Решение № 1154 от 16.10.2023 г. на Апелативен съд - София по дело № 2849/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 от ГПК. С решение № 262475 от 22.07.2022г., постановено по гр.д. № 7634/2020г. СГС, I ГО, 26 състав е отхвърлил исковете на ЕТ „С.-З. В.“ против Народното събрание на Република България с правно основание чл. 2в от ЗОДОВ във вр. с чл. 4, §3 от ДЕС, за заплащане на: сумата 222 143, 78 лв. без ДДС, ведно със законната лихва от датата на завеждане на исковата молба, представляваща обезщетение за причинена вреда от разликата между цената на произведената и отдадена електроенергия от възобновяеми източници от 596, 50 лв. за МВтч и цената, определена от Народното събрание с приемане на §18 от ПЗР на ЗИД на ЗЕ /ДВ бр. 56/15 г. / от 117, 61лв. за МВтч., изчислена за периода м.август 2015 г. - м.май 2020 г., и на сумата 56 207, 61лв., представляваща сбора на изтекла мораторна лихва върху главницата по всяка от издаваните фактури към „ЧЕЗ Електро България“ АД от датата на погашението им до 23.07.2020 г., като неоснователни. С решението СГС, I ГО, 26 състав е отхвърлил евентуалните искове на ЕТ „С.-З. В.“ против Народното събрание на Република България с правно основание чл. 2в от ЗОДОВ във вр. с чл. 4, §3 от ДЕС за заплащане на: сумата 118 941, 48 лв. без ДДС, представляваща обезщетение за вреда за периода м.август 2015 г. - м.май 2020 г., равняваща се на разликата между цената за изкупуване на електрическа енергия от възобновяеми източници по §18 от ПЗР на ЗИД на ЗЕ /ДВ бр. 56/15 г. / и цената по действащото решение на КЕВР за определяне на преференциални цени към момента на въвеждане на фотоволтаичната централа в експлоатация, при отчитане на съотносимата част предоставено за изграждане на фотоволтаична централа публично подпомагане по договора с Държавен Фонд Земеделие, ведно със законната лихва от завеждане на исковата молба до окончателното изплащане, както и сумата 31 025, 70лв., представляваща сбор от изтекла мораторна лихва върху разликата, възникваща всеки месец между цената за изкупуване на ел.енергия от възобновяеми източници по §18 от ПЗР на ЗИД на ЗЕ /ДВ бр. 56/15 г. / и цената по действащото решение на КЕВР за определяне на преференциални цени към момента на въвеждане на фотоволтаичната централа в експлоатация, при отчитане на съотносимата част предоставено за изграждане на фотоволтаичната централа публично подпомагане по договора с Държавен Фонд Земеделие, като неоснователни. С решението СГС, I ГО, 26 състав е осъдил ЕТ „С.-З. В.“ да заплати на Народното събрание на Република България разноски по делото в размер на 350лв., присъдено юрисконсултско възнаграждение. Постановеното от СГС, І ГО, 26 състав решение е обжалвано от ищеца ЕТ „С.-З. В.“, чрез процесуалния му представител, с възражения за необоснованост и неправилно приложение на материалния закон. Във въззивната жалба са развити подробни съображения по съществото на спора. Прави се искане въззивният съд да отмени обжалваното решение и вместо него да постанови друго, с което да уважи изцяло предявените искове. Претендират се разноските и пред двете съдебни инстанции. В законоустановения срок по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор от въззиваемата страна-ответникът в първоинстанционното производство – Народно събрание на РБ, чрез неговите процесуални представители, с искане въззивният съд да потвърди като правилно и законосъобразно обжалваното решение и да остави без уважение въззивната жалба. Поддържа се изцяло изложеното в отговора на исковата молба и писмената защита относно елементите от фактическия състав на отговорността по чл.4, §3 от ДЕС. В съдебно заседание прокурорът при САС изразява становище, с което оспорва жалбата и прави искане съдът да потвърди обжалваното решение. Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал.2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Предявените при условията на евентуалност искове са с правно основание чл.2в, ал.1, т.2 ЗОДОВ във връзка с чл.4, §3 от Договора за Европейски съюз /ДЕС/, предявени от ЕТ „С.-З. В.