Решение № 469 от 23.1.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 14160/2023 г.

Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По въпросите относно правилността той е ограничен от посоченото в жалбата, като следи служебно за правилното приложение на императивна правна норма, както и за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на ненавършилите пълнолетие деца /ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г., на ВКС, ОСГТК/.

Предмет на въззивна проверка е решението на районния съд в неговата цялост.

В случая постановеното от районния съд решение е валидно.

Предявен е главен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, като основателността му е предпоставена от това по делото ищецът да установи при условията на пълно и главно доказване следните правопораждащи факти: 1) възникване на валиден договор за изработка с посоченото в исковата молба съдържание; 2) заплащане на авансово предвидената сума; 3) отпадане на правното основание – разваляне на договора за изработка.

При установяване на тези обстоятелства в тежест на ответниците е да докажат, че съществува основание за задържане на платената сума. По заявеното възражение за прихващане ответниците следва да докажат фактите, пораждащи насрещните им изискуеми вземания в размер на 5144 лв. с ДДС и 1836 лв. с ДДС.

Въззивният съд намира, че дадената от районния съд правна квалификация на евентуалния иск за връщане на надплатената сума по договора за изработка след приспадане на полезната стойност на доставеното е неправилна, като приема, че искът е с правно основание чл. 265, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. До този извод съдът достига, като тълкува изявлението на ищеца в обстоятелствената част на исковата молба: „Ако не са налице основанията за реституция по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, като едновременно с това поради забавата изпълнението на поръчката не е станало безполезно за „Ф.Т.В.“ ЕООД и за извършената част от работата по същия договор се дължи възнаграждение на ответниците, следва да бъде установен размерът на дължимото възнаграждение за доставеното оборудване, което подлежи на поправка, след което на основание чл. 265, ал. 1 ЗЗД този размер бъде намален с необходимите разходи за отстраняване на констатираните недостатъци, което според исковата молба формира дължимо възнаграждение в размер на 3640 лв., при което за „Ф.Т.В.“ ЕООД се поражда правен интерес от предявяване на евентуален иск ответниците солидарно да заплатят на ищеца сумата от 12 000 лв., представляваща недължимо платена (надплатена) сума по прекратения договор за изработка и монтаж на оборудване на магазин за мъжки дрехи по поръчка на ищеца“. По същия начин по-долу в исковата молба е формулиран и петитумът на евентуалния иск. Тълкувайки изявлението, въззивният съд намира, че в условията на евентуалност, в случай че съдът приеме, че договорът не е развален, ищецът търси намаляване на възнаграждението и връщане на надплатената сума по процесния договор, съобразена с разходите за отстраняване на недостатъците, които се претендират да са налични. Използваното от ищеца въззивник „по прекратения договор за изработка…“ въззивният съд отдава на непрецизност, доколкото основната теза на ищеца се състои именно в аргументиране на осъществено разваляне на процесния договор.

При така направеното уточнение следва да се посочи, че първоинстанционният съд правилно е разпределил доказателствената тежест, тъй като фактите, подлежащи на доказване, остават същите, каквито са указани от районния съд в определението по чл. 140 ГПК, а именно: 1) наличие на валиден договор за изработка с посоченото в исковата молба съдържание; 2) заплащане на авансово определената сума; 3) неточно изпълнение от страна на ответника – наличие на недостатъци; 4) стойност на частично доставеното, монтирано и полезно за ищеца оборудване.

По другия евентуален иск с правно основание чл. 42, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже, че процесната сделка е сключена от ответника Б. от името на ответните дружества. При установяване на тези факти в тежест на ответника е да докаже, че дружествата са потвърдили извършените действия или че е била валидно учредена представителна власт.

По главния иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД:

Решението в тази част е допустимо и правилно.

