Решение № 90 от 20.7.2023 г. на Апелативен съд - Велико Търново по дело № 174/2023 г.

Производството е по реда на Глава тридесет и трета от НПК. Образувано е на основание чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК по искане на осъдените Д. Е. А. с ЕГН ••••••• и В. Е. А. с ЕГН •••••••, подадено чрез адвокат Д. М. М. от АК - София в качеството му на упълномощен защитник на двамата и техен процесуален представител, за възобновяване на наказателното производство по ВНОХД № 171/2022 г. по описа на Окръжен съд гр. Плевен и отмяна на Присъда № 260000 от 10.01.2022 г. постановена по НОХД № 970/2020 г. на Районен съд град Плевен. С искането са заявени касационни основания за възобновяване на делото по чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК, свързани с твърдения за наличието и на трите точки в разпоредбата на ч л. 348, ал. 1 от НПК, във връзка с нарушаването на закона, с допускането на съществени нарушения на процесуалните правила и с налагане на наказание при явна несправедливост. По повод на оплакването за нарушаване на закона по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, това по т. 2, че са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и твърдяното наличие на т. 3, наложеното наказание да е явно несправедливо, се излагат доводи в негова подкрепа, че в първата и въззивната инстанция производството по отношение на тогава подсъдимите Д. Е. А. и В. Е. А. е било опорочено, съответно проведено в нарушение правилата на процеса, при което изводите на първоинстанционния и въззивния съд относно правно значимите факти са изведени в нарушение на изискванията на чл. 14, ал. 1, във вр. с чл. 13, ал. 2, във вр. с чл. 15 и чл. 16, както и чл. 107, ал. 5 от НПК, като са допуснати съществени процесуални нарушения на съдопроизводствените правила при формиране вътрешното убеждение на двете инстанции по същество, при липса на мотиви, а решението на въззивния съд не отговаря на стандарта на чл. 339, ал. 2 от НПК. Контролираният съдебен акт е постановен при съществени процесуални нарушения поради факта, че съдът не е изследвал обективно, всестранно и пълно доказателствата по делото и не е разкрил обективната истина в съответствие със задълженията на съда по чл. 13, чл. 14, чл. 107, ал. 5 от НПК. Тези нарушения се определят от защитника за съществени, тъй като са довели до ограничаване на процесуалните права на подсъдимите, и не са били отстранени. Твърди се, че в първоинстанционния и въззивния съдебен акт липсват мотиви, като при това неправилно е приложен материалния и процесуалния закон, а наложените на Д. Е. А. и В. Е. А. наказания са явно несправедливи. Окръжен съд гр. Плевен с решението си под № 26 от 27.03.2023 г. по ВНОХД № 171/2022 г. година вместо да провери Присъда № 260000 от 10.01.2022 г., постановена по НОХД № 970/2020 г. на РС гр. Плевен и в крайна сметка да даде отговор на повдигнатите с въззивната жалба въпроси е прибегнал до едно препращане към мотиви, които дори не са коментирани и/или обсъдени от него, по наведени пред първата инстанция възражения. Липсата на коментар на всяко едно възражение прави акта на съда немотивиран, а от тук и неправилен. Окръжен съд - Плевен като инстанция по същество, въобще не си е направил труда да коментира структурирано изложените възражения на защитата и на подсъдимите. Излагат се аргументи относими към направеното твърдение и подкрепящи го такива, свързани с това, че при постановяване на въззивното решение, Плевенският окръжен съд просто е препратил изцяло към мотивите н а PC - Плевен, възприемайки ги като правилни и непротиворечиви, съобразени с императивните изисквания на материалния и процесуалния закон. Решението се явява дословен препис на мотивите на районния съд, последван от кратко изречение в декларативен стил, че съдът изцяло се съгласява с фактическите констатации на предходния и в същото време приема за правилно приложен материалния закон относно престъпленията. Такъв извод е напълно неправилен и в противоречие със закона, водещ до грубо нарушаване правото на защита, отказвайки въззивният съд в своя състав да коментира наведените възражения. Този съд както се посочва в искането, е бил сезиран именно с изложенията във въззивните жалби приобщени с вх. № 260147/14.01.2022 г. и тази с вх. № 260313/25.01.2022 г. по входящия регистър на съда, с които се твърди, че е налице несъставомерност на деянието на подсъдимите, които са осъдени за престъпление, което не са извършили и при липсата на каквито и да е доказателства за тяхната виновност. В хода на производството по същество пред съда са поставени за обсъждане от страна на защитата съществени въпроси във връзка с повдигнатото обвинение и самостоятелното участие на всеки един от подсъдимите в престъплението. Нито едно от направените от страна на защитата възражения не е анализирано подробно и задълбочено от страна на съда, което е съществено процесуално нарушение, довело до ограничаване на процесуалните права на осъдените лица и най-вече до незаконосъобразен и неправилен съдебен акт. Излагат се като аргументи и в подкрепа на посочените твърдения, по пунктове както следва: Неспазването на основните задължения на съда в конкретния случай осуетява разкриването на обективната истина по делото, което съгласно практиката на ВКС представлява съществено процесуално нарушение. Съдът според защитника не подлага на обстоен анализ събраните доказателства, нито поотделно, нито съвкупно, а се е задоволил само с общи и абстрактни изречения да формулира изводите си, като се игнорира изцяло законоустановения императив, че за да бъде осъдено едно лице, следва обвинението да бъде доказано по несъмнен и категоричен начин. Съдът кредитира доказателства, които не само са недостатъчни, но и противоречиви, приема за доказани факти, за които липсват доказателства, не обсъжда всички доводи и възражения на защитата и установява фактическа обстановка, съвпадаща изцяло с обстоятелствената част на обвинителния акт, без да подложи на внимателен преглед събраните доказателства. По отношение на възприетото от защитата оплакване за наличие на нарушаване на закона се прави твърдение, че в настоящото производство съдът не е приложил правилно и материалния закон в частта относно престъплението, тъй като неправилно е прието от доказателствата по делото да се извежда тяхно, на двамата подсъдими Д. Е. А. и В. Е. А., поведение свързано с престъпно мотивиране на други лица да осъществят инкриминираното деяние. Напротив адвокат М. се позовава на твърдението в хода на производството да е установено, че у Д. Д. Д. е съществувало намерение за противозаконно отнемане на процесната каса, като именно тя се явява човекът, който е споделил с останалите тази информация. Единственото доказателство по делото, което свързва подсъдимите с повдигнатите им обвинения са обясненията на подсъдимата Д. Д. Д., на което се противопоставя установеното законово положение, подкрепено и от практиката на съдилищата, осъдителната присъда да не може да почива единствено на оговор. Обстоятелството, че след проведени оперативно- издирвателни мероприятия и процесуално-следствени действия в последствие са открити парични знаци в Д. Е. А. и В. Е. А. не може да