Решение № 2432 от 16.5.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 5163/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК. С решение № 20015782 от 22.02.2022 г., по гр.д. № 28581/2018 г. по описа на СРС, 54-ти състав, е уважен предявеният иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ от М. В. И. срещу ЗД „Б.И.“ АД за сумата от 5000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди – претърпени болки и страдания вследствие на ПТП от 05.12.2016 г., при което на ищцата били причинени травматичен оток и охлузвания по челото вляво, охлузвания по върха на носа, ивицесто охлузване по лява буза, кръвонасядане на лигавицата на долна устна, кръвонасядане и охлузвания в областта на брадичката, кръвонасядане в областта на дясна гърда, кръвонасядане по външно-странична повърхност на ляво бедро, кръвонасядане и охлузване по предната повърхност на лява колянна става, кръвонасядане по предно- вътрешната повърхност на дясната колянна става и горната част на дясна подбедрица, както и по-продължителни болки от удара, типични при съществуващото дегенеративно заболяване на гръбначния стълб, настъпили по вина на водача на л.а. „Фолксваген Поло“ с рег. № ••••••• Е.Д., чиято гражданска отговорност към датата на ПТП е била застрахована при ответника, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 04.05.2018г. до окончателното изплащане на вземането, като исковата претенция е отхвърлена за разликата над сумата от 5000 лева до пълния предявен размер от 10000 лева. С решението районният съд е разпределил отговорността за разноски съобразно изхода на делото. Срещу решението в частта, с която исковите претенции са били уважени за сумата над 500 лева, в законоустановения срок е подадена въззивна жалба от ответника ЗД „Б.И.“ АД чрез процесуален представител адв. Г.. Оспорва наличието на причинно-следствена връзка между претърпените от ищцата увреждания и настъпилото ПТП, както и продължителността и интензитета на болките и страданията. Намира определеното обезщетение за претърпени неимуществени вреди за неоснователно завишено и несъответсващо на принципа за справедливо обезщетяване. Твърди, че неоснователно районният съд не е отчел възражението за съпричиняване и за изтекла погасителна давност. Не на последно място, се твърди, че ответникът не е поставян в забава, тъй като не било установено по делото редовно предявена претенция за изплащане на застрахователно обезщетение с приложена банкова сметка. Отправя искане към въззивния съд за отмяна на решението в атакуваната част, като предявените искове бъдат отхвърлени. Претендира разноски. В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца М. И. чрез процесуален представител адв. Н.. Изложени са подробни съображения за неоснователност на възведените с въззивната жалба твърдения и оспорвания. Твърди, че безспорно по делото са доказани всички елементи от фактическия състав на чл. 45 от ЗЗД. Намира за правилно решението относно присъдения размер на обезщетението. Относно възражението за съпричиняване навежда доводи, че същото не се доказва от събрания по делото доказателствен материал, поради което правилно в тази насока районният съд е приел, че ищецът е бил с поставен предпазен колан по време на ПТП-то. С тези аргументи моли въззивната жалба като неоснователна да бъде оставен без уважение, а решението на районния съд да бъде потвърдено. Претендира разноски. Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното: Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните. В процесня случай предмет на въззивна проверка е решението в частта, с която са били уважени исковите претенции за сумата над 5000 лева, като в останалата част, с която предявеният иск с правна квалификация чл. 432, ал. 1 от КЗ е отхвърлен за сумата от 5000 лева, решението не е обжалвано, поради което в тази част е влязло в сила. При извършена проверка съдът намира, че атакуваното решението е валидно, а в обжалваната част и допустимо. Решението е и правилно като на основание чл. 272 от ГПК въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния съд. Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба съдът намира следното: Предявен е иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ. Основателността на иска се обуславя от установяване по делото на следните юридически факти: ответникът да е застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“ за автомобил, като в срока на действие на договора, вследствие на противоправното и виновно поведение на водача на застрахования при ответника автомобил, да е настъпило застрахователно събитие, покрит риск по сключения договор, в причинна връзка с което ищецът да е претърпял неимуществени вреди. Вината се предполага по арг. от чл. 45, ал.2 ЗЗД. С доклада по делото районният съд е отделил за безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството за наличието на валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност“ между ответника и лицето, сочено като делинквент – Е.