Решение № 3459 от 15.4.2024 г. на Административен съд - Пловдив по дело № 390/2024 г.

Касационно производство по реда на чл.208 и сл. от АПК. Делото е образувано по касационна жалба от С. К. М. от гр.Пловдив, [улица], ет. 1, ап. 2, [ЕГН], депозирана чрез пълномощника му адв. С. П. и по касационна жалба на ГД „ИН” София, чрез юрк. Ч. против Решение № 2411 от 22.12.2023 г., постановено по административно дело №2957/2022г. по описа на Административен съд Пловдив, втори състав. С оспореното решение, ГД „ИН” София е осъдена да заплати на ищеца обезщетение за претърпени неимуществени вреди в периода от 09.06.2017 г. до 14.12.2017 г. вкл., в размер на 1 478, 58 лв., ведно със законна лихва от 17.11.2022 г. до окончателно изплащане на сумата, относно времето, прекарано от ищеца в ареста в Пловдив, като е отхвърлен иска, с който се претендира обезщетение за претърпени неимуществени вреди в периода от 09.06.2017 г. до 14.12.2017 г. вкл., за разликата до пълния предявен размер от 5 000 лв. С оспореното решение е осъдена ГД „ИН” София да заплати обезщетение за претърпени неимуществени вреди в периода от 15.12.2017 г. до 28.03.2022 г. вкл., в размер на 7 713, 68 лв., ведно със законна лихва от 17.11.2022 г. – датата на предявяване на исковата молба до окончателно изплащане на сумата, като е отхвърлен иска, с който се претендира обезщетение за претърпени неимуществени вреди в периода от 15.12.2017 г. до 28.03.2022 г. вкл., за разликата до пълния предявен размер от 25 000 лв. В касационната жалба на С. К. М. се сочи, че решението на Административен съд Пловдив в отхвърлителната му част е незаконосъобразно и необосновано относно наличието на медицински показания и здравословни /стоматологични/ проблеми, които обосновават по- висок размер на обезщетение. Моли съда да постанови решение, с което да уважи изцяло исковата претенция на С. К. М., като се присъдят допълнително обезщетение за сумите от 3521, 42 лв. и 17286, 32 лв. С касационната жалба на ГД „ИН” София се поддържа незаконосъобразност на решението в осъдителната част като се моли съда иска да бъде отхвърлен изцяло или се върне делото за разглеждане от друг състав на съда В съдебно заседание С. М. се представлява от адв. П., който поддържа касационната жаблба, претендира разноски. Ответникът - ГД „ИН” София не се представлява. Прокурор при Окръжна прокуратура Пловдив дава заключение, че двете касационни жалби са неоснователни. Касационната инстанция, след като провери служебно валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон, въз основа на доказателствата по делото, намира жалбите за допустими, а по същество за неоснователни. Решението е валидно, допустимо и правилно. Съдът е изяснил напълно фактическата обстановка по делото, събрал е относимите за правилното решаване на спора доказателства, при приложението на чл. 284, ал. 3 ЗИНЗС, обсъдил ги е в тяхната взаимна връзка и при съобразяване разпоредбата на чл. 284, ал. 5 ЗИНЗС е направил верни правни изводи, които се споделят от настоящата инстанция. Съгласно разпоредбата на чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода или задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения по чл. 3, който в своята ал. 1 предвижда, че тези лица не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение. Според чл. 3, ал. 2 ЗИНЗС, за нарушение на ал. 1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод извършване на административна дейност. Според чл. 284, ал. 5 ЗИНЗС в случаите по ал. 1 настъпването на неимуществени вреди се предполага до доказване на противното. Правилен е изводът на административния съд, изведен от установената по делото фактическа обстановка, че в случая са налице законовите предпоставки, обуславящи частична основателност на предявения иск за претърпени неимуществени вреди, произтичащи от неблагоприятни условия при изтърпяване на наказание лишаване от свобода от ищеца за част от периодите предмет на исковата молба. Законът забранява осъдените да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко и унизително отношение и задължава Държавата да им осигури от една страна, условия за изтърпяване на наложено им наказание, съобразени с уважението към човешкото достойнство, от друга - начинът и методът на изпълнение на наказанието да не ги подлага на страдание или трудности от степен над неизбежното ниво на страдание, присъщо на задържането, и от трета - като се има предвид практическите нужди на задържането, тяхното здравословно и физическо състояние да бъдат адекватно гарантирани. В случая е установено неизпълнение на законови задължения – пренаселеност в килиите, за част от исковия период, в които ищецът е изтърпявал наказание, в следствие на което са претърпени вреди, които са пряка и непосредствена последица от неизпълнението. От установеното по делото неизпълнение, обаче, не следва автоматично обезщетяване на причинените неимуществени вреди в парично изражение, възприето за дължимо от този, чиито права са нарушени, съобразно неговото лично, субективно усещане. Естеството и характерът на причиненото страдание съдът следва да прецени не само от страна на субективното възприятие и усещане на пострадалия за причинена вреда, но и с конкретните факти, от които тя произтича и най-вече обезщетението следва да е съобразено с общите схващания за справедливост, съобразени от съда при приложението на чл. 52 от Закона за задълженията и договорите. В случая изводите на съда за размера на дължимото се обезщетение съответстват на посочените критерии. Правилно са преценени конкретните, обективно съществуващи обстоятелства относими към увреждането, от което се претендират вреди, както и реалното им отражение върху състоянието на ищеца. Несъмнено е негативното въздействие върху ищеца на условията, при които е пребивавал в Ареста и Затвора - Пловдив. Преценката на кумулативното въздействие на тези условия, съобразено с установената по делото обща продължителност и в съответствие с изведената от закона и дължима се справедливост правилно с обжалваното решение е определена сумата, с която следва да бъдат възмездени причинените вреди. От доказателствата по делото не се установяват бездействия или действия на администрацията на затвора, които могат да имат пряка причинно-следствена връзка с претърпени от ищеца вреди от отказ за лечение. Установяването и