Решение № 471 от 24.1.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 12867/2021 г.

производството по гр.д.№12867/ 2021г. на СГС, ГО, 1-7 състав е прекратено в частта по иска предявен от Д. В. - Т. срещу Министерство на здравеопазването, като делото срещу този ответник е изпратено по родова подсъдност на Административен съд – София град. В открито съдебно заседание ищцата лично и чрез пълномощника адв.А. К. поддържа предявения иск. Представя списък на разноски. В съдебно заседание ответното лечебно заведение чрез пълномощника адв.Митова оспорва предявения иск. Представя писмена защита. Софийски градски съд, като обсъди доводите и възраженията на страните, събраните по делото доказателства съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК и чл.12 ГПК, намира следното: От фактическа страна: По делото не е спорно, че ищцата Д. В. -Т. е майка на С.В.М. ЕГН ••••••••••, което се установява и от приетата Справка изготвена по реда на Наредба №14/18.11.2017г./л.16 от приложеното гр.д.№586/2021г. по описа на Софийски окръжен съд/ Видно от приетия Акт за злополука/ инцидент/ № 6/12.07.2016г. издаден от „Метрополитен“ ЕАД, на 12.07.2016г. С.В.М. на 28 г. скочил на релсите в метростанция СУ „Св. Климент Охридски“./л.45 от делото/ От приетата ИЗ №466/2016г. на ДПБ „•••”, се установява, че на 12.07.2016 г. в 18, 50ч. С.В.М. е бил приет за лечение в ответната болница, с диагноза „параноидна шизофрения“ след като бил доведен от екип на ЦСМП и полицията поради суициден опит – скочил върху релсите в метрото. С.М. бил настанен в първо мъжко отделение. Приета е неоспорена Декларация за отказ от лечение от 12.07.2016г. на С.В.М., приложена към ИЗ №466/2016г./на л.33 от делото/ Въпреки подписаната декларация, болничното лечение продължило. Провеждано е медикаментозно лечение с „Екслоза“, „Диазепан“, при нужда „Конвулекс“, „Клопискол депо“./л.34/ В приложеното към ИЗ №466/2016г. Изследване на соматичен, неврологичен, психичен статус от 12.07.2016г. е отразено, че М. е психомоторно напрегнат, говорно и двигателно оживен, некритичен към заболяването, мисловен процес с параноидни налудности за отношение, въздействие, волево – импулсивни действия с разрушителни тенденции, споделял суицидни мисли, памет и интелект – болестно ангажирани. Установени са три рискови фактора за самоубийство./л.32 от делото/ През нощта на 26 срещу 27.07.2016 г. пациентът М. бил превъзбуден и не спял, поради което му били дадени медикаменти. По неустановен начин на 27.07.2016 г. С.М. самоволно напуснал сградата на отделението и лечебното заведение. Това било установено при приемането на вечерното дежурство от д-р Васил Урумов, който го констатирал в рапортната тетрадка и след това в Епикриза от 27.07.2016 г., в която е отразено, че пациентът С.М. е изписан от болницата, тъй като не се е завърнал след самоволно напускане на лечебното заведение. На 19.07.2016г. д-р Ц.Г. - директор на ответната ДПБ „•••” внесла в СРС Искане с вх.№57129 /19.07.2016г. по реда на чл.154, ал.3 от Закона за здравето, за вземане на решение за провеждане на задължително лечение по отношение на С.В.М. на 28 години, страдащ от параноизна шизофрения, което е мотивирано, с обстоятелството, че лицето отказва доброволно лечение, поради влошаване на състоянието му и некритичност към заболяването. В искането е отразено, че лицето може да извърши действия, които да бъдат опасни за околните, както и да увреди собственото си здраве./л.40 от делото/ Видно от приложеното ч.н.д.№ 12863/2016г. по описа на СРС, НО, 22 състав, съдебното производство е образувано по цитираното по-горе искане на директора на Държавна психиатрича болница „•••” с вх.№57129 /19.07.2016г. по реда на чл.154, ал.3 от Закона за здравето, за задължително настаняване и лечение на С.В.М. на 28 години, страдащ от параноизна шизофрения, като към искането е приложена етапна епикриза и Декларация за отказ от лечение от 12.07.2016г. С разпореждане от 26.07.2016г., съдията докладчик е насрочил делото в открито с.з. на 28.07.2016г. от 15 ч., като е разпоредил да се освидетестваното лице, вещо лице психиатър и е предоставил правна помощ на осв.лице. Поради неявяване на С.М. ход на делото не е даден в открито с.з. на 28.07.2016г., както и в о.