“ против Народното събрание на Република България, обективно кумулативно съединени с искове с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД за лихва за забава. В исковата молба ищецът твърди, че с приемането на §18 от ПЗР на ЗИДЗЕ, НС е допуснало съществено нарушение на правото на свобода на стопанската инициатива по чл. 16 от Хартата на основните права на ЕС, на правото на собственост по чл. 17 от Хартата, на правото на равенство пред закона и забрана за дискриминация по чл. 20 от Хартата, на принципа на пропорционалност, на принципа на правна и сигурност, на принципа на оправданите правни очаквания. Твърди, че от това съществено нарушение за него са настъпили вреди, чиято обезвреда търси в настоящото производство. За да постанови обжалваното решение, съставът на СГС, след анализ на събрания по делото доказателствен материал, е приел, че по делото не се установява нарушаване от страна на държавата на задълженията й, произтичащи от актовете на ЕС. Посочил е, че процесуалният субституент на държавата - Народно събрание на РБ е приело законодателно изменение в §18 от ПЗР на ЗИД на ЗЕ, което не противоречи на правото на Общността. В заключение е приел, че при липса на достатъчно съществено нарушение на правото на Съюза, предявените искове следва да бъдат отхвърлени без да се изследват останалите предпоставки по чл. 4, §3 от ДЕС - наличието на вреди за ищеца и на причинно-следствена връзка между вредите и допуснато съществено нарушение на правото на Общността. Настоящият съдебен състав, при извършената служебна проверка по реда на чл.269, изр.1 от ГПК, установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо, ето защо дължи произнасяне по съществото на спора, в рамките на доводите, заявени с въззивната жалба, от които съдът е ограничен, съгласно нормата на чл.269, изр. 2 от ГПК. Въззивната инстанция споделя изводите на първата инстанция както досежно фактите, приети за установени по делото, съобразно събраните доказателства, така и относно привеждането на същите към правните норми и направения въз основа на това извод за неоснователност на предявените искове. Независимо от горното и във връзка с релевираните в жалбата оплаквания, настоящият съдебен състав приема следното: Страните по делото не спорят, че ищецът е производител на електрическа енергия от възобновяеми енергийни източници, който упражнява дейност на пазара на електрическа енергия в Република България. Между страните не е спорно, а и с приетите по делото писмени доказателства се установява, че ищецът е подал заявление за подпомагане пред ДФ „Земеделие“ по Програма за развитие на селските райони, преди 03.05.2011 г., т.е. преди влизане в сила на сега действащия ЗЕВИ, а на 08.09.2011 г. е сключил с Държавен фонд „Земеделие“ договор за отпускане на финансова помощ по мярка 312 „Подкрепа за създаване и развитие на микропредприятия“ от програмата за развитие на селските райони за периода 2007 г. - 2013 г. Предвидено е, че помощта се предоставя в размер на 70% от общите допустими разходи при спазване на ограниченията на Регламент № 1998/2006 за помощ de minimis. Максималният размер на помощта по тази мярка е 200 000 евро. По цитираната мярка ищецът е получил безвъзмездна финансова помощ за изграждане на фотоволтаична централа /ФВЦ/ в размер на 391 166лв., която е равностойна на 200 000 евро. Не се спори, че ищецът е изградил фотоволтаична централа в с. •••, община ••• със собствени средства 25 % и 75 % безвъзмездна финансова помощ. На 11.07.2012 г. ищецът е сключил с „ЧЕЗ Електро България“ АД договор за изкупуване на електрическа енергия №325, по силата на който ищецът в качеството на продавач произвежда електрическа енергия от възобновяеми източници чрез енергиен обект - фотоволтаична централа, а електроснабдителното дружество в качеството на купувач изкупува по преференциални цени цялото количество произведена и доставена от продавача активна електрическа енергия от възобновяеми източници. По силата на чл.11, ал.2 от договора тази енергия се изкупува от купувача по определена от ДКЕВР преференциална цена, която е в размер на 596.50 лв. за МВтч. Договорът е сключен за срок от двадесет години, като по силата на чл.31, ал.4 и чл.32, ал.3 от ЗЕВИ, преференциалната цена на електрическата енергия изкупувана по договора, не се изменя за целия срок на неговото действие. Посочено е също, че цената ще се актуализира в случай на промяна в законодателството, в резултат на което ще се промени и договорената преференциална цена. Не се спори, че ищецът е получил одобрената безвъзмездна финансова помощ от Фонда. С преходни и заключителни разпоредби към Закона за изменение и допълнение на Закона за енергетиката (ДВ, бр. 56 от 2015 г., в сила от 24.07.2015 г.) е приет § 18, ал.1-ал.5, с който се изменя уредбата по ЗЕВИ и съобразно която разпоредба, за производителите на електрическа енергия от възобновяеми източници чрез енергийни обекти, които са изградени със средства от национална или европейска схема за подпомагане и по отношение на които заявления за подпомагане са постъпили до влизането в сила на Закона за енергията от възобновяеми източници, се прилагат цените по чл. 31, ал. 8 от същия закон, които последно са определени с решение на Комисията за енергийно и водно регулиране към датата на влизането в сила на този закон. Последното решение по смисъла на § 18, с което са определени цени по реда на чл. 31, ал. 8 е Решение № Ц - 14 от 01.07.2014 г. на ДКЕВР. Производителите по ал. 