Д., водач на лек автомобил марка „Фолксваген“, модел „Поло“, с рег. № ••••••• към датата на процесното ПТП – 05.12.2016 г.. Следователно е налице първият елемент от фактическия състав на така предявения пряк иск срещу застрахователя. С въззивната жалба въззивникът ответник не оспорва обстоятелството, че на 05.12.2016 г. около 17.05 ч. на път 10017, км 2+0000 е настъпило ПТП между л.а. марка „Фолксваген“, модел „Поло“ с рег. № •••••••, управляван от Е.Б.Д. и л.а. марка „Хюндай“, модел „Атос“ с рег. № •••••••, управляван от Д. А. И., при което са настъпили увреждания по двата автомобила и е пострадала ищцата М. И.. Въззивникът не оспорва и приетия от районния съд механизъм на настъпване на ПТП-то, съгласно който причина за настъпването му е виновното поведение на водача на л.а. марка „Фолксваген“, модел „Поло“ с рег. № •••••••, управляван от Е.Б.Д., който поради несъобразена скорост с пътните условия и релефа на пътя е загубил контрол над превозното средство и е навлязъл в лентата за насрещно движение, вследствие на което е настъпил удар с л. а. марка „Хюндай“, модел „Атос“, в който е пътувала ищцата. Времето и мястото на настъпилото пътнотранспортно произшествие, участниците в същото, респективно пострадалото лице – ищцата И., както и механизма на реализиране на пътния инцидент правилно са били установено от районния съд при съвкупната преценка на събраните по делото доказателства, а именно констативен протокол за ПТП с пострадали лица № 0000450 от 05.12.2016 г., заключение на съдебно- автотехническа експертиза и показания на свидетеля Д. И.. Доказателствената съвкупност относно факта на настъпване на ПТП-то, мястото и времето, където същото е реализирано, механизма на настъпването му, както и касателно пострадалото лице – ищцата И., е еднопосочна и непротиворечива, а подробното обсъждане от въззивния съд с оглед липсата на наведени оспорвания от въззивника в тази насока не е необходимо. Решението се оспорва от ответника по исковете ЗД „Б.И.“ АД с доводи за липса на причинно-следствена връзка между настъпилото ПТП и установените продължителни болки и страдания и такива с особен интензитет, както и с доводи за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат поради липса на поставен колан от ищцата И., поради което се твърди, че определеното обезщетение не съответства на принципа за справедливост. С въззивната жалба въззивникът оспорва единствено наличието на причинно- следствената връзка между настъпилото ПТП и установените продължителни болки и страдания, както и тяхната продължителност и интензитет, като не са наведени оплаквания и възражения срещу характера и вида на приетите за установени телесни увреждания от районния съд. Въззивният съд не намира така наведените оплаквания от въззивника за основателни. От приетата и неоспорена от страните съдебно медицинска експертиза се установява по категоричен начин, че на ищцата И. са били нанесени следите травматични увреждания: мекотъканни увреждания – контузия с оток и охлузване на на ограничена площ на челото в ляво; малки охлузвания на върха на носа и в областта на лява буза под скулата; кръвонасядане на ограничена площ на лигавицата на долна устна срещу предните зъби; кръвонасядане на ограничена площ и охлузване на брадичката леко вдясно; контузия с масивно кръвонасядане в областта на вътрешната половина на дясна гърда; контузия с кръвонасядане на външно-страничната повърхност на ляво бедро в долната му трета и по предната повърхност на лявата колянна става с охлузване, контузия с кръвонасядане по предно-вътрешната повърхност на дясната колянна става и горната част на дясна подбедрица. Експертът е категоричен в своето заключение, че така установените телесни повреди са причинени от действие на твърди тъпи и тъпоръбести предмети и добре отговарят да са получени по механизма на ПТП, т.е. при травма в автомобил. Съгласно експертното заключение при пострадалата са налице само мекотъканни увреждания, чието възстановяване е пълно и настъпва за не повече от 3 седмици след инцидента. Подобно на районния съд и настоящият съдебен състав напълно кредитира така даденото заключение от вещото лице, което е пълно, обосновано и съотвестващо на медицинската документация по делото /съдебномедицинско удостоверение, амбулаторен лист № 11610, издаден от МБАЛ Д-р С.И. АД – Монтана/. Правилно районният съд с оглед липсата на последваща медицинска документация е приел и че така посочените травматични увреждания са отшумели в рамките на не повече от три седмици. Предвид гореизложеното напълно неоснователни се явяват бланкетните доводи на въззивника касателно липса на причнно- следствена връзка между посочените увреждания и настъпилия пътен инцидент, както и тяхната продължителност. На следващо място, видно от експертното заключение, ищцата при прегледа от съдебен лекар при изготвяне на СМУ е съобщила за силна болезненост по хода на гръбначния стълб със силно ограничение на движението му и за наличие на „изтръпване“ на долните крайници без видими външни изменения в тези области. При изслушване на експертизата в открито съдебно заседание вещото лице допълва, че с оглед установената от детска ранна възраст при ищцата И. диагноза „ювенилна идиопатична сколиоза“ могат да настъпят