Първоинстанционният съд правилно е приел, че между „Ф.Т.В.” ЕООД, от една страна (възложител), и „М А К. 05“ ЕООД и „К.М.“ ЕООД, от друга (изпълнители), е налице правоотношение, породено от договор за изработка. Аргументите за това са следните:

По делото се установява, че А. Б. не е имал пълномощно да представлява нито „М А К. 05“ ЕООД, нито „К.М.“ ЕООД, но последните не са възразили срещу извършените от Б. действия незабавно след узнаване за сделката, поради което ответните дружества на основание чл. 301 ТЗ са обвързани от процесния договор за изработка. Този извод се потвърждава от обясненията на управителя на „М А К. 05“ ЕООД А.У., който изрично посочва, че Б. не е имал пълномощно да представлява управляваното от Узунов дружество, но са имали практика Б. да изпраща оферти, които да бъдат изпълнявани самостоятелно или чрез подизпълнители. Потвърждава се и от посоченото от М. Б.а, пълномощник на „К.М.“ ЕООД, че във връзка с търговските отношения с „М А К. 05” ЕООД „К.М.“ ЕООД е станало страна по договора за изработка.

Съгласно чл. 13, ал. 1 ЗЗД предложителят е обвързан от предложението до изтичането на срока, който е определен в него или е обикновено нужен според обстоятелствата за пристигане на приемането. Предложението следва да изразява волята на предложителя да бъде обвързан от договора – animus contrahendae obligationis, и да съдържа всички съществени елементи на бъдещия договор, така че да може да се сключи при наличието на простото „да“ от приемащата страна.

Безспорно изпратените на 15.01.2020 г. и на 23.01.2020 г. оферти – първоначална и коригирана – представляват предложение по смисъла на ЗЗД. Не се спори, че предложителят е лицето А. Б., действащ от името на „М А К. 05“ ЕООД. Офертата от 23.01.2020 г. съдържа съществените и несъществените елементи на договора за изработка – подробно описание (размери и цена без ДДС) в 15 точки на артикулите, които следва да бъдат изработени и доставени на възложителя; обща стойност на офертата – 17 230 лв. без ДДС; авансово плащане в размер на 80 % или 13 784 лв. при заявка на поръчката и остатъчно плащане в размер на 20 % или 3446 лв. при доставка на поръчката; срок за изпълнение на работата – 22 дена от датата на аванса; автор на волеизявлението – А. Б., и е възможно да бъде приета само с едно просто „да“ от насрещната страна.

Предложението от 23.01.2020 г. няма срок на приемане и е отправено до неприсъстващ, поради което същото губи силата си след изтичане на толкова време, колкото е обикновено нужно според обстоятелствата да пристигне приемането – чл. 13, ал. 3 ЗЗД. Това време зависи от различни фактори във всеки конкретен случай – достигане на предложението до адресата, запознаване на последния със съдържанието, време за преценка дали да бъдат приети условията и необходимото време за достигане на приемането до предложителя.

Приемането на офертата е насрещното волеизявление, адресирано от получателя на предложението до лицето, отправило офертата. Приемането също следва да изразява волята на лицето да бъде обвързано от договора – animus contrahendae obligationis. То, както и предложението, е неформално, като може да бъде направено изрично (писмено или устно) или чрез конклудентни действия.

В Решение № 97 от 03.07.2013 г. по търг. д. № 533/2012 г. на Върховен касационен съд и Решение № 181 от 10.02.2016 г. по т. д. № 2079 / 2014 г. на Върховен касационен съд, 1-во тър. отделение се приема, че „Авансовото плащане на възнаграждение по отправена от изпълнителя оферта за изпълнение на строителни работи може да се разглежда като конклудентно действие на възложителя, потвърждаващо съгласието му за сключване на договор за изработка при условията на офертата само ако офертата съдържа достатъчна конкретизация на предложените за изпълнение видове и количества СМР и на дължимото за извършването им възнаграждение“. Същото се споделя и от доктрината – „Облигационно право обща част”, осмо издание, А. К., изд. „Сиби”, гр. София, 2020 г., стр. 75-76. Казаното от върховните съдии е общовалидно за договора за изработка, макар в цитираното решение да се отнася до извършване на СМР.