1 в срок до 31 юли 2015 г. привеждат договорите за изкупуване на електрическа енергия, които са сключили с обществения доставчик или съответния краен снабдител, в съответствие с изискванията на ал. 1. След изтичане на срока по ал. 2 общественият доставчик или съответният краен снабдител изкупуват произведената електрическа енергия по цените, предвидени в ал. 1, като това правило се прилага и в случаите на неизпълнение на задължението по ал. 2. За производителите на електрическа енергия от възобновяеми източници по ал. 1 не се прилагат разпоредбите на чл. 31, ал. 4 и чл. 32, ал. 3 от Закона за енергията от възобновяеми източници. След изтичане на срока на договора за изкупуване по чл. 31, ал. 2 от Закона за енергията от възобновяеми източници преференциални цени не се предоставят. Изкупната цена по съществуващия договор за изкупуване от 11.07.2012г. се изменя от 596.50 лв. на 117.61 лв., съгласно Решение на ДКЕВР № Ц-14 от 01.07.2014 г. Между страните не се спори, че до изменението на уредбата и определения срок 31 юли 2015 г. ищецът е продавал на електроснабдителното предприятие, съответно „ЧЕЗ Електро България“ АД е изкупувал произведената от ищеца активна енергия от възобновяеми източници по преференциална цена в размер на 596.50лв. за МВтч. върху цялата инвестиция, без да се отчете размера на безвъзмездното финансиране. До влизането в сила на спорната разпоредба на §18, подпомагането е регламентирано по следния начин: Съгласно разпоредбата на чл. 31, ал. 8 на ЗЕВИ, приет през 2011 г. (Обн. ДВ, бр. 35 от 03.05.2011 г., в сила от 03.05.2011 г.), в случаите, когато инвестицията за изграждане на енергиен обект за производство на електрическа енергия от ВИ се подпомага със средства от национална или европейска схема за подпомагане, електрическата енергия се изкупува от обществения доставчик или съответния краен снабдител по цена, определена от КЕВР, при условията и по реда на наредбата по чл. 36, ал. 3 от Закона за енергетиката (Наредба за регулиране на цените на електрическата енергия). Съгласно § 11 от ПЗР на ЗЕВИ тази разпоредба се прилага само за проекти, по отношение на които заявления за подпомагане постъпват след влизането в сила на закона. Т.е. и съобразно действащата към този момент правна уредба, ищецът, който е подал заявление преди влизане в сила на ЗЕВИ попада в изключението по § 11 от ЗЕВИ и се ползва от „заварено положение“, т. е. от пълна преференциална цена по чл. 31, ал. 1 от ЗЕВИ, съобразно която разпоредба електрическата енергия от възобновяеми източници се изкупува от обществения доставчик, съответно от крайните снабдители по определената от КЕВР преференциална цена, действаща към датата на въвеждане в експлоатация по смисъла на Закона за устройство на територията на енергийния обект за производство на електрическа енергия. С измененията в ЗЕВИ от април 2012 г. (Обн. ДВ, бр. 29 от 2012 г., в сила от 10.04.2012 г.), изкупуването на електрическа енергия от тези обекти се осъществява по групи цени, определени от КЕВР по реда на Наредбата за регулиране на цените на електрическата енергия (ДВ, бр. 17 от 02.03.2004 г., отм., бр. 38 от 23.04.2013 г., в сила от 05.04.2013 г.). С въвеждането на регламентацията на § 18, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗЕ (Обн. ДВ, бр. 56 от 24.07.2015 г., в сила от 24.07.2015 г.), цените по чл. 31, ал. 8 от ЗЕВИ се прилагат за всички обекти за производство на електрическа енергия от ВИ, чието изграждане се подпомага от национална или европейска схема. Със заключението на приетата и неоспорена от страните ССчЕ се установява, че за периода от 01.08.2015 г. до 30.06.2020 г., ищецът е произвел и отдал 463 872, 25 kWh електрическа енергия по договора за изкупуване на електрическа енергия с „ЧЕЗ Електро България“ АД. Установява се, че за това произведено и отдадено количество електрическа енергия за посочения период на ищеца е изплатена сума общо в размер на 54 556.02 лв. без ДДС. Общата цена на така произведеното количество електрическа енергия при цена 596.50 лв. /MWh, би възлизала на сумата от 276 699.80 лв. без ДДС. Разликата между това, което ищецът би получил по първоначално уговорената с „ЧЕЗ Електро България“ АД цена и тази, която реално е получил от 01.08.2015 г., е равна на 222 143, 78лв. без ДДС. Ищецът твърди, че в размер на тази сума са му причинени вреди от приемането на разпоредбата на §18 от ПЗР на ЗИДЗЕ, която противоречи на правото на ЕС. Съгласно чл. 4, §3 от ДЕС „Държавите членки вземат всички възможни общи или специални мерки, необходими за гарантиране на изпълнението на задълженията, произтичащи от Договорите, или от актовете на институциите на Съюза. Държавите членки са длъжни също така да съдействат на Съюза при изпълнението на неговите задачи, както и да се въздържат