Решение № 8622 от 12.3.2025 г. на Административен съд - София-град по дело № 11243/2024 г.

Производството е по реда на чл. 9 във връзка с чл. 4 от Правилника за приложение на Закона за семейните помощи за деца (ППЗСПД) във връзка с чл. 145 – 178 от Административно процесуалния кодекс (АПК). Образувано е по повод на жалба с вх. № 30151 от 07.11.2024 г. и вх. № 30740 от 14.11.2024 г. по описа на Административен съд – София град, подадена от З. В. К., ЛНЧ, [държава], с предоставен хуманитарен статут в [държава], лично и като законен представител на малолетния А. С. К., [ЛНЧ], [държава], с предоставен хуманитарен статут в [държава], чрез адв. Я. К. от САК, със съдебен адрес [населено място], [улица] – партер срещу Заповед № ЗСПД/Д – С – ЛЦ/8047 от 22.10.2024 г., издадена от директора на дирекция „Социално подпомагане“ – Лозенец, с която е отказа еднократна помощ за ученици, записани в осми клас. С жалбата се иска оспорената заповед да бъде отменена като незаконосъобразна, защото противоречи на материалния закон. Инвокират се съображения, че макар чл. 3, т. 5 от ЗСПД да съдържа ограничение, отнасящо се за семейства на чужди граждани, които постоянно пребивават и отглеждат децата си в страната и изисква международен договор, по който [държава] да е страна, същото е в противоречие с нормите на Закона за убежището и бежанците (ЗУБ), който се явява специален по отношение на ЗСПД и урежда правата и задълженията на лицата, получили временна закрила. Оспорващата се позовава на чл. 39, ал.1, т. 4 от ЗУБ, според която разпоредба чужденците. Тази национална разпоредба кореспондира на чл. 13, т. 2 от Директива 2001/55/ЕО на Съвета от 20 юли 2001 година относно минималните стандарти за предоставяне на временна закрила в случай на масово навлизане на разселени лица (Директива за временна закрила), където се казва, че държавите – членки създават разпоредби за предоставяне на помощи от „Социални грижи“ на лицата, ползващи се с временна закрила. Не на последно място се обръща внимание на Конвенцията на ООН за правата на детето (ОС на ООН на 20.11.1989 г., ратифицирана с решение на ВНС от 11.04.1991 г., обн., ДВ, бр. 32 от 23.04.1991 г.), която предвижда, че държавите – страни по Конвенцията зачитат и осигуряват правата, предвидени в нея, на всяко дете в пределите на своята юрисдикция без каквато и да е дискриминация, независимо от расата, етническия или социалния произход, имущественото състояние, инвалидност, рождение или друг статут на детето или на неговите родители или законни настойници. В хода на съдебното производство жалбоподателят, редовно призована, не се явява, представлява се от адв. К., който я поддържа и предлага да се уважи. Претендира разноски на основание чл. 38, ал.2 от Закона за адвокатурата. Ответникът - директор на Дирекция „Социално подпомагане“ – Лозенец, редовно призован, не се явява, представлява се от юрк. Л., който оспорва жалбата, предлага да не се уважава. Административен съд София град, като обсъди доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства, приема за установена следната фактическа обстановка: Административното производство е образувано във връзка с подадено Заявление - декларация на 09.10.2024 г. от оспорващата за отпускане на помощ за ученик, записан в първи клас по чл. 10а от ЗСПД. В заявлението е посочено, че З. К. е с едно дете – А. К. и към него са приложени документи за самоличност. В графа „Мотиви при отказ“ на заявлението – декларация, подадено от оспорващата, е записано, че „На основание чл. 3, ал. 5 от ЗСПД право на семейни помощи за деца имат семейства на чужди граждани, които постоянно пребивават и отглеждащи децата си в страната, ако получаването на такива помощи е предвидено в друг закон или в международен договор, по който [държава] е страна“. Със Заповед № 3СПД/Д–С–ЛЦ/8047 от 22.10.2024 г. директорът на дирекция „СП“ Лозенец е отказал отпускането на еднократна помощ за ученици, записани в четвърти клас, защото жалбоподателят и детето й не попадат в кръга от лица, посочени в чл. 3 от