Решение № 210 от 5.11.2024 г. на Районен съд - Свиленград по дело № 504/2024 г.

Производството е образувано по искова молба от Държавен фонд „Земеделие“, с Код по Булстат: 121100421, с която е предявен срещу Й. В. Д., Т. К. Д. и К. Т. Д. иск с правно основание чл.135, ал.1 от ЗЗД - за обявяване за относително недействителен спрямо ищеца сключения между ответниците Й. В. Д. и Т. К. Д., от една страна, като дарители, и ответника К. Т. Д., като дарен, договор за дарение от 04.02.2019г., обективиран в Нотариален акт за дарение на недвижим имот № 46, том I, рег.№ 506, дело № 29/ 2019г. по описа на нотариус Митко Митев с рег.№ 420 по РНК, вписан в Служба по вписванията - гр.Свиленград под дв.вх.рег.№ 213, вх.рег.№ 213 от 04.02.2019г., акт № 129, том 1, дело № 72, в частта му, досежно 1/2 ид. част от имота, предмет на дарението, а именно: Поземлен имот с идентификатор 44570.616.18 по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. Любимец, обл. Хасково, одобрени със Заповед № РД-18-1292/28.06.2019г. на Изпълнителния директор на АГКК, с адрес: гр. Любимец, местност Любимец, с площ: 3273 кв.м., с трайно предназначение на територията: урбанизирана, с начин на трайно ползване: за стопански двор, с номер по предходен план: 616018, при съседи: имоти с идентификатори 44570.616.8, 44570.616.7, 44570.616.16, 44570.616.17, ведно с разположената в поземления имот СГРАДА с идентификатор 44570.616.18.1, със застроена площ: 299 кв.м., брой етажи: 1, с предназначение: селскостопанска сграда. Ищецът Държавен фонд „Земеделие“ твърди, че е кредитор на ответницата Й. В. Д. за вземане в размер на 19 558, 00 лева, произтичащо от Акт за установяване на публично държавно вземане № ••••••••• от 17.01.2019г., за което същата била уведомена на 21.01.2019г. Актът бил обжалван, но жалбата била отхвърлена с влязло в сила Решение № 671 от 17.10.2019г. по адм. дело № 263/2019г. на Административен съд – Хасково. В жалбата си ответницата Й. В. Д. признавала, че е получила акта на 21.01.2019г. На 04.02.2019г., след като узнала за вземането на ищеца, ответницата Й. В. Д., заедно със съпруга й – ответникът Т. К. Д., прехвърлили гореописания имот на техния син - ответника К. Т. Д., чрез дарение, обективирано в посочения нотариален акт. Ищецът счита, че сделката е извършена с цел да намали имуществото на длъжника - ответницата Й. В. Д., така че да се осуети или затрудни осъществяването на правата на кредитора срещу длъжника. Ищецът твърди, че както длъжникът Й. В. Д. и съпругът й Т. К. Д., така и надареният им син К. Т. Д., са знаели за увреждането им, така че следвало да се приложи презупцията по чл.135, ал.2 от ЗЗД. Предвид изложеното, ищецът иска от съда да уважи иска и да му присъди направените разноски по делото. В срока по чл.131, ал.1 от ГПК ответницата Й. В. Д. е подала отговор, с който оспорва иска, като прави възражение за погасяването му по давност. Моли съда да отхвърли иска, и да й присъди направените по делото разноски. В срока по чл.131, ал.1 от ГПК ответниците Т. К. Д. и К. Т. Д. не са подали отговори на исковата молба. В съдебно заседание ищецът, редовно призован, не изпраща представител, вместо което депозира молба, в която посочва, че на основание чл.214 от ГПК „прави изменение на петитума на исковата молба“, като въвежда нова правна квалификация – чл.216, ал.1, т.4, т.4 и т.6 от ДОПК, във вр. с чл.135 от ЗЗД, без по същество да променя искането си. Съдът е приел в открито съдебно заседание, че с молбата на ищеца не се прави изменение на исковата претенция, тъй като „изменение на основанието” по смисъла на чл. 214 от ГПК не е равнозначно на изменението на правната квалификация на предявения иск, която се определя от съда, с оглед твърденията на ищеца. В допълнение следва да се изясни, че предявеният иск не може да се квалифицира като такъв по чл.216, ал.1 от ДОПК, тъй като ищецът не е легитимиран да предяви такъв иск. Съгласно чл.216, ал.2 от ДОПК „недействителността се обявява по иск на съответния публичен взискател или на публичния изпълнител“. ДОПК си служи многократно с понятието „публичен взискател“, без обаче да го дефинира. В процесуалното право /изпълнителните процеси/ в общия случай взискател е страната, която е активната страна по материалното правоотношение. Така, в гражданския изпълнителен процес взискател е лицето, което е посочено като кредитор в изпълнителния лист. В изпълнителния процес по Административнопроцесуалния кодекс („АПК“) взискател е административният орган, който е издал или е трябвало да издаде административния акт, и всеки гражданин, организация или орган, посочени в изпълнителното основание, или техните правоприемници – чл. 274, ал. 1 от АПК. Следвайки