обоснове в достатъчна степен създаване на убеждение, именно те двамата да са склонили Д. Д. Д. и М. Д. М. да извършат инкриминираното деяние. Поради тази причина и двамата подсъдими е следвало да бъдат оправдани по повдигнатите им обвинения, като евентуално поведението им бъде преквалифицирано в такова по чл. 215 от НК, ако се счете наличие на законовите предпоставки за това. Във връзка с оплакването за допуснато съществено нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК се заема становището, че така постановената присъда е явно несправедлива. При индивидуализацията на наказанието на осъдените и двете съдебни инстанции са допуснали недооценяване на наличните по делото множество смекчаващи отговорността обстоятелства, като наложеното наказание спрямо двамата е явно несправедливо, тъй като е несъразмерно тежко и не съответства на целите по чл. 36 от НК. Излага се още, че наложеното наказание е силно завишено и съдилищата не са съобразили обстоятелствата, които правят наказанието несъразмерно тежко и неотговарящо на действителната обществена опасност както на самото деяние, така и тази на дейците, а също и не са съобразили смекчаващите вината обстоятелства. В заключение защитникът моли съда в настоящия му състав да приеме изложените от него аргументи и възобнови наказателното производство, като отмени присъдата на Районен съд - Плевен по НОХД № 970/2020 г.. Иска се Великотърновският апелативен съд да постанови съдебен акт, с който да оправдае подсъдимите в рамките на фактическите положения по влязлата в сила присъда, а алтернативно да измени въззивното решение и присъдата като намали размерът на наложеното им наказание или върне делото за ново разглеждане съответно на някоя от двете инстанции. В съдебно заседание осъдените Д. Е. А. и В. Е. А. нередовно призовани, не се явяват. Упълномощеният от тях защитник адвокат Д. М. М. от АК - София твърди, че искателите се намират във Обединеното кралство Великобритания, диагностицирани са с Ковид - 19 и молят да се даде ход на делото в тяхно отсъствие. Защитникът поддържа депозираното искане за възобновяване на делото с всички касационни оплаквания по реда на чл. 348 от НПК и моли то да бъде уважено при условията на алтернативност. Излага своите аргументи за това си искане като извън посочените в молбата процесуални нарушения, адвокатът се позовава и на твърдението, че изготвеният обвинителен акт, на базата на който е инициирано наказателното производство и подсъдимите са осъдени, не отговаря на изискванията на чл. 246 от НПК. Изтъкнатата от него процесуална констатация е следвало да бъде направена от първоинстанционния съд във фазата на разпоредителното заседание при започване на наказателното дело. Конкретното процесуално нарушение в случая е това, че прокурорът не е изпълнил стандартите на нормата на чл. 246 от НПК като не е посочил в него формата на умисъла. Прокурорът не е посочил нищо по въпросите за вината, както при изписване фактологията, така и когато не е фиксирал въз основата на кои факти той приема, че деянието е извършено умишлено. Не е посочена и формата на самия умисъл, тъй като престъпната деятелност, за която са осъдени подсъдимите, се реализира като възможност в алтернативни форми на умисъла. При това положение съдът е трябвало да направи процесуалната констатация за липсата на основен реквизит от формата и съдържанието на изготвения обвинителен акт, какъвто се явява вината. Това е съществено процесуално нарушение, което е пренесено и пред въззивната инстанция и не е констатирано от ОС - Плевен, който изцяло се е солидаризирал с първоинстанционния съд. Друго съществено процесуално нарушение отчетено от защитата е това, че съдът въобще не е отговорил убедително и обосновано на оплакването за нарушение на материалния закон, т.е. за неговото превратно прилагане с предявяването на подсъдимите на обвинение за извършена кражба в големи размери, което не съответства на приобщените доказателствени източници по делото и възникналата необходимост от обсъждането на нормата на чл. 215 от НПК по отношение на двамата осъдени и лишени от свобода. Първият съд се е ограничил единствено с декларативното изявление, че прилагането на този материален закон не отговаря на доказателствата по делото, но е било негово задължение да обясни защо вещното укривателство да не съответства на съдържанието на тези доказателства, и какви са аргументите, за да не се приема възражението на защитата. Този процесуален проблем е пренесен и в решението на ОС- Плевен, който като последна и въззивна инстанция по фактите, въобще не е отговорил на тези аргументи и не е попълнил създалата се празнота в отговора на възражението на защитата. Налице е според адвокат М. и допуснато нарушение на материалния закон, каквото оплакване също е развито в искането за възобновяване свеждащо се до осъждане на подсъдимите Д. Е. А. и В. Е. А. за квалифициращото обстоятелство включено в квалификацията „кражба в големи размери“. Както първоинстанционният съд така и проверяващата инстанция са приели тогава, че предметът на престъплението, определен от обвинителния акт са движими вещи и парични суми възлизащи на обща стойност в размер на 35 021, 95 лева и въпреки това той покрива критериите на големите размери. При изготвяне на своя анализ защитата се позовава на ТР 1/1998 г. и на дефиницията, която е дадена в нормата на чл. 93, т. 14 от НК. Там в тълкувателното решение, в т. 1 съдът е записал, че „за да бъде налице това квалифициращо обстоятелство трябва сумата да надхвърля размера на 70 МРЗ”. Прокурорът обратно на цитираното е приел в обвинителния акт, че тази сума трябва да е около размера на 70 МРЗ и в това първият съд не видял нищо нередно, когато се е съгласил да е налице квалифициращо обстоятелство. Продължава се в излагането на аргументите като защитата се позовава на МРЗ, която към 2018 г. е възлизала на 510 лева, изчислено към предмета на престъплението и умножена п о 70, се получава доста по-малка сума от необходимата за да е налице формалният критерий за големите размери, а именно сумата от 35 700 лева. По този начин и се изразява мнението, че не може да бъде реализирана наказателна отговорност по посоченото квалифициращо обстоятелство. Налице е очевидно допуснато нарушение на материалния закон и осъждането на тези лица по несъществуващи квалифициращи обстоятелства. Последното оплакване, което алтернативно се поддържа и в откритото съдебно заседание е това за явна несправедливост на наложеното наказание, изводимо от фактологията, че първият съд е прилагал различни критерии по отношение на искателите от една страна, и по отношение на подсъдимия М. М. И., при определянето на наказанието на който магистратите са приели като смекчаващо наказателната отговорност обстоятелство това, че той имал несъществен каузален принос. Учудващо е защо не е прието такова смекчаващо обстоятелство и по отношение на останалите двама подсъдими, Д. Е. А. и В. Е. А., които имат обвинение само за една и съща форма на съучастие, подбудителство по реда на чл. 20, ал. 3 от НК, и въпреки това по отношение на тях не е изведено такова смекчаващо наказателната отговорност обстоятелство, при положение че и осъденият И. също е участвал