Изводимо от горното е, че между ищцовото дружество и „М А К. 05“ ЕООД е възникнало облигационно отношение по силата на договор за изработка. Правилен е изводът на първоинстанционния съд, че проектодоговорът, съдържащ се в електронното писмо от 23.01.2020 г. и подписан само от представител на въззивника, не е произвел действие, а страните са обвързани от посочените в коригираната оферта от 23.01.2020 г. условия. Заплатената на 25.01.2020 г. и на 05.02.2020 г. сума в общ размер на 15 640 лв. е конклудентното действие, с което възложителят „Ф.Т.В.“ ЕООД е приело коригираната оферта от 23.01.2020 г. и считано от 25.01.2020 г. договорът с „М А К. 05“ ЕООД е сключен. Плащането е извършено на трето лице – „К.М.“ ЕООД, което, както правилно е приел районният съд, е станало страна по договора също на 05.02.2020 г. Този извод се подкрепя от факта, че фактура № 3000000020/24.01.2020 г. е издадена от доставчик „К.М.“ ЕООД, което не е спорно между страните, и се отнася до процесния договор за изработка – издадена е за сумата от 13 784 лв. без ДДС, съвпадаща с авансовата сума в размер на 80 % по офертата от 23.01.2020 г., а по отношение на посоченото в основанието, че представлява „авансово плащане по договор за поръчка“ въззивният съд споделя мотивите на първоинстанционния съд за значението на думата „поръчка“ в случая. В допълнение следва да се посочи, че М. Б.а, пълномощник на „К.М.“ ЕООД, заявява в съдебно заседание, че „във връзка с нашите вътрешни търговски отношения с „М А К. 05“ ЕООД „К.М.“ ЕООД стана страна по договора“.

Доколкото третият ответник А. Б. не се е задължавал лично по договора за изработка, то следва да се приеме, че същият не е страна по договора – и в тази част изводите на първоинстанционния съд са правилни.

Коригираната оферта е изпратена на 23.01.2020 г., фактурата е издадена на 24.01.2020 г., плащането на първата сума в размер на 10 000 лв. е наредено на 25.01.2020 г., поради което въззивният съд приема, че съобразно конкретните факти по делото именно тези два дена са „обикновено нужно според обстоятелствата“ време, в което предложението следва да бъде прието като отправено до неприсъстващ, за да бъде сключен договорът.

Доколкото между страните се установява валидно възникнало договорно отношение по договор за изработка със съдържание, описано в коригираната оферта от 23.01.2020 г., следва да бъде обсъден въпросът за развалянето на договора.

Във въззивната жалба въззивникът възложител е посочил, че за него е възникнало правото по чл. 265, ал. 2 ЗЗД, тъй като в хода на производството са установени съществени недостатъци в изпълненото, които правят изработеното негодно за неговото договорно или обикновено предназначение.

Уредбата на чл. 264, ал. 2 и 3 ЗЗД предвижда, че при приемането възложителят следва да прегледа работата и да направи всички възражения за неправилно изпълнение, освен ако се касае за т.нар. „скрити недостатъци“, които не могат да се открият при обикновения начин на приемане или се проявяват по-късно. При вторите възложителят следва да съобщи своевременно – при откриване на същите – на изпълнителя. Задължението отпада, ако последният е знаел за недостатъците. В случай че възражения не са направени своевременно, работата се счита приета и се погасяват възможностите на възложителя за упражняване на правата по чл. 265 ГПК. Така и Определение № 43 от 11.02.2016 г. по т. д. № 1740 / 2015 г. на Върховен касационен съд, 1-во тър. отделение.