гръбначно-радикулярни травми, каквито са описани в СМУ, при значително по- малки натоварвания. Експертът посочва, че подобни травми са с продължителност седмици, а понякога и месеци, а болката от тях трудно се повлиявала от медикаментозно лечение. Районният съд, съпоставяйки експертното заключение и заявеното от вещото лице при изслушване на експертизата със съобщеното от свидетеля И. и приетите по делото болничен лист от 21.12.2016 г. с № Е 2016 6389256, продължен с болничен лист от 03.01.2017 с № Е 2016 6860228, правилно е приел, че макар и ищцата да е страдала от дегенеративни заболявания на гръбначния стълб преди и без връзка в претърпяното ПТП, получените вследствие на него удари са влошили състоянието й. Въззивният съд споделя така направените изводи от СРС. В тази насока настоящият съдебен състав констатира, че за болки в областта на гръбначния стълб със силно ограничение на движенията му и за наличие на изтръпване в долните крайници ищцата е съобщила още на 08.12.2016 г. /три дни след процесното ПТП/ при прегледа от съдебен лекар видно от СМУ № 193/2016 г.. Същите оплаквания са били причина ищцата да потърси медицинска помощ на 15.12.2016 г. съгласно снетата и обективирана анаменза в амбулаторен лист от 15.12.2016 г. с № 126792, издаден от д-р Цочев. При прегледа на ищцата е била назначена съответна терапия и е било назначено образно изследване на гръбначни прешлени, извършено на 20.12.2016 г.. На 21.12.2016 г. на ищцата И. е издаден болничен лист за период от 10 календарни дни с диагноза радиокулопатия, продължен с болничен лист от 03.01.2017 г. с 30 каллендарни дни. В същия смисъл са и показанията на свидетеля И. – съпруг на ищцата, които правилно са кредитирани от районния съд в тяхната цялост. Въпреки евентуалната заинтересованост на свидетеля И. от изхода на делото предвид съпружеските връзки с ищцата и с оглед обстоятелството, че същият води дело срещу ответника по настоящото производство със сходен предмет, споделеното от И. се намира в пълна корелация със събрания и проверен по делото доказателствен материал. Същият съобщава, че ищцата И. след катастрофата е била временно нетрудоспособна около два месеца и половина, за който период от време са били издавани болнични листове. Свидетелят твърди, че през този период от време се е оплаквала от болки в гърба и в краката, било трудно да се предвижва, като провеждала съответно лечение. Липсват основания, който да поставят под съмнение достоверността на така заявеното от свидетеля, доколкото показанията му кореспондират с медицинската документация, приложена по делото и обсъдена по-горе, СМУ от № 193/2016 г. и заключението на съдебномедицинската експертиза. Предвид гореизложеното въззивният съд намира, че изводите на контролираната инстанция почиват на правилна оценка на събрания доказателствен материал, поради което обосновано същият е приел, че макар и ищцата да е страдала от дегенеративни заболявания на гръбначния стълб преди и без връзка с претърпяното ПТП, получените вследствие на него удари са влошили състоянието и са довели до временната неработоспособност за почти два месеца след датата на ПТП. Ето защо, въззивният съд приема за неоснователно оспорването от въззивника, че така констатираните по-продължителни болки в областта на гръбначния стълб не се намират в причино-следствена връзка с реализираното пътнотранспортно произшествие. При така установеното и с оглед неоснователност на наведените пред въззивната инстанция възражения настоящият съдебен състав намира, че по делото са доказани всички правнорелевантни факти за ангажиране отговорността на ответника за обезщетяване на претърпените от ищцата И. вреди, причинени от поведението на водача на лек автомобил марка „Фолксваген“, модел „Поло“ с рег. № •••••••, застрахован при въззивника ответник. По отношение размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди: Съгласно разпоредбите на чл. 51 и чл. 52 от ЗЗД на обезщетение подлежат всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от неправомерното поведение, а размерът се определя по справедливост от съда. Принципът за справедливо обезщетяване не е абстрактен, а на преценка следва да бъдат подложени конкретни обективно съществуващи обстоятелства. При преценка на справедливото обезщетение, което има за цел да репарипра претърпенните болки и страдалния, съдът следва да подложи на анализ вида и характера не телесните увреждания, периода на възстановяване, продължителността на изпитваните болки и страдания, техния интензитет, нуждаел ли се от чужда помощ пострадалия и до каква степен, в какъв период от време, допълнителното влошаване на здравословното състояние, причинените морални страдания, обстоятелствата при които е извършено деянието. Посочването не е изчерпателно, тъй като всеки случай е индивидуален и съдът е длъжен да съобрази и изходи от конкретните обстоятелства по делото. За определяне на обезщетение е необходимо да бъде съобразена обществено-икономическата конюнктура към датата на увреждането, за да съответства то на социалната справедливост. (В този смисъл Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС; Решение № 28/09.04.2014 г. по т.