при разбиването на касата, усвояването на средствата, сключването на наемен договор за апартамента в Бургас. По този начин и от представените доказателства по делото се вижда, че каузалният принос на искателите на практика е идентичен с този на И., но това не е намерило приложение, когато съдът се е занимал с индивидуализацията на техните наказания. В заключение адвокат М. смята, че са налице допуснати изключително съществени процесуални нарушения, при което най-разумната реакция е да се възобнови наказателното производство, за да може да се отстранят тези нарушения, а от друга страна да се приложи верният материален закон. Поради това и моли да се уважи искането за възобновяване. Прокурорът от Великотърновската апелативна прокуратура изразява мотивирано становище за неоснователност на искането за възобновяване на делото и предлага съдът да го остави без уважение. От своя страна обосновава твърдение, че не са налице процесуални нарушения, както и за отсъствие на такива нарушения на материалния закон. Наказанията спрямо двамата осъдени са индивидуализирани и са им наложени справедливи наказания, тъй като и двамата са с предходни осъждания. Подчертава се, че и двамата подсъдими тогава са представлявани процесуално и защитавани от двама адвокати, които не са оспорили установената и възприета от съда фактическа обстановка по делото. Присъдата е изключително добре мотивирана, а всички събрани доказателства са обсъдени и анализирани като правните изводи сочат на извършеното деяние така, както е формулирано то в обвинителния акт и заради, което са наложени справедливи наказания. Великотърновският апелативен съд в настоящия си състав, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличие на заявените с искането основания за възобновяване на делото в пределите по чл. 347 от НПК, намери за установено следното: Искането за възобновяване е процесуално допустимо. Предмет на искането е акт от кръга на визираните в чл. 419 от НПК, непроверен по касационен ред по жалба на страната, в чийто интерес се предлага отмяната. Направено е от процесуално легитимирано лице по чл. 420, ал. 2 от НПК, като от съдържанието на искането е видно, че с него са заявени основания за възобновяване по чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК, свързани с твърдения за наличието и на трите точки в разпоредбата на чл. 348, ал. 1 от НПК, във връзка с нарушаването на закона, с допускането на съществени нарушения на процесуалните правила и с налагане на наказание при явна несправедливост..Искането за възобновяване е подадено в законоустановения шестмесечен срок по чл. 421, ал. 3 от НПК. Разгледано по съществото си искането за възобновяване на делото е основателно отчасти по следните съображения: С Присъда № 260000 от 10.01.2022 г. постановена по НОХД № 970/2020 г. по описа на Районен съд град Плевен, подсъдимият Д. Е. А. с ЕГН •••••••••• е признат за виновен в това, че в края на месец май 2018 година, в град Велико Търново, в съучастие като подбудител с В. Е. А. от град Русе - подбудител и М. М. И. от град Русе - подбудител, умишлено склонил непълнолетната Д. Д. Д.от град Русе и М. Д. М. на 18 години от град Русе, на 31.05.2018 година, в град Плевен, да отнемат чужди движими вещи в големи размери - 1 брой метална каса на стойност 32 лева; паричната сума от 2 700 лева; паричната сума от 17 300 швейцарски франка с левова равностойност 29 356, 20 лева и паричната сума от 1 500 евро с левова равностойност 2 933, 75 лева, всичко на обща стойност 35 021, 95 лева от владението на Е. В. К.от град Плевен, без негово съгласие, с намерение противозаконно да ги присвои, поради което и на основание чл. 195, ал. 2, във вр. с чл. 194, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 3 от НК, във вр. с чл. 54 от НК съдът го осъдил на ТРИ ГОДИНИ лишаване от свобода, което да изтърпи при СТРОГ РЕЖИМ. Със същата присъда е признат за виновен и подсъдимият В. Е. А. с ЕГН •••••••••••••, в това, че в края на месец май 2018 година, в град Велико Търново, в съучастие като подбудител с Д. Е. А. от град Русе - подбудител и М. М. И. от град Русе - подбудител, умишлено склонил непълнолетната Д. Д. Д. от град Русе и М. Д. М. на 18 години от град Русе, на 31.05.2018 година, в град Плевен, да отнемат чужди движими вещи в големи размери - 1 брой метална каса на стойност 32 лева; паричната сума от 2 700 лева; паричната сума от 17 300 швейцарски франка с левова равностойност 29 356, 20 лева и паричната сума от 1 500 евро с левова равностойност 2 933, 75 лева, всичко на обща стойност 35 021, 95 лева от владението на Е. В. К. от град Плевен, без негово съгласие, с намерение противозаконно да ги присвои, поради което и на основание чл. 195, ал. 2, във вр. с чл. 194, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 3 от НК, във вр. с чл. 54 от НК съдът го осъдил на ТРИ ГОДИНИ лишаване от свобода, което да изтърпи при СТРОГ РЕЖИМ. На основание чл. 68, ал. 1 от НК съдът привел в изпълнение определение на Районен съд - Русе от 28.03.2017 година, постановено по НОХД № 646 от 2017 година по описа на същия съд, с което на В. Е. А. е наложено наказание ДЕВЕТ МЕСЕЦА лишаване от свобода, което да се търпи ОТДЕЛНО при СТРОГ РЕЖИМ. В тежест на подсъдимия Д. Е. А. на основание чл. 189, ал. 3 от НПК били възложени и част от направените по делото разноски на досъдебната му фаза за възнаграждение на вещи лица в размер на 72, 73 лева по сметка на ОД МВР - Плевен, както и да заплати на държавата направените по делото в съдебната му фаза разноски за възнаграждение на вещи лица в размер на 22 лева платими по сметка на РС - Плевен. В тежест на подсъдимия В. Е. А. на основание чл. 189, ал. 3 от НПК били възложени и част от направените по делото разноски на досъдебната му фаза за възнаграждение на вещи лица в размер на 72, 73 лева по сметка на ОД МВР - Плевен, както и да заплати на държавата направените по делото в съдебната му фаза разноски за възнаграждение на вещи лица в размер на 22 лева платими по сметка на РС - Плевен. С решение № 26/27.01.2023 год. постановено по ВНОХД № 171/2022 година на Плевенски окръжен съд, въззивният съд на основание чл. 334, т. 6, във вр. с чл. 338 от НПК потвърдил изцяло Присъда № 260000 от 10.01.2022 год., постановена по НОХД № 970/2020 год. по описа на Районен съд - гр. Плевен. Решението на въззивния съд не е подлежало на касационна проверка по жалба или протест и на основание чл. 412, ал. 2, т. 1 от НПК е влязло в сила от момента на постановяването му. На същата дата е влязла в сила и присъдата на първоинстанционния съд. С искането за възобновяване е заявено оплакване за наличието на основание за възобновяване по чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК, във вр. с чл. 348, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от НПК, поради нарушение на закона, допускане на съществени нарушения на процесуалните правила и явна несправедливост на наложеното наказание. Поначало проверката в настоящото производство следва да се ограничи до основанията, които са заявени в искането за възобновяване. В случаите, когато непосоченото основание се явява съществено нарушение на процесуалните правила от категорията на абсолютните, служебната намеса