В настоящия случай се доказва, че изработеното по договора е с множество недостатъци, някои от които дори опасни за здравето на персонала и клиентите на магазина. Същото се установява от заключенията по съдебнотехническите експертизи, както и от показанията на свидетелите М. и М.. Въззивният съд обаче приема изводите на първоинстанционния съд за това, че процесният договор не е бил изцяло развален, за правилни поради следното:

В настоящия случай констатираните недостатъци са явни – неспазване на посочените в офертата размери и цвят, лошо качество на изработка, заваряване и сглобяване, недобро фиксиране, липса на кантове на профилите, видими за клиентите, нестабилност на конструкции, шкафове не се затварят.

В Определение № 284 от 09.05.2018 г. по т. д. № 140 / 2018 г. на Върховен касационен съд, 2-ро тър. отделение, е прието, че „при констатирани явни недостатъци на изработеното правата на поръчващия/възложителя по договора за изработка по чл. 265, ал. 1 и чл. 2 ЗЗД възникват при предаване на работата, като поръчващият/възложителят е длъжен да направи възраженията си пред изпълнителя незабавно при предаване на работата или в уговорения от страните в договора срок“. По делото не се установява да е бил уговорен подобен срок за възразяване. От кореспонденцията, водена между В.Д. и А. Б., не може да се направи категоричен извод за това кога (на кои дати) са приети доставените и монтирани от изпълнителите артикули. Същото не се установява и от свидетелските показания, а в обясненията си страните също не посочват конкретни дати. По делото е безспорно установено обаче, че частично изработеното и доставеното от изпълнителите оборудване се използва по предназначение въпреки недостатъците и към момента на приключване на съдебното дирене пред първата инстанция. В Решение № 120 от 20.06.2017 г. по т. д. № 1032 / 2016 г. на Върховен касационен съд, 1-во тър. отделение е прието, че „Използването на изработеното по предназначение от възложителя представлява приемане с конклудентни действия на резултата от изработката“. Водим от посоченото, въззивният съд стига до извода, че работата по процесния договор е била приета, поради което следва да се обсъди дали направеното възражение за констатираните явни недостатъци е своевременно сторено.

Макар да не се установява точна дата, на която е приета работата по процесния договор за изработка, следва да се посочи, че в имейла от 25.03.2020 г., Б. признава, че „метални рамки за декор витрина на магазин са станали малко по-къси“ и „грешката с цвета на боята (...) металните конструкции ще останат черен мат (...) аз отчитам изцяло това за моя грешка“. Същият изрично посочва: „Считам, че всички забележки, които имате, трябва да получа писмено по предоставените вече артикули, за да отстраня за моя сметка в срока, описан в проектодоговора, който сме предложили“. Това изявление може да се разглежда като уговаряне на срок за релевиране на възражения по качеството на изпълнената работа, но тъй като конкретен такъв не е посочен, следва да се приеме, че посочването на недостатъците следва да бъде направено в разумен срок. При съвкупна преценка на доказателствата по делото – съдебнотехническата експертиза, свидетелските показания и писмените доказателства, съдът намира, че разумният срок за изготвяне на подробен списък с недостатъци по доставените от изпълнителите артикули е два-три дена. Именно на 28.03.2020 г. (три дена по-късно) е изпратено от ищеца електронното писмо, с което са посочени недостатъците и е направено изявление за разваляне на договора. Възражението е своевременно направено, поради което за възложителя са възникнали правата по чл. 265 ЗЗД.

Главният иск в производството е за връщане на даденото на отпаднало основание – изцяло развален договор за изработка. Въззивникът ищец черпи правата си от разпоредбата на чл. 265, ал. 2 ЗЗД, според която възложителят може да развали договора, ако изработеното е с такива съществени недостатъци, че е негодно за договорно или обикновено предназначение.

