Решение № 1501 от 27.3.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 3575/2022 г.

Производството е по реда на чл.258-273 ГПК/въззивно обжалване/. Образувано е по въззивна жалба, подадена от ищците пред СРС –Д. С. П., Д. В. П. и Р. В. П. срещу решение № 20004562 от 17. 01. 2022 г. по гр.д. № 20248 по описа за 2019 г. на СРС, ГО, 36 състав, с което са отхвърлени претенциите им по чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД и по чл.31 ЗЗД /предявен като евентуален/. Решението се обжалва изцяло. Излагат се доводи за неправилност на така постановеното решение. Твърдят, че сделката, обективирана в нот.акт № 77, том 4, дело 584/2009 г. за покупко-продажба на процесния недвижим имот била извършена при нарушение на добрите нрави, тъй като продажната цена била значително занижена и не съответствала на пазарната оценка. Неправилен бил извода, че при продажба на цена само два пъти по-ниска, не е налице нееквивалентност. Неправилно СРС се бил позовал на свободата на договаряне. В подкрепа на този си довод сочат, че продавачите били глухонеми. Действително, в нот.акт било посочено, че при изповядане на сделката бил присъствал тълковник, но не ставало ясно дали същият е превел на продавачите уговорената цена, която била явно неизгодна за тях. Следвало да се има предвид, че в случая не се касае до свобода на договаряне, а договаряне с глухонеми възрастни хора. Твърди се, че по иска по чл.26, ал.1 ЗЗД съдът се бил произнесъл в разрез със съдебната практика като не бил тълкувал волята на страните по правилата на чл.20 ЗЗД. Счита, че в случая е налице противоречие с добрите нрави. Сочат се и и процесуални нарушения във връзка със събиране, допускане и обсъждане на доказателствата по делото във връзка с евентуалния иск по чл.31 ЗЗД. Считат, че иска бил основателен, тъй като били ангажирани доказателства, че продавача В.Н. П. бил със заболяване параноична шизофрения. Наред с това по делото било представено решение на съда за поставяне на другия продавач по процесната сделка и ищец по делото – Д. С. П., за поставянето й под запрещение. Налице били косвени данни, че ищцата била със заболяване параноична шизофрения към момента на процесната сделка. Иска се обжалваното решение да бъде отменено и вместо това постановено друго, с което исковете да бъдат уважени изцяло като доказани и основателни. Претендират се разноски. По въззивната жалба е постъпил отговор от ответника пред СРС –С. И. П. в който се излага становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност на така постановеното решение. Счита, че при постановяване на първоинстанционното решение не са допуснати сочените от въззивниците нарушения на материалния и процесуален закон. Сочи, че в случая процесния недвижим имот бил продаден по данъчната оценка. Забрана за продажба на един имот по данъчната му оценка не съществувала в правния мир. В случая не била налице значителна разлика между продажната цена и пазарната цена на имота, предмет на сделката. Сочи, че вещото лице, изготвило оценката, не било дало заключение относно състоянието на имота към момента на сделката, което също се отразявало на цената му. Възражението на въззивниците във връзка с действията на тълковника, който участвал при изповядане на сделката, било неоснователно. От съдържанието на нот.акт се установявало, че тълковникът е предал на продавачите съдържанието на договора и последните били заявили, че са съгласни с него и желаят да го подпишат. В тази си част нот.акт имал характер на официален документ и обвързвал съда с материална доказателствена сила. Счита, че правилата на ГПК досежно участието на глухонеми лица в гражданския оборот са спазени. Фактът, че лицата били на преклонна възраст също не сочел на порок в сделката. По отношение на евентуалния иск по чл.31 ЗС се излагат доводи за неговата недоказаност. По делото липсвали данни, а и доказателства независимо от неколкократно дадената възможност на ищците да ангажират такива, че е искано поставянето под запрещение на починалия продавач преди смъртта му. Сочи, че заключението на експертизата, допусната, изслушана и приета по делото пред СРС, съответствала на доказателствата по делото и в частност на писмата от психиатричната болница. Претендират се разноски. По допустимостта на въззивната жалба: За обжалваното решение въззивниците са били уведомени на 25.01.2022 г. Въззивната жалба е подадена на 03.02. 