от всякакви мерки, които биха могли да застрашат постигането на целите на Съюза“. Неизпълнението на задълженията на държавите членки по чл. 4, §3 от ДЕС, в резултат на което за частноправни субекти възникнат вреди, може да ангажира тяхната отговорност. Този принцип за първи път е установен в решението на СЕС по делото Francovich и др. от 19.11.1991 г., съединени дела С-6/90 и С-9/90, т. 37. В решението по съединени дела Brasserie du pecheur и Factortame, С-46/93 и С-48/93 съдът е приел, че принципа за отговорността на държавата се прилага за всеки случай, когато държава членка наруши правото на Общността, независимо от това кой е държавният орган, чието действие или бездействие е в основата на неизпълнение на задължението /т. 32/. В това решение е установено нарушение от законодателната власт на държава членка. Съгласно разпоредбата на чл. 2в от ЗОДОВ искове срещу държавата за вреди от нарушаване правото на ЕС се разглеждат по реда на ЗОДОВ, като в производството участва и прокурор /чл. 10, ал. 1 от ЗОДОВ/. Предпоставките, които следва да бъдат налице, за да възникне отговорността на държавата, са развити в практиката на съда /по делата Francovich, Brasserie du pecheur и Factortame, Kobler, Dillenkofer, както и в решението по делото Н. К. срещу България, С-571/16 г./ и те са: предмет на нарушената правна норма на Съюза да е предоставянето на права на частноправни субекти, нарушението на нормата да е достатъчно съществено и да съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението и претърпяната от частноправните субекти вреда. Достатъчно съществено нарушение на правото на Съюза предполага явно и значително неспазване от държавата членка на границите, които са наложени на нейното право на преценка /делото Н. К. срещу България, т. 105/. Не се изисква неизпълнението на задължение на държавата членка да бъде установено предварително с решение на Съда /така решение по съединени дела С-46/93 и С-48/93, т. 93/. Държавите членки трябва да спазват общите принципи на правото на Съюза, само когато приемат мерки, чрез които прилагат правото на Съюза /в този см. решение от 11.07.2019 г., Agrenergy и Fusignano Due, т. 28 и цитираната в него съдебна практика/. Тъй като §18 от ПЗР на ЗИДЗЕ касае определяне на нови преференциални цени за изкупуване на ел.енергия от ВИ от производители, които са получили инвестиционно финансиране за изграждането на енергийните обекти, то същата следва да се разгледа в светлината на Директива 2009/28, както и в светлината на Регламенти 1998/2006, 65/2011, 1407/2013 и чл. 107 от Договора за функциониране на ЕС /ДФЕС/. Следователно §18 следва да се разглежда като мярка, чрез която се прилага правото на Съюза и в този смисъл съдът може и следва да прецени дали тази мярка не противоречи на посочените общи принципи. Член 107, §1 от ДФЕС предвижда, че всяка помощ, предоставена от държава-членка или чрез ресурси на държава-членка, под каквато и да било форма, която нарушава или заплашва да наруши конкуренцията чрез поставяне в по-благоприятно положение на определени предприятия или производството на някои стоки, доколкото засяга търговията между държавите-членки, е несъвместима с вътрешния пазар. За да се насърчи производството на ел.енергия от ВИ, Директива 2009/28 допуска държавите членки да прилагат схеми за подпомагане, за да достигнат определените национални цели, вкл. и въвеждането на преференциални цени за изкупуване на енергията. Преференциалните цени следва да се разглеждат като помощ, предоставена от държавата, тъй като, за да ги постигне, държавата се намесва чрез държавни ресурси, в случая - с държавно регулиране на цените. Според постоянната практика на Съда на ЕС понятието „помощ“ е по- общо от понятието „субсидия“, като се има предвид, че то включва не само положителни престации като самите субсидии, но и други видове намеса от страна на държавата, които под различна форма облекчават тежестите, обичайно натоварващи бюджета на едно предприятие, и които, без да са субсидии в тесния смисъл на думата, имат същото естество и последици (решение от 15 ноември 2011 г., Комисия и Испания/ Правителство на Гибралтар и Обединено кралство, C‑106/09 P и C‑107/09 P, EU: C: 2011: 732, т. 71 и цитираната съдебна практика). Производителите на ел.енергия от ВИ получават възнаграждение за произведената енергия в размер надвишаващ размера на възнаграждението, което те биха получили на свободния пазар, в случай че помощта не им беше предоставена. Изкупуването на произведената от тях енергия е осигурено от държавата за дълъг период от време. И това подпомагане е насочено и ползвано само от тези производители и от никой друг. Тъй като мярката под формата на преференциални цени поставя бенефициерите в по-благоприятно финансово положение в сравнение с останалите производители на ел.