з. на 23.08.2016г., 13.09.2016г., 13.10.2016г. С протоколно определение от о.с.з. на 01.12.2016г. С.В.М. е обявен за издирване на основание чл.290, ал.1 от НПК. В открито с.з. на 13.06.2017г. по ч.н.д.№ 12863/2016г. по описа на СРС, НО, 22 с.в е приобщена съдебно медицинска експертиза по метода ДНК профилиране, със заключение, че изследвания костен фрагмент на лице от мъжки пол, с неустановена самоличност, вероятността да е биологичен син на Д. И. В. е 0, 9999928. Предвид данните, че С.В.М. е единствено дете в семейството, съдът приел, че освидетелствания е починал и на основание чл.298, ал.4, вр. ал.1, т.4 от НПК, с протоколно определение от с.з. на 13.06.2017г. прекратил производството по ч.н.д.№ 12863/2016г. по описа на СРС, НО, 22 състав. От приетата по делото медицинска документация се еднозначно се установява, че заболяването „параноидна шизофрения“ на С.М. е започнало и диангостицирано през 2002 г., като има пристъпно – прогредиентно към непрекъснатоо протичане. Установява се, че поради заболяването му С.М. многократно е хоспитализиран, както в ответната Държавна психиатрична болница, така и в Психиатрична клиника за Александровска болница, ОДПЗС-София град и ЦПЗ- София град, като многократно е документиран висок суициден риск. От материалите по делото се установява и фамилна обремененост на С.М., чийто биологичен баща Вихър М. М. страдал от биполярно афективно разсройство и се самоубил през 2012г. От приетото заключение на съдебно психиатричната експертиза с вещо лице д-р В. С. – специалист по психиатрия, се установява, че С.В.М. е страдал от Параноидна шизофрения, епизодично протичане с прогресиращ дефицит, личностова промяна. Вещото лице отбелязва, че С.М. е бил фамилно обременен, тъй като баща му имал Биполярно афективно разстройство, реализирал суицид. Пояснено е, че при С.М. има анамнеза за два суицидни опита по психотични причини - през 2005 година и на 12.07.2016год., когато е бил настанен в Държавна психиатрична болница „С.И.Р.“. Вещото лице сочи, че според медицинската документация заболяването на С.М. е започнало през 2002 г. с „поведенчески отклонения, автоагресия и религиозна метафизична интоксикация“. Следват множество психиатрични хоспитализации - около 20 на брой, предимно в ответната ДПБ „•••“, но също така и в Психиатрична клиника за Александровска болница, ОДПЗС-София град и ЦПЗ-София град, ОДПЗС- София област и Психиатрична клиника на МБАЛНП „Св. Наум“. В една от епикризите е отбелязано „Влошаванията най-често са на фона на прекъсване на поддържащото лечение. Психотичните епизоди се характеризират с параноидна симптоматика и с изразено разрушително, агресивно и автоагресивно поведение“ /д-р Р. К./. Позовавайки се на медицинската документация в.л. д-р С. отбелязва, че боледуването на М. е било „проблемно“- с чести екзацербации, най-вече поради нередовния прием на предписваните медикаменти и липсата на критичност, склонност към агресивно и автоагресивно поведение, обикновено по психотични мотиви, два доказани и сериозни опита за самоубийство. Според заключението на СПсихЕ данни за агресивно поведение, наложило имобилизация и допълнителна медикация, са налични за датите: 17, 18, 19 и 20.07.2016 г., като в документацията на от ответната болница са отразени приложените медикаменти и имената на лекарите, които са ги назначили. От листа за наблюдение и терапия по време на престоя в болницата се установява, че М. е бил лекуван с: Халоперидол, Хлоразин /антипсихотици/, Конвулекс /тимостабилизатор/, Акинестат /коректор/ и Диазепам /анксиолитик/-от 13 до 22.07.2016 г. и с: Конвулекс, Акинестат, Диазепам, Клозапин /антипсихотик/-от 23.02016 г. до изписването му. На 21.07.2016 г. му е била направена 1 амп. Клопиксол от 200 мг. /депо- антипсихотик/. Според вещото лице д-р С. цитираните медикаменти са обичайни за болничната психиатрична практика и изборът им е адекватен на описаното психотично състояние, включително на тенденциите към агресивно и автоагресивно поведение. Според заключените на СПсихЕ на страдащия от Параноидна шизофрения, епизодично протичане с прогресиращ дефицит, С.