2022 г. Следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК. Налице е правен интерес от обжалване. Следователно въззивната жалба е допустима. Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата. След служебно извършена проверка съдът приема, че обжалваното решение е постановено в допустим процес и е валидно. По основателността на въззивната жалба: За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че главния иск с пр. осн. чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД е неоснователен, защото: Добрите нрави били неписани общовалидни морални норми, които съществували като общи принципи или произтичали от тях и представлявали критерии за оценка на сделките. СРС се е позовал на решение № 1444 от 4.11.1999 г. по гр.д. № 753/1999 г. на Първо Г.О. на ВКС, където било посочено, че липсват критериите, по които съдът преценява кога престациите са нееквивалентни до степен, предизвикваща нищожност на сделката. Такива критерии били необходими, тъй като в противен случай преценката на съда щяла да замени волята на страните. По този начин щял да се накърни принципът на свободата на договарянето /чл.9 от ЗЗД/, защото еквивалентността на престациите поначало се преценявала от страните и се съобразявала с техния правен интерес. Затова като критерий в съдебната практика била възприета изключително голямата разлика в престациите. Така например, в решение № 615 от 15.10.2010 г. по гр.д. №1208/2009 г. на ІІІ Г.О. на ВКС, било прието, че нищожност има поради дванадесет пъти по-ниската цена от пазарната, а в решение №119 от 22.03.2011 г. по гр.д. № 485 по описа за 2010 г. на І Г.О. на ВКС-при двадесет и осем пъти по-ниска цена. Във второто решение била подчертана необходимостта от значителна липса на еквивалентност в насрещните престации. По абстрактен и принципен начин бил формулиран критерият за преценка на значителната нееквивалентност в постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение № 452 от 25.06.2010 г. по гр.д. № 4277 по описа за 2008 г. на І Г.О. на ВКС. Според това решение съгласно чл. 9 от ЗЗД страните имали свобода на договарянето, която се рамкирала от приложимите към правоотношението законови разпоредби и от добрите нрави. Законодателят допускал, че цената на недвижимия имот може да бъде по-ниска от данъчната оценка. В същото време понятието добри нрави предполагало известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се правел извод за нарушение, водещо до нищожност на сделката. ВКС считал, че тази неравностойност следва да е такава, че практически да е сведена до липса на престация. Следователно значителна и явна нееквивалентност на насрещните престации, която води до нищожност поради противоречие с добрите нрави, била налице, когато насрещната престация е практически нулева. Когато престацията не била толкова незначителна, съдът можел само да извършва преценка дали не е налице сделка при явно неизгодни условия, сключена поради кР. нужда /унищожаемост по чл.33 от ЗЗД/, ако такъв иск бил предявен. СРС е направил обобщение като е достигнал до извода, че само наличието на нееквивалентност на насрещните престации според представата на съда не е достатъчно, за да се стигне до извода, че сделката е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Известна обективна нееквивалентност била допустима, тъй като свободата на договаряне предполагала преценката за равностойността на престациите да се извършва от страните с оглед техния интерес. Следващата степен на нееквивалентност на престациите можело да представлява сделка, сключена при явно неизгодни условия и ако страната е в състояние на кР. нужда, порокът щял да бъде унищожаемост по чл.33 от ЗЗД. При най-високата степен на нееквивалентност на престациите съществувало такова съотношение, че едната от тях е незначителна и практически нулева. Тогава, ако сделката