енергия, тази мярка следва да се разглежда като държавна помощ по смисъла на член 107, § 1 от ДФЕС. Отделно от това, начинът, по който се финансира мярката, е определен със закон /чрез ДКЕВР, който е държавен орган/. Таксите, с които се финансира мярката на преференциални цени се събират от крайните потребители на ел.енергия, а в последствие от таксата за „Цена задължение за обществото“. Това са такси, които се контролират от държавата, поради което същите се финансират чрез държавни ресурси. С оглед изложените доводи, съдът приема, че преференциалните цени за изкупуване на ел.енергия от ВИ са държавна помощ. В този смисъл е неоснователно възражението на въззивника-ищец. Не се спори, че до приемането на §18 тези производители на ел.енергия от ВИ, вкл. ищецът по делото, които преди приемането на ЗЕВИ са получили безвъзмездна финансова помощ за изграждане на предприятията си по мярка 312 от „Програмата за развитие на селските райони“, са продължили да получават държавна помощ, като произведената от тях енергия е изкупувана на преференциални цени, без да се отчита получената вече държавна помощ по мярка 312. Тази уредба на ЗЕВИ е противоречала на правото на ЕС, тъй като е допуснала получаване на държавна помощ над помощта de minimis от 200 000 евро. Ищецът е получил 200 000 евро, за да изгради покривна централа за производство на ел.енергия от ВИ, след което е продължил да получава субсидии от държавата за произведената от тази централа ел.енергия на цени като на тези производители, които са изградили централите си със собствени средства. Налице е било кумулиране на инвестиционна държавна помощ и оперативна държавна помощ над допустимото. Приемането на §18 от ПЗР на ЗИДЗЕ е отменило схема за държавна помощ, която е противоречала на правото на ЕС. И в този смисъл не може да се твърди, че §18 противоречи на правото на ЕС. Напротив, с тази законодателна промяна държавата е изпълнила задължението си националното право да не противоречи на правото на Общността. В тази връзка съдът намира за неоснователно възражението на жалбоподателя. По възражението на жалбоподателя за нарушение на чл. 16 от Хартата на основните права на Европейския съюз въззивният съд намира следното: Твърденията на ищеца са, че той е формирал воля да предприеме инвестицията в изграждане на електроцентрала, като е имал предвид актуалните разпоредби на законодателството към онзи момент, а те впоследствие са били променени. Съгласно член 16 от Хартата на основните права свободата на стопанската инициатива се признава в съответствие с правото на Съюза и с националните законодателства и практики. Закрилата, която посоченият член 16 дава, включва свободата да се упражнява икономическа или търговска дейност, свободата на договаряне и свободната конкуренция, видно от разясненията относно този член, които съгласно член 6, § 1, трета алинея ДЕС и член 52, § 7 от Хартата на основните права трябва да се вземат предвид при нейното тълкуване (решение от 22 януари 2013 г., Sky Osterreich, C 283/11, Сб., EU: C: 2013: 28, т. 42). Свободата на договаряне по смисъла на чл. 16 от Хартата включва по-конкретно свободния избор на икономически партньор, както и свободното определяне на цената за конкретна услуга (Решение от 20 декември 2017 г., Polkomtel, C 277/16, EU: C: 2017: 989, т. 50). В случая свободата на договаряне се свежда до това да се приемат условията, предварително определени от държавата. На следващо място, видно от приложения от въззивника договор № 325/11.07.2012 г. страните изрично са предвидили изменение на „основни елементи” от него, в т.ч. на преференциална цена и срок на договора (вж. чл. 11, ал. 4, чл. 2, ал. 2, чл. 24, ал.3). От договорените клаузи може да се направи извод за това, че страните са имали очаквания за промени в законодателството, действайки в условията на регулирания сегмент на пазара. С оглед изложеното въззивният съд приема, че не е налице нарушение на чл. 16 от Хартата. По отношение твърдението за нарушение на чл. 17 от Хартата на основните права, съдът приема следното: Твърденията на ищеца са, че той е лишен от сигурни бъдещи вземания, както и от собствеността върху изградената от него централа, тъй като тя не би могла да функционира при така определените нови условия. Съгласно член 17, § 1 от Хартата на основните права всеки има право да се ползва от собствеността на имуществото, което е придобил законно, да го ползва, да се разпорежда с него и да го завещава. Никой не може да бъде лишен от своята собственост, освен в обществена полза, в предвидените със закон случаи и условия и срещу справедливо и своевременно обезщетение за понесената загуба. Ползването на имуществото може да бъде уредено със закон до степен, необходима за общия