Решение № 664 от 28.9.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 1956/2023 г.

Производството е по реда на глава 21 от НПК. Образувано е по постъпила частна жалба от адв. В. П. – АК-Габрово, повереник на частния тъжител И. В. Ю. срещу определение от 15.02.2023 г. постановено по НЧХД № 702/2023 г. по описа на СРС, 109-ти състав, с което е отменено разпореждането за даване ход на частната тъжба и на основание чл.250 ал.1 т.1 вр. чл.24 ал.5 т.2 от НПК е прекратено производството по делото. В жалбата, подадена от тъжителя, се твърди, че определението е неправилно и незаконосъобразно, постановено при съществени нарушения на материалния и процесуалния закон. Излага се становище, че в производството по чл.250 НПК съда няма право да се произнася по основателността на тъжбата, тъй като това според жалбоподателят е въпрос по същество, по който решаващия орган следва да се произнесе с крайния си съдебен акт. Сочи, че дали описаното в тъжбата представлява престъпление е въпрос по основателността, но не и по допустимостта й. Изброява съдебна практика на СГС в периода 2015 г. – 2019 г. Твърди, че изводите на първостепенния съд за това, че тъжбата не отговаря на изискванията на чл.81 от НПК, не са съобразени с инкриминираните в нея изрази. В заключение се иска отмяна на атакуваното определение и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия от друг състав на СРС. Срещу подадената частна жалба е постъпило възражение от А. Л., с което оспорва изложените в нея доводи срещу атакуваното протоколно определение на СРС. Сочи, че в тъжбата не са описани обстоятелствата на престъпленията, в които се обвинява лицето, срещу което е насочена, както и че всяко твърдение, касаещо рамките на повдигнато обвинение, включително с частната тъжба следва да е точно, ясно и недвусмислено. Моли съдебния акт на първата инстанция да бъде потвърден като правилен и законосъобразен, както и да бъдат присъдени разноските пред двете съдебни инстанции. В съдебно заседание частният тъжител И. Ю. се явява, като заявява, че желае делото да се гледа в отсъствие на повереника му. Пледира за отмяна на определението на районния съд и връщане на делото за произнасяне по същество, както и че изцяло поддържа жалбата по изложените в същата съображения. Процесуалният представител на А. Л. - адв.В.В. САК, намира определението на СРС за правилно и законосъобразно и моли същото да бъде потвърдено, поддържайки становище, че жалбата не отговаря на изискванията на чл.81 от НПК. Претендира и присъждане на направените разноски по делото. А. Л. моли за потвърждаване определението на първата инстанция. Съдът, след като провери изцяло правилността на обжалваното определение, намира за установено следното от фактическа страна: Първоинстанционното производство е образувано на 17.01.2023 г. по тъжба на частния тъжител И. В. Ю. против А. Л. Л.. В тъжбата е отразено, че Л. е наклеветил тъжителя, като на 04.08.2022г. с писмен документ – възражение депозирано по НЧХД № 4651/2022г. по описа на СРС, 8 състав, от страна на лицето, срещу което е насочено обвинението, Л. е разгласил и разпространил позорни обстоятелства относно тъжителя, както и че със същия документ му е приписал извършване на престъпления. С разпореждане от 23.01.2023г. съдията-докладчик е дал ход на тъжбата и е насрочил открито съдебно заседание по НЧХ дело № 702/2023г. по описа на СРС. По делото е постъпило възражение от А. Л., срещу което е насочено обвинението, чрез адв.Д. К. от САК, с което се оспорват правните и фактическите аргументи в депозираната тъжба. В проведеното открито съдебно заседание на 15.02.2023г. по НЧХД № 702/2023г. по описа на СРС, А. Л. и пълномощникът му не се явили, като посочили уважителни причини. Съдията-докладчик не дал ход на делото и с определение от същата дата, предмет на въззивния съдебен контрол, отменил разпореждането си за даване ход на тъжбата и прекратил наказателното производство на основание чл.250, ал.1, т.1 вр. ал.24, ал.5, т.2 от НПК, като приел, че в тъжбата липсват твърдения за обстоятелства, които биха могли да се отнесат към състав на престъпление, доколкото инкриминираните с тъжбата изрази не са конкретизирани по време, място и обстоятелства. Въз основа на изложените факти за съдържанието на тъжбата