не е симулативна като прикриваща дарение, тя била нищожна поради противоречие с добрите нрави. По делото било безспорно установено, че процесния имот е продаден за сумата от 43 925 лева, както и че данъчната оценка към датата на продажбата на имота е на същата стойност. От заключението на приетата и неоспорена по делото съдебно техническа-оценителна експертиза, което съдът е кредитирал изцяло се установявало, че средната пазарна оценка на процесния имот към 04.12.2009 г. е в размер на 86 358, 00 лева. От този отговор на въпроса следвал извода, че в настоящия случай покупко-продажбата на апартамента на цена два пъти по-ниска от пазарната стойност на вещта не води до нищожност на сделката поради накърняване на добрите нрави. По евентуалния иск СРС е приел, че не е налице хипотезата на чл.31, ал.1 ЗЗД и договорът не е унищожаем, защото: Ищците, на които била доказателствената тежест, не били доказали, че при сключването на процесния договор за покупко-продажба е бил налице твърдения в исковата молба порок във волята на продавача В.Н. П., а именно не могъл да разбира действията си или да ги ръководи. Съгласно чл. 31, ал. 1 от ЗЗД унищожаем бил договорът, сключен от дееспособно лице, ако то при сключването му не е могло да разбира и ръководи действията си, като в ал. 2 била предвидена възможност унищожаването на такъв договор да се иска след смъртта на лицето от неговите наследници, но само при наличие на едно от двете предвидени в същата разпоредба условия, а именно ако преди смъртта е било поискано поставянето му под запрещение или ако доказателствата за недееспособността произлиза от самия договор. По настоящото производство било безспорно, а същото и видно от доказателствата по делото, че В.Н. П. /единият прехвърлител по процесния договор за продажба/ е починал преди предявяване на иска, по който е образувано - същият бил починал на 15.12.2014 г., а искът бил предявен на 08.04.2019 г. Безспорно се установявало и обстоятелството, че ищците са законни наследници на В.Н. П.. СРС е приел, че в настоящия казус не е налице нито една от посочените по-горе алтернативни предпоставки на приложимата ограничителна хипотеза на чл. 31, ал. 2 от ЗЗД. По правило, потестативното право да се иска унищожаване на договора принадлежало единствено на страните по него. Като изключение от това правило, ал. 2 на чл. 31 от ЗЗД била предоставила възможността да се иска унищожаване на договор, сключен от лице, неспособно да разбира или ръководи действията си, но което не е било поставено под запрещение, и на наследниците му, но само и единствено при наличие на една от двете изрично предвидени с нормата предпоставки. Самата възможност да се иска унищожаване на договор след смъртта на страната по него била предвидена като изключение от изрично формулираната в нормата забрана да се иска унищожението на такъв договор след смъртта на лицето, което определяло и недопустимостта на разширителното й тълкуване и прилагане. В случая по делото нито се твърдяло, нито се представяли доказателства за това преди смъртта на прехвърлителя В.Н. П. да е било поискано поставянето му под запрещение. Същевременно и от процесния договор не произлизало доказателство за недееспособността на лицето като от обективирания в нотариалния акт договор не се установявало наличието на данни, свидетелстващи за недееспособност на прехвърлителя, а именно че към момента на сключването му лицето не е могло да разбира и ръководи действията си. Следвало да се посочи, че и по същество не се установило от събраните по делото доказателства, че към момента на сключване на процесния договор (04.12.2009 г.) В.Н. П. да е бил недееспособен - че не е могъл да разбира свойството и значението на извършеното да ръководи действията си. Към този момент същият бил на 70 години, като вещото лице В. посочвал, че възрастта 70 г. сама по себе си не е основание да се приеме, че индивид на тези години е психически непълноценен или душевно болен, ако няма конкретни доказателства за непълноценност и/или заболяване, а че глухонемотата не е психично разтройство в тесен смисъл на думата. Експертът посочвал, че в представените медицински документи имало единични вписвания за Параноида шизофрения, но те датирали едва след 2014 г., а към датата на сключване на сделката отсъствали каквито и да било данни за психични отклонения у лицето. На база тези констатации, експертът дал заключение, че към датата 04.12.2009 г. при лицето В.