Решение № 2841 от 7.5.2020 г. на Софийски градски съд по дело № 8094/2016 г.

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК. Образувано е по искова молба с вх. № 89404/30.06.2016 г., предявена от, Н.Б.П., с ЕГН: •••••••••• и С.И.Х., с ЕГН: ••••••••••, и двете с адрес •••, против „А.Д.И.В С.“ ЕООД, ЕИК ••••••••, със седалище и адрес на управление: •••. Ищците твърдят, че са придобили по реституция и наследство собствеността върху 1550/1940 ид.ч. от недвижим имот, представляващ имот пл. № 22 с площ от 1940 кв.м., с идентификатор 68134.1936.1225 по КККР, одобрени със Заповед РД-18-68/02.12.2010 г. на Изпълнителния директор на АГКК, целият с площ от 1941 кв.м., находящ се в гр. София, СО-район „Витоша“, в.з. „Панорамен път-специални нужди-Беловодски път“, ул. „Саша Попов“, при съседи имоти с идентификатор: 68134.1936.1158, 68134.1936.1198, 68134.1936.1250, 68134.1936.1157. Този имот, заедно с други имоти, бил включен като основа на образуван парцел I от кв. 12 по действащия рег. план на гр. София – Бояна, м. „Панорамен път-Специални нужди-Беловодски път“. Парцел I бил с обща площ от 9000 кв.м. и бил частично записан в материалните активи на ответника, като собственост и като прилежащ терен към прехвърлени му от държавата сгради. Ищците твърдят, че имотът е бил отнет от техния наследодател Б.Ф. с присъда, постановена по реда на Наредбата-закон за съдене от народен съд виновниците за въвличане България в световната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея. Заявяват, че присъдата е била отменена и на основание чл. 1, ал. 1 от ЗВСОНИ собствеността им върху процесния имот им е била възстановена, като наследници на Б.Ф.. Със заповед № РД-57-103/04.05.2000 г. на областния управител на област София било наредено отписване на имота от актовите книги за държавна собственост и предаване на владението на възстановените 1550/1940 ид. части от него. С оглед на това, ищците твърдят, че са собственици на посочените ид.части от имота, а останалите 390/1940 ид.части били собственост на държавата и се държали от ответника. От реституирането му до предявяване на исковата молба, целият имот се ползвал единствено от ответника. С покана с рег. № 1566/30.05.2005 г. чрез нотариус Ст.Пашова, връчена на ответника на 31.05.2005 г., ответникът бил уведомен, че ищците претендират обезщетение за ползване на техните идеални части от имота в размер на 1500 евро на месец до предаването на владението им. Плащане от ответното дружество обаче не постъпило. Ищците опитали да защитят правата си чрез изменение на приложимия регулационен план по отношение на парцел I, като реално обособят собствения им имот. Със заповед № РД-50-118/21.05.2002 г. на кмета на р. „Витоша“ – СО това било извършено, но след жалба на ответника, заповедта е била отменена с Решение от 05.10.2005 г. по адм. д. № 5857/2005 г. на ВАС, II отд. През 2004 г. ответникът предявил искова молба за делба на имот пл. № 2, но образуваното производство било прекратено с решение от 18.01.2016 г. по гр.д. № 2186/2007 г. на СГС, II-в с-в., като в решението съдът установил правата на ищците. Предвид изложеното, ищците молят, да бъде постановено решение, с което ответникът да бъде осъден да им заплати сумата от 60 000 лева (по 30 000 лева за всеки ищец), представляваща обезщетение за ползването от ответника на процесния недвижим имот, за периода от 01.07.2011 г. до 31.12.2013 г., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на исковата молба до изплащането на вземанията. В срока по чл. 131 ГПК, ответното дружество „А.Д.И.В С.“ ЕООД (по-долу А.) е депозирало отговор на исковата молба. Ответникът оспорва исковете с възражението, че е придобил по давност процесния недвижим имот, представляващ поземлен имот с идентификатор 68134.1936.1225 по КККР, одобрени със Заповед РД-18-68/02.12.2010 г. на Изпълнителния директор на АГКК, целият с площ от 1941 кв.м., находящ се в гр. София, район Витоша, в.з. „Панорамен път-специални нужди-Беловодски път“, ул. „Саша Попов“, при съседи: 68134.1936.1225, 68134.1936.1198, 68134.1936.1250, 68134.1936.1157. С оглед на това излага, че доколкото ищците не са собственици на имота за тях не съществува правен интерес от предявяване на процесната претенция. Ответното дружество поддържа, че от момента на учредяването му – м.