на касационната инстанция е допустима само при условията на чл. 347, ал. 2 от НПК /касационната инстанция отменя или изменя присъдата или решението и по отношение на необжалвалите подсъдими, ако основанията за това са в тяхна полза/, или при констатиране наличие на някое от абсолютните нарушения на процесуалните правила по чл. 348, ал. 3, т. 2 - 4 от НПК, а така също и при нарушение на материалния закон, което съществено да е увредило правата и интересите на подсъдимия. Оплакванията за допуснато нарушаване на закона по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК и неправилно приложение на материалния и процесуалния закон, за допускането на съществени нарушения на процесуалните правила по т. 2, и твърденията за налагане на наказание по т. 3, при явна несправедливост, са лишени от основание, с изключение досежно неправилното приложение на материалния закон по отношение обвиненията за чл. 195, а л. 2 от НК, наличието на кражба в големи размери. Липсват иначе допуснати от първоинстанционния съд други нарушения на материалния и процесуалния закон, както и такива съществени нарушения на процесуалните правила, които да са останали незабелязани от въззивния съд, а и последният не е допуснал претендираните съществени нарушения на процесуалните правила отнасящи се за въззивното производство. Първоинстанционният съд, в съответствие с правилата на чл. 13 и чл. 107 от НПК, е допуснал и събрал всички доказателства необходими за разкриването на обективната истина и изясняване на обстоятелствата по делото, влизащи в предмета на доказване по чл. 102 от НПК. Видно от мотивите на първоинстанционната присъдата и въззивното решение, вътрешното убеждение на първоинстанционния и въззивния съд, относно приетите за установени фактически положения е формирано при стриктно спазване на правилата на чл. 14, ал. 1 и чл. 107, ал. 5 от НПК, въз основа на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, съобразно изискванията на закона. Мотивите на присъдата на първоинстанционния съд са изготвени в съответствие с изискванията на чл. 305, ал. 3 от НПК, като съдът е посочил какво приема за установено, въз основа на кои доказателствени материали, какви са правните му съображения за взетото решение, обсъдил е наличните противоречия в доказателствените материали и е изложил съображенията си защо приема и кредитира някой от тях, а други отхвърля и не кредитира. Плевенският окръжен съд в пределите на въззивната проверка по чл. 314 от НПК, проверил изцяло правилността на първоинстанционната присъда, като извършил нова, задълбочена проверка и анализ на всички доказателствени материали макар и не в такъв обем и качество каквито е трябвало. Във въззивното решение подробно са обсъдени все пак всички доводи изложени в подкрепа на оплакванията във въззивната жалба, като въззивният съд аргументирано, позовавайки се на доказателствата по делото и закона, е посочил причините, поради които ги приема за неоснователни. Изложените мотиви в решението на въззивната инстанция напълно удовлетворяват изискванията на чл. 339, ал. 2 от НПК. Присъдата на първоинстанционния съд и решението на въззивния съд не почиват на предположения и не е нарушен чл. 303 от НПК. Доколкото проверката за правилното приложение на закона е възможна само след констатация за липса на процесуални нарушения, които да компрометират изводите на предходната съдебна инстанция по фактите, то тези възражения следва да се обсъдят преди останалите. Доводите за допуснати съществени процесуални нарушения, свързани с твърдението, че в първоинстанционния и въззивния съдебен акт липсват мотиви, а Окръжен съд гр. Плевен с решението си вместо да провери Присъда № 260000 от 10.01.2022 г., постановена по НОХД № 970/2020 г. на РС гр. Плевен и даде отговор на повдигнатите с въззивната жалба въпроси е прибегнал до едно препращане към мотиви, които дори не са коментирани и/или обсъдени от него, по наведени пред първата инстанция възражения не могат да бъдат споделени от апелативния съд. Позоваването на и придържането към позицията, че липсата на коментар на всяко едно от структурирано изложените възражения на защитата и на подсъдимите прави акта на съда /Окръжен съд - Плевен като инстанция по същество/ немотивиран, а от тук и неправилен, принципно би било вярно, но за такъв извод определено не са налице необходимите констатации. Тоест според настоящата инстанция по повод начина на формиране на вътрешното убеждение на въззивния съд /предмет на проверка при искането за възобновяване/ – изложеното в искането твърдение за липсата на пълно, всестранно и обективно изясняване на обстоятелствата по делото и неправилната преценка на доказателствата по същото, които да са довели до неправилно приложение на закона и допускане съществено нарушение на процесуални правила, изхождайки от разбирането на настоящия съдебен състав, са изцяло неоснователни. За да постанови съдебния си акт въззивният съд е извършил цялостна оценка на оспорваната присъда и след комплексен съдебен анализ на доказателствените източници е потвърдил валидността на установените от първата инстанция фактически положения. В съгласие с изискването на чл. 339 от НПК е очертана приетата от съда фактическа обстановка дори и чрез възпроизвеждане на направените от първия съд констатации в тази насока, посочени са доказателствените източници, които я подкрепят и чиято процесуална годност не се оспорва, напротив изцяло се споделя от двете съдилища. Обсъдени са показанията на очерталите се и посочени свидетели, като е даден точен и ясен отговор на това защо съдът е дал вяра на едната група, която очертава престъпното поведение на подсъдимите и настоящи искатели Д. Е. А. и В. Е. А., както и защо не се дава вяра на втората група гласни доказателства, обясненията на двамата подсъдими. Не намира опора в данните по делото оспорването на надлежността на извършените оценка и анализ на доказателствените източници и формираните в резултат на това изводи по фактите. Фактите, от кръга на тези по чл. 102 от НПК, са надлежно установени, въз основа на годни доказателства и доказателствени средства, като съдът е изложил необходимите съображения относно възприетата и от него фактическа обстановка и е дал обоснован отговор на всички възражения, направени от защитата. Съвкупната преценка на всички, събрани по делото доказателства дават възможност да се направи еднозначен и категоричен извод в полза на обвинителната теза за авторството на престъплението в лицето именно на петимата подсъдими - Д. Д. Д. и М. Д. М. като извършители, а останалите трима подсъдими в качеството на подбудители по смисъла на чл. 20, ал. 3 от НК. Събраните по делото гласни доказателства, обективирани в показанията на всеки от разпитаните свидетели и обясненията на подсъдимите Д. Д. Д., снети непосредствено в съдебно заседание и тези на М. Д. М., присъединени към доказателствата по делото чрез прочитането им по реда на чл. 279, ал. 1, т. 2 от НПК, кореспондират помежду си и установяват по категоричен начин времето и мястото на извършената кражба, нейните физически извършители в лицето на М. и Д. и предмет, степента на участие на всеки от привлечените към наказателна отговорност лица в качеството им на подбудители - Д. Е. А., В. Е. А. и М. М. И.. Правната специфика на извършеното от страна на подсъдимите М. М. И., В. Е. А. и Д. Е. А. като подбудители в извършване на престъпление по чл. 194, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 3 от НК предопределя и ограниченият арсенал от доказателствени средства, посредством които може и се установява и доказва конкретното авторство на всеки един от тях. Логично и житейски оправдано/обяснимо е такъв основен източник на информация и доказателства в посочената насока да се явяват гласните доказателства - обясненията на подсъдимите Д. Д. Д.