М. са предписвани Лепонекс, Депакин и депо-невролоптици антипсихотици. Д-р С. обосновава, че това лечение е било правилно, като в медицинската документация е отбелязано, че болният не е приемал редовно лекарствата си, или е преставал да ги приема за известно време, като това е ставало причина за ново обостряне на психозата, агресивно поведение и постъпване в болница. Обоснован е извод, че честите хоспитализации на С.М. са се налагали поради честите обостряния на психозата и поради характерното в случая възбудно-агресивно и автоагресивно поведение. По тази причина, голяма част от случаите на настаняване на болнично лечение на М. е била по реда на 3акона за здравето-задължително лечение. Честите рецидиви могат да се обясняват както е типа на протичане на заболяването/, с характеристиката на всеки отделен психотичен пристъп / в случая болничното лечение е било неизбежно поради агресивните тенденции/, но преди всичко е нередовното приемане на противорецидивно лечение, за което по делото има достатъчно доказателства. По отношение на полаганата спрямо пациента М. грижа в ответното болнично заведение, д-р С. сочи, че в медицинска документация на ДПБ е отразявана терапията, която е била адекватна на психичното му състояние, мерките за имобилизация при прояви на агресия: описание на причините, медикацията и името на лекаря, който я е назначил. На въпроса дали е установена причината на смъртта на С.М. вещото лци психиатър сочи, че този въпрос не е от компетентността на психиатрична експертиза. Вещото лице приема, че заболяването на освидетелствания би могло да има връзка с настъпилата смърт, ако се приеме хипотезата за самоубийство, която е най-правдоподобна. Обосновава, че в подкрепа на тази хипотеза са извършените в миналото два сериозни суицидни опита и фамилната обремененост – баща му е завършил живота си със самоубийство. В приетото заключение на СПсихЕ е обоснован извод, че няма основания да се приеме причинна връзка между провежданото лечение и настъпилата смърт на осв. М., още повече, че след 23.07.2016 г. той е приемал медикаменти, които не дават сериозни странични ефекти. В обясненията си в о.с.з. на 26.09.2023г. вещото лице д-р С. пояснява, че ответната болница е от „Затворен тип“, където се настаняват по- сериозно болни. Сочи, че заведения от „отверен тип“ са дневните стационари. Сочи, че болният М. самоволно е напуснал лечебното заведение. Пояснява още, че синът на ищцата е бил пациент със статут на доброволно постъпил и не би могъл да бъде поставен на „специален режим“ /режим на повишен надзор/, по см. на чл.49, ал.3 от Правилника за устройството, дейността и вътрешния ред на Държавна психиатрична болница „С.И.Р.“. По почин на ищцата е допусната Допълнителна съдебно психиатричната експертиза. В приетото заключение на допълнителната съдебно психиатричната експертиза с вещо лице д-р В. С., оспорено от ищцовота страна, се сочи при постьпването му в болницата, на 12.07.2016 г. осв. С.М. е подписал Декларация за отказ от лечение. На 18.07.2016 г. директорът на ответната болница е подал сигнал до СРС на основание чл. 154, ал. 3 от 3акона за здравето. На 28.07.2016 г. е било насрочено открито с.з. по образуваното ЧНД № 12863/2016г. на СРС за разрешение за задължително лечение, на което Осв. С.М. не се е явил /предния ден съшия е бил напускал болницата/. След проучване на електронната ИЗ на пациента С.В. М., вещото лице отбелязва, че там не е отразено какъв е бил режима му. Счита, че следва да се приеме показанието на лекуващия му лекар, д-р К., че режимът е бил свободен. Това е било в съответствие с неговия статут на пациент настанен за „лечение на доброволен принцип'' /чл. 39, т. 1 от Правилника на болницата/. Сочи се, че въпреки подписаната от Осв. „Декларация за отказ от лечение" още при настаняването му на 12.07.2016 г. Съгласно този режим, той е можел да излиза от отделението по собствено желание, но със знанието на персонала", без придружител и да „прави разходки в района на болницата"- чл. 49, ал. 1 от Правилника на ДПБ. При определяне на „Режим на повишен надзор"-чл. 49, ал. 3 от Правилника, „болните не могат да излизат извън отделението без придружител“. Тези болни се намират под непрекъснато денонощно наблюдение и контрол от страна на медицинския персонал". Съдейки по отразяваното в медицинската документация, Осв. М. действително се е намирал под Т. наблюдениеи