Решение № 1034 от 2.6.2025 г. на Административен съд - Сливен по дело № 219/2025 г.

Производството е по реда на чл. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ), във връзка с чл. 203 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) Административното дело е образувано по искова молба на С. Х. Б., [ЕГН], с адрес [населено място], [жк]-••, подадена чрез адв. Е. П. – АК [област], против Министерство на вътрешните работи, с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ и цена на иска общо 9 691, 00 лева като обезщетение за причинените му вреди в периода от 16.03.2024 г. до 15.03.2025 г., от които имуществени вреди в размер на 9 690, 00 лева, от които 2 850, 00 лева за транспортни разходи и 6 840, 00 лева за положен извънреден труд, както и неимуществени вреди в размер на 1, 00 лев, причинени в резултат от отменената като незаконосъобразна Заповед № 8121К-2502/06.03.2024 г. на главния секретар на Министерство на вътрешните работи, ведно със законната лихва върху сумата от 9 691, 00 лева, считано 25.03.2025 г. – датата на влизане в сила на решението на ВАС за отмяна на заповедта, до окончателното й изплащане. По делото е представен отговор на искова молба от ответника Министерство на вътрешните работи, чрез процесуален представител главен юрисконсулт Д. Б., в който се твърди, че същата е нередовна и алтернативно се оспорват предявените с нея претенции за заплащане на обезщетения за претърпени имуществени и неимуществени вреди, както по основание, така и по размер. Претендира се присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение. В съдебно заседание ищецът С. Х. Б., редовно призован за делото, се явява лично и с адв. Е. П. от АК – [област], която поддържа исковата молба и моли предявените искове да бъдат уважени изцяло. Моли за присъждане на направените по делото разноски, като представя списък на същите. Представя по делото писмена защита, в която излага допълнителни съображения за основателността на исковата претенция. Ответникът – Министерство на вътрешните работи, се представлява от главен юрисконсулт Д. Н. Б., която моли съда да отхвърли предявената искова молба по съображения, подробно изложени в отговора на исковата молба. Претендира присъждане на възнаграждение за юрисконсулт. Представителят на Окръжна прокуратура – Сливен дава становище за неоснователност на иска, като моли да бъдат отхвърлени като недоказани исковите претенции по отношение на имуществените вреди.. Административният съд Сливен, след като обсъди и прецени наведените в жалбата доводи, становищата на страните и събраните по делото относими към спора доказателства, приема за установено от фактическа страна следното: Ищецът С. Х. Б. е заемал длъжността - ВПД н.на Участък „Г." в РУ-К. при ОДМВР-[област], считано от 16.03.2023 г. въз основа на Заповед № 8121К-2508 от 15.03.2023 г. на главния секретар на МВР, с която на основание чл. 165 от ЗМВР във връзка с чл.12 ал.1 т.1 и чл. 14, ал. 2 от Наредба № 8121з-310/17.07.2014 г. е преназначен за срок от една година от длъжността н. на Участък (КП) – З.към Районно управление – [област] при ОДМВР –[област]. Впоследствие със Заповед № № 8121К-2502/06.03.2024 г., издадена от Главния секретар на МВР, на основание чл. 165 от ЗМВР във връзка с чл. 14, ал. 1 и ал. 5 от Наредба № 8121з-310/17.07.2014 г. еднократно е удължен с още една година срока на временно преназначаване по мотивирана служебна необходимост с МЗ per. № 8121К-2508/15.03.2023 г. на старши инспектор С. Х. Б. Н. на Участък (КП) - З.към Районно управление - [област] при ОД на МВР - [област], на ръководна длъжност н. на Участък (КП) - Г.към Районно управление - К.при ОД на МВР - [област], считано от 16.03.2024 г. Б. обжалвал Заповед № № 8121К-2502/06.03.2024 г. на Главния секретар на МВР пред Административен съд – Сливен, който отхвърлил жалбата с Решение № 1721/24.09.2024г. постановено по адм. дело № 146/2024 г. по описа на Административен съд- Сливен. Решението било обжалвано с касационна жалба пред ВАС на РБ, който с Решение № 3135/25.03.2025г. по адм. дело № 10443/2024 г. отменил Решение № 1721/24.09.2024 г. постановено по адм. дело № 146/2024 г. по описа на Административен съд - Сливен и отменил Заповед № 8121К-2502/06.03.2024 г. на Главния секретар на МВР. В рамките на проведеното съдебно производство не бяха представени писмени доказателства от страна на ищеца и неговия процесуален представител. Съдът с оглед изразените от страните становища и на основание чл. 146, ал. 1, т. 4 от ГПК във връзка с чл. 144 от АПК прие, че обстоятелствата, които не се нуждаят от доказване в настоящото производство са, че ищецът е получил възнаграждение за положения от него извънреден труд, свързан с изпълнение на задълженията му в конкретната му работа, както и че е получил обезщетение, полагащо му се по чл. 236 от ЗМВР. Горната фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа на всички събрани в хода на съдебното дирене годни, относими и допустими доказателства, които не бяха оспорени от страните по предвидения в закона ред. Въз основа на установената по делото фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи: Предвид установената фактическа обстановка съдът намира, че исковата претенция е процесуално допустима, като предявена от лице с активна процесуална легитимация, доколкото заявява, че в резултат на отменената от съда като незаконосъобразна Заповед № 8121К-2502/06.03.2024 г. на Главния секретар на МВР, по негова жалба, е претърпяло имуществени и неимуществени вреди. Посоченият ответник разполага с пасивна процесуална легитимация по смисъла на чл. 205 от АПК, тъй като, съгласно чл. 2, ал. 2 от Закона за министерството на вътрешните работи Министерството на вътрешните работи е юридическо лице. Настоящият съд е местно и родово компетентен за валидно разглеждане на иска по смисъла на общите правила на чл. 133, ал. 5 от АПК, като исковата защита е с правно основание чл. 1 от ЗОДОВ и се реализира по реда на чл. 203 и сл. АПК. Разгледана по същество исковата молба се явява неоснователна, поради следните съображения: Според чл. 4 от ЗОДОВ, държавата дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо дали са причинени виновно от длъжностното лице. Съгласно разпоредбата на чл. 203 от АПК, гражданите и юридическите лица могат да предявяват искове за обезщетение за вреди, причинени им от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административните органи и длъжностни лица, като тежестта на доказване е оставена на ищеца. Отговорността по ЗОДОВ е обективна. Съгласно чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани от действия или бездействия на техни органи или длъжности лица при или при повод на изпълнение на административна дейност. Държавата и общините дължат обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това дали са причинени виновно от отговорното длъжностно лице. Вредата като правен институт представлява накърняване имуществото на правните субекти или на техни неимуществени блага. Когато е засегнат патримониумът на едно лице вредата е имуществена, тя се състои в претърпяване на загуба или пропусната полза. Границите на отговорността се разпростират до вредите, "които са пряка и непосредствена последица от увреждането". Неимуществените вреди представляват сериозно засягане на личността и достойнството на гражданина, изразяваща се в претърпяване на болки и преживявания на страдания. Отговорността на държавата или на общините за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразните актове, действия или бездействия на техни органи или длъжностни лица, при или по повод изпълнение на административна дейност може да бъде ангажирана при безспорната установеност на елементите от фактическия състав на нормата на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Отговорността възниква при наличие на няколко кумулативни предпоставки – неимуществена и/или имуществена вреда /причинена загуба или пропусната полза/; незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или длъжностно лице на държавата /или общината/; вредата да е настъпила при или по повод изпълнение на административна дейност, както и пряка и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния акт, действие или бездействие и настъпилата вреда. При липса на някой от елементите на посочения фактически състав не може да се реализира отговорността на държавата и общината по посочения ред. Практиката на административните съдилища в това отношение е постоянна и последователна. В настоящия казус първата от изискуемите предпоставки е налице: отменен административен акт, в случая – Заповед № 8121К-2502/06.03.2024 г. на Главния секретар на МВР. Същевременно съдът намира, че не са налице останалите предпоставки за реализиране на отговорността на ответника в случая, тъй като твърдените от ищцата вреди, не са настъпили в резултат на отменената заповед и не се намират в пряка и непосредствена причинна връзка с нея. В исковата си молба ищецът твърди, че в резултат на отменената като незаконосъобразна заповед е претърпял имуществени вреди за извършените от него транспортни разходи, поради това, че е пътувал с личния си автомобил от [населено място] до [населено място], като претендира такива в размер на 2 850, 00 лева. На първо място в съдебното производство не бяха представени никакви доказателства за това, че ищецът е извършил разходи за пътуването му от [населено място] до [населено място] и обратно, вкл. и за това, че притежава МПС, което да е регистрирано на негово име. Отделно от това следва да се съобрази, че в случая ищецът попада под разпоредбата на чл. 236 от ЗМВР, съгласно която при преместване на работа в други населени места за срок, по-дълъг от 6 месеца, на държавния служител се изплаща