тази обща конструкция в данъчния процес публичен взискател би трябвало да бъде органът по приходите – чл.9, вр. чл.12, ал.1 от ДОПК. От структурна гледна точка, изчерпателно посочване на административните органи, които са органи по приходите, е направено в чл.7 от Закона за Националната агенция по приходите („ЗНАП“). Изводът, който може да се направи е, че всеки от органите, посочени в чл.7, ал.1 от ЗНАП е процесуално легитимиран да упражни правото по чл.216, ал.1 от ДОПК. Използваното прилагателно „съответния“ обаче препраща към общото изискване относно компетентния орган по ДОПК, а той съгласно чл.7 от ДОПК е органа по приходите, съответно публичен изпълнител от компетентната териториална дирекция. Коя е компетентната териториална дирекция се определя по реда на чл. 8 от ДОПК. Следователно, активната легитимация по отношение на иска по чл.216 от ДОПК принадлежи на органа по приходите, съответно публичния изпълнител от съответната компетентна териториална дирекция на НАП. Съдът, след преценка на събраните в хода на процеса доказателства, прие за установено следното: С Акт за установяване на публично държавно вземане /АУПДВ/ № ••••••••• от 17.01.2019г., издаден от Директора на Областна дирекция на Държавен фонд „Земеделие“ – гр. Хасково, се определя на Й. В. Д. задължение в размер на 19 558, 00 лева, представляващо публично държавно вземане. Актът е поправен в мотивната му част с Решение за поправяне на очевидна фактическа грешка № 01-760-6500/1343=5 от 01.02.2019г., което е връчено лично на Й. В. Д. на 07.02.2019г. По жалба от 06.02.2019г., подадена от Й. В. Д. срещу акта, е образувано адм. дело № 263/2019г. на Административен съд – Хасково, по което е постановено Решение № 671 от 17.10.2019г., с което жалбата е отхвърлена. Между страните не се спори, че съдебното решение е влязло в законна сила, макар върху същото това да не е изрично отразено. Практиката на ВКС, обективирана в редица актове, постановени по реда на чл.290 от ГПК, които са задължителни за долустоящите на ВКС съдебни инстанции приема, че качеството кредитор по смисъла на чл.135 от ЗЗД с налице, ако ищецът по иска твърди и съществуването на вземането му произтича от твърдените факти в исковата молба, като за действителността на вземането не е необходимо същото да е ликвидно и изискуемо или установено с влязло в сила съдебно решение. Извод за несъществуване на вземането може да се направи, само ако твърдяното вземане е отречено със сила на пресъдено нещо. Предвид гореизложеното, съдът приема, че ищецът има качеството на кредитор по отношение на ответницата Й. В. Д., т.е. че има спрямо нея неудовлетворено изискуемо вземане в размер на 19 558, 00 лева, макар за него да не разполага с изпълнителен титул. Видно от представения Нотариален акт за дарение на недвижим имот № 46, том I, рег. № 506, дело № 29/ 2019г. по описа на нотариус Митко Митев с рег.№ 420 по РНК, вписан в Служба по вписванията - гр.Свиленград под дв.вх.рег.№ 213, вх.рег.№ 213 от 04.02.2019г., акт № 129, том 1, дело № 72, на 04.02.2019г. Й. В. Д. и Т. К. Д. даряват на сина си К. Т. Д. притежавания от тях, в режим на съпружеска имуществена общност, недвижим имот: Поземлен имот с идентификатор 44570.616.18 по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. Любимец, обл. Хасково, одобрени със Заповед № РД-18-1292/28.06.2019г. на Изпълнителния директор на АГКК, с адрес: гр. Любимец, местност Любимец, с площ: 3273 кв.м., с трайно предназначение на територията: урбанизирана, с начин на трайно ползване: за стопански двор, с номер по предходен план: 616018, при съседи: имоти с идентификатори 44570.616.8, 44570.616.7, 44570.616.16, 44570.616.17, ведно с разположената в поземления имот СГРАДА с идентификатор 44570.616.18.1, със застроена площ: 299 кв.м., брой етажи: 1, с предназначение: селскостопанска сграда. Така извършената на 04.02.2019г. сделка представлява увреждащо ищеца действие. Според правната доктрина, увреждащи са всички действия, с които длъжникът е създал или е увеличил платежната си неспособност, т.е. намалено е имуществото на длъжника или е увеличен пасивът. В практиката на ВКС са възприети изцяло становищата на правната доктрина /напр.: Решение № 639/06.10.2010 г. по гр.д. № 754/09 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 45/01.06.2011 г. по гр.д. № 450/10 г. на ВКС, III гр.о. и др./. В случая длъжникът е извършил дарение, с което е намален активът на имуществото му, тъй като не е получена насрещна престация. Следователно, процесното дарение е увреждащо ищеца действие. От субективна страна фактическия състав по чл.135, ал.1 от ЗЗД включва и знание на длъжника за увреждането на кредитора. Знанието на длъжника за увреждането е съзнание, че с извършеното действие кредиторът ще бъде ощетен или че длъжникът създава или увеличава платежната си неспособност, или предприетото действие ще затрудни удовлетворението на кредитора. Така, според Решение № 639/06.10.2010 г. по гр.