контрол, редовно са му били давани назначените лекарства /от Рапортната книга на дежурния екип/, четирикратно е бил фиксиран и медициран допълнително поради психомоторна възбуда и агресия-чл. 150, ал. 1 от Закона за здравето. Не възниква съмнение, че за него не са били полагани необходимитегрижи. Макар и формално режим му да е бил определен като „Свободен", напрактика е бил прилагай „режим на повишен надзор", с изклю чение на дадената му възможност да напуска отделението, без придружител". Вещото лице д-р С. обосновава, че служителите на ответната болница, не са имали право да лишат пациента от тази възможност, вкл. и от възмжността да напусне болницата, тъй като той е бил подписал Декларация за отказ от лечение и те дори са били длъжни да го освободят във всеки момент когато пожелае, преди да получат санкцията на съда за настаняване на „задължително лечение" по см. чл. 155 от 3акона за здравето. Вещото лице отбелязва, че съдебното заседание е било насрочено за 28.07.2016 г., а С.М. е напуснал болницата на 27.07.2016 г. и не се е явил в съда. Според приетото заключение на ДСПсихЕ С.М. е могъл да напусне болницата и преди тази дата, тъй като не е бил настанен на „ задължително лечение". По същата причина, неговият режим не би могьл да бъде друг, освен „свободен". В обясненията си в открито с.з. на 19.12.2023г. вещото лице д-р С. допълва, че в рапортите на дежурните екипи, които са били ръководени от опитни психиатри-клиницисти почти без изключение е отразявано и състоянието на пациента С.М., промените в неговото състояние и допълнителната медикация, която се е налагало да бъде правена. Пояснява, че реално медицинския персонал на болницата е положил всички усилия, за да овладее обострянията на психозата, възбудата и агресивността. Но де факто лекуващите не са могли да променят режима, тъй като не са имали законно право за това. Нещо повече те са били длъжни да го изпишат на следващия ден, след подписването на неговия отказ за доброволно лечение. Допълва още, че неговото състояние е било системно проследявано, документирано, вкл. и в този дневника на дежурния персонал. Вещото лице сочи, че медицинския стандар по психиатрия и необходимите грижи са били прлагани спрямо пациента М.. Подписването на отказ от лечение е било проява на некритичност от негова страна, като именно поради рисковото му поведение е причината за направено от директора на болницата на 16.07. 2016г. искане до СРС по реда на чл.153 от Закона здравето. Приетото заключение на съдебно психиатричната експертиза, както и приетото заключение на Допълнителната СПсихЕ с вещо лице д-р В. С., при преценка по реда на чл.202 от ГПК, съдът възприема като обективни, компетентно дадени, кореспондиращи с приетите неоспорени писмени доказателства. От приетата СМЕ на труп №547 / 2016г. изготвена в клниката по съдебна медицина на УМБАЛ „Александровска“ по възлагане на разследващ полицай Танева от СДВР, се установява, че трупът с неустановена самоличност намерен в заблатена местност над гр.Нови Искър на 22.08.2016г. е на мъж на възраст около 20-30 години, височина около 180 см. с данни за старо счупване на дясна лакътна кост. Поради липса на пожизнени травматични увреждания по останалите кости и запазена кожа и меки тъкани, както и годни за изследване вътрешни органи, било прието, че причината за смъртта не може да бъде определена. Прието е още, че с оглед степента на разлагане на трупа, смъртта на лицето е настъпила не по- малко от 3-4 седмици преди намирането му. По жалба на ищцата Д. И. Т. до Прокуратурата за проявена „престъпна небрежност“ в ответната болница при изчезването на сина и С.В.М. било образувано досъдебно производство - ДП №226 ЗМК /2016г. по описа на 02 РУ- СДВР, пр.пр.№№31788 /2016г. на СРП срещу неизвестен извършител за престъпление по чл.127, ал.1 НК./приложено към настоящото/ В хода на разследването по ДП №226 ЗМК /2016г. по описа на 02 РУ- СДВР е изготвена и ДНК експертиза, като е установено с категоричност от 99.9 %, че Д. Т. е майка на лицето, чиито генетичен материал е изследван. С постановление от 15.01.2019 г. на прокурор при СРП /деловодно изведено на 17.01.2019 г./, досъдебно производство № 226 ЗМК 1743/2016 г. по описа на 02 РУ-СДВР, пр.