Н. П. не се установяват данни за болестни прояви, вкл. и от шизофренния кръг, които да са нарушавали годностите му да ръководи постъпките си и да разбира свойството и значението на извършеното от него. Затова и е бил отхвърлен и евентуалния иск. По доводите във въззивната жалба: Настоящата инстанция споделя мотивите на СРС и по арг. от чл.272 ГПК същите следва да се считат и за мотиви на настоящето решение. Противно на соченото от въззивниците, обжалваното от последните, първоинстанционно решение е съобразено със събраните по делото доказателства и доказателстване средства и при съвкупната им преценка съдът е достигнал до правилни и съответни на тях, правни изводи. Решението е постановено и в съответствие със съдебната практика на ВКС по предявените и по настоящето дело искове по чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД и по чл.31, ал.1 ЗЗД. По иска по чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД: Съгласно чл.26, ал.1 ЗЗД нищожни са договорите, които противоречат на закона или го заобикалят, както и договорите, които накърняват добрите нрави, включително и договорите върху неоткрити наследства. Действително, добрите нрави са неписани правила и норми. Те съществуват като общи принципи, на чието нарушаване законодателят е придал правно значение, приравнявайки го по последица с нарушение на закона. Вложеният в това понятие смисъл, следва да се тълкува по такъв начин, че в посочената категория да попадат само онези наложили се правила и норми, които бранят правила, принципи, права и ценности, които са общи за всички правни субекти и чието зачитане е в интерес на обществените отношения като цяло, а не само на интереса на някоя от договарящите страни - такива са принципите на справедливостта, на добросъвестността и морала в гражданските и търговските взаимоотношения, намерили израз в отделни правни норми, а целта е предотвратяване на несправедливо облагодетелстване. С принципа на справедливостта в гражданските правоотношения се закриля и защитава всеки признат от нормите на гражданското право интерес, като се търси максимално съчетаване на интересите на отделните субекти. Според ТР № 1 от 15.6.2010 г по т.дело № 1/2009 г на ОСГК на ВКС добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона. Съдебната практика, обективирана в Решение № 288 от 29.12.2015г. по гр.д. № 2293/2015 г., ІІІ ГО, сочи че накърняване на добрите нрави е налице, когато сделката противоречи на общо установените нравствено етични правила на морала. Наред с това съдебната практика е възприела разбирането, че нееквивалентността на престациите по един двустранен договор може да представлява нарушаване на добрите нрави като общоприети морални норми, въплъщаващи общественото понятие за справедливост. Не всяко разминаване, нееквивалентност на престациите изпълва хипотезата на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД - нарушаване на добрите нрави - следва да се съблюдава и свободата на договаряне на страните, които са властни да определят вида и размера на насрещните престации, при които волеизявленията им съвпадат. Нарушаване на добрите нрави има само при прекрачване на разумната граница на свободата на договаряне, при такава съществена нееквивалентност, при която не може да се предположи, че договор би бил сключен - при пренебрежимо малка, почти нулева насрещна престация. Така при договори за продажба на имоти практиката се е ориентирала към разлика над десет, двадесет и повече пъти между договорената цена и действителната пазарна или данъчна оценка на имота, за да се приеме нарушаване на добрите нрави. Преценката се прави при сравняване на престациите, които страните си разменят по договора. По делото е безспорно установено, че процесния имот е продаден за сумата от 43 925 лева, както и че