лекуването на заболяване не е от компетентността на затворническата администрация. От медицинските документи, обективиращи извършени прегледи от лекар в местата за лишаване от свобода и от външни специалисти, решаващият съд не е установил М. да е бил лишен от медицинска помощ, каквото е условието по чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС. М. не твърди, че по отношение на него не е било осигурено медицинско обслужване. Следва в тази връзка да бъде съобразено, че съгласно чл. 137 от ЗИНЗС, при несъгласие с определената диагноза или назначеното лечение лишеният от свобода за своя сметка може да поиска консултация със специалисти от други лечебни заведения, като в този случай на консултанта се осигурява достъп до молителя. Съответно директорът на болницата или на медицинския център е длъжен да запознае съответния специалист с медицинската документация по случая, като становището на специалистите от другите лечебни заведения има консултативен характер и те не могат да определят мястото, където ще се провежда лечението. Необходима предпоставка за извършване на консултация на лишения от свобода за негова сметка със специалист от друго лечебно заведение, е изразеното несъгласие с определената диагноза или назначеното от МЦ към затвора лечение. В спорното съдебно производство, в т.ч. и исково такова, двете страни - ищец и ответник по иска са равнопоставени. Те имат еднакви възможности за извършването на процесуални действия, насочени към разкриване с помощта на доказателствените средства на истината относно фактите, релевантни за спорното право. Доказателствената тежест не е равнозначна на задължение да се представят доказателства. Принципите на обективната истина и служебното начало в съдебния административен процес, налагат съдът да основе констатациите си за всеки факт върху наличните доказателства, без да има значение дали те са представени от страната, която носи доказателствената тежест относно този факт, от противната страна по административния спор, или пък са издирени служебно от съда. При това положение, въпросът за доказателствената тежест се свежда до последиците от недоказването. Доказателствената тежест се състои в правото и задължението на съда да обяви за ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт не е доказан. В този смисъл с разпореждането за насрочване на делото в открито съдебно заседание съдът е указал на страните подлежащите на установяване факти и последиците от недоказването, в т.ч. на ищеца, че е негова доказателствената тежест за установяване на фактите и обстоятелствата, от които черпи благоприятни за себе си правни последици. С нормата на чл. 133, ал. 1 от ЗИНЗС е регламентирано създаването на медицински центрове към затворите, затворническите общежития и поправителните домове, в които съгласно чл. 134, ал. 1 от ЗИНЗС, се осъществяват спешна медицинска и дентална помощ; първична медицинска помощ; специализирана извънболнична медицинска помощ; дентално обслужване; профилактична, рехабилитационна и хигиенно-противоепидемична дейност за поддържане и укрепване на физическото и психическото здраве на лишените от свобода и медицинско освидетелстване на здравословното състояние на лишените от свобода. Изпращането на лишените от свобода в лечебни заведения извън местата за лишаване от свобода, се извършва когато в лечебните заведения към местата за лишаване от свобода няма условия за провеждане на необходимото лечение; се налага лечение на инфекциозни заболявания; са необходими консултативни прегледи или специализирани изследвания (чл. 135, ал. 1 от ЗИНЗС). Анализът на посочената нормативна уредба води до извод, че нормативно установеното задължение на администрацията на местата за лишаване от свобода, е създаването на условия за опазване на физическото и психическо здраве на лишените от свобода при изпълнението на наложеното им наказание (чл. 128, ал. 1 във вр. с чл. 2, т. 3 ЗИНЗС). Това задължение кореспондира с едно от основните права на лицата, изтърпяващи наказание за извършени углавни престъпления, регламентирано с нормата на чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС, предвиждаща, че осъдените не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко или нечовешко отношение по смисъла на ал. 2 на чл. 3 ЗИНЗС, включително на умишлено поставяне в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието, изразяващи се в лишаване от медицинско обслужване (чл. 3, ал. 2, т. 2 ЗИНЗС). Съдържанието на административното задължение се свързва от една страна с изискване за предприемане на активни действия по превенция на евентуалните заболявания, така и с изисквания за осигуряване на своевременно диагностициране и лечение при възникване признаци на заболявания. В контекста на гореизложеното в конкретния случай от страна на ищеца, комуто е доказателствената тежест, не са ангажирани доказателства, от които да се установи по безспорен начин какви действия е следвало да предприемат Началникът на Затвора Пловдив и/или Директорът на Медицинския център към Затвора Пловдив, сезирал ли ги е с молба от кога и за какво, имал ли е искане до Медицинската комисия към ГДИН по чл. 138 от ЗИНЗС, имал ли е искане до началника на затвора по чл. 137, ал. 1 от ЗИНЗС за външна консултация като несъгласен с епикриза и коя точно епикриза, респ. с кое точно лечение. Това, с оглед доказателствената тежест в процеса и факта, че от страна на ищеца не са ангажирани конкретни доказателства, е самостоятелно основание да се приеме, че не се установява през исковия период М. да е бил подлаган на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение по смисъла на чл. 3 от ЗИНЗС. Настоящата инстанция намира, че при постановяване на своето решение съдът е взел предвид именно кумулативното въздействие върху лицето на условията, в които е изтърпявало наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, продължителността, както и други обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на спора Така установеното до тук обосновава и изводите на настоящия състав за неоснователност на касационните жалби. По изложените съображения решението като правилно и законосъобразно следва да бъде оставено в сила. При този изход на делото на страните не се дължат разноски пред касационната инстанция. Водим от изложеното, Административен съд гр. Пловдив, XХI състав