Решение № 260000 от 2.1.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 7263/2020 г.

Производството е по реда на чл.258-273 ГПК. С решение № 132974/04.06.2019 г. СРС, 60 с-в, по гр.д.№ 1366/2016 г. е признал за установено на основание чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, че съществува вземане на „Т.Ф.С.“ АД срещу В.Н.В. за сумата 100 лв., представляваща главница по договор за предоставяне на кредит-Транскарт на физическо лице от 10.08.2005 г. ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда-01.12.2014 г. до окончателното изплащане на дължимата сума, което вземане е предмет на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 17.08.2015 г., издадена по ч. гр. д. № 66122 по описа за 2014 г. на СРС, 60 състав, като е отхвърлил предявения иск за разликата над уважения размер от 100 лв. до пълния предявен размер от 7 871, 42 лв.С решението са отхвърлени предявените от „Т.Ф.С.“ АД искове срещу В.Н.В. с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД за признаване за установено спрямо ответницата съществуването на вземане на ищеца за сумата в размер на 5 569, 57 лв., представляваща договорна възнаградителна лихва за периода от 01.05.2010 г. до 31.10.2014 г.; иск с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК за признаване за установено спрямо ответницата съществуването на вземане на ищеца за сумата в размер на 862, 62 лв., представляваща договорни такси по кредита.На основание чл. 78, ал. 1 ГПК В.Н.В. е осъдена да заплати на „Т.Ф.С.“ АД направените в исковото и в заповедното производства разноски в общ размер на 51, 40 лв. за внесена държавна такса и депозит за вещо лице съразмерно с уважената част от исковете.На основание чл. 78, ал. 3 ГПК „Т.Ф.С.“ АД е осъден да заплати на В.Н.В. направените в исковото производство разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 993, 01 лв. съразмерно с отхвърлената част от исковете. С определение от 19.05.2020 г., влязло в сила на 07.07.2020 г., СРС е оставил без уважение молбата на „Т.Ф.С.“ АД, инкорпорирана във въззивна жалба вх.№ 5119861/12.07.2019 г. за изменение на решение № 132974/04.06.2019 г. на СРС, 60 с-в, по гр.д.№ 1366/2016 г. в частта относно разноските. Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от ищеца- „Т.Ф.С.“ АД в частта, с която са отхвърлени исковете за главница за разликата над 100 лв. до пълния размер от 7 871, 42 лв., за договорна възнаградителна лихва сумата от 5 569, 57 лв. за периода от 01.05.2010 г. до 31.10.2014 г. и за договорни такси по кредита за сумата от 862, 62 лв.Въззивникът твърди, че в посочената част решението е незаконосъобразно като постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени процесуални нарушения и е необосновано.Твърди, че посоченият от съда падеж-15-то число на следващия месец, е падежът на посочените в месечните извлечения минимални погасителни вноски, които са погасявани от ответницата до м.05.2010 г., но не и на всички дължими и усвоени суми от кредитополучателя, които се дължат и стават изискуеми след изтичането на срока на договора за кредит съгласно чл.12, ал.2 от същия или при условията на предсрочна изискуемост на основание чл.12, ал.1 от договора.Излага доводи, че ирелевантен за настъпване на изискуемостта на вземането за главница е установеният в чл.5, ал.1 от договора падеж за връщане на усвоената част от главницата, доколкото държателят на кредитната карта има правото да не изпълни задължението за връщане на усвоената част от кредита на договорения падеж и това няма за последица изпадането му в забава, тъй като е достатъчно кредитополучателят да изпълни само задължението за плащане на минималната погасителна вноска на договорения падеж-15-то число на следващия месец, за да се счита договорът за кредит за редовно обслужван /чл.5, ал.1, б. „б“, изр.3/.Твърди, че напомнителната такса за забава се дължи само при забавено плащане на лихвата /минимална погасителна вноска/, а не на главницата, а начинът на определяне на размера на дължимото обезщетение за забава не променя вида на неизпълнението, при което то се дължи и което неизпълнение касае само начислената лихва, поради което неоснователен е изводът на съда, че изискуемостта за връщане на усвоената главница настъпва на посочения в чл.5, ал.1 от договора падеж-15-то число на месеца, следващ отчетния.Излага твърдения, че срокът на договора изтича на 10.08.2011 г., като това е и началният момент на давностния срок.