пр. № 33333/2016 г. по описа на СРП е прекратено на основание чл. 243, ал.1 т. 1 вр. чл.24, ал.1, т.1, пр. 1 от НПК. След жалба на Д. И. Т. срещу постановлението за прекратяване е образувано НЧД № 2555 /2019г. на СРС. С определение от 07.01.2022г. на СРС, НО, 22 състав е потвърдено постановление от 15.01.2019 г. на прокурор при СРП, с което досъдебно производство № 226 ЗМК 1743/2016 г. по описа на 02 РУ-СДВР, пр.пр. № №31788/2016 г. по описа на СРП, е прекратено на основание чл. 243, ал.1 т. 1, вр. чл.24, ал.1, т.1, пр. 1 от НПК. Във връзка с лечението и режима на М. в ответното лечебно заведение, както и за неимуществените вреди понесени от ищцата по делото са събрани гласни доказателства. Разпитан в о.с.з. на 28.03.2023г. свидетелят Ц. К. сочи, че работи в ответната болница и е участвал в лечението на пациента С.М.. По отношение на пациента М. били извършени стандартните процедури, които се извършват спрямо всички пациенти, които постъпват в болницата. Сочи, че задълженията на медицинския персонал, лекари, медицински сестри и такива работещи в болницата по отношение на такава група пациенти са регламентирани в Правилника за вътрешния ред. Свид. Д-р К. пояснява, че на практика медицинския персонал няма право да оказва някакво ограничаващо въздействие върху пациентите освен ако нямат санкция на съда. Спомня си, че С.М. конкретно е постъпвал няколко пъти при тях като пациент. Последния път не е имало такава санкция че режимът му е бил свободен. Сочи, че ако пациентът постъпи на доброволно лечение, той има право да е на свободен режим на рамките на територията на болницата. Ако болницата е задействала процедура по закона за здравето за лечение против неговата воля, отново докато няма решение на съда, пациентът е на свободен режим в рамките на територията на болницата. Свидетелката Ц.Т., сочи, че познава ищцата, защото живеели в една къща на съседни етажи, а сина и Светльо го познавала от дете. Споделя, че Д. и нейният съпруг много се грижили за това момче. С. бил много умно момче, с различни интереси. Имал някакво болестно наследствено предразположение от неговия биологичен баща – първия съпруг на Д.. На 12.07.2016 г., след употреба на лекарство, което му подействало зле Светльо се хвърлил на линията в метрото на метростанция СУ. Тогава се намесила полиция и го отвели в Психиатрията в гр. Нови Искър. Болницата започнала дело за задължително лечение. Но на самото дело Светльо не присъствал. Родителите му се обадили и казали, че го няма. Веднага отишли в болницата, но никой нищо не знаел, Тогава почват да го търсят. Свидетелката Т. и съпруга и също им помагали, ходили с тях, търсили в цялата околност. По разни приюти, манастири ходили и го търсили може би в продължение на около месец, когато намерили човешки останки, които се оказали негови.Свид. Т. сочи, че Д. като майка, била пълен шок. Свидетелят И.Т. /съпруг на ищцата Т./ разпитан в о.с.з. на 13.12.2022г. сочи, че познава С. от месецоктомври 1998 г., когато започнали да живеят заедно с майка му. Описва го като лъчезарно и всестранно надарено дете. Свид.Т. сочи, че С. бил здрав физически и психически, но някъде в пубертета 2001 г. - 2002 г. започнал да проявява странности - да чува гласове, да изпитва депресия и да бъде вглъбен. Някъде около 2003 г. – 2004 г. за първи път постъпил в Болница „•••“, където го лекували предимно с инжекции. ТЕ били недоволни от лечението му там. През 2016г. С. влезнал там на лечение, поради това, че скочил на релсите в метрото, след като получил някакво затъмнение. Свид. Т. и ищцата всеки ден го посещавали в болницата. Свижданията протичали различно. Когато свидетелят видял сина на ищцата на 20.07.16г. той бил малко по-добре. Разбрал, че директорката на болницата е поискала, С. да бъде задържан за дълго време по Закона за здравето, въпреки, че родителите искали да си го вземат. На 28.07.16г. Свид. Т. и ищцата отишли на делото, но С. го нямало. На 28 юли след заседанието на съда, което не се провело отишли в болницата, директорката си била взела отпуска, там било „разграден двор“. Медицинската сестра в отделението им казала, че С. е „изписан“ предната вечер на 27.07., защото бил изчезнал. Към полицията се обърнали още същия ден – 28.07.16г. Свидетелят сочи, че от 29.07.2016г. заедно с приятели започнали да изследваме всяко кътче над болницата. Търсили всеки ден и разпитвали хора. На 21.08.2016 г. се натъкнали на труп, който в началото мислихме, че е труп на животно. Веднага се обадихме на човека, който ни разпитва в „ГДБОП“. На следващата сутрин го доведохме, заедно с една кола от съдебни лекари и хора, които ни разпитваха. Взеха на Д. ДНК проба. Свидетелят сочи, че Д. много тежко преживяла случилото се. Три години без прекъсване плачела всеки ден. Показанията на свидетеля И.