Решение № 463 от 4.2.2025 г. на Районен съд - Пловдив по дело № 17595/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. Производството по делото е образувано по искова молба на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, с която се иска от съда да признае съществуването на вземането му от А. Й. А., на сумите: 2674, 07 лв. – главница, 890, 05 лв. – договорно възнаграждение, по Договор за потребителски кредит №............, ведно със законната лихва от дата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното плащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 04.10.2022 г. по ч. гр. дело №.......... Иска се от съда и да осъди ответника да му заплати възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги в размер на 3154, 24 лева по същия договор за потребителски кредит, за които заповедният съд е отхвърлил заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, ведно със законната лихва от дата на подаване на заявлението до изплащане на вземането. Ответникът А. Й. А. оспорва предявените искове. Твърди, че договорът за кредит не отговарял на изискванията на ЗПК и ЗЗП. Начисляването на отделно възнаграждение за допълнителни услуги целяло единствено генериране на допълнителна печалба за кредитора, доколкото те не съставлявали допълнителни услуги по смисъла на чл. 10а от ЗЗП. Тази допълнителна печалба съставлявала разход по кредита и не била отразена в ГПР, което водело до заобикаляне на законоустановения му максимален размер съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Прави възражение за изтекла погасителна давност за вземанията на ищеца за главница и възнаградителна лихва. Ако съдът счете иска за главницата в размер на 2674, 07 лв. за основателен, прави възражение за прихващане със заплатените за допълнителни услуги суми в размер на 394, 28 лева, както и със заплатената за възнаградителна лихва сума в размер на 1970, 71 лева – всичко общо 2364, 99 лева, които ответникът дължал да му върне като получени в периода от 18.11.2016 г. до 30.05.2022 г. без основание по недействителен договор за кредит. Като взе предвид събраните по делото доказателства и становищата на страните, настоящият съдебен състав намира за установено от фактическа и правна страна следното: По фактите: По делото няма спор, че на............ между страните бил сключен договор за потребителски кредит №..........., по силата на който ищецът „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД се е задължил да предостави на ответника А. А. парична сума в размер на 2800 лева за срок от 36 месеца при ГЛП 41, 17 % и ГПР 41, 17 %. В договора е отбелязано, че към кредита е добавен пакет допълнителни услуги „Бонус“. Сключено е споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги от 22.05.2018 г., чийто предмет е: приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит, възможност за отлагане на определен брой вноски, възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски, възможност за смяна на датата на падеж, улеснена процедура за получаване на допълнителни средства. Тези обстоятелства документално се установяват от представения договор за потребителски кредит, ведно с погасителен план, споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги (л. 6-10 вкл. от приложеното ч. гр. дело №..........., в което се е разглеждало искането за издаване на заповед за изпълнение). В производството по делото е прието заключение, изготвено от вещо лице-счетоводител по искане на ответника във връзка с направените от същия възражения за недействителност на договора за кредит и направеното от същия възражение за прихващане. Вещото лице е посочило, че в ГПР по договора от 22.05.2018 г. е включен единствено разход за възнаградителна лихва, а при включване в същия на разхода за закупения пакет от допълнителни услуги, той би възлязъл на 147, 55 %. В заключението се сочи, че общо платената от ответника А. сума по договора за кредит е в размер на 3236, 95 лева, с която кредиторът-ищещ извършил съответни погашения по перата на дълга. Вещото лице е дало заключение и за размер на законната лихва от твърдяната дата на обявяване на предсрочната изискуемост на кредита до депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, но съдът не основава изводите си за фактите на този експертен извод, доколкото това вземане не е било предявено от ищеца за разглеждане в исковото производство. По правото: За да бъде уважен искът за съществуване на вземане, ищецът е длъжен да установи правния си интерес от воденето на иска, както и съответния правопораждащ вземането факт – в случая: съществуването на валидно облигационно правоотношение по договор за кредит с ответника, по което последният носи задължението да върне търсените му суми. В настоящия интересът от водене на установителния иска, доколкото той е предвиден изрично от законодателя, е налице (чл. 415, ал. 1 от ГПК). С оглед на горните констатации за фактите, съдът приема, че втората предпоставка на иска не е налице. Като взе предвид характеристиките на съглашението, което се сочи като основание за престацията, и на страните по него, съдът намира, че се касае до договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК – кредитодателят е небанкова финансова институция, а кредитополучателят е физическо лице, което е сключило договора за задоволяване на свои лични потребности; липсват данни да действало с оглед на професионалната си дейност. Потребителят А. А. се ползва от защитата, която императивните норми на закона предоставят, респ. съдът следи служебно за спазване на императивните норми на ЗПК и ЗЗП. Съдържанието на уговорения пакет от допълнителни услуги, е уредено в представеното споразумение. Същинските допълнителни услуги, за които кредиторът има право да събира отделни такси по изрична разпоредба на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК, по аргумент за противното от ал. 2 на същата разпоредба, представляват единствено услуги с предмет, различен от действия по усвояване и управление на кредита. Като съобрази описанието на всяка една от услугите, уредени в споразумението, съдът намира, че те съставляват действия по усвояване (напр. приоритетно разглеждане и изплащане на кредита) и управление (напр. отлагане на вноски, промяна на падеж) на кредита. Без значение е формалното отделяне на уговорките в отделен документ, наименуван Споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги, доколкото водещи са съдържанието на обсъжданите клаузи и тясната им връзка с кредитирането. Възнаграждението за тези услуги не се дължи на самостоятелно основание, а съставлява разход по кредита. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредници за сключване на договора и за допълнителни услуги), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Като съобрази изложеното по-горе, съдът намира, че възнаграждението, уговорено за посочените услуги, следва да бъде включено при изчисляването на ГПР. В този смисъл е произнасянето на СЕС по дело............, а именно: „Член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „годишен процент на разходите“ по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит.“ Видно от заключението на вещото лице-счетоводител, горното не е сторено. Следователно, посоченият в договора за кредит ГПР не отговаря на действителния, което съставлява нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. В този смисъл продължава горецитираното решение на СЕС: „…когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива (касае се до Директива 2008/48 на ЕП и Съвета) разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.“ Нарушението на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК води до недействителност на договора за потребителски кредит (чл. 22 от ЗПК). Съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за кредит е недействителен, потребителят връща само чистата стойност (главницата) на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. В случая от чистата стойност на кредита се претендират 2674, 07 лева. Искът за главницата е основателен, а искът за лихва – неоснователен. При този извод за основателност на иска за главница, следва да се разгледа направеното възражение за прихващане от ответника – със заключение на вещо лице се доказа, че вземането му за връщане на платени без основание по недействителния договор за потребителски кредит суми съществува до размера 436, 95 лева. Това е така, доколкото чистата стойност на кредита (главницата) възлиза на 2800 лева – нея кредиторът има право да получи от потребителя въпреки установената недействителност на същия (така изрично чл. 23 от ЗПК), а вещото лице заключава, че общо по кредита г- н А. е платил 3236, 95 лева. Разликата между чистата стойност и платената сума се явява дадена без основание – независимо към кои пера на дълга я е отнесъл кредиторът, и тя е 436, 95 лева. С тази сума следва да се намали претендираната главница, като се признае за установено, че ответникът А. дължи на ищцовото дружество 2237, 12 лева, а за горницата – искът следва да се отхвърли като погА. чрез прихващане. Следва да се уважи и акцесорното искане за присъждане на законна лихва върху главницата за периода от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда (30.09.2022 г.) до окончателното й изплащане. По своевременно заявеното възражение за изтекла погасителна давност за вземането за главница, съдът намира следното. Към датата на предявяване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение не е изтекла петгодишната погасителна давност за главницата по кредита, независимо дали се приеме предсрочната изискуемост за обявена, или не. Поради това, а и с оглед на обстоятелството, че в хода на процеса кредитът е падежирал редовно, е безпредметно да се обсъждат възраженията на ответника за ненадлежно уведомяване на длъжника за обявената предсрочна изискуемост. За пълнота следва да се посочи, че дори договорът да би бил действителен, искът за лихви би подлежал на отхвърляне и на самостоятелно основание – своевременно ответникът е направил възражение за изтекла погасителна давност за вземането за лихви. Доколкото предмет на делото е установяване на съществуване на вземането за лихви за период от 20.10.2018 г. до 03.09.2019 г., а заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадено на.........то следва да се приеме, че тригодишната погасителна давност по чл. 111, б. „в“ от ЗЗД е изтекла по отношение на претендираните 890, 05 лева. За да бъде уважен осъдителният иск за заплащане на парична сума, уговорена като възнаграждение за доставени от ищеца услуги, той следва да докаже съществуването на действителен договор, по силата на който ответникът носи задължението да му заплати това възнаграждение, както и че е изправна страна по същия. Като се вземе предвид горният извод за недействителността на договора за кредит, към който споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги, на което ищецът основава претенцията си, е акцесорно, следва да се приеме, че то не произвежда действие. При тълкуването на действителната обща воля на страните съобразно с разпоредбата на чл. 20 от ЗЗД, явно е, че споразумението не съставлява отделен договор, нарочен да породи самостоятелни правни последици, а неразделна част от договора за кредит – сключено е единствено с оглед неговото съществуване. Така, съдът намира, че ответникът А. не е материално легитимиран да отговаря по претенцията на ищеца „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД за заплащане на възнаграждение по това споразумение. Поради изложените съображения искът за осъждане на потребителя да плати на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД парична сума в размер на 3154, 24 лв., представляваща възнаграждение за пакет от допълнителни услуги, следва да се отхвърли като неоснователен. По разноските: С оглед изхода от делото по съразмерност на ищеца следва да се присъдят разноски в размер на: 95, 40 лева за заповедното производство, включващи държавна такса и юрисконсултско възнаграждение; 78, 40 лева за първоинстанционното производство, включващи държавна такса и юрисконсултско възнаграждение. С оглед изхода на делото по съразмерност на ответника следва да се присъдят разноски в размер на 167, 50 лева за първоинстанционното производство, включващи възнаграждение за вещо лице, а на процесуалния представител на ответника по съразмерност следва да се присъди хонорар за оказано безплатно адвокатско съдействие по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, както следва: 134 лева за заповедното производство, и 268 лева за исковото производство пред настоящата съдебна инстанция. Мотивиран от горното, съдът