Решение № 33 от 12.1.2024 г. на Апелативен съд - София по дело № 242/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 от ГПК. С решение № 263134 от 14.10.2022г., поправено на основание чл. 247 ГПК, с решение № 263270 от 08.11.2022г. постановени по гр.д. № 14178/2020г., СГС, I ГО, 6 състав е осъдил Прокуратура на Република България да заплати на Д. Л. М. сумата от 180 000 лева по иска с правно основание чл. 2, ал.1, т. 3, пр. първо от ЗОДОВ за обезщетяване неимуществените вреди от незаконното обвинение в извършване на престъпление по чл. 211, вр. с чл. 209, ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 4, вр. с ал. 1 НК, за което ищцата е оправдана с присъда по нохд № 14787/2014г. на Софийски районен съд, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на иска на 22.12.2020г. до окончателното изплащане на сумата, като е отхвърлил иска за разликата над присъдения размер от 180 000 лева до пълния предявен размер от 200 000 лева. С постановеното решение СГС, I ГО, 6 състав е осъдил Прокуратура на Република България да заплати на Д. Л. М. сумата от 6 000 лева по иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ за обезщетяване неимуществените вреди от незаконно задържане за срок от 72 часа, с начален момент 20.05.2008г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на иска на 22.12.2020г. до окончателното изплащане на сумата, като е отхвърлил иска за разликата над присъдения размер от 6 000 лева до пълния предявен размер от 100 000 лева. С постановеното решение СГС, I ГО, 6 състав е осъдил Прокуратура на Република България да заплати на Д. Л. М. сумата от 10 000 лева по иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 7 от ЗОДОВ за обезщетяване неимуществените вреди от незаконно използване на специални разузнавателни средства – записи на телефонни разговори и наблюдения на срещи за обосноваване на обвинение в извършване на престъпление две години след извършване на изпълнителното деяние по повдигнатото обвинение, считано от датата на предявяване на иска на 22.12.2020г. до окончателното изплащане на задължението, като е отхвърлил иска за разликата над присъдения размер от 10 000 лева до пълния предявен размер от 100 000 лева. С постановеното решение /в тази част, имащо характер на определение/ СГС, I ГО, 6 състав е прекратил производството по претенцията на Д. Л. М. за осъждане на Прокуратурата на Република България за заплащане на обезщетение в размер на 100 000 лева за вреди от обвинение в извършено престъпление по чл. 319, пр. 1 от НК, въз основа на което е образувано нохд № 462/2014г. по описа на СРС, НО, 6 състав, наказателното производство по което е прекратено с определение на съда от 18.05.2018 г., поради изтекла абсолютна давност за престъплението, като недопустимо, на основание чл. 130 ГПК. С постановеното решение СГС, I ГО, 6 състав е осъдил Прокуратура на Република България да заплати на Д. Л. М. сумата от 2177, 77 лева – съдебни разноски, съобразно уважената част на исковете. Срещу постановеното решение в частта, в която е осъдена Прокуратура на РБ е постъпила въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство – Прокуратура на Република България /ПРБ/. В жалбата се твърди, че постановеното решение, в обжалваната част, е неправилно, поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано. Релевира се възражение, че в хода на производството пред първоинстанционнния съд е останало недоказано настъпването на вреди в по-голям интензитет от т.нар. „обикновени вреди“, както и причинно-следствената връзка между тях и процесното наказателно преследване. В жалбата се сочи, че по отношение твърдението за увреждане на здравословното състояние ищцата не е представила никакви доказателства, че е ползвала медицинска помощ или каквато и да била лекарска намеса по време на воденото наказателно производство. Поддържа се оплакване, че като е присъдил самостоятелни обезщетения по чл. 2, ал. 1, т. 1 и т. 7 от ЗОДОВ, първоинстанционнният съд е постановил неправилно решение. Излага се твърдение, че вредите от тези действия на ответника са пряка последица от обвинението и поради това поглъщат тези от задържането за 72 часа и използването на специални разузнавателни средства в наказателното производство. В жалбата се излага становище, че ищцата не е представила доказателства, че уволнението й и оставането й без работа за различни периоди от време е последица от обвинението, тъй