ЗСПД. Административният акт е връчен на адресата му на 29.10.2024 г., видно от „Известие за доставяне“ ИД PS 1421 009VO9 E (л. 13). Заповедта не е оспорена по административен ред. В хода на съдебното производство като доказателства са приети представените с жалбата, административната преписка и допълнително ангажираните от страните документи. При така установената фактическа обстановка Административен съд София град, 8 –ми състав направи следните правни изводи: Жалбата е подадена на 07.11.2024 г. в АССГ от процесуално легитимирано лице и в срока по чл. 149, ал.1 от АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е ОСНОВАТЕЛНА При извършване на проверката по чл. 168, ал.1, вр. Чл. 146 от АПК, съдът констатира, че обжалваната заповед е издадена от компетентен орган по чл. 10, ал. 4 от ЗСПД – директорът на Дирекция „Социално подпомагане“ – Лозенец, в предвидената писмена форма и при спазване на задълженията за мотивиране по чл. 10, ал. 5 от ЗСПД и чл. 59, ал.2 от АПК, поради което не страда от пороци, влечащи нейната нищожност. В производството не са допуснати и съществени процесуални нарушения, които да опорочават акта до степен, налагаща неговата отмяна. Съобразно чл. 10, ал. 4, във вр. С чл. 10, ал. 5 от ЗСПД, отпускането на семейни помощи за деца или отказа за отпускането им се извършва със заповед на Директора на Дирекция "Социално подпомагане" или упълномощено от него лице. Оспорената заповед е издадена от компетентен орган. В проведеното административно производство е допуснато нарушение на чл. 35 от АПК. Между страните не се формира спор от фактическа страна. Спорът е правен и се изразява в това налице ли са основания за отпускане на еднократна социална помощ по чл. 10a, ал.1 от ЗСПД за детето А. К.. Според чл. 47, ал.1 от Конституцията на [държава] (КРБ), отглеждането на децата до пълнолетието им се подпомага от държавата. Освен това КРБ е прогласила и правото на гражданите на социално подпомагане (чл. 51, ал. 1). Съответно, съгласно чл. 26, ал.2 от Конституцията чужденците, които пребивават в [държава] имат всички права по нея с изключение на правата, за които КРБ и законите изискват българско гражданство. От своя страна Законът за убежището и бежанците (ЗУБ) определя условията и реда за предоставяне на закрила на чужденци на територията на [държава], както и техните права и задължения. Хуманитарният статут представлява международна закрила. Разпоредбата на чл.3, т. 5 от ЗСПД не урежда хипотеза на предоставена международна закрила (хуманитарен статут), но предвижда такива права за чужденци на реципрочна основа, ако е предвидено в международен договор или в друг закон. В разпоредбата на чл. 32, ал.1 от ЗУБ е предвидено, че чужденците с предоставен статут на бежанец и хуманитарен статут имат всички права и задължения на българските граждани с изброени изключения и ограничения въведени със закон. В допълнение в чл. 39, ал. 1, т. 4 от същия изрично е предвидено, че чужденците с предоставена временна закрила (каквото е предоставена на оспорващата и на сина й - детето О. К. В.) имат право на социално подпомагане. С нормата на чл. 3 от ЗСПД законодателят е очертал кръга на лицата, които имат право на семейни помощи за деца, а именно: 1. бременните жени - български граждани; 2. семействата на българските граждани - за децата, които отглеждат в страната; 3. семействата, в които единият от родителите е български гражданин - за децата с българско гражданство, които отглеждат в страната; 4. семействата на роднини, близки или приемни семейства - за децата, настанени по реда на чл. 26 от Закона за закрила на детето; 5. бременните жени - чужди граждани, и семействата на чужди граждани, които постоянно пребивават и отглеждат децата си в страната, ако получаването на такива помощи е предвидено в друг закон или в международен договор, по който [държава] е страна. Очевидно, настоящият случай не попада в нито една от изброените от ЗСПД хипотези. Това обаче, с оглед цитираната по-горе нормативна уредба, не означава, че семейството на детето Я. М. няма право