еднократно обезщетение в размер 50 на сто от брутното месечно възнаграждение за длъжността в новото населено място. Предвижда се и обезщетение за преместване на семейството, а транспортните разходи за преместването са за сметка на МВР. Законът изрично урежда случаите на извършване на разходи във връзка с преместването на длъжност в ново населено място, като указва кои разходи се поемат от МВР като задължение. Ищецът заяви, че е упражнил това свое право, което се основава на издадената заповед за преместване на работа в друго населено място. Освен това, по делото не се установява на ищеца с отменената заповед да му е възложено задължение за пътуване от мястото на предходната работа – [населено място] до [населено място]. Обстоятелството, че по време на работата си в РУ - К. ищецът е решил да пътува ежеседмично до мястото на постоянното си местожителство, не може да се вмени в тежест на МВР, доколкото ежеседмичното пътуване е лично решение на служителя. Липсва пряка причинно-следствена връзка между отменената заповед и направените разходи от ищеца за гориво на личния му автомобил. Освен това по делото не е спорно, че ищецът се е възползвал от правото си на компенсация по чл. 236 от ЗМВР, която има целеви характер и обезщетява имуществени разходи във връзка с преместването в другото населено място, такава е получена в допустимия от закона размер и няма данни същата да е върната на МВР поради незаконосъобразността на заповедта за преместване. Съдът намира за неоснователна и претенцията на ищеца за обезщетяването му със сумата от 6 840, 00 лева за положен от него извънреден труд. Твърдението му, че е полагал извънреден труд за времето което е пътувал от [населено място] до [населено място] и обратно е неоснователно и не следва да се квалифицира като полагане на извънреден труд по смисъла на чл. 178, ал. 1, т. 3 от ЗМВР. Според чл. 187, ал. 7 от ЗМВР работата извън редовното работно време до 280 часа годишно се компенсира с допълнително възнаграждение за извънреден труд за отработени до 70 часа на тримесечен период. Извънредният труд се заплаща с 50 на сто увеличение върху основното месечно възнаграждение. Съгласно пар. 1, т. 11 от ДР на Кодекса на труда "Работно време" е всеки период, през който работникът или служителят е длъжен да изпълнява работата, за която се е уговорил. От анализа на цитираните разпоредби следва, че пътуването до месторабота и обратно не се включва в понятието работно време и съответно не може да се квалифицира като полагане на извънреден труд. В съдебно заседание ищецът заяви, че му е изплатено възнаграждение за положения от него извънреден труд докато е изпълнявал задълженията си в РУ – [община], но дори да не му е изплатено, то същият може да претендира заплащането му по реда на чл. 86 от ЗЗД пред гражданските съдилища. Съдът намира за неоснователна претенцията на ищеца да му бъде заплатено обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди в размер на един лев. На първо място в хода на съдебното производство не бяха представени доказателства, за това, че ищецът е претърпял неимуществени вреди. Отделно от това следва да се има предвид, че временното преназначаване на същата длъжност в друго населено място за полицейските служители е обичайна служебна практика, имаща своята законова регулация и подкрепена от законови средства за компенсация за неудобствата, което означава, че всеки един от полицейските служители може, при възникнали обстоятелства, да бъде преместен на работа в друго населено място. Следва да се вземе предвид и обстоятелството, че ищецът е полицейски служител, т.е. лице, от когото, поради характера на възложените законови функции, се очаква проява на значително по-висока степен на устойчивост, съдът намира, че в случая претенцията му за обезщетяване на причинените му неимуществени вреди е неоснователна. С оглед изложеното съдът намира, че исковата претенция на С. Х. Б. за обезщетение за причинените му имуществени и неимуществени вреди в периода от 16.03.2024 г. до 15.03.2025 г., причинени в резултат от отменената като незаконосъобразна Заповед № 8121К-2502/06.03.2024 г. на главния секретар на Министерство на вътрешните работи, е неоснователна и следва да бъде отхвърлена. При този изход на делото, претенцията на процесуалния представител на ответника за присъждане на направените по делото разноски за възнаграждение на юрисконсулт се явява основателно, съобразно разпоредбата на чл. 143, ал. 3 от АПК, като размерът на възнаграждението за юрисконсулт следва да е 100.00 лв. съгласно чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, във вр. с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и с оглед фактическата и правна сложност на делото. Водим от горното и на основание и чл.172, ал. 2 от АПК, вр. с чл. 1 от ЗОДОВ във връзка с чл. 203 и сл. от АПК, Сливенският административен съд, шести състав