като трудовото й правоотношение е било прекратено по нейна молба. Релевира се възражение, че е присъдено обезщетение за дейности на трети лица /МВР/, за които ПРБ не е материалноправно легитимирана да отговаря. В жалбата се сочи, че мястото, времето и начина на задържане на ищцата, начина за превеждането й за медицински преглед, времето и начина на претърсване на жилището й, не само, че не са извършени от ответника, но не са му били и известни. Релевира се оплакване, че определеният от СГС размер на обезщетението за неимуществени вреди е завишен и не съответства на принципа за справедливост, визиран в чл. 52 от ЗЗД, на социално-икономическата ситуация в страната, на трайната съдебна практика по аналогични казуси, както и на обема на доказаните вреди. Сочи се, че решаващият съд не е извършил задълбочен анализ на значението на всички обстоятелства, влияещи върху обезщетението, не се е обосновал как е достигнал точно до този определен за справедлив размер на присъденото обезщетение. Прави се искане въззивният съд да отмени решението в обжалваната част и да отхвърли предявения иск за неимуществени вреди, алтернативно да намали размера на присъденото обезщетение. Срещу постановеното решение в отхвърлителните части е постъпила въззивна жалба от ищцата в първоинстанционното производство – Д. Л. М., чрез процесуалния й представител. В жалбата се твърди, че постановеното решение, в обжалваната му част, е незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила. Релевира се възражение, че съдът неправилно е определил занижен размер на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, в нарушение на критерия за справедливост, визиран в чл. 52 от ЗЗД, който размер не съответства на конкретно установените по делото обстоятелства относно продължителността и интензитета на търпените от ищцата неимуществени вреди. В тази връзка се твърди, че съдът не е обсъдил приетата ССЕ, съответно не е присъдил на ищцата неизплатените й трудови възнаграждения с оглед уволнението й, както и не е съобразил в достатъчна степен, че при задържането й за 72 часа не й е била осигурена възможност за адвокат и лекар и е била незаконно подслушвана. Релевира се оплакване, че първостепенният съд не е очертал правилно фактическата обстановка по случая и не е анализирал правилно и в тяхната съвкупност събраните в хода на производството писмени и гласни доказателства. В жалбата се прави искане въззивният съд да отмени решението в обжалваната част, като присъди на ищцата пълния претендиран размер на обезщетението, ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба. В жалбата се предявява претенция за присъждане на разноските по делото, включително и адвокатско възнаграждение. В о.с.з. пред въззивния състав всяка от страните поддържа подадената въззивна жалба и оспорва въззивната жалба на насрещната страна. Въззивните жалби са допустими – подадени са в законоустановения срок, предвиден в чл. 259, ал. 1 ГПК, от страни в процеса, имащи право и интерес от обжалване и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Предмет на разглеждане са обективно съединени искове с правна квалификация чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. С обжалваното решение СГС, І ГО, 6 състав, е приел, че са предявени обективно, кумулативно съединени искове с правна квалификация чл. 2, ал. 1, т. 1, т. 3 и т. 7 от ЗОДОВ и чл. 86 ЗЗД, като е уважил частично исковете. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта -в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивния основания в жалбата. Процесното първоинстанционно решение е валидно, но недопустимо в частта, в която съдът е разгледал и се е произнесъл с отделен диспозитив по искове, които е квалифицирал като такива с правно основание чл. 2, ал.1, т.1 и т.7 от ЗОДОВ – за заплащане на заместващо обезщетение за причинени неимуществени вреди от незаконно задържане под стража за 72 часа и от незаконно използване на специални разузнавателни средства. В исковата молба са въведени фактически твърдения, че по време на процесното наказателно производство спрямо ищцата са били използвани незаконно специални разузнавателни средства. С оглед обстоятелството, че при незаконно обвинение използваните в наказателното производство специални разузнавателни средства също се считат за незаконни, дори когато разрешението за тях е издадено надлежно по законов ред, то настоящият съдебен състав приема, че в случая не е налице друг деликт, извън този, по който се претендира имуществената отговорност на ответника за причинените от незаконното обвинение неимуществени вреди. Действително, въпреки предоставената от първостепенния съд възможност на ищцата да уточни дали предявява самостоятелен деликтен иск с правно основание чл. 2, ал.1, т.7 ЗОДОВ или претендираните вреди са част от вредите от неоснователното обвинение, ищцата е поддържала, че предявява отделен иск, но при произнасяне на своето решение решаващият съд е бил длъжен да съобрази постоянната и непротиворечива практика на ВКС /вж решение №166 от 03.08.2018г. по гр.д. №4454/2017г. по описа на ВКС, I V ГО/, че в настоящия случай обезщетението за неимуществени вреди от незаконно използване на специални разузнавателни средства не следва да се определя отделно от обезщетението за неимуществени вреди от незаконното обвинение, както и че претърпените от незаконното използване на специални разузнавателни средства вреди трябва да се вземат предвид при определяне на общото обезщетение за неимуществените вреди от незаконното обвинение. Тези правни съображения са напълно относими и по отношение на претендираното обезщетение за вреди от незаконно наложената мярка за неотклонение „задържане под стража“. Както е прието в т.13 от ТР №3/22.04.2004г. по т.д. №3/2004г. ОСГК на ВКС, „Ако лицето е оправдано или образуваното наказателно производство е прекратено, държавата отговаря по чл. 2, т. 2 /понастоящем т.3/ ЗОДВПГ. В тези случаи обезщетението за неимуществени вреди обхваща и вредите от незаконното задържане под стража“. С оглед изложеното, въззивният състав намира, че за ищцата не е налице правен интерес от предявяването на отделни деликтни искове за присъждане на обезщетение на претърпените от незаконното използване на специални разузнавателни средства вреди и от незаконното задържане под стража. Поради тези правни съображения, настоящият въззивен състав намира, че производството по тези два иска следва да бъде прекратено, поради липса на правен интерес, а решението на СГС в тези части следва да бъде обезсилено. Решението на СГС в частта, в която е прекратил производството по претенцията на Д. Л. М. за осъждане на Прокуратура на Република България да й заплати обезщетение в размер на 100 000 лева за вреди от обвинение в извършено престъпление по чл. 319, пр. 1 от НК, въз основа на което е образувано нохд № 462/2014г. по описа на СРС, НО, 6 състав, наказателното производство по което е прекратено с определение на съда от 18.05.2018 г., поради изтекла абсолютна давност за престъплението, като недопустимо, на основание чл. 130 ГПК, като необжалвано в указания едноседмичен срок, е влязло в сила. С оглед приетото, въззивното производство има за предмет предявен иск с правно основание чл. 2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ. Съдът, като съобрази събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в съвкупност, правните доводи на страните намира за установено от фактическа и правна страна следното: Отговорността на държавата има обективен характер и се реализира чрез заплащане на обезщетение, което съгласно чл.4 ЗОДОВ се дължи за всички имуществени и неимуществени вреди, пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение. В доказателствена тежест на ищеца, по така предявен иск, е да установи вредите, причинно-следствената връзка между тях и незаконното обвинение. Искът за обезщетение, съгласно чл.7 ЗОДОВ се предявява срещу държавните органи, от чиито незаконни актове са последвали вредите. По делото не се спори, че на 20.05.2008г. ищцата е била задържана за срок от 72 часа. С определение от 21.05.2008г. по чд № И-1557/2008г., по описа на СРС, НК, 23-ти състав е одобрен протокол за обиск и изземване от 20.05.2008г. на Д. Л. М. в сградата на Съдебната палата, находяща се в гр. София, бул. „Витоша“ № 2, при който са намерени и иззети вещи и предмети, имащи значение по делото, подробно описани в протокола за обиск и изземване от посочената дата. С определение от 21.05.2008г. по чд № И- 1559/2008г., по описа на СРС, НК, 23-ти състав е одобрен протокол за претърсване и изземване от 20.05.2008г. на работното помещение, ползвано от Д. Л. М. в сградата на Съдебната палата, находяща се в гр. София, бул. „Витоша“ № 2 – Стара архива, при който са намерени и иззети вещи и предмети, имащи значение по делото, подробно описани в протокола от посочената дата. С определение от 21.05.2008г. по чд № И-1561/2008г., по описа на СРС, НК, 23-ти състав е одобрен протокол за претърсване и изземване от 20.05.2008г., извършено в жилищна сграда, находяща се в гр. •••, кв. „•••“, ул. „•••“ № ••, обитавана от Д. Л. М., при който са намерени и иззети вещи и предмети, имащи значение по делото, подробно описани в протокола от посочената дата. С Постановление от 21.05.2008 г. на старши дознател по ДП ЗМ № 6285/2006г. при 06 РПУ-СДП, пр.пр. № 44456/2006г. по описа на СРП, Д. Л. М. е била привлечена като обвиняема за извършването на следното престъпно деяние: при условията на продължавано престъпление на неустановени дати през 2006г., през непродължителен период от време, при една и съща фактическа обстановка с две деяния е осъществила състав на едно и също престъпление, при което последващото се явява от обективна и субективна страна продължение на предшестващото, в гр. София, бул. „Витоша“ № 2, в деловодството на „Обща стара архива“, при СГС, СРС и СИ, в съучастие с Н. Л. А., М. И. А., М. Л. А. и А. Г. И., като помагач, чрез използване на неистински официални документи – Нотариален акт № 121, том IX, дело № 1543 от 1965г. на I-ви нотариус при СНС и Нотариален акт № 188, том IX, дело № 1610 от 1965 на I-ви нотариус при СНС, привидно издадени на Л. П. А., умишлено улеснила извършването на престъплението, като подменила оригиналните нотариални актове с неистински официални документи в Актова книга № 32 от 1965г. на I-ви нотариус при СНС, съхраняваща се в деловодството на „Обща стара архива“ при СРС, СГС и СИ, дала възможност на М. И. А. да получи без правно основание чуждо движимо имущество – сумата от 106 200 лева, собственост на К. В. Б. и П. Л. Г., като имуществото е в големи размери: престъпление по чл. 212, ал. 4, във вр. с ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 4, вр. с ал. 1, вр. с чл. 26, ал. 1 НК. С постановление от 23.05.2008г. на прокурор при СРП по ДП ЗМ № 6285/2006 г., пр.пр. № 44456/2006г. по описа на СРП, Д. Л. М. е била привлечена като обвиняема и за извършването на следните престъпни деяния: при условията на продължавано престъпление на неустановени дати през 2006г., през непродължителен период от време, при една и съща фактическа обстановка с две деяния е осъществила състав на едно и също престъпление, при което последващото се явява от обективна и субективна страна продължение на предшестващото, в гр. София, бул. „Витоша“ № 2, в деловодството на „Обща стара архива“, при СГС, СРС и СИ, в съучастие с Н. Л. А., М. И. А., М. Л. А. и А. Г. И., като помагач, чрез използване на неистински официални документи – Нотариален акт № 121, том IX, дело № 1543 от 1965г. на I-ви нотариус при СНС и Нотариален акт № 188, том IX, дело № 1610 от 1965 на I-ви нотариус при СНС, привидно издадени на Л. П. А., умишлено улеснила извършването на престъплението, като подменила оригиналните нотариални актове с неистински официални документи в Актова книга № 32 от 1965г. на I-ви нотариус при СНС, съхраняваща се в деловодството на „Обща стара архива“ при СРС, СГС и СИ, дала възможност на М. И. А. да получи без правно основание чуждо движимо имущество – сумата от 106 200 лева, собственост на К. В. Б. и П. Л. Г., като имуществото е в големи размери: престъпление по чл. 212, ал. 4, във вр. с ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 4, вр. с ал. 1, вр. с чл. 26, ал. 1 НК; на 18.04.2008г. унищожила чужд документ – Нотариален акт № 118, т. 9, дело № 1610 от 1965г. на I-ви нотариус при СНС, собственост на СРС, с цел да набави за себе си облага: престъпление по чл. 319 от НК. /с протоколно определение от 18.05.2018г., постановено по нохд № 462/2014г. по описа на СРС е прекратено наказателното производство по отношение на Д. Л. М. по повдигнатото й обвинение за извършено престъпление по чл. 319, пр. 1 от НК, тъй като съдът е установил, че абсолютната давност, на основание чл. 80, ал. 1, т. 4, вр. с чл. 81, ал. 3 от НК, за това престъпление е изтекла на 19.10.2015г./ С постановление от 05.11.2013г. на следовател при СО-СГП по ДП № 94/2010г. по описа на СО-СГП, пр.пр. № 44456/2006г. по описа на СРП, Д. Л. М. е била привлечена като обвиняема за извършването на следното престъпно деяние: за времето от 18.01.2008г. до 17.04.2008г. в гр. София, в съучастие като помагач, с И. М. Т.-Я. /помагач/ и П. И. Д. – извършител, улеснила извършването на престъплението, като спомогнала да бъде вписан договор за покупко-продажба, с продавач Столична община, представлявана от кмета Б. М. Б. и купувач „Сида-С“ ЕООД, представлявано от управителя на дружеството П. И. Д., като договора е вписан в службата по вписвания в имотна партида № 490358, рег. № 14776/98г. и му съдействала за снабдяване с констативен нотариален акт като извършителя П. И. Д. за времето от 01.04.2008г. до 04.08.2008г. в гр. София, с цел да набави за себе си имотна облага е възбудил заблуждение у Е. Д. Д., че ще продаде на „Медикет“ АД правото на собственост на недвижим имот, находящ се гр. •••, ж.к. „•••“, представляващ УПИ IV и УПИ V в кв. 473, парцел 62 по плана на гр. София, с площ 14 063 кв.м. и с това е причинил имотна вреда на „Симеон-2“ ООД, в размер на 5 000 000 евро, с левова равностойност 10 000 000 лева, като причинената вреда е в особено големи размери и измамата представлява особено тежък случай, престъпление по чл. 211 във вр. с чл. 209, ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 4, във вр. с ал. 1 от НК. С постановление от 02.07.2014г. на следовател при СО-СГП по ДП № 94/2010г. по описа на СО-СГП, пр.пр. № 167/2014г. по описа на СРП по отношение на Д. Л. М. е извършено ново привличане за престъпление по чл. 211 във вр. с чл. 209, ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 4, във вр. с ал. 1 от НК. С протоколно определение от публично съдебно заседание, проведено на 24.05.2008г. по НЧД №И-1615/2008г. по описа на СРС, НО, 107 състав по отношение на Д. Л. М. е взета мярка за процесуална принуда „парична гаранция в размер на 5 000 лв.”, потвърдена с протоколно определение от 06.06.2008г. от СГС, НК, III въззивен състав. С постановление от 05.06.2009г. по ДП № 30/2009г. по описа на Д „ПОТП“, пр.пр. № 9737/2008г. по описа на СГП на прокурор при СГП е отказано изменение на взетата мярка за неотклонение. С постановление от 21.09.2010г. по ДП № 94/2010г. по описа на СО при СГП, пр.пр. № 9737/2008г. по описа на СГП на прокурори при СГП тази мярка за процесуална принуда е била отменена. С постановление от 21.08.2009г. по ДП № 30/2009г., пр.пр. № 9737/2008г. на прокурори при СГП, по отношение на Д. Л. М. е взета мярка за процесуална принуда „забрана за напускане пределите на Република България“. С присъда №5719 от 14.07.2016г. по нохд № 14787/2014г. състав на СРС е признал Д. Л. М. за невиновна по повдигнатото обвинение. С решение №844 от 13.07.2017г., постановено от СГС по внохд № 5687 по описа за 2016г., първоинстанционната присъда е била потвърдена по отношение на ищцата, като страните не са формирали спор пред въззивната инстанция, че тя е влязла в сила на 13.07.2017г. От приетата пред първата инстанция комплексна съдебно психиатрична и психологична експертиза, се установява че претърпяната от ищцата психотравма – задържането й на 20.05.2008г. и извършените процесуални действия след това, е довело до разстройство в адаптацията – остра стресова реакция с интензивни негативни емоции на срам, болка, унижение и чувство, че „ще полудее“ на фона на обилна вегетативна симптоматика. Вещите лица констатират, че след този емоционален срив е възникнала тревожно- депресивна симптоматика (интензивна тревожност, напрежение, страх от затворени пространства, понижено настроение, нарушен сън с кошмари, свързани с ареста, параноидни изживявания), което е наложило стационарно лечение в Дневен стационар на ОДПЗС София-град от 21.11.2008г. до 05.12.2008г. Допълват, че след този период е продължила медикаментозна терапия под контрол на психиатър в продължение на две години, като към момента ищцата приема епизодично транквилизатор. Вещите лица установяват, че описаната клинична симптоматика може да се определи диагностично като Смесена тревожно-депресивна реакция в параметрите на Адаптационно разстройство. Констатират, че невротичната симптоматика при ищцата, независимо от проведената терапия, не е претърпяла обратно развитие, като в експертното решение на ТЕЛК за психични заболявания от 2010 г. диагностичната оценка за психичното й състояние е „Смесено тревожно-депресивно разстройство“, като през 2013г. и 2014г. експертната диагноза на ТЕЛК е променена на: „Рецидивиращо депресивно разстройство“, а в последното решение на ТЕЛК от 2017г. диагнозата е „Смесено депресивно разстройство“. Допълват, че към момента на изследването при ищцата е налице депресивна симптоматика, повишена тревожност и параноидни идеи със свръхценен характер. Потвърждават, че при ищцата е налице диагнозата „Смесено тревожно-депресивно разстройство“, като психичното й състояние налага провеждане на антидепресивна медикаментозна терапия. В о.с.з. вещите лица излагат, че не разполагат с данни за претърпяно от ищцата психично заболяване от ранг на психоза или депресивно разстройство преди образуване на наказателното производство. Допълват, че това им дава основание да приемат, че именно производството е довело до адаптационно разстройство, диагностично определено като протрахирана смесено тревожна реакция. Сочат, че тази адаптационна реакция е продължила да съществува като депресия и тревожност. Приемат диагностичната оценка, поставена в съответните ТЕЛК решения, че при ищцата е налице тревожно депресивно разстройство като продължение на адаптационната реакция. Пред първата инстанция са приложени всички цитирани от вещите лица медицински документи, в т.ч. епикризи и решения на ТЕЛК. Настоящият въззивен състав кредитира приетата в първата инстанция експертиза – в описаната част, ведно с допълненията, направени в о.с.з, тъй като същата е изготвена от вещи лица, които са компетентни в своята област, отговорите са обективни и изчерпателни. По делото пред първа инстанция са събрани гласни доказателства, чрез разпит на свидетелите Д. Я. – съученичка и дългогодишна семейна приятелка на ищцата и В. Д. – дългогодишен семеен приятел. От показанията на свидетелката Я. настоящият съдебен състав приема за установено, че ищцата дълги години е работила в съдебната система, била весел и комуникативен човек, но след задържането й била изцяло променена, имала паника за преследване, изпитвала страх, психиката й била срината. Излага, че по новините видяла как задържат приятелката й и я водят по коридорите. Сочи, че воденото наказателно дело довело до финансови проблеми ищцата и нейното семейство, тъй като тя изгубила работата си. Свидетелката установява, че често е предоставяла на ищцата финансови средства за покриване на някои ежедневни нужди. Излага, че ищцата не е могла да се задържи на каквато и да било работа, поради наличието на висящото производство. Споделя, че към момента избягва да разговаря със своята приятелка на тази тема, защото тя продължава да е емоционално разстроена и плаче винаги, когато стане въпрос за този период от нейния живот. Излага, че към момента психическото състояние на ищцата е по- добро, не е така „остро“ както по време на наказателното производство, но промяната е видима – приятелката й трудно се усмихва и нищо не може да я зарадва. Допълва, че ищцата страда и от онкозаболяване, като точно се била върнала на работа от продължителен болничен, поради злокачественото заболяване и се случило това нещо с обвинението. От показанията на свидетеля Д. въззивният състав приема за установено, че наказателното производство се е отразило физически и психически негативно на ищцата. Семейството й изпаднало във финансова криза, като свидетелят дори й предложил да работи при него, но това било невъзможно поради наличието на дископатия и други заболявания. Била възпрепятствана да работи и на други места, тъй като работодателят получавал информация по телефона за наказателното дело, което водело до съкращаването й от работа. Свидетелят подпомагал ищцата финансово, когато се налагало. Въззивният състав кредитира показанията на двамата свидетели в описаните части, тъй като същите са дадени в резултат на преки и непосредствени впечатления, логични са и взаимно се допълват. Двамата свидетели са сред най-близкия приятелски кръг до ищцата, поради което те в най-пълна степен могат да възпроизведат нейните страдания, неудобства и безпокойство, поради което съдът изцяло дава вяра на техните показания. По делото са приложени и писмени доказателства – публикации от различни информационни сайтове, както и редица публикации в пресата – „24 часа“; „Труд“; „Телеграф“; „Днес“, като всяка от публикациите е придружена със снимка на ищцата с белезници. Пред първата инстанция са приети и неоспорени документи - заповед за изпълнение на парично задължение от 12.11.2012г., издадена по ч.гр.