Неправилно първоинстанционният съд е приел, че след прекратяване на договора за кредит на 10.08.2011 г. ищецът без основание е продължил да начислява лихви и такси до 31.10.2014 г.Съгласно чл.5, ал.4 от договора за кредит лихвата е дължима до пълното погасяване на кредита, вкл. и след крайния погасителен срок на договора, както и при събиране по съдебен ред или по друг принудителен начин на принудително изпълнение, поради което договорните лихви са основателно начислени и дължими от ответника.Моли съда да отмени решението в обжалваната от него част и да уважи исковете.Претендира разноски. Ответницата по въззивната жалба- В.Н.В. оспорва същата.Излага твърдения, че клаузите на чл.5, ал.1, б. „б“ и б. „в“ са неотносими към мотивите на съда за настъпилата погасителна давност.Твърди, че издадената от ищеца кредитна карта представлява електронен платежен инструмент без да има лицензия от БНБ, поради което договорът е нищожен на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, както и че ищецът не е доказал реално предоставяне на парични средства чрез влагането им в банкова сметка •••, нито че й предоставил кредитна карта и ПИН код.Излага твърдения за наличие на неравноправни клаузи по смисъла на чл.143, т.10 ЗЗП поради предвидена възможност за едностранна промяна от ищеца на сроковете, лихвите, таксите и размера на минималната погасителна вноска, както и за нищожност поради противоречие с чл.33 ЗПК на клаузите, предвиждащи задължение на ответника да заплаща такси.Моли съда да потвърди решението в обжалваната от ищеца част.Претендира разноски. Срещу решението е постъпила въззивна жалба и от ответницата- В.Н.В. в частта, с която е уважен иска за главница срещу нея.Въззивницата твърди, че в посочената част решението е неправилно, незаконосъобразно и необосновано.Поддържа становище, че съдът неправилно е приел, че има подписан отделен договор за кредит между нея и „Т.Ф.С.“ АД, както и Общи условия и уведомявания за ценови листи.Твърди, че към момента на сключване на договора е действал ЗБ /отм., ДВ бр.59 от 21.07.2006 г./, като съгласно чл.1, ал.4, т.1 ЗБ банкова дейност може да извършва само лице, получило лицензия за банка от БНБ, каквато ищецът не е имал към посочения момент.Твърди, че върху предоставения от ищеца документ от 28.07.2009 г. не е посочен номера на банковата карта.Моли съда да отмени решението в обжалваната от нея част и да отхвърли иска.Претендира разноски. Ответникът по въззивната жалба на ищцата-„Т.Ф.С.“ АД оспорва същата.Твърди, че първоинстанционният съд правилно е приел, че предмет на договора е предоставянето на кредит /паричен заем/, а не издаването на кредитна карта, а картата „Транскарт“ представлява средство за усвояване на отпуснатата сума.Правилен е и изводът на съда, че договорът е сключен преди действието на ЗПК, поради което при сключването му възникват две паралелно съществуващи облигационни правоотношения между страните, обективирани в един договор за предоставяне на кредит Транскарт на физическо лице.Счита твърденията, че към процесния договор са приложими Закона за паричните преводи, електронните платежни инструменти и платежните системи и ЗБ, както и че върху документа не е посочен номер на картата, са преклудирани, а и предоставянето на карта „Транскарт“ не представлява електронен платежен документ по смисъла на ЗППЕПИПС.Моли съда да потвърди решението в обжалваната от ответницата част.Претендира разноски. Съдът, като прецени становищата на страните и обсъди представените по делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното: Районният съд е бил сезиран с искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.240, ал.1 и 2 ЗЗД вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.240, ал.2 ЗЗД.Ищецът- „Т.Ф.С.“ ЕАД /сега -„Т.Ф.С.“ АД/ твърди, че на 10.08.2005 г. между него и ответницата В.Н.В. е бил сключен договор за предоставяне на кредит-Транскарт на физическо лице, по силата на който е предоставил на ответницата кредитен лимит в размер на 500, 00 лв., за усвояването на който й е предоставил кредитна карта Транскарт.На 23.11.2006 г. е подписан анекс към договора за кредит, по силата на който сумата на кредита е била увеличена на 1 500 лв., а на 12.07.2007 г. е подписан втори анекс към договора, с който сумата по кредита е била увеличена на 8 000 лв.Ответницата се е задължила да погасява задълженията си по кредита в срок, както и да заплаща уговорените лихви и такси.