интерес. Закрилата, предоставяна от този член, се отнася до права с имуществена стойност, от които, от гледна точка на правния ред, възниква едно придобито правно положение, позволяващо упражняване на тези права от и в полза на техния носител (решение Sky Osterreich, EU: C: 2013: 28, т. 34). Съгласно постоянната съдебна практика, свободното упражняване на професионална дейност, също както и правото на собственост не е абсолютно, а трябва да се разглежда във връзка с неговата социална функция. Следователно свободите и правото на собственост могат да бъдат предмет на определени ограничения, при условие че тези ограничения действително отговарят на преследваните от Съюза цели от общ интерес и не представляват по отношение на преследваната цел непропорционална и нетърпима намеса, която би могла да накърни самата същност на тези права (решение от 14 май 1974 г., Nold/Комисия, 4/73, Rec, EU: C: 1974: 51, т. 14, също така решения от 21 февруари 1991 г., Zuckerfabrik Stiderdithmarschen и Zuckerfabrik Soest, C 143/88 и C 92/89, Rec, EU: C: 1991: 65 и др.). За да може правото на получаване на насърчения да попадне в обхвата на закрилата, предоставена от член 17 от Хартата, то следва да представлява придобито правно положение (вж. по аналогия решение от 22 януари 2013 г., Sky Österreich, C 283/11, EU: C: 2013: 28, т. 36). В настоящия случай, обаче, се касае за бъдещ доход от продажба на продукт, който ищецът би създал. Бъдещият доход може да се смята за „собственост“, която би могла да се ползва от закрилата по член 17 от Хартата, само ако вече е бил спечелен, ако е бил обект на сигурно вземане или ако са налице особени обстоятелства, които могат да създадат у заинтересованото лице оправдани правни очаквания да получи имуществена стойност. Според настоящата инстанция придобиването на този бъдещ доход, който да се третира като „имущество, придобито на законно основание“ е бъдещо несигурно събитие, т.к. дружеството може изобщо да не произведе продукт, който да продаде на регулирания пазар, а е възможно и промяна в условията на този пазар, които да доведат до нереализиране на този очакван доход. Безспорно доходът не е бил придобит към момента на законодателната промяна и не е бил обект на сигурно вземане. Именно поради това не може тези очаквани продажни суми да се квалифицират като „имущество“ по смисъла на сочената норма от ХОПЕС, респ. да се счита, че попадат под закрилата на европейските норми, както и че се задължава държавата да не предприема мерки за регулиране и поддържане на стабилност на енергийния пазар с оглед задължението й да поддържа и регулира обществените отношения. На следващо място, в жалбата се релевира възражение, че приетото изменение на изкупните цени на енергия от ВИ практически не позволявало дори ищецът да се самоиздържа, още по-малко да се развива. В тази насока се позовава на приетото по делото заключение на ССчЕ. Съдът намира, че от икономическите резултати на един търговец не може да се направи извод за незаконосъобразност на дадена регулаторна за пазара норма. Икономическите резултати са последица от управлението на дружеството, а законодателството, което регулира част от пазара, е само един от факторите, които влияят на тези решения. Предвид изложеното, в конкретния случай, не е налице нарушение на чл. 17 от ХОПЕС, респ. възражението на жалбоподателя е неоснователно. По отношение релевираното възражение за нарушаване на правото на равенство пред закона и забрана за дискриминация по чл. 20 от Хартата. Според ищеца всички засегнати от §18 от ПЗР на ЗИДЗЕ икономически субекти са третирани по-неблагоприятно и дискриминационно спрямо останалите икономически субекти, които са подпомогнати от европейски програми след влизане в сила на ЗЕВИ. Съгласно чл. 20 от Хартата всички хора са равни пред закона. Този принцип означава, че сходни ситуации не следва да се третират различно, освен ако различното третиране е обективно оправдано /така в решение по дело С-245/81, т. 11/. Същият принцип е прогласен и в Конституцията на Република България (чл. 6, ал. 2 от КРБ). Законът създава и гарантира на всички граждани и юридически лица еднакви правни условия за стопанска дейност, като предотвратява злоупотребата с монополизма, нелоялната конкуренция и защитава потребителя (чл. 19, ал. 2 от КРБ). Следва да се посочи, че съпоставените от въззивника субекти не са поставени при сходни условия, с оглед обстоятелствата, че е налице различен времеви период, различни икономически условия, а отделните ценообразуващи фактори при формирането на преференциалните цени влияят по различен начин, поради което случаите не са „обективно сходни“ (в този смисъл § 44 от решението по дело № С- 443/06 Но liman) и не може да се осигури съпоставимост. Безспорно е, че жалбоподателят вече е бил подпомогнат от държавата чрез предоставяне на средства за изграждане на фотоволтаичната централа и е получавал високи изкупни цени от производството за определен период от време, като е бил двойно подпомогнат и по този начин е бил поставен в по-благоприятно положение спрямо производители на електрическа енергия от друг вид източник, а това е повлияло на конкурентноспособността на енергийния пазар и на възможността за предоставяне на икономическо предимство чрез получаване на публични средства на едни частноправни субекти пред други. Ето защо, чрез нормата на § 18 ПЗР на ЗИДЗЕ се цели премахването на горепосоченото двойно подпомагане на определени производители, т.