Изводът на районния съд, че право за разваляне на договора за изработка по чл. 265, ал. 2 ЗЗД в полза на ищеца въззивник не е възникнало, съответно договорът не е бил развален, е правилен. По делото се установява, че недостатъците са съществени, като някои от тях са дори опасни за здравето на персонала и клиентите на магазина, други са естетически неиздържани, а по отношение на трети не са спазени заложените в офертата от 23.01.2020 г. параметри. Извод за пълна негодност на доставеното обаче не може да бъде направен най-вече с оглед на обстоятелството, че частично изработеното и доставеното от изпълнителите оборудване се използва по предназначение въпреки недостатъците и към момента на приключване на съдебното дирене пред първата инстанция. В конкретния случай договорното и обикновеното предназначение на процесните артикули съвпада, доколкото специфично такова не е уговаряно, поради което съдът счита, че доставеното е годно за употреба по предназначение.

Районният съд правилно е посочил, че хипотезата на чл. 265, ал. 2 ЗЗД е специална по отношение на чл. 87, ал. 2 ЗЗД. Въззивникът не претендира разваляне на договора поради неизпълнение по чл. 87 ЗЗД, а изрично заявява във въззивната жалба, че „В заключение, противно на извода на районния съд, следва да се приеме за доказано по делото, че за ищеца са възникнали правата по чл. 265, ал. 2 ЗЗД, при което процесният договор е законосъобразно прекратен, считано от 01.04.2020 г.“. Следователно същият не успява да докаже, че договорът между страните по делото е развален, от което следва да се заключи, че претенцията му по главния иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД е неоснователна.

Поради отхвърляне на главния иск следва да бъдат разгледани евентуалните в последователността, в която са предявени в исковата молба.

По евентуалния иск с правно основание чл. 265, ал. 1, пр. 3 ЗЗД:

Решението в тази част е допустимо, но неправилно.

Както бе установено по делото, доставеното оборудване се използва от възложителя, поради което не е напълно негодно за употреба по предназначение. Същото има полезна за ищеца въззивник стойност, поради което и главния иск на ищеца въззивният съд намери за неоснователен. Следователно не следва да бъде възстановена изцяло платената по договора сума. За тази полезна стойност изпълнителят има право на съответно възнаграждение, което, тъй като са констатирани множество недостатъци, ще бъде в намален размер.

Видно от съдебнотехническата експертиза и допълнителната такава вещото лице е посочило стойности за изработване на нови артикули, тъй като е приело, че разходите биха били по-ниски, отколкото да бъдат приведени доставените в съответствие с уговорените между страните параметри. Посочено е също, че по отношение на бюро рецепция са необходими 487 лв. за отстраняване на недостатъците по същото.

На основание чл. 162 ГПК, когато иск е установен по основание, но не и по размер, съдът не може да отхвърли претенцията, а следва да определи размера по своя преценка или да назначи експертиза по делото. Съгласно Решение № 106/22.10.2019 г. по гр.д. № 4773/2018 г. на II Г.О. на ВКС коя от двете алтернативи, предвидени в чл. 162 ГПК, ще се приложи зависи от това дали определянето на размера е в кръга на притежаваните от съда познания и опит.

В настоящия случай е доказано основанието на претенцията, а по отношение на размера следва да се приложи чл. 162 ГПК, като се вземе предвид заключението по допълнителната съдебнотехническа експертиза. В същото е посочено, че по отношение на пребоядисване на 2 бр. маси и маса инокс – положения 4 и 5 от офертата от 23.01.2020 г., няма рекламации. Стойността на двете по офертата възлиза на общо 720 лв. без ДДС. Приспадайки необходимото за отстраняване на недостатъците по бюро рецепция (487 лв.), се получава полезна стойност в размер на 1773 лв. без ДДС. Общо дължимото възнаграждение по договора за поръчка възлиза на 2493 лв. без ДДС или 2991, 60 лв. с ДДС, над която сума е налице надплащане по договора за изработка.