на еднократна помощ по чл. 10а, ал. 1 от закона. В ЗУБ, който е специален закон по отношение на бежанците, няма ограничения в правата на достъп до социалната система, освен предвидените със закон. Няма ограничение в правата на чужденците с международна закрила (хуманитарен статут) и няма уредба по отношение на тези лица според чл.3, т. 5 от ЗСПД, но пък същата разпоредба не е окончателна и не урежда изчерпателно хипотезите, за да се приеме, че е забранителна, а и препраща към друг закон или международен договор, по който [държава] е страна. Следва да се посочи, че последната редакция на чл.3 от ЗСПД е от 2004 г., а правото на социално подпомагане по чл. 39, ал.1, т. 4 от ЗУБ на чужденците с предоставена временна закрила е въведено законодателно през 2007 г. Повече от ясно е, че в правния мир не могат да съществуват две правни норми, които да уреждат едно и също обществено отношение по различен начин. Правилото е Lex posterior derogat legi priori (по-новият закон отменя по-стария). Отделно от изложеното, за пълнота е необходима да се посочи още, че ограничението, съдържащо се в разпоредбата на чл. 3, т. 5 от ЗСПД, не трябва да се прилага и по силата на чл. 27, т. 1 и т. 3 от Конвенцията на ООН за правата на детето (ратифицирана с решение на Великото народно събрание, в сила за страната ни от 03.07.1991 г.), защото съгласно чл. 5, ал.4 от КРБ, международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за [държава], са част от вътрешното право на страната, като имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат. В чл. 27, т.1 от Конвенцията за правата на детето е предвидено, че държавите - страни по Конвенцията, признават правото на всяко дете на жизнен стандарт, съответстващ на нуждите на неговото физическо, умствено, духовно, морално и социално развитие, а в т. 3, че държавите - страни по Конвенцията, в съответствие с националните условия, в рамките на своите възможности, предприемат необходимите мерки с цел да подпомагат родителите и другите лица, отговорни за детето, да осъществяват това право и в случай на нужда предоставят материална помощ, програми за подпомагане, особено по отношение на изхранването, облеклото и жилището. Б. К. обхваща правото на образование като социално право. Обжалваният акт е в противоречие и с норми на правото на Европейския съюз. Касае се за Директива 2001/55/ЕО на Съвета от 20 юли 2001 г. относно минималните стандарти за предоставяне на временна закрила в случай на масово навлизане на разселени лица, която предвижда в чл. 13, т. 2, че държавите членки създават разпоредби за предоставяне на помощи от "Социални грижи" на лицата, ползващи се с временна закрила. Такива разпоредби в българското законодателство се съдържат именно в цитирания по-горе ЗСПД (според §1а от ПЗР на ЗУБ, този закон въвежда разпоредбите на Директива 2001/55/ЕО на Съвета за минималните стандарти за предоставяне на временна закрила в случай на масово навлизане на разселени лица и за мерките за поддържане на баланса между държавите членки в полагането на усилия за прием на такива лица и понасяне на последиците от този прием) и административният орган, издал процесната заповед, е бил длъжен да ги съобрази при постановяване на обжалвания акт, което очевидно не е сторил. При анализ на цитираните разпоредби на Конституцията на Р [държава], ЗУБ, ЗСП ЗСПД и цитираните разпоредби на общностното и международното право следва извод за незаконосъобразност на обжалваната заповед. С оглед изложеното оспорената заповед следва да бъде отменена, като преписката бъде върната на административния орган за ново произнасяне при спазване на указанията по тълкуването и прилагането на закона, дадени в настоящото решение. Във връзка изхода на спора, следва да се уважи искането на адв. Я. К., процесуален представител на жалбоподателя, да й бъде присъдено адвокатско възнаграждение, определено по реда на чл. 38, ал.2 от Закона за адвокатурата във връзка с чл. 8, ал. 3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатската работа, в размер на 1000 лв.