и тези на М. Д. М., които Д. потвърждава в хода на проведеното пред първоинстанционния съд съдебно следствие. Отново следва да се подчертае, че тези обяснения като източник на доказателства не са изолирани от останалия доказателствен материал, а кореспондират и с други доказателства по делото, писмени и гласни, в това число с показанията на свидетелите П. Л. Д., Р. Т. Т., Е. В. К. и Д. Й. В., съответстват на заключенията по изготвените съдебно оценителна и съдебна психолого - психиатрична експертизи. Установените към датата на престъпното деяние 31.05.2018 г. близки приятелски отношения между подсъдимите Д. Д. Д., М.Д. М. и останалите трима подсъдими са несъмнено изяснени. Категорично потвърдено е още и това, че към месец март на 2018 година Д. Д.Д. все още е непълнолетна и двамата с подсъдимия Д. Е. А. имали интимна връзка. Тези им взаимоотношения, на фона на занижения родителски контрол по отношение на Д. са обострили специфичните за възрастта и характера и висока склонност към агресивно реагиране в междуличностните отношения, неувереност в собствените и способности, активно търсене на внимание, разбиране и оценка от средата, в която живее, провокирани от страх да не бъде отхвърлена. Именно по тези причини и под натиска от угрозата за физическо и психическо насилие над нея от страна на подсъдимия Д. Е. А., подсъдимата Д. Д.Д. се съгласила да отиде в дома на втория си баща и да извърши кражбата на касата с парични средства, за да може чрез това си поведение да се утвърди и докаже лоялността си пред своя приятел. За наличието на умисъл по смисъла на чл. 20, ал. 3 от НК, тоест умисълът за подбудителство в поведението на подсъдимите Д. Е. А., В. Е. А. и М. М. И.пряко свидетелстват техните прояви преди и по време на извършване на кражбата в град Плевен, впоследствие и действията, които те предприели след като металната каса била доставена от подсъдимите Д. Д. Д. и М.. В обясненията си, дадени пред съдебния състав подсъдимата Д. Д.Д. установява, че подсъдимата М. Д. М. съобщила на подсъдимия Д. Е. А. за касата с пари в дома на К., в присъствието и на подсъдимите М. М. И. и В. Е. А.. И петимата подсъдими били заедно когато Д. Е. А. взел решението именно Д. Д. Д. и М. Д. М. да отидат до град Плевен за да откраднат касата и никой от тях при това не възразил. Към този момент всички изпитвали остра нужда от парични средства и решили да се възползват от случая. Обясненията на подсъдимата Д. Д.Д. изграждат и установяват фактологията и за това, че вечерта когато същата е намерила металната каса в гардероба, незабавно уведомила за това подсъдимия Д. Е. А. като му писала в Месинджър /Messenger/. Този факт потвърждават и обясненията на подсъдимата М. Д. М., дадени в досъдебната фаза на производството и приобщени към доказателствата по делото чрез прочитането им по реда на чл. 279, ал. 1, т. 2 от НПК. Обясненията на Д. установяват още и това, че подсъдимият Д. Е. А. след като научил за намирането на касата и разпоредил веднага да вземат касата и да напуснат жилището на Е. К. както и двете направили. Подсъдимият Д. Е. А. ги мотивирал да вземат такси за по - бързото си придвижване обратно до град Велико Търново. Впоследствие и по-късно когато двете подсъдими пристигнали, Д. Е. А. заплатил разходите по транспорта им. Доказателствата по делото, изведени от обясненията на подсъдимите М. и Д.пряко установяват, че именно подсъдимите М. М. И. и Д. Е. А. са взломили донесената им метална каса. Намерените в нея парични средства В. Е. А. и Д. Е. А. прибрали в себе си. Приложените по делото протоколи за обиск от 31.05.2018 година и на двамата потвърждават категорично този факт изведен от гласните доказателства. По един несъмнен начин в хода на съдебното следствие пред първия съд се е установило, че тримата подсъдими - мъже незабавно организирали собственото си и това на двете подсъдими М. и Д. придвижване до град Бургас, с цел укриване от органите на реда. Подсъдимите М. М. И. и Д. Д. Д. наели апартамент под наем в град Бургас. Уговорената наемна цена, както и сумата от 1 000 лева, представляваща гаранция по изпълнението на договора заплатил подсъдимият М. М. И.. Последният факт категорично се установява от показанията на свидетелката Р. Т. Д., както и от обясненията на подсъдимите Д. Д. Д. и М. Д. М.. Предвид така установената последователност на доказателствата, събрани посредством обясненията на подсъдимите Д. и М. и кореспондирането им с останалите доказателства по делото, са дали основание на съдилищата да ги възприемат като достоверни, въпреки поначало тяхната двояка природа - едновременно като източник на доказателства, същевременно с това и като средство за защита. С оглед на така възприетите факти и подкрепящите ги доказателства както първият съд, така и въззивната инстанция не са кредитирали и то обосновано тезата на защитниците на подсъдимите Д. Е. А. и В. Е. А., поддържана и с изготвеното искане за възобновяване от адвокат М., за осъществен от искателите състав на друго престъпление, а именно такова по чл. 215 от НК. Доказателствата по делото, разгледани и анализирани поотделно и в тяхната съвкупност, категорично установяват и насочват на наличието на пряк умисъл у двамата подсъдими за извършване на престъплението, в което са обвинени. При горните обстоятелства основателно съдилищата са приели за установено по несъмнен и категоричен начин, че в края на месец май 2018 година, в град Велико Търново подсъдимите Д. Е. А., В. Е. А. от град Русе и М. М. И. от град Русе, в съучастие като подбудители умишлено са склонили непълнолетната тогава Д. Д. Д. от гр. Русе и М. Д. М. на 18 години от гр. Русе, в това на 31.05.2018 година, в град Плевен, да отнемат чужди движими вещи - 1 брой метална каса на стойност 32 лева; паричната сума от 2 700 лева; паричната сума от 17 300 швейцарски франка с левова равностойност 29 356, 20 лева и паричната сума от 1 500 евро с левова равностойност 2 933, 75 лева, всичко вещи и пари на обща стойност 35 021, 95 лева от владението на Евгени Всеволодов К. от град Плевен, без негово съгласие, с намерение противозаконно да ги присвоят, с което осъществили от обективна страна състава на престъплението, за което са привлечени към наказателна отговорност. Тук първият съд е направил извод за наличието на квалификацията на чл. 195, ал. 2 от НК, като е възприел погрешно, че предвид общата стойност на противоправно отнетите вещи несъмнено деянието представлява „големи размери“ и го определил като престъпление по чл. 195, ал. 2, във вр. с чл. 194, а л. 1, във вр. с чл. 20, ал. 3 от НК. Грешката при определяне квалификацията се