Решение № 209 от 4.11.2024 г. на Апелативен съд - Велико Търново по дело № 340/2024 г.

Производството е по подадена въззивна жалба от „Обединена българска банка“ АД – правоприемник на „Кей Би Си Банк България“ ЕАД и „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД срещу Решение № 171/ 15.04.2024 г. по гр.д. № 338/ 2022 г. по описа на ОС – Плевен в частта, с която частично са отхвърлени като неоснователни предявените от Банката против Ш. П. искове с искове с правно основание чл.430 от ТЗ вр.чл.79 ал.1 и чл.86 ЗЗД за следните суми: за разликата над 76 769.42 лв. до 82 144.92 лв. относно претендираната главница по договор за студентски кредит от 23.06.2014 г.; за разликата над 1510.20 лв. до 6 450.59 лв. и за периода 05.03.2021 г. до 04.02.2022 г. относно претендираната редовна възнаградителна лихва; за разликата над 25.40 лв. до 430.38 лв. и за периода 05.03.2021 г. до 04.02.2022 г. относно претендираното обезщетение за забава. Жалбоподателят счита решението в обжалваните му части за неправилно. Съдът в акта си не обсъдил наведените от него възражения, с което допуснал съществено нарушение на процесуалните норми. Неправилно съдът приел за нищожна клаузата на чл.4.4 от договора като неравноправна поради невъзможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключения договор, защото в двустранно подписания погасителен план ясно била посочена дължимата месечна анюитетна вноска, в която е включена и капитализирана отложена възнаградителна лихва. Вноските по погасителния план били формирани в съответствие с уговореното между страните и приложимите разпоредби на ЗКСД и Типовия договор, носещ всички белези на подзаконов нормативен акт и регулиращ правоотношението по предоставяне на студентски кредити, като Банките нямали право да се отклоняват от определеното в Типовия договор. Поддържа, че на основание § 12а от ЗЗП е недопустимо да се извършва преценка за наличие на неравноправни клаузи по отношение на клаузи, които буквално възпроизвеждат разпоредбите на подзаконов нормативен акт. При правните си изводи съдът смесвал понятията капитализиране на лихва и анатоцизъм и разширително приложил забраната за анатоцизъм към уговорената между страните капитализация на отложената непадежирала лихва от гратисния период към главницата. Излага подробни съображения, позовавайки се и на съдебна практика, че не всяка капитализация на лихви, а само олихвяването на изтекли лихви представлява анатоцизъм. Сочи, че към датата на сключване на процесния договор не е съществувала норма, забраняваща уговорка за капитализация на лихви с ненастъпил падеж и последващото им олихвяване заедно с главницата. При липсата на противоречие на договорената капитализация на отложените възнаградителни лихви с конкретна повелителна правна норма, страните били свободни да определят съдържанието на договора. Клаузата на чл.4.4 макар да не била индивидуално уговорена, касаела основния предмет на договора – възнаграждението на Банката за предоставения кредит и била ясна и разбираема за средния потребител, поради което съгласно чл.145, ал.2 ЗЗП не можела да бъде преценена като неравноправна. Прави оплакване срещу кредитираното заключение на вещото лице, което е оспорил, защото в него изчисленията на просрочените задължения не се базирали нито на клаузата на чл.3.4 от договора, предвиждаща поредност на погасяване на задълженията при недостатъчност на средствата, нито на разпоредбата на чл.76, ал.1 ЗЗД, която следвало да намери приложение при недостатъчни средства за погасяване на еднородните задължения за просрочена възнаградителна лихва. Счита, че по анюитетните вноски първо е следвало да бъде погасена начислената през гратисния период възнаградителна лихва. Моли решението в обжалваните му части да бъде отменено и съдът да уважи исковата претенция в заявените размери. Претендира разноски за производството, в това число и юрисконсултско възнаграждение. В срока по чл.263 ал.1 ГПК не е подаден отговор от назначения на ответника особен представител адв. В. К.. В съдебно заседание същият заема становище за неоснователност на въззивната жалба и моли решението на ОС – Плевен да бъде потвърдено. Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259 ал.1 ГПК, от легитимирана страна, против обжалваем съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да се разгледа по същество. В изпълнение на задълженията си по чл.269 от ГПК въззивният съд извърши служебна проверка относно валидността на обжалваното решение и допустимостта му в обжалваните части и намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем. Не са налице и процесуални нарушения, обуславящи неговата недопустимост. Решението на ОС – Плевен е влязло в сила поради необжалването му в частта, с която Ш. П. е осъден да заплати на Банката сумата 76 769.42 лв. лв. – главница по договора за кредит, със законната лихва от 09.05.2022 г. до окончателното изплащане, сумата 1510.20 лв. – редовно изискуема лихва за периода 05.02.2022 г.до 05.04.2022 г., сумата 438.92 лв. – редовна лихва върху оставаща редовна главница за периода от 05.04.2022 г.до 05.05.2022 г., сумата 13 463.59 лв. – остатък от отложена възнаградителна лихва за гратисния период и сумата 25.40 лв. – обезщетение за забава върху редовно падежирали главници за периода от 05.02.2022 г. до 05.05.2022 г. Съдът, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото доказателства, в съответствие с предметните предели на въззивното производство, очертани с жалбата, намира следното: Релевантните за спора факти са и детайлно изяснени и правилно възприети от първоинстанционния съд и по същите не се спори между страните, поради което е ненужно ВТАС да ги преповтаря. Спорът пред въззивната инстанция е досежно правните изводи, които следва да бъдат формирани въз основа на установената фактическа обстановка, при тълкуване клаузите на процесния договор. Ответникът П. има качеството на потребител по смисъла на § 13 т.1 ЗЗП като физическо лице, получило финансова услуга непредназначена за извършване на търговска или професионална дейност, по договор с търговец, сключил договора в рамките на търговската си дейност. Поради това съдът, на основание чл.7, ал.3 ГПК, и без страните да навеждат възражения, служебно, дължи произнасяне относно наличието на неравноправни клаузи в процесния договор за студентски кредит. При преценка относно съответствието на договора с правилата за потребителска закрила настоящата инстанция намира, че процесният договор не страда от пороци, водещи до неговата нищожност. Договорът е изготвен в писмена форма, освен на български език и на английски език – езика на държавата, чийто гражданин е кредитополучателят, при спазване на предвидените в типовия договор по чл.7 ЗКСД изисквания за задължителните реквизити на договора и очертаните в него параметри, които са посочени в процесния договор по ясен и разбираем за потребителя начин. Кредитополучателят е ясно информиран за срока и начина на издължаване на отпуснатия му кредит: с начало 23.06.2014 г. и край 05.02.2031 г., с 80-месечен гратисен период, през който върху усвоената сума се начислява лихва в размер на 7 % годишно с отложено до 05.02.2021 г. плащане /чл.4.2/, като за този период е предвидено лихвата да се капитализира годишно /чл.4.4/, погасяване на кредита на 120 равни, анюитетни вноски в размер на по 1 272.02 лв. всяка, с падеж на 5-то число от съответния месец, дължими считано от 05.03.2021 г. /чл.4.8/, при фиксирана за целия период лихва на 7 % годишно /чл.3.1/ и без дължимост на дължими такси, комисионни и други разходи по управление на кредита /чл.3.3/. Представен е и подписан от страните погасителен план – посочен като неразделна част от договора, който изцяло съответства на договореностите между страните. В него е посочено всяка анюитетна месечна вноска каква част от главницата и каква част от възнаградителната лихва погасява. Съдът не кредитира другият представен по делото погасителен план /л.20- 21/, който освен че не е подписан нито от кредитополучателя, нито от служител на Банката, не отразява съдържанието на договора – отложената лихва от гратисния период не е капитализирана към главницата съгласно чл.4.4. и всяка ежемесечна вноска от 05.03.2021 г. до 05.05.02.1931 г. е в размер на 953.77 лв., различен от договорения в чл.4.8. Независимо от преценката си за валидност на договора за кредит, ВТАС изцяло споделя становището на първоинстанционния съд, че съдържащата се в него клауза - чл.4.4 – е нищожна и не поражда валидно действие за страните при условията на чл.26, ал.4 ЗЗД. На основание чл.272 ГПК съдът препраща към изложените от ОС – Плевен мотиви.