Решение № 358 от 9.6.2023 г. на Апелативен съд - София по дело № 818/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 260410 от 15.06.2022 г. по т. д. № 1298/ 2020 г. на Софийския градски съд, търговско отделение, VІ - 5 състав са отхвърлени като неоснователни исковете с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, предявени от „Контакт - ФТ“ ЕООД - гр. Варна, Р. Й. Х. и К. Н. Х., двете от гр. •••, срещу „Ренус България“ ООД - гр. София за признаване за установено, че: 1) в полза на ответника не съществува ипотечно право по отношение на имотите - обект на договорната ипотека в нотариален акт № 161, т. Х, дело № 10305/ 2007 г., вх. рег. № 13 869 от 23.05.2007 г. на Службата по вписванията при Софийския районен съд, поради новиране на договора за кредитна линия в щатски долари № 812/18.05.2007 г. и липсата на съгласие на ипотекарните длъжници за обезпечаване на това новирано вземане; 2) не е налице валидно учредено в полза на ответника ипотечно право въз основа на същия договор поради липса на форма, евентуално липса на съгласие за учредяването му в полза на цесионера по договора за прехвърляне на вземането по договора за кредитна линия от 14.06.2011 г.; 3) ипотечното право въз основа на посочения договор за ипотека не съществува поради погасяването на обезпеченото вземане чрез плащане.

Срещу решението са подадени две въззивни жалби: от „Контакт - ФТ“ ЕООД - гр. Варна и от Р. Й. Х. и К. Н. Х., двете от гр. •••, с напълно идентично съдържание, в които се твърди, че е неправилно поради неправилно прилагане на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.

Мотивите на решението били изключително кратки по обем и повърхностни по съдържание, не били обсъдени дори с едно изречение подробните доводи на ищцовата страна. Освен това фактическата обстановка на спора била представена погрешно, от което ставало ясно, че съдът е изградил крайните си изводи върху погрешно възприети факти. В обстоятелствената част на жалбите подробно са изложени фактите, които според въззивниците са били доказани в първоинстанционното производството, както и правните аргументи, които обосновават основателността на предявените искове.

Молбата е решението да бъде отменено и да бъде постановено друго решение, с което исковите претенции да бъдат уважени.

Ответникът по въззивните жалби „Ренус България“ ООД - гр. София в писмения отговор ги оспорва като неоснователни по следните съображения.

От заключението на експертизата се установило извършването на десетки идентични операции в срока на договора за кредитна линия, преди настъпване на крайния срок за издължаване, като нито една от тях не представлявала окончателно погасяване на задължението. Продължаването на срока на договора не променяло правоотношението между страните - кредитополучателят имал право да усвоява и погасява суми до размера на същия лимит, но за нов период, а запазването на ипотеката чрез продължаването на действието на договора за кредит, преди да е изтекъл неговия срок, не противоречало на акцесорния й характер, доколкото задължението оставало същото.

В случая нямало новиране на задължението - анексите към договора предвиждали само промяна в срока за усвояване и изплащане на сумите, но не и на общия размер на дълга. Неоснователно било и твърдението за недействителност на ипотеката, тъй като били налице всички реквизити по чл. 167, ал. 2 от ЗЗД. Твърдението, че ипотеката не обезпечава вземането на кредитора, тъй като имало промяна в параметрите на договора за кредитна линия противоречало на чл. 174 от ЗЗД.

Молбата към съда е решението да бъде потвърдено.

Софийският апелативен съд, търговско отделение, шести състав съобрази следното.

• 3 - Първоинстанционното производство е образувано по искова молба, в която „Контакт - ФТ“ ЕООД - гр. Варна, Р. Й. Х. и К. Н. Х., двете от гр. •••, твърдели че с договор за кредитна линия № 812/18.05.2007 г. „Инвестбанк“ АД предоставило на „Вортекс шипинг“ ООД - гр. Варна (след 10.07.2012 г. „Ренус Порт Логистикс“ ООД) сумата $ 600 000 с краен срок на издължаване 26.05.2008г. Вземането на банката било обезпечено с учредяването в нейна полза на ипотека върху: апартамент в гр. „•••, ул. „•••“ № •••, вх.•••, ет.•••, ап. № ••• с площ от 96 кв.м. - собственост на Р. Й. Х. и К. Н. Х. и офис в гр. „•••, ул. „•••“ № 20, на партерния етаж, офис № 1 с площ от 99.44 кв.м. - собственост на „Контакт - ФТ“ ЕООД. С последващи анекси крайния срок на издължаване бил продължен до 26.11.2010 г. Поради непогасяването на задълженията на кредитополучателя банката се снабдила с изпълнителен лист, по който било образувано изпълнително дело, впоследствие прекратено. С договор за цесия от 14.06.2011 г. банката прехвърлила вземането си по договора за кредитна линия на „Ренус България“ ООД. По молбата на цесионера било образувано ново изпълнително дело, по което било насочено принудително изпълнение към ипотекираните имоти. Въпреки молбата на ипотекарните длъжници за заличаване на ипотеката, кредиторът вписал на 21.04.2017 г. подновяването й.