Твърди, че в периода след 10.08.2005 г. ответницата е извършвала многобройни транзакции, изразяващи се в теглене на пари в брой и покупки от POS /ПОС терминални устройства/ чрез осъществяване на електронни разплащания, при които средства от сметката на купувача-картоползвател преминават в сметката на търговеца, при който е извършено плащането, извършвани са и вноски по него.Твърди, че са начислявани лихви и договорни такси по кредита съгласно чл.5 от договора и актуалните ценови листи и Общи условия /ОУ/ на „Т.Ф.С.“ ЕАД.Твърди, че поради невнасяне на минималните погасителни вноски в срок на 27.01.2010 г. кредитната карта е била блокирана, като на ответницата е дадена възможност да погаси дължимите суми и да бъдат продължени договорните отношения между страните, но плащане не е последвало.От 31.10.2011 г. кредитът е обявен за предсрочно изискуем, като преди това на ответницата е било изпратено напомнително писмо за погасяване на дължимите суми.Крайният падеж на договора е 10.08.2011 г.На 01.12.2014 г. ищецът е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, като срещу издадената заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 17.08.2015 г. по ч. гр. д. № 66122/2014 г. на СРС, 60 състав длъжникът е подал възражение по чл.414 ГПК.Ищецът моли съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответницата, че му дължи сумата от 7 871, 42 лв.-главница; 5 569, 57 лв.-договорна възнаградителна лихва за периода от 01.05.2010 г. до 31.10.2014 г.; 862, 62 лв.-договорни такси по кредита със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното плащане. Ответницата е оспорила исковете, направила е и възражение за погасителна давност. Със заявление вх.№ 3161205/01.12.2014 г. „Т.Ф.С.“ ЕАД е поискал издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу В.Н.В. за процесните суми.На 17.08.2015 г. СРС, 60 с-в, по ч.гр.д.№ 66122/2014 г. е издал заповед по чл.410 ГПК за изпълнение на парично задължение.Длъжникът е подал възражение по чл.414 ГПК.Ищецът е получил съобщение с указание за предявяване на иск за установяване на вземането си на 15.12.2015 г.Исковата молба е подадена на 12.01.2016 г. /в срока по чл.415, ал.1 ГПК/. Със заявление от 10.05.2005 г. В.Н.В. е поискала от ищеца издаване на кредитна карта Транскарт тип Classic и да й бъде отпуснат кредит в размер на 500 лв. На 10.08.2005 г. между страните е подписан договор за предоставяне на кредит-Транскарт на физическо лице, по силата на който ищецът е включил ответницата в Програма „МТел Клуб“ и й е предоставил кредит в размер на 500 лв. с цел плащане на стоки и услуги в оторизирани търговски обекти на издателя чрез кредитна карта Транскарт със срок 24 месеца.Кредитополучателят има право да тегли пари в брой до 100 % месечно от разрешения кредитен лимит в оторизирани от издателя за целта обекти.За ползвания кредит кредитополучателят заплаща на издателя лихва и напомнителна такса за просрочие, като кредитът може да се усвоява еднократно или на части до определения в чл.1 от договора лимит и в рамките на срока по чл.4 от договора.За погасяване на използвания кредитен ресурс кредитополучателят разполага със сметка за погасяване на задължението в избрана от него банка, за което кредитополучателят дава съгласието си с подписване на договора за кредит.Съгласно чл.5, ал.1, б. „б“ за ползвания кредит кредитополучателят заплаща и лихва за напомнителна такса за просрочие, както следва: месечна лихва в размер на 15% за кредит по карта Класик ако до 15-то число на следващия месец кредитополучателят не погаси общата сума на всичките си задължения по кредита, посочена в последното месечно извлечение, считано от 16-то число на същия месец.Съгласно чл.12, ал. 1, б. „в“ от договора кредитът става предсрочно изискуем по силата на самия договор при неизпълнение от страна на кредитополучателя на което и да е от условията на договора.С подписване на договора кредитополучателят приема Общите условия на издателя и дава изрично съгласие за служебно събиране на дължими суми за сметка на разрешения кредитен лимит /чл.14/.Кредитополучателят е декларирал, че е запознат с ОУ и се задължава да ги спазва /чл.19/. С анекс от 23.11.2006 г. към договора за кредит издателят е предоставил на кредитополучателя кредитен лимит в размер на 1 500 лв. С анекс от 12.07.2007 г. издателят е предоставил на ответницата кредит в размер на 8 000 лв. Съгласно р-л V, т.14.1 от представените Общи условия за издаване и ползване на кредитна карта Транскарт във връзка с ползването на картата картодържателят заплаща на издателя годишна такса за ползване, такса за преиздаване на карта и ПИН и други такси съгласно Ценовата листа, с които издателят задължава служебно картодържателя.