д. № 754/09 г. на ВКС, IV г.о. – длъжникът знае за увреждането, когато знае, че има кредитор и действието му уврежда правото на кредитора. Така е и в Решение № 45/01.06.2011 г. по гр.д. № 450/10 г. на ВКС, III г.о. и Решение № 200/17.03.2010 г. по гр.д. № 1417/09 г. на ВКС, III г.о. Ищецът не представя нарочно доказателство, от което да е видно на коя дата е връчен на ответницата – длъжник АУПДВ. Жалбата срещу АУПДВ, която несъмнено предполага знание за вземането на ищеца, е депозирана на 06.02.2019г., т.е два дни след датата на сключване на оспорената сделка – 04.02.2019г. В жалбата обаче се съдържа извънсъдебно признание на ответницата, че АУПДВ й е връчен на датата 21.09.2019г. Доколкото по делото този факт не е оспорен от ответната страна, съдът приема, че извънсъдебното признание на ответницата за датата на връчване на АУПВД, материализирано в жалбата й против акта, има материална доказателствена стойност. Налице е извънсъдебно признание на факт, което е обективирано в писмена форма и съставлява доказателство, че изявленията, които се съдържат в тях, са направени от тези лица - чл. 180 ГПК. Затова, съдът приема, че към датата на оспорената сделка ответницата – длъжник е знаела, че със сключването й уврежда ищеца – кредитор. Тъй като увреждащата правна сделка в случая е безвъзмездна, за уважаване на иска не е необходимо знание на третото лице-съдоговорител, така, както би било необходимо ако действието е възмездно. С оглед гореизложеното, налице са всички изискуеми от закона предпоставки за уважаване на предявения иск. В случая обаче е направено възражение за погасяване на исковата претенция поради изтекла давност, което е основателно. Искът по чл.135 от ЗЗД се погасява с изтичане на петгодишна давност, съгласно чл.110 от ЗЗД. Началото на давностния срок тече от момента на извършване на увреждащото действие, в случая – от сключването на разпоредителната сделка. В този смисъл е Решение № 311/16.04.2010 г. по гр.д. № 308/09 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 7/26.01.2012 г. по гр.д. № 456/2011 г. на ВКС, III г.о. и др. По делото се установи, че датата на сключването на увреждащата ищеца правна сделка е 04.02.2019г. Исковата молба, с която е предявен иска по чл.135, ал.1 от ЗЗД, е подадена на 21.06.2024г., т.е. след изтичане на петгодишната давност. Ето защо, искът е погасен по давност и поради това е неоснователен, и като такъв следва да се отхвърли. Относно разноските: С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.3 от ГПК ответниците имат право на направените по делото разноски, каквито претендират и за които са представили доказателство за действителното им извършване – договор за правна защита и съдействие (л.89), видно от който са направили разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2100, 00 лв. Ищецът своевременно е направил възражение за прекомерността на направените от ответниците разноски за адвокатско възнаграждение (с молба от 07.10.2024г. – л.82). Съгласно чл.78, ал.5 от ГПК, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът по искане на другата страна може да присъди и по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл.36 от Закона за адвокатурата. При определяне на дължимостта на разноските за адвокатско възнаграждение, съдът не е обвързан от предвидените минимални размери в Наредба № 1/2004г. При формиране на преценката с и относно конкретния размер на дължимото възнаграждение в настоящия процес, съдът взе предвид извършените действия с цел защита интересите на ответниците от страна на процесуалния им представител, които безспорно свидетелстват за проявена процесуална активност. С оглед обема на осъществените процесуални действия, както и предвид конкретната фактическа и правна сложност на делото, съдът намира, че адвокатското възнаграждение в размер на 2100, 00 лв. за исковия процес не се явява прекомерно, с оглед нормата на чл.78, ал.5 от ГПК и не следва да бъде редуцирано. Отделно от това, заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение за процесуалното му представителство в процеса, видно от представения договор за правна защита и съдействие (л.83), е 7200, 00 лв. с ДДС, т.е. значително надвишава платеното от ответниците. Предвид изложеното, направеното от ищеца искане за намаляване поради прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение, платено от ответниците, няма да се уважи. Водим от гореизложеното, Съдът