данъчната оценка към датата на продажбата на имота е на същата стойност. От заключението на приетата и неоспорена по делото съдебно техническа-оценителна експертиза /л.117 по делото пред СРС/, което съдът е кредитирал изцяло, кредитира се и от настоящата инстанция, се установява, че средната пазарна оценка на процесния имот към 04.12.2009 г. е в размер на 86 358, 00 лева /л.121 по делото пред СРС/. В конкретния случай разликата между получената цена за продадения недвижим имот и неговата данъчна и пазарна оценка е два пъти поради което не обуславя извод за нарушаване на добрите нрави. Действително цената е по-ниска от пазарната, но не е дотолкова съществена, че да се приеме наличие на тежък порок на сделката, какъвто е нищожността, виж в този смисъл ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 60516 ОТ 18.06.2021 Г. ПО ГР. Д. № 1199/2021 Г., Г. К., ІІІ Г. О. НА ВКС. Съгласно приетото в РЕШЕНИЕ № 156 ОТ 10.02.2021 Г. ПО ГР. Д. № 2451/2019 Г., Г. К., ІІІ Г. О. НА ВКС, продажбата на вещ на цена, по ниска от пазарната не е несъвместима с общоприетите норми за справедливост и добросъвестност. Още повече законът за местните данъци и такси и Закона за нотариусите и нотариалната дейност изрично допускат възможността сделки да се сключват и под данъчната оценка, но държавната такса се плаща по нея. Щом не се нарушават императивни разпоредби и законът изрично предвижда възможност да се договоря цена, равна на данъчната оценка или по-ниска от нея, то не е налице значителна нееквивалентност на ответната престация, водеща до абсолютна, изначална, непоправимо нищожност поради накърняване на добрите нрави. В този смисъл е безпротиворечивата практика на ВКС, обективирана в решение № 452 от 25.6.2010 г по гр. дело № 4277/2008 г на ВКС, Първо гражданско отделение, решение № 119/22.3.2011 г по гр. дело № 485/11 г на ВКС, ГК, Първо ГО, решение № 29 от 22.3.2017 г по гр. дело № 2955/2016 г на ВКС, ГК, Първо ГО, решение № 24 от 9.2.2016 г по гр. дело № 2419/2015 г на ВКС, ГК, Трето ГО и решение № 65 от 21.3.2017 г по гр. дело № 639/2016 г на ВКС, Четвърто гражданско отделение. Ето защо настоящата инстанция споделя извода на СРС, че доколкото с клаузите на процесния договор за покупко-продажба не се стига до резултат неприемлив от гледна точка разбиранията на обществото като цяло и общоприетите нравствени правила и морал, то договорът не е нищожен поради накърняване на добрите нрави. Що се касае до довода, че при сключване на сделката не били спазени специалните изисквания досежно продавачите за които не се спори, че са глухонеми, то този довод не е направен до приключване на устните състезания пред първата съдебна инстанция. Нещо повече, адв.М. в писмената си защита е посочила: „Не се оспорва обстоятелството, че при продажбата е имало тълковник“. Настоящата инстанция намира, че този довод освен преклудиран, е и неоснователен. Видно от отразеното в нот.акт № 77, дело № 584 от 04.12.2009 г. с който е изповядана процесната покупко-продажба, изрично е посочено: „Тълковника влезе в разговор с продавачите и им предаде съдържанието на акта. Тълковникът заяви, че продавачите одобряват акта и са съгласни с него и след одобрението му се подписа от тях, тълковника и от мен нотариуса“, виж л. 6 по делото пред СРС. Нотариалният акт в тази си част притежава формална доказателствена сила и съставлява доказателство, че съдържащите се в него изявления са такива, каквито са посочени. Въззивната инстанция не разглежда доводите в писмената защита за депозирането на каквато възможност беше дадена, относно това, че продавачите са били заблудени относно продажната цена, тъй като съдът не е бил сезиран с такъв иск /по чл.29 ЗЗД/, нито СРС се е произнасял по такъв, виж в този смисъл решение № 105 от 13.06.2022 г. по гр.д.