При така изложените факти в становище от 14.02.2020 г. ищците конкретизирали искането си към съда по следния начин: да бъде признато за установено по отношение на ответника, че: в негова полза не съществува ипотечно право по отношение на имотите - обект на договорната ипотека, поради новиране на договора за кредитна линия и липсата на съгласие на ипотекарните длъжници за обезпечаване на тази новация (нов договор); не е налице валидно учредено в негова полза ипотечно право поради липса на форма, евентуално липса на съгласие. В условията на евентуалност да бъде признато, че ипотечното право не съществува поради погасяването на обезпеченото вземане чрез плащане.

В писмения отговор ответникът „Ренус България“ ООД - гр. София оспорил исковете. Изтъкнал, че ищците са били наясно с клаузата в договора за ипотека, според която срока за издължаване на кредита се удължава за нови 12 месеца след решение на съответния компетентен орган на кредитодателя. Според последователната съдебна практика продължаването на срока за издължаване, както и друго преструктуриране на задължението по договора не представлявало обективна новация по смисъла на чл. 107 от ЗЗД. Предвид спецификата на договора за кредитна линия задължението на длъжника не било погасено чрез плащане.

Молбата към съда била да отхвърли исковете като неоснователни.

В изпълнение на правомощията си по чл. 269 от ГПК настоящият състав на въззивната инстанция съобрази следното.

Въззивните жалби са процесуално допустими - подадени са в установения процесуален срок от надлежни страни в процеса, които имат правен интерес от обжалването на подлежащ на въззивен контрол валиден и допустим съдебен акт.

Установената от доказателства фактическа обстановка на спора е следната.

С договор за кредитна линия № 812/ 18.05.2007 г. „Инвестбанк“ АД предоставило на „Вортекс шипинг“ ООД - гр. Варна сумата $ 600 000 с краен срок на издължаване 26.05.2008 г. С нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот № 170 от 23.05.2007 г., т. ІІ, вх. рег. 4723, нот.д. № 334/ 2007 г. на нотариуса П. С. за обезпечаване на вземането на банката по договора за кредитна линия: 1) Р. Й. Х. и К. Н. Х., двете от гр. •••, учредили в нейна полза първа по ред ипотека върху апартамент в гр. •••, ул. „•••“ № •••, вх.•••, ет.•••, ап. № ••• с площ от 96 кв.м., състоящ се от входно антре, две стаи, хол, дневна с кухненски бокс, изолационно антре, тоалет, баня и два балкона, ведно с принадлежащото му избено помещение с площ от 12 кв.м.; 2) „Контакт - ФТ“ ЕООД - гр. Варна учредило в нейна полза втора по ред ипотека върху недвижим имот в гр. Варна, ул. „Братя Миладинови“ № 20, представляващ офис с кафе за нуждите на офиса на партерния етаж, със застроена площ от 99.44 кв.м., заедно с 4.4774 % ид.части от общите части на сградата и от правото на строеж върху дворното място.

С последващи анекси към договора за кредитна линия крайният срок на издължаване бил променен, както следва: с анекс № 1 от 26.03.2008 г.- до 15.05.2008 г.; с анекс № 2 от 15.05.2008 г.- до 26.05.2009 г.; с анекс № 3 от 24.04.2009 г. - до 26.11.2010 г. С вписване от 19.11.2009 г. в търговския регистър била вписана промяна в наименованието на кредитополучателя от „Вортекс шипинг“ ООД на „Ренус Вортекс“ ООД, а с вписване от 10.07.2012 г. била вписана нова промяна в наименованието - от „Ренус Вортекс“ ООД на „Ренус Порт Логистикс“ ООД.