Веднъж месечно издателят изготвя и изпраща на картодържателя извлечение за дължимите суми за извършените операции с картата- главница и начислените лихви и такси в случай на просрочие.Издателят има право едностранно без уведомление да блокира картата, ако картодържателят не е обслужвал два поредни месеца задължението си след навлизането в лихвен период, както и след изтичане на нейния срок на валидност.Издателят има право да обяви ползвания кредит за изцяло и предсрочно изискуем незабавно в случай, че договорът бъде прекратен независимо от основанието за това, считано от датата на прекратяването му, както и ако картодържателят наруши кое да е друго условие на договора или на ОУ към него.Срокът за валидност на картата изтича в края на месеца/годината, релефно изобразени върху нея.Издателят подновява картата, респ. продължава срока за ползване на кредита служебно, като издава нова карта.Картодържателят можел да получи новата си карта от издателя в срок от 14 дни преди изтичане на срока на валидност на картата.Ако картодържателят не желае картата да бъде подновена, респ. срокът за ползване на кредита да бъде продължен, той следва да уведоми издателя за това в писмена форма не по-късно от един месец преди датата на изтичане на срока на валидност на картата и да погаси изцяло задължението си. Представени са и Ценови листи на „Т.Ф.С.“ ЕАД, както и месечни извлечения за периода 29.08.2005 г.-31.10.2014 г. С писмо от 20.07.2009 г. ищецът е уведомил ответницата, че кредитната й карта Транскарт е подновена за срок от 2 години, че валидността на картата, която ползва в момента, изтича в края на месеца, но номерът на картата и ПИН кода ще се запазят.Върху писмото има отбелязване, че картата е получена на 28.07.2009 г., както и подпис за ответницата. В съдебно заседание на 23.10.2017 г. ответницата е заявила, че не оспорва, че е получила и ползвала първата карта, валидна за периода 2005-2007 г. и втората карта, валидна за периода 2007-2009 г., която е ползвала до края на 2008 г. Представено е и писмо, изходящо от ищцовото дружество и адресирано до ответницата, без посочена дата и изходящ номер, в което се съдържа изявление за предсрочна изискуемост на кредита в случай, че в 3-дневен срок не се погаси минималната погасителна вноска.Липсват данни за връчване на писмото на адресата. От заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза е установено, че размерът на дължимата от ответницата главница, произтичаща от неплащане по договор за предоставяне на кредит- Транскарт от 10.08.2005 г. и анекси от 23.11.2006 г. и 12.07.2007 г., възлиза на 7 871, 42 лв.Вещото лице е описало в таблица извършваните от ответницата операции с картата, представляващи теглене на пари от АТМ, вноска на пари, лихви, покупки от POS по дати, размер, търговски обект за периода 29.08.2005 г.-30.04.2019 г.Последното усвояване на суми от ответницата е извършено на 16.02.2010 г. чрез телене на пари от АТМ в размер на 100 лв.Размерът на договорната /възнаградителна/ лихва за периода от 01.05.2010 г. до 31.10.2014 г. възлиза общо на 5 569, 57 лв.Размерът на дължимите договорни такси за обслужване на кредита възлиза общо на 862, 62 лв. Представено е и удостоверение за издаден от БНБ на „Т.Ф.С.“ ЕАД лиценз за извършване на дейност като платежна институция на основание чл.12, ал.1 вр. чл.137, ал.1 ЗПУПС, както и прессъобщение от 03.06.2010 г. за удостоверяване, че на заседание, проведено на 03.06.2010 г., Управителният съвет на БНБ на основание чл. 12, ал. 1 вр. чл. 137, ал. 1 от ЗПУПС, е издал лиценз на ищцовото дружество за извършване на дейност като платежна институция, предоставяща платежни услуги по чл. 4, т. 1, т. 2, т. 3, б. „б”, т. 4, б. „б” и т. 5 ЗПУПС. При така установената фактическа обстановка съдът приема от правна страна следното: Съгласно разпоредбата на чл. 240, ал.1 ЗЗД с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество.Договорът за заем е реален и е сключен с предаването на парите или другите заместими вещи. Първоинстанционният съд е приел, че страните са постигнали съгласие за предоставяне на кредит в размер на 500 лв., като същият е усвоен чрез плащане на стоки и услуги или теглене на пари в брой в оторизирани от издателя търговски обекти чрез кредитна карта Транскарт.