Т., съдът преценява по реда на чл.172 ГПК, предвид обстоятелството, че е съпруг на ищцата и относно данните, че С. бил здрав психически, но неправилно лекуван в ответната болница, не ги кредитира, доколкото са в разрез с приетите писмени доказателства и заключението на СПсихЕ. При така установеното от фактическа страна, Софийски градски съд намира от правна страна следното: Отговорността на здравното заведение - ответник по предявения главен иск с правно основание чл.49 ЗЗД е гаранционно-обезпечителна. Болничното заведение носи отговорност за виновните действия или бездействия на своите работници и служители, на които е възложена работа по оказване на медицинска помощ. Съгласно императива на чл.45 ЗЗД „всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму”. Непозволеното увреждане е сложен юридически състав, елементите на който са: деяние (действие или бездействие), вреда (неблагоприятно засягане на имуществената сфера на увредения или неговия телесен интегритет), противоправност на деянието (несъответствие между правно дължимото и фактически осъщественото поведение), причинна връзка между противоправното поведение и вредата и вина, за която е въведена заК. презумпция и тя се предполага до доказване на противното (чл.45, ал.2 ЗЗД). Отговорността по чл.49 ЗЗД включва и още един елемент – виновното лице да е причинило вредите при или по повод изпълнение на въложената работа. С оглед така изяснения правопораждащ фактически състав в тежест на ищеца е било да установи, че лекуващия екип на пациента С.М., който работил в ответното болнично заведение, неосъществил дължима грижа и надзор, от което е последвал летален изход на сина на ищеца, като това е нанесло на ищеца неимуществени вреди - болки и страдания, които могат да бъдат оценени в претендирания размер. В тежест на ответника е било да докаже, че не е налице виновно поведение от страна на негов служител с оглед презумпцията на чл.45, ал.2 ЗЗД. Настоящият състав на СГС, ГО, намира, че от доказателствения материал по делото може да се направи извод, че за ищцата са настъпили негативни промени – претърпяла е неимуществени вреди (болки и страдания), вследствие внезапната загуба на сина си, но не се доказа, че тези неимуществени вреди са в пряка причинно-следствена връзка от конкретни и виновни противоправни действия или бездействия на служители на ответната болница, които да са довели до уврежданията, за които се търси обезщетение. В хода на производството не бе установено противоправно поведение на лекарите и/или медицинския персонал на ответната Държавна психиатрична болница. Този извод се налага от съвкупния анализ на двете приети съдебно психиатрични експертизи. Правото на отказ от лечение е признато от закона право на всеки пациент. Съгласно нормата та чл.90 ал. 1от Закона за здравето „Пациентът, съответно негов родител, настойник или попечител, ….., може да откаже по всяко време предложената медицинска помощ или продължаването на започнатата медицинска дейност“. Нормата на чл. 148, т.1 от ЗЗдр прогласява, че основен принцип при лечението на лица с психични разстройства е минимално ограничаване на личната свобода и зачитане правата на пациента. По делото в хода на съдебното дирене се установи, че по време на хоспитализацията му, пациентът М. е подписал декларация за отказ от лечение, като служителите на ответната не са имали основание да задържат С.М., преди да получат решението на съда за настаняване на „ задължително лечение" по чл. 155 от 3акона за здравето. Вещото лице д-р С. сочи в заключението на СПсихЕ, че съдебното заседание е било насрочено за 28.07.2016 г., а С.