С договор за цесия от 14.06.2011 г. „Инвестбанк“ АД прехвърлило изцяло на „Ренус България“ ООД своите парични вземания към „Ренус Вортекс“ ООД в общ размер $ 606 732.99, в това число: $ 570 785.83 - 5 - главница и $ 35 947.16 законна лихва от 8.11.2010 г. до 13.06.2011 г., произтичащи от договор за кредитна линия № 812/ 18.05.2007 г., ведно с всички привилегии, обезпечения и принадлежности на вземането, включително и учредените в полза на цедента ипотеки, за сумата $ 606 732.99, която цесионерът се задължил да плати в деня на подписването на договора.

С молба вх. рег. № 27349/ 23.11.2011 г. на Службата по вписванията-гр. Варна „Ренус България“ ООД заявило за вписване на основание чл. 171 от ЗЗД, вр. с чл. 17, ал. 1, б „а“ от Правилника за вписванията договора за цесия от 14.06.2011 г. и анекса от 16.11.2011 г. към него.

С отбелязване от 21.04.2017 г., № 215, т. VІІ, вх.рег. № 9418 на Службата по вписванията - гр. Варна на основание чл. 18 от Правилника за вписванията било вписано подновяване на ипотеките, учредени с нотариален акт № 170 от 23.05.2007 г., т. ІІ, вх. рег. 4723, нот.д. № 334/ 2007 г. на нотариуса П. С., за срок от 10 години, считано от датата на вписването на молбата.

След обсъждането на установените от доказателствата факти и доводите на страните, и в отговор на конкретните оплаквания в жалбата съдът приема следното.

В условията на обективно съединяване са предявени отрицателни установителни искове за отричане на съществуване на обезпечение в полза на ответника, дадено с учредените от ищците договорни ипотеки върху собствените им недвижими имоти, на три различни основания.

Ответник е търговско дружество, придобило вземането на кредитодателя по силата на договор за цесия, чиято валидност, както и размера на задължението на кредитополучателя - длъжник към деня на прехвърлянето на вземането, ищците не оспорват.

Първият иск е с правно основание чл. 124, ал.1 от ГПК, вр. с чл. 107, пр.2 от ЗЗД и чл. 99 от ЗЗД. Според твърденията на ищците, по силата на анексите към договора за кредитна линия задължението на кредитополучателя е било новирано, но ипотекарните длъжници не били дали своето съгласие за обезпечаване на нововъзникналото вземане на банката, поради което обезпеченията на старото задължение не са се запазили за новото задължение. Новирането на задължението е обосновано с последващите изменения на съществени, според ищците, условия на договора - кредитния лимит и срока за издължаване.

Първоначалният договор по правната си природа е договор за паричен заем (банков кредит), с който се предоставят на длъжника парични средства в размер на $ 600 000 при условията на усвояване и съответно погасяване на задължението за срок до една година - до 26.05.2008 г. и допълнителни уговорки, включително и за обезпечаване на задължението с ипотека върху имотите на ищците. С последващите анекси страните по договора за кредит са се споразумели да отпадне клаузата относно крайния срок за издължаване и са предоговорили условията за предоставяне и ползване на кредита. Във всеки един от анексите е изрично отбелязано, че всички останали условия по договора за кредитна линия № 812/ 18.05.2007 г. остават непроменени.

Съгласно задължителната практика по приложението на чл.107 от ЗЗД отсрочването, разсрочването или друго преструктуриране на задължение по договор за банков кредит в рамките на общия размер на дълга, което не е съпроводено с ясно изразена воля на страните за погасяване на породените от договора задължения и за поемане в замяна на тях на ново задължение, различно по основание или предмет, не представлява обективна новация по смисъла на цитираната разпоредба. (Решение № 175 от 25.02.2016 г. по т.д. № 2602/2014 г. на ВКС, ІІ т.о.) В случая анексите имат за предмет предоставяне на парични средства в размер на $ 600 000, какъвто е предмета и на първоначалния договор, и се основават на договор за паричен заем (банков кредит) с единствена разлика в елементи, които не променят предмета на дължимата престация и правното основание, на което последната се дължи. Страните изрично са се споразумели, че останалите уговорки запазват действието си без изменение и допълнение, т.е. изразената по анексите воля е за запазване на действието и на обезпечението под формата на ипотека, учредена в полза на банката върху собствените на ищците недвижими имоти.

От изложените съждения произтича категоричния извод за липса на изразена от страните воля за погасяване на породените от договора задължения и за поемане в замяна на тях на ново задължение, различно по основание или предмет, което да дава основание да се приеме, че е налице обективна новация по смисъла на чл.107 от ЗЗД като основание за отпадане на задължението на ищците, възникнало в полза на банката по силата на сключения между страните в спора договор за ипотека.