и движението на делото, съдът намира следното от правна страна: Въззивната жалба е постъпила в законовия срок, подадена е от процесуално легитимирано лице, отговаря на изискванията на чл.320 от НПК, внесена е дължимата държавна такса, но разгледана по същество, същата се явява неоснователна. В наказателните производства от частен характер частната тъжба е процесуалния документ, който, освен че поставя началото на съдебното наказателно производство, е предназначен да определи предмета на делото, а оттам насочеността и обема на усилията, които подсъдимият е принуден да предприеме в своя защита. За да сезира валидно съда, тъжбата съгласно чл.81, ал.1 от НПК, освен, че трябва да бъде писмена и да съдържа данни за подателя и за лицето, срещу което се подава, следва да описва обстоятелствата на престъплението, тоест законодателят е поставил изисквания към формата и съдържанието на частната тъжба, за да бъде същата годна да инициира наказателно производство. Едно от тези императивно поставени изисквания към съдържанието на частната тъжба е същата да съдържа достатъчно данни за твърдяното престъпление, което се преследва по частен ред. За да се приеме, че това законово условие е налице, то частната тъжба следва да съдържа пълно, ясно, конкретно и непротиворечиво фактическо описание на всеки един и на всички съставомерни признаци на конкретното престъпление от частен характер, както от неговата обективна, така и от субективната му страна. Тези изисквания към съдържанието на частната тъжба не са самоцелни, а са породени от процесуалните цел, ефект и значение, които НПК й е придал, в частност на акт, с който се повдига съответно обвинение. Поради това и след като има процесуалното задължение да предаде на съд само обвинения в престъпление и то такова, което се преследва по тъжба на пострадалия, съдията-докладчик е овластен, в зависимост от резултатите от проверката на редовността на тъжбата в частта относно данните на престъплението, да й даде ход или да прекрати наказателното производство по реда на чл. 250, ал. 1, т. 1 вр. чл. 24, ал. 5, т. 2 НПК. Съгласно разпоредбата на чл. 252, ал. 4, изр. първо от НПК съдията- докладчик насрочва образуваното по тъжба на пострадалия производство, когато са налице основанията за разглеждането й в съдебно заседание, като специфично при този вид дела е, че процесуалното качество на подсъдимия възниква едва, след като съдията-докладчик приеме тъжбата за редовна, даде ход на същата и насрочи делото за разглеждане в открито съдебно заседание, каквото първоначално е било и действието на първоинстанционния съдия. Респективно, след като процесуалният документ, с който е сезиран съда, не отговаря на изискванията на чл.81 от НПК, защото в него не е описано по изискващия се от закона начин деяние /деяния/, с което е бил осъществен състав на престъпление от частен характер, съобразно твърденията в него, то районният съд е длъжен да прекрати наказателното производство на основание чл.250, ал.1, т.1 вр. чл.24, ал.5, т.2 вр. чл.81 от НПК. Това е направила първата инстанция, след като в откритото съдебно заседание по НЧХД №702/2023г. по описа на СРС е констатирала, че частната тъжба не отговаря на условията по чл. 81 от НПК, а именно на изискването да съдържа описание на обстоятелствата на престъплението, съдът е отменил разпореждането си за даване ход на тъжбата и на соченото по-горе процесуално основание е прекратил производството по делото. Законодателят изрично е предвидил правомощие на съдията- докладчик да прекрати наказателното производство, в случай че тъжбата не отговаря на изискванията по чл.81, ал.1 от НПК, което от своя страна означава, че съдията-докладчик е длъжен да провери и дали се твърдят обстоятелства на престъпление, съответно каква би била правната квалификация на същото. Настоящият въззивен състав намира, че депозираната тъжба действително не отговаря на изискванията на чл.81, ал.1 от НПК. Независимо от нейния обем, в същата липсва изложение на обстоятелства, въз основа на които обективно да се прецени, че на определени дата, час и място, чрез осъществяването на съответни действия, точно определено лице е осъществило деяние /деяния/, които да изпълват състава на едно или няколко престъпления, чието наказателно преследване се инициира от пострадалия по реда на чл.247, ал.1, т.2 от НПК. Настоящата инстанция изцяло споделя изводите на СРС, досежно наличието на прекратителното основание по чл.250, ал.1, т.1 вр. чл.24, ал.5, т.1 от НПК. Доводите възведени в жалбата и в с.