№ 2944 по описа за 2021 г. на ВКС, ГК, Трето ГО. Възможност за депозиране на писмена защита се предоставя, за да могат страните, респ. процесуалните им представители, да обобщят събраните по делото доказателства и доказателствени средства и въз основа на тях да направят своите правни изводи, но в рамките на предявените претенции, не и да въвеждат нови факти и обстоятелства, да въвеждат нови претенции или да правят изменение на вече предявените такива. При тези си мотиви въззивната инстанция намира, че в частта в която е бил отхвърлен главния иск по чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД, обжалваното решение е правилно. При отхвърляне на главния иск, съдът пристъпва към разглеждане на евентуалния иск, както и е сторил СРС. Така се извършва и от въззивната инстанция, а именно: По евентуалния иск по чл.31, ал.1 ЗЗД: В чл.27 ЗЗД са посочени случаите, в които договорите са унищожаеми и това са: договорите, сключени от недееспособни или сключени от техен представител без спазване изискванията, установени за тях, както и договорите, сключени при грешка, измама, заплашване или кР. нужда. Договорът, сключен от дееспособно лице е унищожаем, ако то при сключването му не е могло да разбира или да ръководи действията си- чл.31 от ЗЗД. Преценката за наличието или отсъствието на посочената хипотеза за унищожаемост на договора се извежда въз основа на два критерия: медицински и юридически. Медицинският критерий включва наличие на състояние на здравето, при което са затруднени нормалните волеви и мисловни процеси, временно или постоянно, частично или изцяло. Това състояние може да е придобито или унаследено, перманентно или спорадично, трайно или инцидентно, да се дължи на обективни причини (напр. психично заболяване) или на субективни такива (пиянство, употреба на наркотични вещества и пр.). Юридическият критерий е при това състояние лицето да не е могло да разбира или да ръководи действията си към определен, конкретен правно-релевантен момент и то така, че това състояние да не му позволява да се грижи за своите права и интереси, тъй като не разбира свойството и значението на постъпките си, или макар да ги разбира, не може да ги ръководи. За констатирането на първия (медицинския) критерий са нужни специални познания от областта на медицината, с които съдът не разполага. По признаването на втория (юридическия) критерий обаче, се касае до специфична правораздавателна дейност, която е единствено в прерогативите на съда, тъй като изисква да бъде установено противоречие или съответствие с правната норма. Основанието за унищожаемост по чл. 31 ЗЗД е налице тогава, когато едната страна макар и дееспособна, към момента на сключване на атакуваната сделка, не е могла да разбира или да ръководи действията си. Без значение е продължителността на това състояние. Определящо е състоянието на лицето към момента на извършване на сделката, виж в този смисъл указанията в ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 5 ОТ 30.05.2022 Г. ПО ТЪЛК. Д. № 5/2020 Г., ОСГTК НА ВКС, и по-специално-дали това състояние е било такова, че да позволи на сключилия сделката- да действа съзнателно и разумно, така че да може свободно, без външна намеса за формира и да изрази волята си. Преценката е предоставена на съда. При извършването й - тъй като се касае за дееспособно лице - съдът е длъжен да съобрази всички съотносими, установени към релевантния момент обстоятелства, които биха били от значение за формиране на волята за осъществяване на процесната сделка-възраст, здравословно състояние, начин на живот, различни зависимости, включително и от трети лица и други. От заключението на допуснатата, изслушана и приета по делото /пред СРС/ съдебно-психиатрична експертиза се установява, че глухонемията не е психично разстройство в тесния смисъл на думата. Действително, към датата на сключване на процесната сделка продавачът В. П. е бил на 70 г., но възрастта сама по себе си не е основание да се приеме, че индивид на тези години е психически непълноценен или душевно болен, ако няма конкретни доказателства за непълноценност и/или заболяване. В случая вещото лице е отговорило на поставените и релевантни по спора въпроси, поради което въззивната инстанция приема, че не е допуснато соченото от въззивниците нарушение на процесуалните правила: заключението е пълно и ясно, поради което не се налага назначаване на допълнителна експертиза, а повторна се назначава, ако заключението не е обосновано и възниква съмнение за неговата правилност. При оспорване на заключението назначаване на друго или възлагане на експертизата на повече вещи лица, се извършва по преценка на съда, т.