е. гарантира се еднаквото третиране на всички субекти в сектора и им се предоставят еднакви гаранции и условия за стопанска дейност. Неоснователно е възражението на жалбоподателя, че с приемането на спорния текст законодателят е нарушил основни принципи в европейското право - гарантиране и защита на оправданите правни очаквания и правната сигурност. Твърдението на ищеца, че е имал очакване за срока на договор за изкупуване на произведената ел. енергия да не се предприемат никакви изменения в нормативната уредба и това очакване следва да е правно гарантирано, не може да бъде изведено нито от европейската правна уредба, нито от търговската практика. Обществените отношения съставляват динамичен процес и е необходимо тяхното регулиране във всеки момент, когато е налице значителна промяна. Законодателният орган на всяка държава разполага с правомощието да отговори на промяната в тези обществени отношения, чрез промяна в правната им регламентация, по начин който да защити публичния интерес. Доколкото пазара на производство и продажба на лицензиран обществен доставчик на ел. енергия от ВИ е регулиран от специален държавен орган, то липсват основания да се приеме, че е оправдано очакването тези регулирани продажни цени да останат непроменени десетилетия. Продажната цена на свободния пазар се променя съобразно търсенето и предлагането, т.е. зависи от динамиката на пазара. При регулирания пазар, обаче, факторът, който влияе на цените е промяната в обществените отношения. Именно тези икономически принципи не обосновават някой от участниците в тези пазари да имат очаквания за неизменност на условия на търговия, било на регулирания пазар, било на свободния. Не е налице нарушение и на принципа на правната сигурност, т.к. законите имат действие спрямо всички. Приетата норма не лишава никой от възможността да реализира печалби, като стопанско решение на ръководните органи на всеки търговец е как да развива търговската си дейност. Вярно е, че нормата въвежда по-ниски изкупни цени, но само на регулирания пазар, като те остават преференциални спрямо останалата част от търговците на регулирания пазар и спрямо свободния такъв, с което продължават да изпълняват стимулираща функция. В тази връзка следва да се посочи, че е неоснователно твърдението на жалбоподателя за нарушаване на поети задължения на държавата, разписани в Директива 2009/28/ЕО и Директива 2005/89/ЕО за насърчаване на производството на енергия от възобновяеми източници. Поддържането на регулиран пазар, в който участват производителите на ВИ, в който държавата гарантира преференциални цени /независимо от размера им/, прилагането на мерки за подпомагане на бизнес инициативи за създаване на централи за производство на енергия от ВИ са показател, че държавата изпълнява задълженията си като член на ЕС, разписани в европейското право. По твърденията за нарушение на принципите на правото на ЕС на пропорционалност. Ищецът твърди, че с § 18 от ПРЗ на ЗИД на ЗЕ съществено са били изменени условията, при които той произвежда и продава електрическа енергия. В резултат, продължаването на неговата дейност не е възможно. Принципът на пропорционалност изисква актовете на институциите на Съюза да са годни да постигнат легитимните цели, следвани от разглежданата правна уредба, и да не надхвърлят границите на подходящото и необходимото за постигането на тези цели (Решение от 8 април 2014 г., Digital Rights и др., C-293/12 и С-594/12, EU: C: 2014: 238, т. 46). При спазване на принципа на пропорционалност ограничения може да бъдат налагани само ако са необходими и ако действително отговарят на признати от Съюза цели от общ интерес или на необходимостта да се защитят правата и свободите на други хора (чл. 52, § 1 от Хартата). С приемането на § 18 от ПРЗ на ЗИД на ЗЕ е намалена преференциалната цена, на която се изкупува електроенергията произведена от възобновяеми източници. Законодателят не е премахнал напълно тази мярка за подпомагане, която продължава да се прилага. Изменението е прието след като целта на акта на правото на ЕС е била изпълнена. То е