Ответницата е започнала усвояването на кредита на 29.08.2005 г. и е получила кредитни карти за периода 2005-2007 г. и 2007-2009 г., поради което договорът е влязъл в сила, считано от 29.08.2005 г.Съдът е отхвърлил като неоснователно възражението на ответницата за нищожност на договора за кредит на основание чл.26, ал.1 ЗЗД поради противоречие със закона, като е изложил мотиви, че към датата на сключване на договора не е бил в сила нито един от изброените нормативни актове-Закон за паричните преводи, електронните платежни инструменти и платежните системи и Закон за кредитните институции.Дори и да се приеме, че ищецът не е притежавал лиценз за извършване на дейност като платежна институция, действителността на това второ правоотношение между страните не засяга валидността на договора за заем, на който се основава претенцията на ищеца и след като ответницата е получила отпуснатия кредит, е длъжна да го върне.Съдът е отхвърлил и възражението на ответницата, че не е имала открита банкова сметка, •••, за да погасява задължението си с мотиви, че същата е дала съгласие за откриването й с подписване на договора за кредит, като това е платежната сметка, по която са се отчитали изтеглените и погасените суми.Доколкото по делото липсват данни ответницата да е уведомила ищеца, че не желае продължаване на срока на договора за кредит и преиздаване на кредитната карта, съдът е приел, че договорът е обвързвал страните до 10.08.2011 г.Този извод е подкрепен и от представеното уведомление до ищцата с положен от нея подпис, че е получила новата си карта на 28.07.2009 г., както и от приетата съдебно-счетоводна експертиза, от която е установено, че ответницата е извършвала операции по сметката /внасяне и теглене на суми/.С оглед установяване размера на непогасената сума съдът е разгледал и направеното възражение за погасителна давност, като е приложил общия 5-годишен давностен срок, считано от възникване на изискуемостта на вземането съгласно чл.5, ал.1 от договора-от 16-то число на следващия месец и с оглед датата на подаване на заявлението-01.12.2014 г. е счел за погасени всички задължения за периода преди 01.12.2009 г. и е уважил иска за главница за единственото непогасено вземане в размер на 100 лв. за теглене на пари в брой, извършено на 16.02.2010 г.За останалите суми за разликата до 7 871, 42 лв., усвоени преди 01.12.2009 г., съдът е отхвърлил иска.По отношение на исковете за договорна лихва и напомнителна такса за просрочие съдът е приел, че същите са предвидени в чл.15, ал.1 от договора и чл.14.1 от ОУ.Изложил е мотиви, че същите са изискуеми с изтичането на крайния срок на договора-10.08.2011 г. поради недоказване на твърдението, че договорът е обявен за предсрочно изискуем, считано от 31.08.2010 г., и че същите са погасени с кратката 3-годишна погасителна давност.С анекс от 12.07.2007 г. предоставената сума е увеличена на 8 000 лв.След двукратно удължаване срокът на действие на договора е изтекъл на 10.08.2011 г.С оглед липсата на доказателства за уведомяването на ответницата, че целият размер на кредита е обявен за предсрочно изискуем, същият е прекратен поради изтичане на срока. От събраните по делото доказателства се установи, че страните по делото са в облигационно правоотношение по договор за кредит Транскарт за сумата от 500 лв., която е усвоена от ответницата на 29.08.2005 г.С анекс от 12.07.2007 г. сумата на кредита е увеличена на 8 000 лв.Срокът на договора е подновяван двукратно.Ответницата е извършвала операции с картата, представляващи теглене на пари от АТМ, вноска на пари, лихви, покупки от POS по дати, размер, търговски обект за периода 29.08.2005 г.-30.04.2019 г.С оглед липсата на доказателства за уведомяването на ответницата за настъпила предсрочна изискуемост на кредита, договорът е прекратен поради изтичане на срока на 10.08.2011 г. Съгласно разясненията, дадени с ТР № 1/27.04.2022 г. по т.д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС съдът е длъжен служебно да следи за нищожността на правни сделки или за отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства.В този смисъл е и нормата на чл.7, ал.3 ГПК. Разпоредбите, уреждащи основанията за нищожност на сделките, са императивни и за приложението им съдът следи служебно. Въззивницата-ответник е изложила доводи за нищожност на процесния договор поради противоречие със ЗБ /отм./, ЗППЕПИПС /отм./ и ЗКИ /отм./.