д. № 1948/2013 г., ІІ-ро Т. О.; Решение 213/18.04.2000 г. по гр. д. № 1265/99 г. на ВКС). В процесния случай районният съд е определил размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди в съответствие с константата съдебна практика и съобразявайки конкретните обстоятелства по делото. Обосновано първата инстанция е отчела, че в резултат на пътно-транспортния инцидент ищцата е претърпяла няколко мекотъканни травми, нанесени в различни области на тялото – главата, краката и гърдата, които напълно отшумели за три седмици. Правилно е отчел търпените по-продължителни и интензивни болки в областта на гръбначния стълб, за отшумяването на които са били необходими около два месеца. През този период на възстановяване въззиваемият е изпитвал болки, срещал е затрудения в ежедневното си обслужване /трудно се е придвижвала/ и е бил в невъзможност непосредствено след ПТП-то да полага грижи за децата си /ищцата към дата на деянието е имала две малки деца, за което свидетелства съпругът И./. Съобразявайки вида и характера на претърпените увреждания, продължителността на изпитваните болки в областта на гръбначния стълб, последващите затруднения в ежедневието на ищцата и по от отношението на семейството, както и социално-икономическите условия към 2016 г. въззивният съд намира, че определеното обезщетение в размер на 5000 лева е справедливо. Не са налице основания за намаляване на така определеното обезщетение. Не могат да бъдат споделени и възраженията на въззивника, че районният съд не е отчел възражението на ответника за съпричиняване на вредоносния резулат от ищцата И. поради липса на поставен предпазен колан. С доклада по чл. 146 ГПК районният съд е указал на ответника, че в негова тежест при условията на пълно и главно доказване е да докаже, че по време на пътнотранспортното произшествие ищцата е пътувала без поставен предпазен колан, което да е допринесло за настъпване на вредоносния резултат. От заключението на приетата по делото съдебномедицинска експертиза не се установяват по еднозначен начин твърденията на въззивника ответник, че пострадалата е пътувала без предпазен колан. От експертизата се установява, че вещото лице не е установило специфични лентообразни кръвонасядания косо в горна част на гръден кош и напречно на корема, каквито наранявания се причиняват от колана. Същевременно обаче експертизата посочва, че контузия с масивно кръвонасядане, каквато е тази в областта на вътрешната половина на дясна гърда при пострадалата И., може да се причини от директно действие на колан, а останалите травматични увреждания в областта на главата и крайниците биха могли да се причинят и от удари с неголяма сила в части от интериора на лекия автомобил, тъй като те са сравнително свободно подвижни. При така даденото заключение от вещото лице, разгледано съвкупно с показанията на свидетеля И., който свидетелства за поставен предпазен колан от страна на въззиваемия, правилно районният съд е приел, че по делото е проведено успешно насрещно доказване, което разколебава твърденията на въззивника ответник за липса на поставен обезопасителен колан. Предвид изложеното въззивният съд намира изводите на СРС касателно неоснователност на възражението за съпричиняване за правилни и обосновани. По отношение твърденията на въззивника, че районният съд не е обсъдил възражението за изтекла погасителна давност, въззивният съд констатира, че подобно възражение не е било релевирано в първоинстанционното производство, поради което доводите в тази насока са неоснователни. Въззивният съд намира за неоснователни и доводите на въззивника, че същият не е бил поставен в забава поради липса на редовно предявена претенция за изплащане на застрахователно обезщетение с приложена банкова сметка. С исковата молба въззиваемият е представил заявление за заплащане на застрахователно обезщетение с вх. № 91557 от 20.02.2017 г., адресирано до ЗД „Б.И.“ АД, с което е била предявена писмена застрахователна претенция. Същевременно с исковата молба е претендирана лихва за забава от дата на пътнотранспортното произшествие, като районният съд е приел, че законната лихва е дължима от дата на предявяване на исковата молба. С подаването на исковата молба ответникът е поставен в забава, поради което и доколкото ищецът не е обжалвал решението относно началната дата, от която се дължи законна лихва за забава, решението в тази част е правилно и като такова следва да бъде потвърдено По разноските: С оглед изхода на делото, право на разноски има въззиваемия. Същият е претендирал в полза на процесуалния му представител – адв. Н. да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 800 лева на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. Същото съответства на минимума съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 НМАВ, съобразявайки обжалваемия пред настоящата инстанция интерес от 5000 лева. Ето защо въззивникът следва да бъде осъден да заплати на адв. Н. сумата от 800 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие на въззиваемата И. пред въззивната инстанция. Предвид на изложеното, съдът