Следователно доводите на въззивниците, че ипотечното право на кредитора е било погасено поради липсата на изрично изразенотото им съгласие да обезпечат нововъзникнало по силата на обективна новация задължение, са неоснователни, което обуславя неоснователност и на първия от обективно съединените искове.

Правната квалификация на втория установителен иск е по чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. с 167, ал. 1 от ЗЗД и чл. 99 от ЗЗД. Искането да бъде - 7 - установено, че в полза на ипотекарния кредитор не съществува обезпечение, дадено с учредените от ищците ипотеки върху собствените им недвижими имоти, за вземанията, възникнали след 25.05.2008 г., е обосновано с твърденията, че не е било спазено изискването за форма, тъй като за да има действие ипотеката по отношение на ипотекарните длъжници за усвоените след тази дата суми и за продължения срок на издължаване на кредита, е трябвало да бъде съставен нотариален акт за изменение на нотариалния акт за учредяване на договорна ипотека, а това не е било сторено.

Съгласно разпоредбата на чл. 174, пр.1 от ЗЗД ипотеката обезпечава вземането независимо от промените, които са станали в него, но само до размера на сумата, за която е извършено вписването. В практиката на касационната инстанция е възприето, че падежът на задължението е сред посочените в чл. 167 от ЗЗД задължителни елементи на договора за ипотека и като условие от съществено значение задължително следва да се договори с договор за изменение на договора за учредяване на ипотека, който също подлежи на вписване. ( Определение № 626 от 5.12.2012 г. по ч. гр. д. № 578/ 2012 г. на ВКС, І гр.о.) По реда на чл.274, ал.3 от ГПК е формирана и съдебна практика, според която нотариален акт за изменение на нотариален акт за учредяване на договорна ипотека само по отношение размера на лихвата не подлежи на отбелязване по чл.17, ал.1 от Правилника за вписванията, във връзка с чл.171 от ЗЗД, но може да бъде вписан като допълнителна ипотека за разликата между първоначално вписаната сума и увеличения размер на лихвата по реда на чл.15 от Правилника за вписванията. (определение № 417 от 4.08.2017 г. по ч.т.д. № 771/ 2017 г. на ВКС, І т.о.) В конкретния случай в анекс № 2 от 15.05.2008 г. са предвидени нови условия за усвояване на сумите по кредита при намаляващи лимити, както следва: до 25.03.2009 г. - $ 600 000, до 25.04.2009 г. - $ 400 000, до 25.05.2009 г. - $ 200 000. Крайният срок на издължаване на сумите по кредита е продължен до 26.05.2009 г. при следния погасителен план: до 26.03.2009г.- $ 200 000, до 26.04.2009 г.- $ 200 000, до 25.05.2009 г.- $ 200 000.

В анекс № 3 от 24.04.2009 г. са предвидени нови условия за усвояване на сумите по кредита при намаляващи лимити, както следва: до 25.09.2010 г. - $ 600 000, до 25.10.2010 г. - $ 400 000, до 25.11.2010 г. - $ 200 000. Крайният срок на издължаване на сумите по кредита е продължен до 26.11.2010 г. при следния погасителен план: до 26.09.2010г.- $ 200 000, до 26.10.2010 г.- $ 200 000, до 26.11.2010 г.- $ 200 000. Променен е размера на договорната лихва - тримесечен Libor за щатски долар + 9.3 пункта надбавка, но не по- малко от 10.5 % общо.

С оглед спецификата на договора за кредитна линия, която се изразява в предоставянето на кредитополучателя на определена парична сума, която трябва да бъде усвоена по установения в договора начин и възстановена на кредитора в деня на падежа, след който е недопустимо ново усвояване на суми, приетите в анексите изменения практически игнорират тази забрана - те регламентират възможността кредитополучателят да продължи да усвоява суми в рамките на кредитен лимит в същия размер за нов едногодишен период. В отношенията между страните в кредитното правоотношение тези уговорки не влизат в противоречие с разпоредбите на чл. 9 и чл.22а, ал. 2 от ЗЗД, които определят рамките на свободата на договаряне. Въпросните изменения в своята цялост обаче, очевидно утежняват положението на лицата, които са дали обезпеченията - падежът на задължението се измества напред във времето с две години и половина, за който период върху усвоените суми по главницата се калкулират задължения за договорни лихви, а отделно от това и размера на договорната лихва за периода от 25.05.2009 г. до 25.11.2010 г. се увеличава с половин процент.