Правилно първоинстанционният съд е приел, че към момента на сключване на процесния договор-10.08.2005 г., ЗППЕПИПС /отм./ и ЗКИ /отм./ не са били част от действащото право.Към този момент обаче е бил в сила ЗБ /отм./.Съгласно чл.1, ал.4 ЗБ сделките по ал. 1 и 2, т. 3, 6, 10 и 12, наричани „банкова дейност" /сред които попада и издаването на банкови карти/, може да извършва само 1. лице, което е получило разрешение /лицензия/ за банка от Българската народна банка; 2. банка със седалище в чужбина, която е получила разрешение /лицензия/ от Българската народна банка да осъществява дейност в страната чрез клон.Съдът счита, че със сключването на процесния договор за кредит ищецът е извършил дейност по издаване на банкова карта по смисъла на чл.2 вр. с чл.1, ал.5 от Наредба № 16 за плащанията с банкови карти /отм. ДВ бр.81/11.10.2005 г./, за която не е установено да е разполагал с лиценз от БНБ.Това нарушение на императивна правна норма и недействителността на клаузата за издаване на банкова карта от небанкова институция не се отразява на действителността на целия договор за заем по чл.240 ЗЗД, по силата на който ответницата е получила парични средства със задължението да ги върне при условията, описани в договора от 10.08.2005 г., както е приел и първоинстанционният съд. В случая ищецът не действа като банка или кредитна институция щом не предоставя кредити чрез собствени средства, събрани чрез публично влогонабиране.Не е необходимо с оглед валидността на договора да притежава лиценз за извършване на банкова дейност, поради което договорът не е нищожен.Ответницата е получила парични средства по силата на договор за заем със задължение да ги върне в определен срок, за което е без значение начина на усвояването им. Съдът намира за неоснователно възражението на ответницата, че върху предоставения от ищеца документ от 28.07.2009 г. не е посочен номера на банковата карта.Ответницата не е оспорила подписа си върху документа, нито е ангажирала доказателства, че е притежавала банкова карта по силата на друго правоотношение с ищеца.Усвояването на суми по процесния договор е установено и от приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза. Основното оплакване във въззивната жалба на ищеца е свързано с началния период на погасителната давност. Настоящият съдебен състав напълно споделя мотивите на първоинстанционния съд относно началния момент на погасителната давност и на основание чл.272 ГПК препраща към тях.С ТР № 3/21.11.2024 г. по т.д.№ 3/23 г. на ОСГТК е прието, че при уговорено погасяване на паричното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи давностният срок за съответната част от главницата и/или за възнаградителните лихви започва да тече съгласно чл.114 ЗЗД от момента на изискуемостта на съответната вноска.В случая не се установи кредитът да е обявен за предсрочно изискуем, поради което погасителната давност на претендираните вземания за главница и мораторна лихва тече от падежа на съответната вноска по силата на постигнатото от страните съгласие, което има силата на закон между тях. В случая моментът на изискуемостта на вземането за месечната погасителна вноска съгласно чл.5, ал.1 от договора-от 16-то число на следващия месец и с оглед датата на подаване на заявлението-01.12.2014 г. първоинстанционният съд правилно е приел, че са погасени всички задължения за периода преди 01.12.2009 г. и е уважил иска за главница за единственото непогасено вземане в размер на 100 лв. за теглене на пари в брой, извършено на 16.02.2010 г. Правилно първоинстанционния съд е приложил кратката тригодишна погасителна давност по отношение на вземането за договорна лихва и за такси. Други мотивирани оплаквания във въззивните жалби не са въведени, а съгласно разпоредбата на чл.269, ал.1, изр.второ ГПК въззивният съд е обвързано от изложеното в тях. Поради съвпадане на крайните изводи на двете инстанции обжалваното решение следва да се потвърди. С оглед изхода на спора разноски в полза на ищеца не следва да се присъждат.В полза на въззивницата-ответник на основание чл.78, ал.3 ГПК следва да се присъдят направените разноски за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство и защита срещу подадената от ищеца въззивна жалба съгласно представения договор за правна защита и съдействие в размер на 1 000, 00 лв., който има характер на разписка и срещу размера на който не е направено възражение за прекомерност по смисъла на чл.78, ал.5 ГПК. Водим от горното съдът