в рамките на свободата на законодателя да прецени какви мерки да предприеме, за да постигне заложената национална цел. Освен това, една от причините за изменението е, че цената се поема от крайния потребител /в тази връзка са и мотивите към изменението на законодателя/. Така при разрастване на мощностите от възобновяеми източници цената за обществото става значителна. Затова изменението е предприето за защита и на интересите на останалите членове на обществото. Това е легитимна цел на законодателната уредба. Ако се запази помощта с преференциални цени на нивото до промяната, има реален риск тя да бъде непропорционална на целите на самия ЗЕВИ, както и на целите според европейската правна рамка в сектора. Ето защо, приемането на § 18 от ПЗР на ЗИД на ЗЕ не е непропорционална мярка. В тази връзка е неоснователно възражението на жалбоподателя. В заключение: Така въведеният начин на определяне на преференциалната цена спрямо ищеца и други дружества в сходно положение, не надхвърля и подходящото, и необходимото за постигането на легитимните цели, преследвани от разглежданата правна уредба на §18, а именно: да се премахне „схема на подпомагане“, противоречаща на правото на Съюза и да се компенсират неправомерно направените разходи от прилагането й в рамките на три години, без да се изисква обратно възстановяване от бенефициерите на получените в повече суми. Необосновано е възражението на жалбоподателя, че промените, въведени с §18 от ПЗР на ЗИД на ЗЕ, имат обратно действие. Корекцията на цената, която § 18 от ПЗР на ЗИД на ЗЕ предвижда, се прилага за производителите на ел. енергия едва след изтичане на срока по ал. 2 от § 18 от ПЗР на ЗИД на ЗЕ. В действителност правилото на § 18, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗЕ става приложимо от този момент към договорни правоотношения, възникнали преди влизане в сила на ЗЕВИ (03.05.2011 г.), но които правоотношения продължават да се развиват и върху тях правилото се разпростира за в бъдеще. Хипотезата на прилагане на новия закон към заварено правоотношение не е равнозначно на обратно действие на новия закон (Решения на КС: № 12 от 11.11.2010 г.; № 9 от 1996 г.; № 10 от 2011 г.). Действието на правилото на § 18, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗЕ е занапред. Корекцията не засяга вече изплатените насърчения, а се прилага едва от влизането в сила на този закон и единствено към предвидените, но все още недължими насърчения. Следователно, тази мярка няма обратно действие (Решение на СЕС по съединени дела C 798/18 и C 799/18, т. 52). Противно на твърденията на въззивника, разпоредбата на § 18 от ПЗР на ЗИД на ЗЕ е ясна и точна. Тя не се нуждае от тълкуване. Всеки заинтересован може да разбере какво означава тя и да съобрази поведението си с нея. В заключение: Настоящият въззивен състав намира, че българският законодател с приетото от него изменение на спорния §18, не е нарушил принципите на свободна стопанска инициатива, правото на собственост, равенство пред закона и забрана на дискриминация, на пропорционалност- чл.чл.16, 17, 20 от Хартата на основните права на Европейския съюз. По така изложените съображения, нормата на § 18 от ПЗР на ЗИД на ЗЕ не представлява нарушение на правото на ЕС - нито несъществено, нито „достатъчно съществено“ по смисъла на чл. 2в, ал. 1 от ЗОДОВ. Настоящият съдебен състав не установи държавата, чрез процесуалния й субституент НС на РБ, да е нарушила задълженията си, приемайки законодателно изменение в § 18 от ПЗР на ЗИД на ЗЕ, противоречащо на правото на ЕС. Липсата на „достатъчно съществено“ нарушение на правото на Съюза прави безпредметно обсъждането на останалите предпоставки за уважаване на исковете - произтеклата за ищеца вреда и причинната й връзка с нарушението. В заключение: Предявените искове са изцяло неоснователни и подлежат на отхвърляне. По горните съображения неоснователни се явяват и евентуалните искове за определяне на обезщетението по цена, определена с Решение № Ц-36/07.11.2011 г. на КЕВР, действащо към момента на въвеждане на процесната ФЕЦ в експлоатация. Предвид горното и поради съвпадане на крайния резултат на двете съдебни инстанции, обжалваното решение следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. При този изход на спора на въззивника разноски не се дължат. Въззиваемата страна претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78, ал.8 от ГПК, във връзка с чл.37 от Закона за правната помощ, във връзка с чл.25, ал.2 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Предвид цената на предявените искове и правната сложност на делото, въззивният съд определя възнаграждение за процесуално представителство на ответната страна в размер на сумата от 500 лв. Мотивиран от горното, Софийски апелативен съд, ГО, 8 състав