Както беше вече отбелязано ипотекарните длъжници отговарят само до размера на сумата, за която е извършено вписването, като всички изменения на обезпеченото чрез учредяването на ипотека облигационно правоотношение, които водят до увеличаване на дълга, са им непротивопоставими. Този извод следва от характера на новото съглашение, с което се изменя обезпеченото задължение - този нов договор поражда единствено относителни правоотношения, поради което по аргумент от чл. 21, ал. 1, предл. 1, вр. с чл. 22а, ал. 2 от ЗЗД не обвързва ипотекарните длъжници. Следователно, при изменения в съдържанието на договора, утежняващи отговорността на длъжника, отговорността на ипотекарните длъжници не може да отпадне изобщо, а остава в обема, в който е уговорена при сключване на договора за учредяване на ипотека.

За да имат действие по отношение на ипотекарните длъжници, в съответствие с цитираната по - горе съдебна практика, въпросните изменения (на условията за усвояване на сумите при намаляващи лимити, на срока за издължаване на кредита, на увеличения размер на договорната лихва) следва да бъдат предмет на сключен между страните по кредитното правоотношение и правните субекти, които са учредили обезпеченията, договор за изменение на договора за учредяване на ипотека от 23.05.2007г., който да бъде вписан по реда на чл.15 от Правилника за вписванията. Такъв договор не е бил сключен във формата, предвидена в чл. 167, ал.1 от ЗЗД, поради което в полза на ипотекарния кредитор не е - 9 - възникнало ипотечно право за задълженията, които са възникнали след датата на определения в чл. 23, ал.1 от договора за кредитна линия от 21.05.2007 г. падеж - 26.05.2008 г. и затова ипотекарните длъжници не следва да отговарят за тези задължения.

Тук е мястото да се изтъкне несъстоятелността на възражението на ответника, че удължаването на срока за погасяване на задължението представлявало „възможност, с която ипотекарните длъжници са били наясно и с която изрично са се съгласили при учредяването на договорната ипотека“. В съответствие с разпоредбата на чл. 167, ал. 2 от ЗЗД в съдържанието на т.1 на нотариалния акт за учредяване на ипотека са били включени съществените условия на договора за кредитна линия, като задължително изискване за валидността на сделката. Предвидената в чл. 23, ал. 2 на договора за кредитна линия възможност за продължаване на срока на договора за нов едногодишен период при наличието на определение условия, е несъществена уговорка, за която страните са се съгласили, но по аргумент от чл. 21, ал. 1, предл. 1, вр. с чл. 22а, ал. 2 от ЗЗД тя не обвързва ипотекарните длъжници. За да има действие по отношение на тях е нужно изрично волеизявление, че ако така уговореното условие се сбъдне, те се съгласяват обезпечението, което са дали, да е в сила и за продължения срок на договора. Такова изявление в договора за учредяване на ипотека няма, което означава, че няма и съгласие за обвързването на ипотекарните длъжници с отговорността да гарантират задължението след изтичането на срока на договора - 26.05.2008 г. Третият иск е с правно основание чл. 124, ал.1 от ГПК, вр. с чл. 150, ал. 1 от ЗЗД и чл. 99 от ЗЗД с искане да се приеме за установено, че ипотеката, учредена с нотариален акт № 170 от 23.05.2007 г., е погасена чрез извършено плащане и следва да бъде заличена при условията на чл. 179, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД.

Искането към съда е основано на твърдението, че представеното по делото писмено доказателство - преводно нареждане с реф. № К24131/ 20.10.2008 г. (т.І, л.28) установява погасяване на пълния размер на задължението на кредитополучателя В изложението до тук беше изтъкнато, че при конкретната фактическа обстановка на спора отговорността на ипотекарните длъжници не е отпаднала изобщо, а е останала в обема, в който е била уговорена при сключване на договора за учредяване на ипотека. Това означава, че при погасяване от кредитополучателя на сумите, които съставляват общия размер на задължението към 26.05.2008 г., ще отпадне и учреденото в полза на кредитора обезпечение.

