Решение № 1264 от 2.4.2025 г. на Софийски районен съд по дело № 1548/2025 г.

Производството е по реда на чл. 72, ал. 4 ЗМВР. Образувано е по жалба на В. Ц. С. чрез процесуалният му представител- адвокат М., срещу Заповед за задържане на лице рег. № 464зз-23/11.01.2025 година, издадена от полицай при ОСПС-СДВР. С жалбата се иска отмяна на оспорената заповед като се изтъква, че задържането е незаконосъобразно и осъществено, без да са налице предвидените в чл.72, ал.1 ЗМВР предпоставки, като липсва легитимна цел на задържането, като същото не е изиграло нито превантивно, нито преустановителна функция, а единствено репресивна, като същото е произволно наложено по усмотрение на административния орган. Наред с това подробно се аргументира обстоятелството, че управлението на преводно средство след употреба на алкохол или наркотични вещества не е установено по надлежния ред, предвид, на което въобще липсва основание за задържането, като отново в тази връзка се излагат оплаквания от процедурата по изследване с техническо средство. В съдебно заседание жалбоподателят- С., редовно призован, не се явява, не изпраща представител. По делото е депозирано нарочно заявление от адвокат М., в което се поддържа искането за отмяна на заповедта за задържане по аргументите изложени в жалбата. Претендира присъждане на разноски, съобразно представен списък. Ответникът по жалбата, административния орган издал оспорвания акт, а именно полицай при ОСПС- СДВР, редовно призован, не изпраща представитле. Следва да се отбележи, че ответникът по жалбата е определен в съответствие с чл.153 АПК и легалната дефиниция на понятието административен орган дадена в § 1, т.1 от ДР на АПК. Утвърден принцип в доктрината и практиката е, че административният орган като субект на публичното право се характеризира със собствена правосубектност, която произтича от закона и не се идентифицира с конкретното лице, което го персонализира към даден момент. Поради това именно и като ответник по жалбата е конституиран полицейският орган издал заповедта, без да се налага индивидуализиране на конкретен служител на МВР. По делото, два дни след съдебното заседание, от страна на процесуален представител на ответника по жалбата е депозирана молба с приложени писмени доказателства. Съдът намира, че доколкото същите не са безусловно необходими за правилното решаване на делото, то и не се налага възобновяване на съдебното следствие. Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, доводите на страните, намира за установено от фактическа страна следното: На 01.01.2025г., около 16: 53 часа, в град София, на бул. „Васил Левски“, срещу № 108 от страна на служители на СДВР, била извършена проверка на лек автомобил с рег. № •••••, управляван от жалбоподателя В. С.. В хода на проверката жалбоподателят бил изпробван за употреба на наркотични вещества с техническо средство Дрегер Дръгтест 5000, като същото в проба номер 00360 отчело положителна реакция на кокаин. В тази връзка същият бил задържан със Заповед за задържане на лице № 464зз- 23/11.01.2025 г., издадена от полицай С. Цанов при ОСПС-СДВР на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР, като в същата като фактическо и правно основание за задържането било вписано „чл. 343б, ал 3 от НК.“ Задържаното лице било освободено 12.01.2025г. в 07: 40 часа. Изложената фактическа обстановка, съдът прие за установена въз основа на приобщените по реда на чл. 283 от НПК писмени доказателства – Заповед за задържане на лице рег. № 464зз-23/11.01.2024 година, декларация от В. С., протокол за личен обиск на В. С., АУАН, серия GA, № 1155227, ЗППАМ № GPAM-1448751. Съдът намира посочените източници за безпротиворечиви, съответни едни на други, като не са налице основания за съмнение в автентичността или достоверността, на който и да е от приложените документи, като същите поотделно и в своята съвкупност допринасят за изясняване на делото. Възприетата за несъмнена фактическа обстановка налага следните изводи от правна страна: Жалбата е подадена от легитимирано лице, срещу подлежащо на съдебен контрол действие на администрацията, с оглед, на което е допустима, а разгледана по същество е основателна. Съгласно чл. 72, ал. 1 ЗМВР, правомощия да задържат лица имат "полицейските органи", а такива съгласно чл. 57 ЗМВР са служителите на изчерпателно изброените структурни звена на МВР, които осъществяват някоя от посочените в чл. 6, ал. 1, т. 1 - 3, 7 и 8 ЗМВР дейности. Служителят издал заповедта въз основа, на която е задържан жалбоподателя В. С., а именно- С. Цанов, е служител на СДВР, на полицейска длъжност. С оглед на това същият от една страна заема длъжност в изрично посочена в чл.57, ал.1 ЗМВР структура- обастна дирекция на вътрешните работи, а от друга е пряко ангажиран с осъществяване на дейност по чл. 6, ал. 1, т. 2 ЗМВР, което го оправомощава да извършва задържания на лица, в изпълнение на службата си, предвид, на което задържането е осъществено от компетентен орган. На следващо място заповедта за задържането е издадена в писмена форма, и препис от същата е връчен на лицето, а жалбоподателят в нарочна писмена декларация е удостоверил, че е запознат с правата си във връзка със задържането, както и кои от тях желае да упражни, с което формално е спазена процедурата по самото задържане. Тук е мястото да се отбележи, че действително в заповедта за задържане не е посочен реда за неговото оспорване, но това само по себе си не се отразява на законността на същото, а от друга страна видно от факта на настоящото производство не е ограничило правото на защита на задържаното лице. Съгласно посоченото в заповедта задържането е осъществено на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР, която разпоредба допуска задържане по отношение на лице, „за което има данни, че е извършило престъпление“. В заповед рег.