ноември 2001 г., е установило владение върху процесния недвижим имот на валидно годно правно основание – апортна вноска. Твърди, че дружеството е установило владението си като непрекъснато, спокойно, явно несъмнено и с намерение да упражнява фактическата власт върху имота като свой, като е противопоставял владението си на всички трети лица, включително на ищците, като е заплащало и следващите се местни данъци и такси. Считано от 05.06.1991 г. имотът се отдавал под наем на посолството на САЩ като част от резиденция, ведно със собствена на ответника вила 18 и двор от 4713 кв.м., в който попадал и процесният имот. По този начин, владението било установено от тази дата чрез трето лице – държател. В този смисъл, към владението на ответника следвало да се присъедини и владението на праводателите му – БОДК и ИА А.. Твърди, че е упражнявало непрекъснато владение на имота в продължение на 10 години. Дори да се приемело, че давностният срок бил прекъснат на основание чл. 5, ал. 2 от ЗВСВОНИ, давностният срок за праводателя на ищеца - БОДК започнал да тече от влизането в сила на тази разпоредба – 1997 г. Обстоятелството, че между ищците и ответника е имало висящо делбено производство било без значение, доколкото производството по него е било прекратено и давността не се считала за прекъсната по арг. от чл. 84 от ЗС вр. чл. 116, б. „б“ от ЗЗД. Породи изложеното, А. моли, да бъде признато за установено по отношение на ищците, че е собственик на имот с идентификатор 68134.1936.1225. Дружеството твърди, че искът (на ищците) е недопустим и неоснователен, поради това, че имотът е бил отчужден като земеделска земя – нива на наследодателя на ищците и по тази причина те не могат да претендират обезщетение за ползване на урегулиран имот в урбанизирана територия. Направените през годините подобрения в имота били на значителна стойност и променили вида и предназначението му. Ищците следвало да предявяват правата си по реда предвиден в ЗСПЗЗ, а не по ЗВСВОНИ. Процесният имот е променил вида и предназначението си от земеделски в такъв за специални обществени нужди, обслужващ дипломатическия корпус. Имотът бил застроен с алеи и търпими постройки, през него минавали и подземни комуникации с обслужващо предназначение на съседни недвижими имоти. Твърди, че не са налице предпоставките за възстановяване на имота, поради това, че той не съществува реално в размерите, в които е отчужден. Ответникът заявява, че оспорва валидността на Заповед № РД-57-103/04.05.200 г., издадена от Областния управител на Област София, като при издаването му е нарушена компетентността по материя, място и степен на издателя на този административен акт. Затова заповедта била нищожна. Не били налице и благоустройствените изисквания за допустимост на реституцията – хипотези на чл.1, ал. 1 - 3, чл. 2 и чл. 3 от ЗВСВОНИ. Заповедта не породила правно действие и поради това, че ответникът е придобил собствеността по силата на владение. Ответникът излага съображения, че доколкото имотът е предназначен за специални нужди, той не подлежи на възстановяване. Не се възстановява и собствеността върху отчужден незастроен имот, който след одържавяването му е застроен. Счита, че имотът вече не съществува в състоянието, в което е бил преди отчуждаването и затова не е подлежал на възстановяване. За да е налице валидно възстановяване на имотът, мероприятието, за което е отчужден имотът не следвало да бъде започнато, което в конкретния случай било направено. Счита също, че размерът на евентуалното обезщетение следва да е съобразен със статута на имота към момента на отчуждаването и да бъде като за нива. Ответникът поддържа, че собствената му постройка – вила № 18 е разположена върху собствения му поземлен имот, който следва да има самостоятелен излаз на улица. Навежда доводи, че процесния недвижим имот е съсобствен между страните и ответникът не може да бъде ограничаван да използва собствената си вещ и съсобствената земя, доколкото това е необходимо за използване на постройката. Излага съображения, че искът по чл. 59 от ЗЗД е субсидиарен, като ищецът е следвало да предяви иск по чл. 55 от ЗЗД. За ищеца съществувало и друг ред за защита – по чл. 64 от ЗС. Ищците не били искали достъп до процесния имот, като по тази причина искът им е бил преждевременно предявен. За тях съществувал и друг ред за защитата на нарушените им права, а именно по чл. 33, респ. чл. 108 от ЗС. В срока по чл. 131 от ГПК, Н.Б.П. и С.И.Х. са подали отговор на иска, предявен от А. ЕООД. В него те твърдят, че за дружеството не е изтекла необходимата придобивна давност. От 1997 г. досега владението на А. и на неговите праводатели било многократно оспорвано и смущавано с различни действия, касаещи както обективната, така и субективната страна на владението. Собствеността на ищците била възстановена по силата на закона на основание чл. 2, ал. 1 вр. с чл. 1 от ЗВСВОНИ. Реституционни права във връзка с това те заявили още през 1998 г. През 2002 г. те поискали поправка на кадастралния план с оглед обособяване в реален имот на реституираните им ид.части, като същото е било уважено със Заповед № РД-50-118/21.05.2002 г. на кмета на р-н „Витоша“. Това представлявало явно манифестиране на правата на ищците, което станало известно на ответника, видно от направеното обжалване на заповедта от негова страна. Твърдят, че в рамките на инициираното от него делбено производство по гр.д. № 1281/2004 г. на СРС, 54 с-в., А. ЕООД е поддържал, че Н.П. и С.Х. имат идеални части от правото на собственост върху процесния недвижим имот, като по този начин ответното дружество нямало намерение че упражнява фактическата власт върху имота като свой. Ищците твърдят, че не е приложима разпоредбата на чл. 116, б. „б“, доколкото неуважаването на иска по смисъла на тази разпоредба означавало отхвърляне на иска, а не всякакъв друг изход на делото различен от неговото уважаване. Противното би означавало да се даде възможност на страна по делото да се опитва да осуети произнасяне от страна на съда и след това да черпи ползи от това свое поведение. В конкретния случай, производството по делото не е завършило единствено и само поради недобросъвестното поведение на ответника, който не изпълнил дадени му от съда указания. Евентуално заявява, че в случая е приложима разпоредбата на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ от ЗЗД. Оспорват доводите на ответника, че е установил владението върху имота въз основа на основание, годно да го направи собственик, а именно апортна вноска направена през 2001 г. от държавата в лицето на МВнР. Собствеността на ищците е възстановена по силата на закона и без за това да са необходими допълнителни действия. В този смисъл, извършения в капитала на дружеството апорт не е породил вещноправно действие. Също така, в представените от ответника документи не се съдържали данни за апортиране на самия недвижим имот, а единствено на вила № 18. Ищците твърдят, че придобивната давност на ответника е прекъсната и с връчената му от ищците покана за заплащане на обезщетение за ползване на имота и предаване на владението върху него. Тази покана имала постоянно действие и след нея не можело да тече придобивна давност. Без значение било обстоятелството, че ответникът заплащал данъци и такси по отношение на имота, доколкото това не представлявало явно манифестиране на владението пред останалите съсобственици. Недопустимо било оспорването на заповед № 57-103/04.05.2000 г. по реда на косвения контрол, доколкото тя не е индивидуален административен акт и има единствено констативно действие, като собствеността върху имота се възстановявала по силата на закона. Неотносими били доводите на ответника, че имотът не подлежал на възстановяване, доколкото е бил отчужден за осъществяването на предвидено мероприятие или в качеството му на земеделска земя. Имотът бил конфискуван от праводателя на ищците – Б.Ф. с присъда на т.нар. Народен съд заедно със всичките му имоти, като тази присъда е била отменена с Решение № 172/26.08.1996 г. на ВС, I Н.О. по дело № 120/1995г. Неоснователни били и доводите, че се ограничавало правото на ищеца да ползва негова собствена вила № 18 и собствената си земя, доколкото той имал достатъчен достъп и самостоятелен излаз на улица. Н.Б.П. и С.И.Х. поддържат, че единственият им път за защита бил предявяване на иск по чл. 59 от ЗЗД.