лева разноски в исковото производство, съразмерно на уважената част от иска. Обжалваното решение следва да се отмени в частта, с която в тежест на ищеца са възложени разноски за сумата над 1, 46 лева до 118, 48 лева – разноски в исковото производство.

Воден от гореизложеното, съдът