М. е напуснал болницата на 27.07.2016г. и не се е явил в съда. Според приетато заключение на СПсихЕ М. е имал възможност да напусне болницата и преди тази дата, тъй като не е бил настанен на „задължително лечение", като по тази причина, неговият режим не би могьл да бъде друг, освен „ свободен". При липсата на постановен акт за задължително лечение, изключително право на пациента М. е било да прецени дали да се лекува в съответното лечебно заведение или не. Безспорно е, че на 27.07. 2016г. лекувания М. самоволно е напуснал лечебното заведение, след което е изписан служебно. Установи се от приетото заключение на ДСПсихЕ, че състоянието на пациента С.М., е проследявано и отразявано в рапортите на дежурните екипи, които във всеки един случай са били ръководени от опитни психиатри- клиницисти. Отразявани са и промените в неговото състояние и допълнителната медикация, която се е налагало да бъде правена. Установи се, че реално медицинският персонал на болницата е положил всички усилия, за да овладее обострянията на психозата, възбудата и агресивността. Вещото лице поясни, че лекуващите не са могли да променят режима, тъй като не са имали нормативно право за това. Нещо повече, те са били длъжни да го изпишат на следващия ден, след подписването на неговия отказ за доброволно лечение. Допълва още, че неговото състояние е било системно проследявано, документирано, вкл. и в този дневника на дежурния персонал. От приетото заключение се установи, че медицинския стандарт по психиатрия и необходимите грижи са били прилагани спрямо пациента М.. Подписването на отказ от лечение е било проява на некритичност от негова страна, като именно поради рисковото му поведение е станало причина за направеното от директора на болницата на 16.07. 2016г. искане до СРС по реда на чл.153 от Закона здравето. В практиката на ВКС, обективирана в решения постановени по реда на чл.290 ГПК е прието, че когато съдът се произнася по въпроса осъществен ли е деликт при изпълнение на спешна медицинска дейност и налице ли е лекарска грешка, като основание за отговорността по чл. 49 ЗЗД, той е длъжен да изследва две групи факти от поведението на извършителя (лекаря) - на първо място, да установи какви действия са били предприети или не са били извършени от лекаря и на второ - да провери доколко те са отговаряли на дължимото, съобразно утвърдените медицински изисквания, вкл. и извършването на необходимите диагностични изследвания, съобразно възможностите и наличната апаратура. / вж. Решение № 103 от 25.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2700/2018 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Филип Владимиров/ В случая от заключенията на двете съдебно психиатрични експертизи, както и от приетите по делото писмени доказателства, се установи, че С.М. е лекуван правилно според медицинския стандарт по психиатрия и Правилника за устройство, дейност и вътрешния ред на ДПБ. Не бе доказано твърдението на ищцовата страна, че по отношение на С.М. не са положени необходимите грижи и надзор. Напротив от заключение на СМЕ с вещо лице д-р С. бе установено, че медицинския стандарт по психиатрия и необходимите грижи са били прилагани спрямо този пациент. Установи се, че реално медицинския персонал на болницата е положил всички усилия, за да овладее обострянията на психозата, възбудата и агресивността при С.М.. След като не се установи противоправно виновно поведение на служители на ответната болница, няма основание за ангажиране на нейната гаранционно- обезпечителна отговорност за претърпени от ищцата вреди, поради което предявения главен иск с правно основание чл.49 вр.чл.45 ЗЗД следва да бъдат отхвърлен като неоснователен. Предвид недоказаност на главния иск, то и акцесорния иск за обезщетение за забава с правно основание чл.86 от ЗЗД, следва да бъде отхвърлен като недоказан. По разноските: С оглед изхода на спора направените от ищеца разноски остават за негова сметка. На основание чл.78, ал.3 ГПК право на разноски има ответника. Видно от списъка по чл.80 ГПК, л.234 от делото, ответникът претендира присъждане на 4000 лева – адвокатско възнаграждение, за което е представил договор за правна защита и съдействие, както и 500 лв. депозит за експертиза, като разноските следва да се възложат в тежест на ищцата. Водим от горното, Софийски градски съд, ГО, I- 7 състав