Решение № 5069 от 18.11.2024 г. на Софийски районен съд по дело № 9667/2024 г.

Производството е по реда на чл. 72, ал. 4 от Закона за Министерството на вътрешните работи (ЗМВР), вр. чл. 145 и сл. от Административно процесуалния кодекс (АПК). Образувано е по жалба на Абдул Салам Имад срещу Заповед за задържане на лице № ••••••••••••••• г. на полицейски орган в ОСПС СДВР. В жалбата са изложени доводи за незаконосъобразност и неправилност на обжалвания акт, като се оспорват изложените в него основания за издаването му, поради което се иска отмяната му. В съдебно заседание жалбоподателят чрез своя процесуален представител поддържа жалбата и претендира разноски. Ответникът не се явява и не изпраща представител. Съдът, като обсъди становищата на страните и доказателствата по делото прие за установено следното: Със заповед № •••••••••••••••••• г. на П. М. С. – старши полицай в ОСПС СДВР, А. С.И. е задържан на основание чл. 72, ал. 1, т. 4 от ЗМВР, в 11: 50 ч. за срок до 24 часа в помещение за временно задържане на 06 РУ на СДВР. Като фактическо основание за задържането му е посочено установяване на самоличност. Заповедта за задържане е връчена на жалбоподателя, за което свидетелства разписката към заповедта. Жалбата срещу законността на задържането е подадена в срока по чл. 149, ал. 1 АПК от лице с правен интерес, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е основателна. Съгласно чл. 168, ал. 1 АПК в производството по съдебно оспорване на индивидуални административни актове, каквато е заповедта по чл. 72 ЗМВР, съдът преценява законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146 АПК, а именно: дали актът е издаден от компетентен административен орган, в установената форма и при спазване на административнопроизводствените правила по издаването му, правилно ли са приложени съответните материалноправни разпоредби и съобразен ли е актът с целта на закона. С нормата на чл. 72 ЗМВР е регламентирано правомощието на полицейските органи в условията на оперативна самостоятелност да задържат за срок от 24 часа лицата, по отношение на които са налице обстоятелствата на чл. 72, ал. 1, т. 1-7 ЗМВР. Оспорената заповед за задържане е издадена от полицейски орган, който е компетентен административен орган съгласно чл. 72, ал. 1 във вр. чл. 57, ал. 1, видно и от представено от СДВР Удостоверение. Съгласно разпоредбата на чл. 74, ал. 2 ЗМВР задължителните реквизити, които трябва да съдържа заповедта за задържане са: името, длъжността и местоработата на служителя, издал заповедта; фактически и правни основания за задържането; данни, идентифициращи задържаното лице; датата и часът на задържането; ограничаването на правата на лицето по чл. 73 ЗМВР, както и правото му; - да обжалва пред съда законността на задържането; - на адвокатска защита от момента на задържането; - на медицинска помощ; - на телефонно обаждане, с което да съобщи за своето задържане; - да се свърже с консулските власти на съответната държава, в случай че не е български гражданин; - да ползва преводач, в случай че не разбира български език. В случая в оспорената заповед като фактическо основание, което според издалия заповедта орган обосновава прилагането на принудителната административна мярка именно на основание чл. 72, ал. 1, т. 4 от ЗМВР е посочено установяване самоличността на задържаното лице, без описание на предходно негово поведение, довело до необходимостта от установяването й. Разпоредбата на чл. 74, ал. 2, т. 2 ЗМВР изрично изисква към момента на задържането като елемент от съдържанието на заповедта да бъдат посочени фактическите и правните основания за задържането. Това изискване е проявление на установеното в разпоредбата на чл. 5, § 2 ЕКПЧ, която осигурява гаранция всяко арестувано лице да знае защо е лишено от свобода, както и за да му се даде възможност да отрече извършването на престъплението. Посочването им в заповедта представлява излагане на мотиви и обосновава разпоредителната част на акта. При липса на мотиви, съдът не може да упражни контрол за законосъобразност върху обжалвания административен акт и същият подлежи на отмяна като незаконосъобразен по смисъла на чл. 146, т. 2 АПК, като издаден в нарушение на чл. 74, ал. 2, т. 2 от ЗМВР. При осъществяване на съдебния контрол за законосъобразност, преценката на решаващия съд е свързана именно с изследване на въпроса, доколко са налице посочените в оспорения административен акт фактически основания за издаване и доколко могат да се свържат с посочените от издателя правни норми. Съгласно трайната съдебна практика, основаваща се на ТР № 16/1975 на ОСГК, мотивите за издаване на административния акт могат да бъдат изложени и отделно от самия акт и да се съдържат и в други документи от административната преписка – докладни, АУАН, нарочно съставени мотиви или други писмени доказателства. В случая единствените документи, относоми към задържането са извършен непосредствено след това обиск на жалбоподателя. Задържането под стража на основание чл. 72, ал. 1, т. 4 ЗМВР за срок не по- дълъг от 24 часа представлява по смисъла на чл. 22 ЗАНН принудителна административна мярка, която има за цел да съдейства за установяване самоличността на задържаното лице, при невъзможност да се установи самоличността му в случаите и по начините, посочени в чл. 70 ЗМВР. В разпоредбата на чл. 70 ЗМВР са посочени хипотезите, при които полицейските органи могат да извършват проверки за установяване самоличността на лице: 1. за което има данни, че е извършило престъпление или друго нарушение на обществения ред; 2. когато това е необходимо за разкриване или разследване на престъпления и при образувано административнонаказателно производство; 3. при осъществяване на контрол по редовността на документите за самоличност и пребиваване в страната; 4. на контролен пункт, организиран от полицейските органи; 5. по искане на друг държавен орган за оказване на съдействие при условия и по ред, предвидени в закон. Систематичното тълкуване на разпоредбите на чл. 70 и чл. 72, ал. 1, т. 4 ЗМВР води до извод, че задържането на лицето е допустимо при наличие на някоя от хипотезите по чл. 70, ал. 1 ЗМВР и ако самоличността на лицето не може да бъде установена по предвидените начини в чл. 70, ал. 2 ЗМВР - чрез представяне на документ за самоличност на лицето, сведения на граждани с установена самоличност, които познават лицето, или по друг начин, годен за събиране на достоверни данни. В настоящия случай от ответната страна не са ангажирани доказателства, а и в заповедта липсват фактически твърдения задържането на жалбоподателя да се е осъществило при наличие на някоя от хипотезите на чл. 70, ал. 1 ЗМВР, като липсва описание на каквото и да е поведение на жалбоподателя, предшестващо задържането му или на предприети от полицейските органи действия във връзка с някои от посочените в чл. 70, ал.1 от ЗМВР обстоятелства. Всяка Заповед за задържане като ПАМ налага определени неблагоприятни последици на адресата и следва да се прилага по изключение и при отчитане целите на закона. Правомощията на органите на МВР се упражняват при съблюдаване на принципа на чл. 6, ал. 2 от АПК за съразмерност, т. е. административният акт и неговото изпълнение да не засягат права и законни интереси в по-голяма степен от необходимото за целта, за която актът би следвало да се издава. Въпреки предоставената от закона възможност да действа при условията на оперативна самостоятелност, в случая не се установи административният орган да е издал оспорената заповед при наличие на предвидените в закона предпоставки за това, респективно същият не е приложил правилно материалния закон. По изложените съображения оспорената заповед следва да бъде отменена като незаконосъобразна на основание чл. 146, т. 5 от АПК. Така мотивиран, на основание чл. 172 от АПК, съдът