№ 464зз-23/12.01.2025г., въз основа, на която е осъществено задържането на жалбоподателя В. С. обаче не се съдържат каквито и да е конкретни фактически основания за издаването й, като въобще липсва изложение на обстоятелствата провокирали задържането, респективно наложили ограничаване на правото на свободно придвижване на лицето. В издадената заповед се сочи единствено цифров текст на разпоредба от НК – чл. 343б, ал.3 от НК. С това обаче по никакъв начин, не може да се приеме, че са изпълнени изискванията за изложение на конкретни обстоятелства за задържането, което отнесено към посоченото за това правно основание на чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР означава данни за съпричастност на задържаното лице към конкретно престъпно посегателство, чрез посочване най-малко на вида престъпление и в какво се е изразило деянието на лицето. В настоящия случай фактическите основания за задържането отразени в заповедта се свеждат до цитиране на правна норма от Наказателния кодекс, което съдържание само по себе си не носи каквато и да е допълнителна информация. Действително съдебната практика, прилагайки разрешението, дадено с Тълкувателно решение № 16/1975 г. на ОСГК на ВС, приема, че не съществува пречка мотивите за издаване на административния акт, в частност фактите дали основание за упражняването на конкретно правомощие да бъдат изложени и допълнително, след издаването на административния акт чрез изготвяне на други документи от органа издал акта, стига да се постигне целта, на изискването за мотивиране на административни актове, а именно да позволи на страните своевременно да се запознаят със съображенията, по които е издаден актът, и да организират защитата си срещу него, респективно да се извърши съдебен контрол върху тези съображения. В същия смисъл е и разрешението дадено от СЕС по дело C‑608/21, съгласно която също е допустимо фактическото основание на издадената заповед да бъдат изложени в документи, различни от акта за задържане, но не допуска тази информация да бъде съобщена на посочените лица само при евентуално оспорване на законосъобразността на задържането по съдебен ред, а следва да е в момента на задържане или в кратък срок след началото на същото. В настоящия случай, тази информация не е била съобщена на жалбоподателя към момента на задържането или въобще кратък срок след началото на същото, предвид, на което съдът намира, че Заповед рег. № 464зз-23/11.01.2025г. не отговаря на изискванията на чл. 74, ал. 2, т. 2 ЗМВР, като в нея не се съдържат фактическите основания за издаването й. Чрез този пропуск е нарушено правото на задържаното лице незабавно да бъде уведомено за основанията за задържането си, залегнало изрично както в чл. 5, § 2 от ЕКЗПЧ, така и в практиката на ЕСПЧ по въпросите относно законността на задържането. С оглед на изложеното съдът намира, че при задържането на жалбоподателя В. С. са допуснати нарушения на процедурата, които в съществена степен са ограничили възможността на задържаното лице да разбере причините за задържането си и своевременно да се защити срещу същото, което се явява достатъчно основание за определяне на задържането като незаконно от процедурна страна и отмяна на издадената заповед. (в този смисъл и актуалната практика на АССГ, например Решение № 6690 от 07.11.2023 г. по адм. д. № 6716/2023 г. на АССГ, Решение № 6338 от 26.10.2023 г. по адм. д. № 6222/2023 г. на АССГ, Решение № 4355 от 01.07.2021г. по адм. д. № 2659/2021г., Решение № 4402 от 02.07.2021г. по адм.д.№ 4952/2021г., Решение № 4441 от 05.07.2021г. по адм.д. № 4898/2021г., всички по описа на АССГ). Наред с това липсата на данни какви са фактическите основания за издаване на заповедта т.е. конкретните обстоятелства мотивирали задържането, прави невъзможен съдебния контрол за материална законосъобразност и целесъобразност на задържането, доколкото не може да бъде извършена преценка за правилно приложение на закона, нито пък за съразмерност на упражнената административна принуда. Включително и съгласно изричното тълкуване дадено в цитираното ТР № 16/1975г. на ОСГК на ВС, единствено при наличието на мотиви "съдът, пред които актът е обжалван, ще разполагат с необходимата основа за по-правилно извършване на проверката на законосъобразността и правилността на обжалвания акт.", при това същите следва да се изготвят от издалия акта орган, а не да се търсят в кориците на друго производство или да се излагат от друг орган. Предвид на изложеното съдът намира, че задържането на В. Ц. С. се явява незаконосъобразно, доколкото нито в издадената заповед, нито в друг документ са изложени правните и фактически основания за задържането, които да позволят на съда да извърши контрол върху приложението на материалния закон или основателността на действията. Недопустимо е чрез собствен анализ на материалите от разследването, съдът да запълва празнотите в съдържанието на заповедта и да замества волята на административния орган. По тези съображения съдът намира, че извършеното на 11.01.2025г. задържане на лицето В. Ц. С. се явява незаконосъобразно, а процесната заповед следва да бъде отменена. Предвид изхода на делото и на основание чл. 143, ал. 1 АПК жалбоподателят има право на присъждане на съдебни разноски- възнаграждение, заплатено на един адвокат, за което е направено съответно искане. Съгласно приложения Договор за процесуално представителство, правна защита и съдействие, за оказаната правна помощ от страна на жалбоподателя е заплатена сумата от 1000 лева. Така сторените разноски следва да бъдат възложени в тежест на на административната структура, към която се числи органа, издал заповедта, а именно- СДВР. Така мотивиран и на осн. чл. 72, ал. 4 ЗМВР, СЪДЪТ