е. не е задължително. При обсъждане на всички събраните по делото доказателства и съдебно- медицинска експертиза се достига до извода, че продавачът В.Н. П. към датата на сключване на договора за покупко-продажба -04.12.2009 г. е могъл да разбира свойството и значението на постъпките си и да ръководи действията си. Представеният на л.60 по делото пред СРС, амбулаторен лист № 4096, действително, сочи, като основна диагноза „параноидна шизофрения“ /както е правилното наименование на заболяването/, но същият е с дата от 31.10.2013 г., т.е. близо четири години след сключването на процесната сделка. Наред с това вещото лице по допуснатата, изслушана и приета по делото /пред СРС/ съдебно-психиатрична експертиза е констатирал, че макар и същият да съдържа като диагноза „параноидна шизофрения“, амбулаторният лист не съдържа описания на каквито и да е психични отклонения, нито препоръки за специфично антишизофренно лечение, виж л.140 по делото пред СРС. В рецептурната книжка на хронично болния В.Н. П. /същият има сърдечни проблеми/ също е посочена като диагноза „параноидна шизофрения“, но датата е 22.07.2014 г. Едва с издаването на тази рецептурна книжка е изписан медикамент за лечение на заболяването „параноидна шизофрения“, виж л.141 по делото пред СРС. /В.Н. П. е починал на 15.12.2014 г./. Видно от отговора от 11.08.2021 г./л.131 по делото пред СРС/ В.Н. П. не е постъпвал на лечение в ДПБ „Св.Иван Рилски“, гр.Нови Искър. В самото писмо са индивидуализирани трите имена на лицето и ЕГН, за което се иска информацията. Представеното с молбата от 07.06.2021 г. и докладвана в публичното съдебно заседание, състояло се на 14.07.2021 г. „медицинско направление“ не е било прието по делото като СРС е посочил, че искането за приемане на направлението е преклудирано. Следва да добавим и, че това „медицинско направление“ не съдържа конкретизация на лицето по ЕГН, нито има изх., респ.вх.№, както и не е посочено здравно заведение, нито е конкретизирано по какъв повод се издава, виж л.150 по делото пред СРС. При това положение съдът не намира за основателен довода на въззивниците, че са допуснати процесуални нарушения при допускане на доказателствата по делото. Вещото лице по СПЕ е посочило, че в официално представените и приети от съда документи / рецептурната книжка/ има единични вписвания за „параноидна шизофрения“, но едва към 2014 г. На вещото лице е направило впечатление, че изписания медикамент не е типично антишизофренен, а основно е предназначен за друг тип болестни отклонения. Отсъстват каквито и да е официални данни за някакви психични отклонения при В. П.. Според вещото лице, вписаните в нот.акт условия по продажбата, също косвено илюстрират отсъствие на психични отклонения у продавача В. П.. Представените в течение на въззивното производство медицински документи не бяха приети от съда поради липса на предпоставките на чл.266 ГПК за това, виж определението от 22.07.2022 г., л.39 от въззивното производство. Що се касае до ищцата Д. С. П., която е другия продавач по сделката, видно от влязлото в сила решение от 23.10.2020 г. по гр.д.№ 4685 по описа за 2020 г. на СГС, ГО, брачни състави, Първи брачен състав, действително, същата е поставена под пълно запрещение. В мотивите, обаче, е посочено, че промяна в поведението на запретената е настъпило в началото на 2017 г., т.е. 8 години след сключване на процесната сделка. Решението е правилно и поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции ще следва да бъде потвърдено. По разноските: Пред първата съдебна инстанция: С оглед изхода на спора пред СРС, правилно са разпределени разноските –претенциите са били изцяло отхвърлени. Пред въззивната инстанция – при този изход на спора на въззивника разноски не се следват. Въззиваемата претендира разноски, изразяващи се в адв.възнаграждение в размер на 960 лв., поради което съдът ги присъжда. Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД