Решение № 5565 от 1.11.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 11177/2023 г.

Производството е по реда на чл. 435, ал. 2 ГПК. Образувано е по жалба, подадена от длъжника по изпълнението С. Л. Т. срещу акт на съдебния изпълнител, обективиран в съобщение от 29.06.2023 г., постановено по изп.д. № 20228510403512 по описа на ЧСИ М.П., с рег. № 851 в КЧСИ, с район на действие СГС, с който съдебният изпълнител е отказал да намали по направено възражение разноските, дължими от длъжника за начислени такси и за заплатено от взискателя адвокатско възнаграждение. Жалбоподателят счита, че присъдените разноски за адвокатско възнаграждение са прекомерно завишени, доколкото производството не се отличава с фактическа и правна сложност, като в него упълномощеният от взискателя адвокат е извършил едно единствено процесуално действие по подаване на молбата за образуване на изпълнителното производство. С оглед на това посочва, че присъденото в полза на тази страна адвокатско възнаграждение следва да бъде намалено до минималния размер, определен в чл. 10, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г., който възлиза на 200 лв., а не при съобразяване на размера по чл. 10, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. Счита, че не е определен правилно и размерът на таксата, начислена по т. 26 ТТРЗЧСИ, чието заплащане е възложено за сметка на длъжника. Посочва, че неправилно са определени и размерите на начислените такси по т. 3 и т. 31 ТТРЗЧСИ. В приложените към жалбата мотиви частният съдебен изпълнител посочва, че същата е неоснователна. Софийски градски съд, след като съобрази изложените от жалбоподателя доводи и събраните по делото доказателства, намира следното: Жалбата е подадена в законоустановения срок срещу акт, подлежащ на обжалване съгласно разпоредбата на чл. 435, ал. 2 ГПК и от лице, което има право и интерес от обжалването, какъвто е жалбоподателят, който има качеството на длъжник по изпълнението в производството по изп.д. № 20228510403512 по описа на ЧСИ М.П., с рег. № 851 в КЧСИ, с район на действие СГС. Поради изложеното същата е процесуално допустима. Разгледана по същество жалбата е частично основателна. От представените материали по изп.д. № 20228510403512 по описа на ЧСИ М.П., с рег. № 851 в КЧСИ, с район на действие СГС е видно, че същото е образувано по молба на взискателя Р.И. М. срещу длъжника С. Л. Т. за събиране на сума, присъдена с изпълнителен лист от 09.11.2022 г., издаден по гр.д. № 11756/ 2019 г. по описа на Софийски градски съд, I - 14 състав, а именно на сума в размер на 1 545 лв. – присъдени разноски. Установява се и това, че по посоченото изпълнително дело съдебният изпълнител е постановил няколко акта за възлагане в тежест на длъжника на разноски по изпълнението, като с този, обективиран в съобщение от 29.06.2023 г., е отказал да намали по направено от длъжника възражение възложените в негова тежест разноски за начислени такси по Тарифата за таксите и разноските към ЗЧСИ /ТТРЗЧСИ/, както и за заплатено от взискателя адвокатско възнаграждение. Предмет на подадената жалба е само дължимостта на част от възложените в тежест на длъжника такси, които са тези по т. 3, т. 26 и т. 31 ТТРЗЧСИ, както и дължимостта на разноски за заплатено от взискателя адвокатско възнаграждение, поради което и в настоящото производство съдът ще се произнесе само по въпроса дали са налице предпоставките за тяхното възлагане в тежест на длъжника в размерите, изчислени от съдебния изпълнител. В чл. 79, ал. 1 ГПК е предвидено, че разноските по изпълнението са за сметка на длъжника, освен в изрично посочените в тази разпоредба случаи. Таксите по изпълнението, които съгласно чл. 78 ЗЧСИ се събират за извършването на изпълнителни действия и на други действия в производството по принудително изпълнение в размери, определени в ТТРЗЧСИ, представляват разноски по изпълнението и следователно са в тежест на длъжника. При тълкуване на нормата на чл. 70, ал. 1 ГПК заедно с тази на чл. 70, ал. 2 ГПК, в която е предвидено, че когато таксите по изпълнението не са внесени от взискателя, те се събират от длъжника, се налага изводът, че разноските по заплащане на таксите по изпълнението винаги се възлагат в тежест на длъжника, без значение дали тези такси са платени авансово от взискателя или не. Отговорността на последния за разноските за заплащане на дължимите по изпълнението такси, обаче, може да бъде ангажирана само ако се установи, че определено действие е реално извършено. Извод в тази насока се налага по аргумент от разпоредбата на чл. 79, ал. 1, т. 2 ГПК, която изрично изключва отговорността на длъжника за разноски за изпълнителни действия, които са изоставени от взискателя или са отменени от съда, т.е. такива, които не са извършени или са признати за незаконосъобразно извършени. Произнасяне в този смисъл е направено и в мотивите по т. 5 от Тълкувателно решение № 3 от 10.07.2017 г. по тълк. д. № 3/2015 г. по описа на ОСГТК на ВКС, където е посочено, че отговорността на длъжника за разноски в изпълнителното производство е деликтна, има обективен характер и е ограничена до размера на реално извършените в производството разноски, които са направени във връзка с изпълнението и са били необходими за принудителното реализиране на вземането. С оглед на горното в случая се установява, че в тежест на длъжника по изпълнението трябва да бъдат възложени разноски за заплатени от взискателя такси за извършени от съдебния изпълнител четири броя справки, една от които е за гражданско състояние и адреси на длъжника, а другите три за притежаваното от него имущество – пред БНБ и НАП. Действията, за които са начислени описаните такси се установява, че към момента са реално извършени от съдебния изпълнител, че са били необходими, както и че размерът на начислените за тях такси съответства на този, определен в т. 3 ТТРЗЧСИ. Общият размер на тези такси е 20 лв. без ДДС и 24 лв. с ДДС. Не се установява съдебният изпълнител да е извършил друга справка за имущество на длъжника, поради което няма основание за начисляване на друга такса по т. 3 ТТРЗЧСИ, както е направил съдебният изпълнител. В т. 31 ТТРЗЧСИ е предвидено, че съдебният изпълнител възлага за сметка на длъжника заплащането на допълнителни разноски, които представляват разходи за следното: - за получаване на информация и документи, свързани с длъжника и/или неговото имущество; - за банкови такси и комисиони; - за осигуряване на достъп, отваряне и затваряне на помещения; - за транспорт, пренасяне и охрана на иззети вещи; - за вещи лица; - за пазачи; - за преводачи и тълковници; - за премахване, унищожаване и запечатване на вещи; - за придвижване на частния съдебен изпълнител извън населеното място, където е неговата кантора; - за заплащане на пощенски и/или куриерски услуги. Съгласно изрична забележка, съдържаща се в тази разпоредба, тези допълнителни разноски са за сметка на длъжника само при изпълнение на предвиденото в нея специално условие, което е когато за тях е издаден документ по Закона за счетоводството. В материалите от изпълнителното дело, представени в препис на съда, липсват доказателства за това, че от съдебния изпълнител са заплатени някакви разходи за извършване на някоя от дейностите, описани в т. 31 ТТРЗЧСИ. Няма данни нито за издаден счетоводен документ, установяващ реалното заплащане на разходи от този вид, нито за издаването на някакъв друг документ, с който да се доказва настъпването на същия факт. Това означава, че не са налице предпоставките, при които съгласно т. 31 ТТРЗЧСИ направените от съдебния изпълнител допълнителни разноски за извършване на действия по изпълнението се възлагат за заплащане от длъжника. Предвид изложеното актът на съдебния изпълнител, с който е отказал да намали възложените в тежест на длъжника разноски за начислени допълнителни разноски по т. 31 ТТРЗЧСИ и за такси по т. 3 ТТРЗЧСИ за размера над 24 лв. с ДДС до размера от 30 лв. следва да бъде отменен. От материали по изп.д. № 20228510403512 по описа на ЧСИ М.П., се установява, че п о него взискателят е представляван от адвокат, като в хода му са представени доказателства, че тази страна е заплатила в полза на адвокатското дружество, което е преупълномощило адвоката, възнаграждение в размер на 664, 98 лв. Длъжникът е направил възражение по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на така заплатеното в полза на процесуалния представител на взискателя адвокатско възнаграждение, което е оставено без уважение от съдебния изпълнител, който е счел, че не са налице предпоставките на чл. 78, ал. 5 ГПК. В хипотезата на чл. 78, ал. 5 ГПК съдебният изпълнител съответно съдът в производството по обжалване на акта на съдебния изпълнител не могат да присъждат разноски за заплатено от взискателя адвокатско възнаграждение за защита в изпълнителното производство в размер по - нисък от минимално определения такъв съгласно чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата, а именно под размера за съответния вид работа, предвиден в Наредба № 1 от 09.07.2004 г., издадена от Висшия адвокатски съвет /Наредбата/. В случаите на осъществена защита по изпълнителното производство, какъвто е настоящия, минималните размери на адвокатските възнаграждения са определени в чл. 10 от Наредбата в редакцията на нормата, която е била действаща към датата на сключване на договора за правна защита и съдействие от 24.11.2022 г., както и на извършване на плащането на уговореното адвокатско възнаграждение /в тази насока е практиката на ВКС - Определение № 499/ 19.07.2019 г., постановено по ч. т. д. № 3019/2018 г. по описа на ВКС, II т.о./. В посочената разпоредба е предвидено, че за процесуално представителство, защита и съдействие по изпълнително дело се дължи възнаграждение за образуване на изпълнително дело в размер на 200 лв. /чл. 10, т. 1 от Наредбата/ и възнаграждение за процесуално представителство, защита и съдействие на страните по изпълнително дело и извършване на действия с цел удовлетворяване на парични вземания, което предвид размера на вземането на взискателя от 1 545 лв. е в размер на 1/2 от възнаграждението, посочено в чл. 7, ал. 2, т. 2 - 7 от Наредбата, т.е. възлиза на сумата от 328, 95 лв. / чл. 10, т. 2 от Наредбата/. От договора за правна защита и съдействие от 24.11.2022 г. се установява, че на адвоката е възложено да извършва както правни действия по образуване на изпълнително производство, така и действия по процесуално представителство по това изпълнително дело, които по своя характер са такива, които имат за цел да бъде постигнато удовлетворяване на паричното вземане. Ето защо и минималният размер на възнаграждението, което се следва на адвоката, е този по чл. 10, т. 1 и т. 2 от Наредбата и възлиза на 654, 50 лв. без ДДС. Предвид изложеното се налага изводът, че в случая в полза на взискателя не може да се присъди адвокатско възнаграждение под 654, 50 лв., която сума е тази на минималното възнаграждение без начислено ДДС върху него и съответно под 785, 40 лв. с ДДС, без значение каква е правната и фактическа сложност на делото и какви и колко процесуални действия е извършил упълномощеният от него адвокат за събиране на присъдените в негова полза суми. Претендираното от взискателя и платено в полза на упълномощения адвокат възнаграждение е по-ниско от тази сума, поради което разноските за неговото заплащане не могат да бъдат намалени в хипотезата на чл. 78, ал. 5 ГПК и следва да бъдат възложени изцяло в тежест на длъжника. Предвид това, че разноските за заплащане на адвокатско възнаграждение, които се възлагат в тежест на длъжника, са изчислени правилно, то правилно е изчислен и размерът на дължимата такса по т. 26 ТТРЗЧСИ, която се определя от размера на цялото паричното вземане, което подлежи на събиране, включително разноските, като от него съгласно изричната разпоредба на тарифата се изключват само авансово платените такси, но не и разноските за адвокатско възнаграждение, направени от взискателя, които длъжникът е длъжен да възмезди. Това прави подадената частна жалба в тази й част неоснователна. В производството пред съда по произнасяне по правилността на акта на съдебния изпълнител, с който е разпределена отговорността за разноски в изпълнителното производство, не се следват разноски за страната, в полза на която то е приключило. В практиката на ВКС се приема, че в производството по чл. 248 ГПК не се дължат разноски на страната, в чиято полза то е приключило. Това е така, тъй като това производство не представлява образувано ново съдебно производство с различен предмет от производството, в което се претендира дължимостта на разноските. Актът, с който съдът се произнася по подадената молба по чл. 248 ГПК, не е от категорията на актовете, предвидени в чл. 81 ГПК, с което се слага край на делото, защото с него съдът не решава материалноправен или процесуалноправен въпрос по конкретното исково производство или въпрос относно извършването на съответно изпълнително действие по образувано изпълнително производство, а само се изменя или допълва вече постановен съдебен акт в частта за разноските при направено от страната искане. С оглед на това и изходът от производството по чл. 248 ГПК не обосновава отговорност за нови разноски като санкция за неоснователно предизвикан правен спор. След като не се дължат разноски в производството по чл. 248 ГПК, няма основание за присъждане на разноски и по делата, образувани при обжалване на постановения в това производство акт. В тази насока е произнасянето на ВКС в определение № 136 от 19.03.2019 г., постановено по ч.т.д. № 2580/2018 г. по описа на ВКС, I т.о., в определение № 387 от 14.08.2019 г., постановено по ч.т.д. № 1669/2019 г. по описа на ВКС, I т.о. и в много други. Предвид изложените мотиви и с оглед характера на настоящото производство, съдът намира, че в него не се дължат разноски за страната, в полза на която то е приключило Така мотивиран съдът