Според заключението на счетоводната експертиза, изготвено от вещото лице В. П., от проверката в счетоводството на „Инвестбанк“ АД се установило, че с преводно нареждане с реф. № К24131/ 20.10.2008 г. на стойност $ 599 809.68 е било извършено погасяване на задължение по овърдрафт кредит от сметка с IBAN ••• с титуляр „Вортекс шипинг“ ООД. В таблицата, в която е отразено движението на парични суми по разплащателната сметка през 2008 г. ( л.4 от заключението), в дебита на сметката е посочена сумата $ 599 809.68, постъпила на 20.10.2008 г. В допълнителното заключение на експертизата (л. 6 - 9) е изчислен размера на непогасените и погасените към 25.05.2008 г. задължения, при спазване на поставеното в задачата изискване след тази дата към главницата да не се записват нови суми, а постъпилите плащания за погасяване на кредита да се отчитат единствено за погасяването на натрупаните към тази дата главница, лихви и такси. Отговорът е следният: редовната (възнаградителна) лихва в размер на $ 53 418.68 и неустойка в размер на $ 9.90 са изцяло погасени, а лихва за забава и такси не са били начислени; усвоената главница е в общ размер $ 1 068 530.45, като погасения размер е $ 537 613.95, а непогасеният - $ 530 916.50. В случай, че с внесените след 25.05.2008 г. суми в общ размер $ 1 303 630.50, се погаси задължението за главница $ 530 916.50, задълженията към 25.05.2008 г. ще бъдат напълно погасени.

Несъмнено сумата $ 599 809.68 е включена в общия размер на внесените след 25.05.2008 г. суми - $ 1 303 630.50, поради което неоспорените от страните констатации на експерта дават основание да се приеме, че с извършеното на 20.10.2008 г. плащане задължението на кредитополучателя в съществуващия към 25.05.2008 г. размер, е било изцяло погасено.

В съответствие с изложеното съдът приема, че към деня на предявяването на иска всички дължими към 25.05.2008 г. суми по договора от 21.05.2007 г., са били платени от кредитополучателя, като по силата на това плащане учредените от ищците ипотеки са били погасени и следва да бъде заличена при условията на чл. 179, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД.

Обжалваното решение следва да бъде потвърдено в частта, с която искът с правно основание чл. 124, ал.1 от ГПК, вр. с чл. 107, пр. 2 от ЗЗД и чл. 99 от ЗЗД е отхвърлен като неоснователен; в частта, с която са отхвърлени иска с правно основание по чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. с 167, ал. 1 от ЗЗД и чл. 99 от ЗЗД и иска с правно основание чл. 124, ал.1 от ГПК, вр. с чл. 150, ал. 1 от ЗЗД и чл. 99 от ЗЗД за признаване за установено, че - 11 - ипотеката, учредена с нотариален акт № 170 от 23.05.2007 г., е погасена чрез извършено плащане решението да бъде отменено като бъде постановено ново решение, с което: 1) да се признае за установено по отношение на ответника, че в негова полза не съществува ипотечно право за вземания, които са възникнали след 25.05.2008 г. и 2) да се признае за установено по отношение на ответника, че ипотеката, учредена с нотариален акт № 170 от 23.05.2007 г., е погасена чрез извършено плащане, като бъде постановено заличаването на договорната ипотека на основание чл. 179, ал.1, пр. 2 от ЗЗД.

При този изход на спора отговорността за заплащането на разноските следва да бъде разпределена между страните съразмерно на уважената/ отхвърлената част на исковите претенции.

В първоинстанционното производство ищецът „Контакт - ФТ“ ЕООД при дължима държавна такса в размер 2 263 лева е заплатил 2 511 лева, а ищцата Р. Й. Х. е заплатила сумата 4 450 лева, в това число: 350 лева за счетоводната експертиза, 100 лева държавна такса и 4 000 лева адвокатско възнаграждение. Съразмерно на уважената част от исковите претенции - два от трите обективно съединени иска, ответникът следва да бъде осъден да заплати, както следва: на „Контакт - ФТ“ ЕООД сумата 1 509 лева, а на Р. Й. Х. - 2 967 лева.

Във въззивното производство въззивникът „Контакт - ФТ“ ЕООД е заплатил сумата 7 256 лева, в това число: 1 256 лева държавна такса и 6000 лева адвокатско възнаграждение, а въззивниците Р. Й. Х. и К. Н. Х. - по 394 лева всяка една. Съразмерно на уважената част от въззивните жалби „Ренус България“ ООД следва да заплати на „Контакт - ФТ“ ЕООД сумата 4 837 лева, а на Р. Й. Х. и К. Н. Х. - по 262 лева на всяка една. Ответникът по въззивните жалби „Ренус България“ ООД е заплатил адвокатско възнаграждение в размер на 9 840 лева и съразмерно на отхвърлената част от въззивните жалби му се дължи сумата 3 280 лева.

По изложените съображения Софийският апелативен съд, търговско отделение, шести състав