пренесла и по отношение останалите подсъдими с оглед на общия предмет на деянието. Подсъдимите Д. Д. Д. и М. Д. М. според първия съд извършили фактическото отнемане на инкриминираните вещи, с което осъществили състава на престъпление по чл. 195, ал. 2, във вр. чл. 194, ал. 1 от НК, във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК за М. Д. М. и престъпление по чл. 195, ал. 2, във вр. с чл. 194, ал. 1 от НК, във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК, във вр. с чл. 63, ал. 1, т. 2 от НК за непълнолетната Д. Д. Д.. Изцяло неоснователно е твърдението, че е допуснато нарушение от категорията на съществените при формиране вътрешното убеждение на съда съгласно принципа на чл. 14 от НПК, според който съдът взема решенията си по вътрешно убеждение, основано на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, като се ръководи от закона.. Не се откриват никакви нарушения при извеждане на правнорелевантните факти, на основата на които инстанциите по същество са приели обвинението за доказано. Действията на осъдените искатели се установяват по един несъмнен начин от показанията на кредитираните свидетели и обясненията на двете подсъдими, като показанията на тези свидетели и обясненията на Д. Д. Д. и М. Д. М. не са противоречиви, съвместими са с останалия доказателствен материал по делото. Въззивната инстанция е извършила по свой начин макар и пестеливо, цялостен анализ на доказателствените източници, като е изложила ясни и убедителни съображения за това, поради какви причини намира установените от първата инстанция факти за потвърдени, а възраженията на защитата за неоснователни. Не могат да бъдат споделени от настоящата съдебна инстанция изложените от адвокат М., останали извън посочените в молбата претендирани процесуални нарушения, че изготвеният обвинителен акт не отговаря на изискванията на чл. 246 от НПК. Изтъкнатата от него процесуална констатация е трябвало да бъде не само установена от първоинстанционния съд при започване на наказателното дело във фазата на разпоредителното заседание, но и спрямо нея да се реагира с активни действия за отстраняване съответно на тези нарушения. Конкретното процесуално нарушение според защитата е това, че прокурорът не е посочил в обвинителния си акт формата на вината, в разглеждания случай, на умисъла. Прокурорът не само не е посочил нищо за вината както при изписване фактологията, така и когато се е обосновал въз основата на кои факти той приема, че деянието е извършено умишлено. Не е посочена формата на умисъла, тъй като престъпната деятелност, за която са осъдени подсъдимите, се реализира като възможност в алтернативни форми на умисъла. Видно от обвинителния акт действително може да се приеме, че е крайно недостатъчно и твърде пестеливо определянето чрез волеизявление формата на фината, при която е извършено вмененото като обвинение на двамата искатели престъпление, което обаче не налага непременно точно тези изводи и не води до интерпретациите предлагани от защитника адвокат М., касаещи допуснато съществено нарушение на процесуални правила. В обстоятелствената му част от една страна, а също и в диспозитива на акта изрично е посочено, че както Д. Е. А., така и В. Е. А. умишлено са склонили непълнолетната Д. Д. Д. от гр. Русе и М. Д. М., н а 18 години гр. Русе, на 31.05.2018 г. в гр. Плевен да отнемат чужди движими вещи, тоест да извършат кражба в големи размери /поне според обвинението/. Умишленото склоняване предполага само една проявна форма на умисъла в правото и това е прекият умисъл. В този смисъл не може да се твърди, че са нарушени правата на подсъдимите да узнаят в какво са обвинени, още в повече първоинстанционният съд подробно и аргументирано е обосновал в мотивите към присъдата си формата на вината и умисъла. Възражения на касаторите в рамките на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, са направени и във връзка с нарушаване според тях забраната възведена в чл. 116, ал. 1 от НПК, с твърдение, че е довела до постановяване на осъдителна присъдата срещу подсъдимите Д. Е. А. и В. Е. А. само на база на уличаващи ги обяснения, дадени от подсъдимата Д. Д. Д. /"оговор"/. Въпросите относно обясненията, депозирани от подсъдимата Д. Д. Д. и подсъдимата М. Д. М., в частта касаещи участието на подсъдимите Д. Е. А. и В. Е. А. в инкриминираната дейност, са стоели на вниманието основно на първия съд, който е приел, че те са годно доказателство. Касаторът от своя страна не отрича, че процесуалният закон не съдържа забрана обясненията на един съподсъдим по делото, в които се съдържат доказателства за участието на друг съподсъдим в извършването на деянието, т. н. "оговор", да бъдат ползвани при постановяването на присъдата, стига осъдителната присъда да не почива само и единствено на доказателствата, събрани посредством тези обяснения. Процесуалният закон е ясен в изискванията, които въвежда с чл. 116, ал. 1 от НПК. Съдебната теория и практика е последователна в отстояването на разбирането, че е необходимо този род обяснения да бъдат подкрепени убедително от други доказателства, както и че е налице изискване събраните ч р е з "оговор" доказателства да не бъдат превратно тълкувани. Убедителността на другите доказателства и нуждата от внимателната им преценка, са от особено значение, когато те са косвени. При тези предварително направени уточнения, първоинстанционният съд е спазвал стриктно закона и е дал отговор на два основни въпроса - след като е избрал да се довери на обясненията на подсъдимите Д. Д. Д., снети непосредствено в съдебно заседание и тези на М. Д. М., присъединени/приобщени към доказателствата по делото чрез прочитането им по реда на чл. 279, ал. 1, т. 2 от НПК, при съществени противоречия с обясненията на другите подсъдими и настоящи искатели, по какъв начин е формирал това свое вътрешно убеждение. И на второ място – приемайки за правдиви посочените обяснения, се дължи отговор от съда и на въпроса как е преодоляна забраната на чл. 116 от НПК и кои са другите достоверни, законосъобразно събрани доказателства, които подкрепят "оговора". Без да отрича суверенното право на съда да кредитира едни и да не даде вяра на други доказателства, касационната инстанция споделя последователно становището, че доказателствата следва да се интерпретират вярно, съобразно съдържанието им, както и да се анализират обективно, всестранно и пълно, за да се формира правилно вътрешното убеждение на съда. Обратното е нарушение на чл. 13 и 14 от НПК и се припознава като съществено процесуално нарушение. В тази връзка и с оглед на направения по-горе анализ на доказателствата, възраженията на защитата не може да бъдат възприети за основателни. По изложените съображения съдът намира, че при постановяване на атакувания съдебен акт не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и не е налице основание за възобновяване на наказателното производство по делото по чл. 422, ал. 1, т. 5, във вр. с чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Направено е възражение и за очевидно допуснато нарушение на закона, намерило проявление в неправилно приложение на материалния закон, свеждащо се до осъждане на подсъдимите Д. Е. А. и В. Е. А. по несъществуващи