Експертизата посочва, че констатираните недостатъци могат да бъдат отстранени чрез изготвянето на нови артикули, което е икономически по- изгодният вариант, което е на обща стойност 11 787 лв. В експертизата обаче е допусната непрецизност, тъй като по т. 6 – маса с метална рамка – е доставена само една от двете маси, поради което необходимото за отстраняването на този недостатък ще възлиза на 950 лв. (1900 / 2 = 950 лв.). В крайна сметка следва да се приеме, че стойността, необходима за привеждане на несъответствията по договора с приложената по делото оферта, възлиза на 10 837 лв. без ДДС или 13 004, 40 лв. с ДДС.

По делото се установи, а и не се спори между страните, че в изпълнение на задълженията по процесния договор възложителят е заплатил по сметка на един от изпълнителите – „К.М.“ ЕООД, сума в общ размер на 15 640 лв. с ДДС.

Доколкото страни по договора за изработка са както „М А К. 05“ ЕООД, така и „К.М.“ ЕООД, същите следва да отговарят солидарно на основание чл. 304 ТЗ, тъй като са се задължили общо за изпълнение на задълженията по договора за изработка от 23.01.2020 г. Както бе посочено, А. Б. не е страна по договора, следователно не носи отговорността за връщане на надплатеното.

Дължимото възнаграждение е в размер на 2991, 60 лв. с ДДС.

Надплатената сума по договора възлиза на 12 648, 40 лв., която следва да бъде възстановена на ищеца въззивник. Доколкото искът е предявен като частичен – за сумата от 1000 лв., част от 12 000 лв. (подробни аргументи за размера на иска – по-долу при обсъждането на въззивната жалба срещу допълнителното решение), същият се явява изцяло основателен по отношение на ответните дружества, поради което следва да бъде отменено решението на районния съд в тази част и да бъде постановено ново, с което ответните дружества да бъдат осъдени солидарно да заплатят сума в размер на 1000 лв., частична от 12 000 лв., дължима като надплатена по договор за изработка от 25.01.2020 г. Следва да бъде отбелязано, че с оглед уважаването на предявен частичен осъдителен иск и с оглед постановките, приети в т. 2 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019 г. по тълк. д. № 3 / 2016 г. на Върховен касационен съд, ОСГТК, със сила на пресъдено нещо се ползват само правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право, но не и за пълния размер на вземането, който подлежи на установяване в другия исков процес.

По евентуалния иск с правно основание чл. 46, ал. 1 ЗЗД:

Решението в тази част е недопустимо.

Поради уважаването на евентуалния иск с правно основание чл. 265, ал. 1, пр. 3 ЗЗД не следва да бъде разглеждан другият евентуален с правно основание чл. 42, ал. 1 ЗЗД. В тази част решението се явява недопустимо, тъй като при обжалване на решението по главния иск се възстановява висящността на делото по отношение на евентуалните искове. При уважаването на иска по чл. 265, ал. 1, пр. 3 ЗЗД съдът не може да се произнася по другия евентуален иск. Поради това частта от решението на СРС, с която е отхвърлен евентуалният иск с правно основание чл. 42, ал. 1 ЗЗД, подлежи на обезсилване. В този смисъл са Решение № 238/06.04.2020 г. по гр.д. № 4277/2018 г. на IV Г.О. на ВКС и Решение № 51/19.07.2017 г. по гр.д. № 2232/2015 г. на IV Г.О. на ВКС.

По възражението за прихващане.

При уважаване на евентуалния иск с правно основание чл. 265, ал. 1, пр. 3 ЗЗД следва да бъде разгледано възражението за прихващане.