з. от тъжителя налагат, да се обсъди развилата се промяна през годините в процесуалния закон. С ЗИДНПК (ДВ бр. 63 от 04.08.2017 г., в сила от 05.11.2017 г.), е отменено правомощието на съдията-докладчик по чл. 250, ал. 1, т. 2 от НПК да прекрати наказателното производство, когато деянието, описано в обвинителния акт, респ. в тъжбата, не съставлява престъпление. В настоящия казус предметният обхват сочи, че правомощието на съдията-докладчик по чл. 250, ал. 1, т. 1 вр. чл. 24, ал. 5, т. 2 от НПК включва и преценката за това, което се преследва именно по този процесуален ред – по инициатива на пострадалия без участието на прокуратурата. Поради това отмяната на правомощието по чл. 250, ал. 1, т. 2 от НПК, което представляваше процесуална тавтология на част от първо възникналото правомощие по чл. 250, ал. 1, т. 1 вр. чл. 24, ал. 5, т. 2 от НПК, по същество не представлява правна промяна. Съгласно чл. 24, ал. 5, т. 1 от НПК не се образува наказателно производство за престъпление, което се преследва по тъжба на пострадалия, а образуваното се прекратява, когато липсва тъжба. Писмено изявление, наречено тъжба, което не отговаря на изискванията на чл. 81 от НПК да твърди престъпление, което се преследва по този процесуален ред, не представлява тъжба по смисъла на НПК. От 05.11.2017 г, първоначалната компетентност да проверява редовността на тъжбата е предоставена изключително на съдията-докладчик, защото със ЗИДНПК (ДВ бр. 63 от 04.08.2017 г., в сила от 05.11.2017 г.) е отменено правомощието на председателя на съда по чл. 247, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 от НПК да отказва да образува производство по тъжба на пострадалия. С приемането на НПК (Обн. ДВ бр. 86 от 28.10.2005 г., в сила от 29.04.2006 г.) правомощието на председателя на съда (вече по чл. 247, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 от НПК, но със същата редакция като тази по чл. 240, ал. 2 вр. ал. 1, т. 1 от НПК (отм.) продължава да съществува като суверенна компетентност, а съдията-докладчик е имал правомощието по чл. 250, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК да прекратява наказателното производство единствено в случаите на чл. 24, ал. 1, т, 2, 3, 4, 6, 7, 8, 9 и 10 от НПК, както и когато деянието, описано в обвинителния акт, не съставлява престъпление. Казано по друг начин – съдията-докладчик не е могъл да прекратява производството на основанията, посочени в чл. 24, ал. 4 (нова ал. 5), включително поради нередовност на тъжбата. С последващите изменения на чл. 250, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК (ДВ бр. 32 от 2010 г., в сила от 28.05.2010 г.) е въведено правомощие на съдията- докладчик по чл. 250, ал. 1, т. 1 от НПК да прекратява образуваното производство по тъжба на пострадалия и в случаите по чл. 24, ал. 4 от НПК (нова ал. 5), а именно, когато деянието, описано в обвинителния акт или тъжбата, не съставлява престъпление – изрично записано в чл. 250, ал. 1, т. 2 от НПК. При тази нормативна уредба, при действието на процесуалния закон до 05.11.2017 г., е въведен двоен първоначален филтър за редовност на тъжбата – и преди образуването на делото, и след това – в първия стадий на съдията- докладчик. В наказателноправната доктрина и съдебната практика относно съдържанието на правомощието на председателя на съда да отказва да образува наказателни дела от частен характер никога не е имало спор, че извършваната от него проверка не е произволна, а се изразява в именно в оценка на редовността на тъжбата и съответствието й с нормативните изисквания, които не са търпели изменения от въвеждането им – първоначално посочени в чл. 57, ал. 1 НПК (отм.), а в сега действащия НПК – в чл. 81, ал. 1 НПК. Ето защо и развитите аргументи в подадената въззивна жалба се явяват неоснователни. Съгласно последните законодателни изменения с ДВ, бр.48 от 2023 г. съдията-докладчик е оправомощен да извърши преценка дали описаното в тъжбата представлява престъпление и ако приеме противното, има задължението по чл.250, ал.1, т.2 