квалифициращи обстоятелства включени в квалификацията „кражба в големи размери“. Съдът намира същото за основателно, по следните съображения: На основата на установените фактически обстоятелства, правилно е прието от инстанционните съдилища, че Д. Е. А. и В. Е. А. са осъществили от обективна и субективна страна състава на престъплението "кражба". Действията им спрямо подсъдимите Д. Д. Д. и М. Д. М., са били насочени към умишленото им склоняване да отнемат на 31.05.2018 година, в град Плевен, чужди движими вещи - 1 брой метална каса на стойност 32 лева; паричната сума от 2 700 лева; паричната сума от 17 300 швейцарски франка с левова равностойност 29 356, 20 лева и паричната сума от 1 500 евро с левова равностойност 2 933, 75 лева, всичко вещи и пари на обща стойност 35 021, 95 лева от владението на Евгени Всеволодов К. от същия град, без негово съгласие, с намерение противозаконно да ги присвоят.. Подсъдимите в качеството си на подбудители по смисъла на чл. 20, ал. 3 от НК са имали пълната и ясна представа, че с поведението си съзнателно и преднамерено са склонили Д. Д. Д. и М. Д. М. към извършването на престъплението кражба. Несъмнено с това си поведение Д. Е. А. и В. Е. А. са осъществили основния състав на престъплението "кражба" по чл. 194, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 3 от НК. Неправилно е приложен материалния закон, като престъпното деяние на всичките пет подсъдими е квалифицирано по чл. 195, ал. 2 от НК, при хипотезата, когато кражбата е в големи размери. Инстанционните съдилища не са приложили правилно към конкретните данни по делото задължителните указания, дадени в Тълкувателно решение № 1 от 30.10.1998 г. на ВКС по тълк. н. д. № 1/98 г., ОСНК относно понятието "големи размери". Общото събрание на наказателните колегии на Върховния касационен съд при произнасянето си по този въпрос, е взело предвид, че става дума за оценъчни признаци от състава на престъплението, за които е съществено, че правоприлагащият орган е длъжен сам да формулира понятие за тях, а след това да търси проявлението им във фактите. Така той разполага с повече свобода да съобрази своевременно и пълно промените и особеностите в обществените условия, при които се прилага законът, без да е необходима неговата промяна. В обсъждания случай използуването на двата оценъчни признака означава възможност за такава конкретизация в предмета на престъплението, която да съответствува на общоприетите в даден период житейски представи за "големи" и "особено големи" размери. Точната квалификация изисква яснота кога предметът на престъплението е в посочените размери. За да отговори на новите икономически условия и за да избегне различията в съдебната практика, Върховният касационен съд, Общото събрание на наказателните колегии е приело в точка № 1 посоченото там правило. При определяне квалифицираните признаци "големи размери" и "особено големи размери" за различните видове престъпления, ако друго не е посочено в закона, критерият е паричната равностойност на предмета на престъплението, която надхвърля седемдесет, съответно сто и четиридесет пъти установената в страната минимална работна заплата. Съдът е приел, че предметът на престъплението, който е определен от обвинителния акт като движими вещи и парични суми, всичко на обща стойност 35 021, 95 лева, покрива квалифицирания признак "големи размери". Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 30.10.1998 г. на ВКС по тълк. н. д. № 1/98 г., ОСНК, при определяне квалифицираните признаци "големи размери" и "особено големи размери" за различните видове престъпления, ако друго не е посочено в закона, критерият е паричната равностойност на предмета на престъплението, която надхвърля седемдесет, съответно сто и четиридесет пъти установената в страната минимална работна заплата. Тоест в разглеждания случай "големите размери" изискват надхвърляне седемдесет пъти установената в страната минимална работна заплата. Прокурорът в обвинителния акт погрешно направил свой прочит на съдебната практика за наличието на квалифициращия признак „големи размери“, като заместил израза „надхвърляне седемдесет пъти” с израза „около седемдесет пъти”, определяйки стойността на щетите да възлизат към момента на деянието около над 70 пъти размера на установената за страната минимална работна заплата. Понеже установената за страната минимална работна заплата /МРЗ/ с ПМС № 316/20.12.2017 г. за периода 01.01.2018 г. - 31.12.2018 г., към на датата на престъплението - 31.05.2018 г. е възлизала в размер на 510 лева, за да е налице критерият за "големите размери" изчислено съобразно предмета на престъплението, последният умножено като сума п о 70, е следвало да достигне стойност на предмета на престъплението надхвърлящ сумата от 35 700 лева. Тази необходима по закон сума в конкретния случай се явява значително по висока от установената по делото и включена в обвинението такава, определена на 35 021, 95 лева, което не може да изпълни формалните критерии за реализиране наказателна отговорност при това квалифициращо обстоятелство. Налице е допуснато нарушение на материалния закон при осъждането на всички лица подсъдими за квалифициращото обстоятелство кражба в "големи размери". Затова в конкретния случай не е налице кражба в "големи размери", а всички подсъдими следва да отговарят за обвинението си по чл. 194, ал. 1 от НК. Именно като са квалифицирали деянието като престъпление по чл. 195, ал. 2 от НК, предходните инстанции са приложили неправилно материалния закон. Деянието на осъдените лица съставлява престъпление по основния състав по чл. 194, ал. 1 от НК. Допуснатото нарушение на материалния закон не налага ново разглеждане на делото, като същото може да бъде отстранено от настоящата инстанция по реда на чл. 425, ал. 1, т. 4 от НПК, тъй като основанията за такова произнасяне са в полза на осъдените. На посоченото основание следва да се измени въззивното решение по ВНОХД № 171/2022 г. по описа на Окръжен съд гр. Плевен, като се преквалифицира деянието на подсъдимите Д. Е. А. и В. Е. А. по чл. 194, ал. 1 от НК и същите бъдат оправдани по обвинението по чл. 195, ал. 2 от НК. Преди да премине към разглеждане оплакванията на двамата искатели, настоящият съд е уточнил коректно границите на проверката, която е осъществявал и които стриктно е следвал. Тези граници се очертават от подалите искането подсъдими Д. Е. А. и В. Е. А. в своето изложение. Останалите трима подсъдими не са сезирали настоящия съд с оплаквания, поради което касационната инстанция би могла да излезе извън посочените рамки единствено в хипотезата на чл. 347, ал. 2 от НПК. Пред настоящия съдебен състав е постъпило искане за възобновяване единствено от подсъдимите Д. Е. А. и В. Е. А., което Апелативният съд намира за частично основателно по вече изложени по-горе аргументи. Тъй като обвиненията повдигнати и предявени на двамата искатели са за извършено от тях престъпление в съучастие, като подбудители, с останалите трима подсъдими Д. Д. Д., М. Д. М. и М. М. И., при което и петимата са осъдени за престъплението по ч л. 195, а л. 2 от НК, то явно е налице необходимост и от изменение на въззивното решение по ВНОХД № 171/2022 г. по описа на Окръжен съд