Ответниците претендират вземане в размер на 5144 лв. с ДДС – остатъчна дължима сума по договора за изработка, както и вземане в размер на 1836 лв. с ДДС за предоставени услуги извън договора за поръчка, подробно описани в електронното писмо от 25.03.2020 г. На първо място следва да се посочи, че по делото бе установено, че дължимото на изпълнителите възнаграждение по процесния договор е в размер на 2991, 60 лв. с ДДС, а авансово заплатеното от въззивника ищец е в размер на 15 640 лв. с ДДС, което надвишава определеното възнаграждение. Доколкото е налице частично изпълнение, което е включително и с констатирани недостатъци, остатъкът от сумата по договора от 23.01.2020 г., незаплатена от ищеца възложител, в размер на 20 % от цената на офертата или 5144 лв. с ДДС не е дължима и възражението за прихващане с нея е неоснователно.

На следващо място следва да се посочи, че по делото не са ангажирани никакви доказателства, установяващи извършване на услуга, която да е извън границите на офертата от 23.01.2020 г. При прилагане на неблагоприятните последици на правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК следва да се приеме, че вземане в размер на 1836 лв. с ДДС в полза на ответниците не е възникнало, поради което възражението за прихващане и с това вземане е неоснователно.

В заключение възражението за прихващане е изцяло неоснователно.

По въззивната жалба срещу решението по чл. 250 ГПК.

Решението на първоинстанционния съд по чл. 250 ГПК, с което е отхвърлена молбата на въззивника основното решение по делото да бъде допълнено, е правилно.

С молба от 10.05.2021 г., изходяща от ищеца и приета в съдебно заседание, е направено искане за допускане на „увеличаване на размера на предявения иск с още 9000.00 лв. (девет хиляди) лева, след което иска да се счита за предявен по делото до размера на 10 000 (десет хиляди) лева“. В същото заседание е представена и молба от ищеца за даване на ход на делото в отсъствие на представител на същия. В молбата също е посочено изрично „...да допуснете увеличаване на размера на предявения иск с още 9000.00 лв. (девет хиляди) лева, след което иска да се счита за предявен по делото до размера на 10 000 (десет хиляди) лева“. В т. 5 от същата молба е посочено: „Моля да постановите решение, с което да уважите иска до предявения размер от 10 000 лв. като основателен и доказан (...), а при отхвърляне на иска, моля да уважите евентуалните такива по реда, посочен в исковата молба...“. С протоколно определение от същата дата районният съд е уважил искането, като е посочил в диспозитива на определението: „ДОПУСКА увеличение размера на иска със сумата от 9000 лв., като същият да се счита предявен за сумата от 10 000 лв., частичен от 15 640 лв. “. В устните състезания процесуалният представител на ищеца, адв. Т. Д., е заявил: „Моля да постановите решение, с което да уважите предявения от нас основен иск с правно основание (...), поради всичко изложено считам, че исковете са основателни и доказани...“. Отделно от това в петитума на исковата молба, подписана от адв. Т. Д., ясно личи, че доверителят му предявява три иска: „II. Ако отхвърлите иска по чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД...“ и „III. Евентуално, ако отхвърлите предходните искове...“. Следователно ищецът е наясно, че по делото са предявени няколко съединени иска, а не само един, поради което формулировката в молбите за изменение по чл. 214, ал. 1 ГПК се отнася само до един иск, а не до всички предявени.

Водим от гореизложеното, въззивният съд приема, че направеното изменение по чл. 214, ал. 1 ГПК е само за главния иск. Следва да се отбележи, че пълната стойност на главния иск по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД е 15 640 лв., тази на евентуалния иск по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД е 12 000 лв. и тази на втория евентуален иск по чл. 42, ал. 1 ЗЗД също е 15 640 лв. Първоинстанционният съд е допуснал изменение на иск, предявен като частичен от 15 640 лв., което е изрично посочено в протоколното определение от 10.05.2021 г. – това описание отговаря на главния иск и на иска по чл. 42, ал. 1 ЗЗД (втория евентуален). Този факт, подкрепен от казаното по-горе по отношение на молбите от 10.05.2021 г. обуславят извода, че по делото е изменен само размерът на главния иск.