от НПК да прекрати наказателното производство. С оглед съображенията, изложени по-горе, настоящият въззивен съдебен състав приема, че при постановяване на обжалваното определение не са допуснати процесуални нарушения. От друга страна, въззивният съд се солидализира със становището на първата инстанция, че в тъжбата не са изложени в достатъчна степен конкретизирани обстоятелства, които биха предпоставили повдигане на обвинение за извършени престъпления по чл.148 от НК, а именно квалифицирания състав на престъплението по чл.147 от НК. Описаните от частния тъжител обстоятелства в частната жалба страдат от непълноти, които не дават възможност да бъде извършена преценка какво е конкретното деяние, за което е подадена тъжбата. В частната жалба липсват съответните признаци на конкретното вменено с нея извършено деяние, съответно не може да се установи отрицателното въздействие на деянието върху нормалното развитие на обществените отношения, т.е. неговата обществена опасност. Именно заради това и за да се избегне неоправдано използване на наказателна репресия, законодателят е предвидил задължение за частния тъжител да посочи съответните обстоятелства, които следва формално да осъществяват признаците на състава на престъплението, обуславящи престъпността на деянието. Следва да се отбележи, че наказателната репресия е оправдана само тогава, когато тя представлява реакция срещу засягането на обществени интереси по такъв начин, че именно от гледна точка на последните, да е нужно нейното използване. В противен случай, когато отрицателното въздействие на дадена проява върху действителността е непълно, неточно и повърхностно, използването на наказателната репресия на свой ред засяга обществените интереси, а оттук се явява обществено неоправдано и недопустимо. На следващо място, при преценка на тези обстоятелства – дали деянието е съставомерно следва да се имат предвид в съвкупност всички елементи от състава на престъплението, всички особености, характеризиращи извършването на конкретното деяние. За да бъде осъществен съставът на престъплението „клевета“, по смисъла на чл. 147, ал. 1 и сл. от НК, е необходимо, от обективна страна, да бъде установено, че субектът на престъплението е разгласил неистинско позорно обстоятелство за пострадалото физическо лице или му е приписал неизвършено от него престъпление. Първата, алтернативно предвидена, в диспозицията на чл.147, ал.1 от НК, форма на изпълнително деяние на престъплението „клевета“ - разгласяване на позорно обстоятелство за другиго, се осъществява чрез довеждане до знанието на трети лица на твърдения за съществуването на определен факт, свързан с личността на пострадалия – относно негово минало или настоящо поведение, укоримо от гледна точка на господстващия морал, прояви от личния му живот, негови обществени изяви или отрицателни качества, които са, от една страна, неверни, а от друга – характеризират отрицателно личността на пострадалия, като по този начин накърняват доброто му име в обществото. Втората възможна форма на изпълнително деяние, инкриминирана в разпоредбата на чл.147, ал.1 от НК – приписване другиму на извършено престъпление, се осъществява чрез довеждане до знанието на трети лица, от страна на сочения престъпен деец, на твърдения, че пострадалият е извършил конкретно престъпление, което той в действителност не е извършил, т.е. отново е налице отрицателно влияние върху доброто му име. Настоящият съдебен състав изцяло възприема доводите на първата инстанция, че инкриминираните с тъжбата изрази, които са категоризирани от тъжителя като клеветнически, не биха могли да бъдат подведени нито под признака „разгласяване на позорно обстоятелство за другиго“, нито под този „приписване на престъпление“. В този смисъл и изводът, че тъжбата не отговаря на изискванията на чл.81, ал.1 от НПК, се явява правилен, доколкото същата не съдържа твърдения с конкретно съдържание, които описват морално укоримо от страна поведение от страна на тъжителя, респ. водещи до накърняване на доброто му име в обществото, като не може да се приеме и че с инкриминираните изрази му е било приписано извършване на престъпление. С оглед гореизложеното и на основание чл.338 вр. чл.334, т.6 от НПК, Софийски градски съд, X-ти въззивен състав,