гр. Плевен, с преквалифициране деянието и по отношение на останалите трима подсъдими Д., М. и И.. В този смисъл следва да намери приложение разпоредбата на чл. 347, ал. 2 от НПК, според която касационната инстанция отменя или изменя присъдата или решението и по отношение на необжалвалите подсъдими, ако основанията за това са в тяхна полза. Престъплението, за което подсъдимите са осъдени е извършено чрез едно деяние, с един предмет определящ квалифициращия признак кражба в „големи размери”. Съществено объркване на правната конструкция би настъпило както и противоречие в нея, ако се пристъпи към преквалифициране деянието единствено за двама от съучастниците подсъдими /подалите искането лица/, приемайки отсъствието на кражба в „големи размери” и същевременно оставяйки тази правна квалификация да съществува в правния мир за същото деяние, за останалите трима подсъдими само защото те не са поискали възобновяване на производство. Ползата на подсъдимите произтича от това, че ще отпадне отговорността им по квалифицирания състав, а ще остане само тази по основния наказателен състав на кражбата, за деяние по чл. 194, ал. 1 от НК, което се явява и по- леко наказуемо. По направеното възражение и оплакване, че наложеното наказание на подсъдимите Д. Е. А. и В. Е. А. е явно несправедливо, съдът счита същото за неоснователно поради което и го оставя без уважение. Във връзка с това оплакване в Мотивите към Присъда № 260000 от 10.01.2022 г. по НОХД № 970/2020 г., състав на Районен съд град Плевен е изложил подробни и обосновани съображения и правни аргументи които изцяло се споделят и от настоящия съд. С оглед на възприетото нарушение на материалния закон и въпреки налагащата се необходимост от преквалифициране на деянието в по-леко наказуемо такова, с възможно наказание лишаване от свобода до осем години, съдът преценява, че не са налице съществени промени във фактите и обстоятелства, налагащи промяна в съотношението на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства и за двамата подсъдими. Напротив препотвърждава се извода, че извършеното от тях деяние се характеризира с изключително висока степен на обществена опасност, което за Д. Е. А. и В. Е. А. вече се явява и отегчаващо вината и отговорността обстоятелство. В процеса на индивидуализация на наказанията, които са им наложени, както първият съд така и настоящият състав приемат като отегчаващи отговорността на подсъдимите обстоятелства, още и високата им лична степен на обществена опасност, за което свидетелстват фактите на предишните им осъждания и лошите им характеристични данни. Подсъдимите Д. Е. А. и В. Е. А. са криминално проявени, осъждани с влезли в сила присъди за извършени престъпления от общ характер. Двамата са лица с трайно установени противоправни навици, не зачитат установения в страната правов ред и имат изключително ниско правосъзнание. Като единствено смекчаващо наказателната отговорност на подсъдимите Д. А. и В. А. обстоятелство първият съд е приел изминалия дълъг период от време от момента на извършване на престъплението до момента на постановяване на присъдата, което не може да бъде споделено от този състав на апелативния съд. При извършеното в края на месец май 2018 г. умишлено склоняване към престъплението кражба, а на 31.05.2018 г. и на самата кражба, досъдебното производство е приключило на 26.05.2020 г. с внасяне на обвинителния акт в Районен съд гр. Плевен, където на 10.01.2022 г. е постановена първоинстанционната присъда, а на 27.01.2023 г. и въззивното съдебно решение. Изнесената хронология не налага точно такъв извод за изминал дълъг период от извършване на престъплението до постановяване на присъдата. Още в повече, ако е било налице забавяне в разследването то вината затова е на самите подсъдими, които са проявили недобро процесуално поведение свързано с тяхното обявяване за общодържавно издирване и съзнателно отлагане на заседанията, потвърдено от произнесените съдебни актове, за някои от тях и неприсъствено. Съдът в качеството си на първа инстанция преценява при определяне вида и размера на наказанието, което следва да се наложи на Д. А. и В. А., че тези подсъдими са осъждани и за тях е налице квалификацията кражба в „големи размери”, което е видно от приложените по делото справки за осъжданията им. С оглед изложеното на основание чл. 195, ал. 2, във вр. с чл. 194, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 3 от НК, във вр. с чл. 54 от НК и двамата подсъдими Д. Е. А. и В. Е. А. са осъдени на ТРИ ГОДИНИ лишаване от свобода, което е определено да изтърпят при СТРОГ РЕЖИМ. При преценка на справедливостта на наказанието обаче е необходимо да се вземе предвид посочената по-горе констатация, че незаконосъобразно е приложен чл. 195, ал. 2 от НК и правилната квалификация в конкретния казус е по чл. 194, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 3 от НК. Предвиденото наказание по посочения текст е лишаване от свобода до осем години. В рамките на този диапазон определеното наказание от три години лишаване от свобода, при новото отегчаващо обстоятелство - високата стойност на предмета на престъплението и въпреки отсъствието на смекчаващи отговорността обстоятелства, не следва да бъде променяно /намалявано/ за никой от двамата подсъдими. Въпреки отпадането на по-тежката квалификация по чл. 195, ал. 2 от НК наказанието не е явно несправедливо и това е така на база съдебното минало на осъдените и съществената стойност на предмета на престъплението. С отпадане на квалификацията кражба в „големи размери” вече при преценка на отегчаващите вината обстоятелства следва да се вземат предвид и високата стойност на предмета на престъплението доближаваща се до тези големи размери, обсъдени по-горе. Както е видно справката за съдимост на осъдените показва множество осъждания за различни престъпления, за Д. Е. А. те са осем, а за В. Е. А. четири осъждания, което навежда на една трайна нагласа у лицата да вършат престъпления. Тази нагласа не се преодолява, въпреки нееднократно търпяно наказание лишаване от свобода. Ето защо определеното от Районен съд гр. Плевен наказание не е явно несправедливо и не следва да се коригира, въпреки отпадане на квалификацията кражба в „големи размери”. Не са допуснати съществени нарушения по чл. 348, ал. 1, т. 2 и т. 3 от НПК, които да съставляват основание по чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК за възобновяване на делото. Налице е обаче допуснато съществено нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК - нарушение на закона. Това изисква възобновяване само на наказателното производство по ВНОХД № 171/2022 г. по описа на Окръжен съд гр. Плевен, тъй като се констатира, че има постановен въззивен съдебен акт, поради което и се преценява от настоящия съдебен състав, че е възможно въпросът да се разреши с оглед второстепенното дело, без да му се налага да възобновява първостепенното наказателно производство по НОХД № 970/2020 г. на Районен съд град Плевен. Необходимо е изменение на присъдата и преквалифициране на деянието от такова по чл. 195, ал. 2 от НК в деяние по чл. 194, ал. 1 от НК. Водим от горното и на основание ч л. 425, ал. 1, т. 4 от НПК, Великотърновският апелативен съд