Предвид горното първоинстанционното решение по чл. 250 ГПК следва да бъде потвърдено.

По разноските:

При този изход от въззивното производство и двете страни имат право на разноски. Следва да бъдат преизчислени и тези в първоинстанционното производство.

Въззивникът претендира следното:

За първоинстанционното производство – 400 лв. за държавна такса, 500 лв. за депозити за експертизи и 960 лв. с ДДС за адвокатско възнаграждение; За въззивното производство – 200 лв. за държавна такса и 996 лв. с ДДС за адвокатско възнаграждение.

Въззиваемите претендират следното:

За първоинстанционното производство – А. Б. претендира 800 лв. за адвокатско възнаграждение, „К.М.“ ЕООД – 960 лв. за адвокатско възнаграждение, а „М А К.“ ЕООД – 960 лв. за адвокатско възнаграждение и 273 лв. за депозит за експертиза; За въззивното производство – по 1000 лв. за адвокатско възнаграждение на всеки от въззиваемите.

По делото са представени доказателства за заплащането на адвокатските възнаграждения – договори за правна защита и съдействие, които съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 6/2013 г. по т.д. № 6/2012 г. на ОСГТК, ВКС имат силата на разписка: „Когато възнаграждението е заплатено в брой, този факт следва да бъде отразен в договора за правна помощ, а самият договор да е приложен по делото. В този случай той има характер на разписка, с която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила адвокатското възнаграждение“. Срещу разноските не е възразено.

За първата инстанция:

„К.М.“ ЕООД и „М А К.“ ЕООД следва да бъдат осъдени да заплатят на „Ф.Т.В.“ ЕООД сумата от 610 лв. – 320 лв. с ДДС за адвокатско възнаграждение, 40 лв. държавна такса и 250 лв. за депозити за експертизи, съобразно уважената част от исковете.

Първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта за разноските, с която „Ф.Т.В.“ ЕООД е осъдено да заплати на „К.М.“ ЕООД сумата над 480 лв. за адвокатско възнаграждение, съобразно отхвърлената част от исковете.

Първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта за разноските, с която „Ф.Т.В.“ ЕООД е осъдено да заплати на „М А К.“ сумата над 480 лв. за адвокатско възнаграждение и над 136, 50 лв. за депозит за експертиза, съобразно отхвърлената част от исковете.

За въззивната инстанция:

„К.М.“ ЕООД и „М А К.“ ЕООД следва да бъдат осъдени да заплатят на „Ф.Т.В.“ ЕООД сумата от 352 лв. – 332 лв. с ДДС за адвокатско възнаграждение и 20 лв. държавна такса, съобразно уважената част от въззивната жалба.

„Ф.Т.В.“ ЕООД следва да бъде осъдено да заплати на „К.М.“ ЕООД сумата от 500 лв. за адвокатско възнаграждение, съобразно отхвърлената част от въззивната жалба.

„Ф.Т.В.“ ЕООД следва да бъде осъдено да заплати на „М А К.“ ЕООД сумата от 500 лв. за адвокатско възнаграждение, съобразно отхвърлената част от въззивната жалба.

„Ф.Т.В.“ ЕООД следва да бъде осъдено да заплати на А. Б. Б. сумата от 1000 лв. за адвокатско възнаграждение, съобразно отхвърлената част от въззивната жалба.

Съдът констатира, че по настоящото дело е заплатена държавна такса в размер на 15 лв. Тъй като делото не е образувано по частна жалба, а по въззивна жалба срещу решение на районен съд по чл. 250 ГПК, на основание чл. 18, ал. 1 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, за въззивно обжалване се дължи държавна такса в размер на 50 % от тази пред първоинстанционното производство, но не по-малко от 25 лв. На основание чл. 77 ГПК въззивникът следва да бъде осъден да доплати държавна такса в размер на 10 лв. в полза на съда.