д. №52209/2012г. по описа на СРС, Второ ГО, 65 състав, видно от която е разпоредено длъжникът по договор за кредит от 25.01.2008г. Д. Л. М. да заплати на кредитора „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД посочените суми, допуснато е и незабавно изпълнение, на 12.11.2012г., издаден е и изпълнителен лист, образувано е изпълнително дело по описа на съдебен изпълнител С. Х., приложени са запорни съобщения. Съвкупната преценка на събраните писмени и гласни доказателства мотивира съда да приеме за доказано наличието на предпоставките на чл.2, ал.1, т. 3 от ЗОДОВ за ангажиране отговорността на ответника. Същата произтича от обстоятелството, че образуваното наказателно производство е приключило с оправдателна присъда. С оглед оправдаването на ищцата по обвинението, то всички предприети спрямо него действия от разследващите органи и прокуратурата се явяват незаконни. Поради това повдигнатото обвинение следва да бъде преценено като незаконно, дори и на определени етапи на наказателното производство действията на съответния прокурор да са били основани на убеждението му за виновност на лицето, предвид събраните доказателства. Анализът на събраните и обсъдени по-горе доказателства обосновава извод, че ищцата е претърпяла вреди, които са пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение и подлежат на обезщетяване от ответника - Прокуратура на РБ, на основание чл. 2, ал.1, т. 3, вр. с чл. 4 от ЗОДОВ. За да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, настоящият съдебен състав следва да вземе предвид всички установени по делото правнорелевантни факти, както и да приложи обществения критерий за справедливост, регламентиран в чл. 52 от ЗЗД, както и константната съдебна практика, включително задължителната такава, намерила израз в т. 11 (раздел ІІ от мотивите към нея) от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и във формираната по приложението на чл. 52 ЗЗД практика на ВКС. Съгласно тази трайно установена практика, понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления; продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му; дали е взета, както и вида на взетата мярка за неотклонение; другите наложени на ищеца ограничения на правата и свободите му в рамките на наказателното производство; по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца - има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо - цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му - професия, професионална реализация, обществен отзвук, семейство, приятели и пр. Обезщетението за неимуществени вреди по ЗОДОВ се определя глобално - за всички претърпени неимуществени вреди от това увреждане. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими, като глобално присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, но най-вече трябва да съответства на особеностите на конкретния случай. Предвид така изложените принципни постановки, въззивният състав, като прецени следните конкретно установени обстоятелства, приема следното: към датата на привличане към наказателна отговорност ищцата е била на 43 години – т.е. в трудоспособна и активна възраст, била е обвинена в извършването на тежко умишлено престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК, за което е предвидено наказание „лишаване от свобода от 3 до 15 години“. Обстоятелствата, обаче, които мотивират съда да определи по-висок размер на обезщетението от обичайния в подобни казуси са следните: извършените спрямо ищцата обиск и изземване на вещи, които са били осъществени на публично място – в Съдебната палата – в гр. София /работното й място/, което обстоятелство безспорно е причинило на ищцата срам и унижение. На следващо място, съдът взе предвид и осъщественото в дома на ищцата претърсване, което е станало пред погледите на семейството й, което обстоятелство неминуемо й е причинило огромен срам, вина, притеснение, че семейството й е станало пряк свидетел. В тази връзка е неоснователно възражението на жалбоподателя-ответник, че за тези действия отговорността на Прокуратурата не може да бъде ангажирана. Всички извършени процесуално-следствени действия са били осъществени във връзка с образуваното срещу ищцата досъдебно производство и са били по искане на наблюдаващия прокурор, видно от обсъдените по-горе определения. Настоящият съдебен състав съобрази и показността на задържането и широкото медийно отразяване на наказателното преследване – снимката на ищцата е била навсякъде в пресата, което безспорно е оказало изключително негативно въздействие върху психо-емоционалното й състояние. Без значение е обстоятелството дали Прокуратурата на РБ има „вина“ за този широк отзвук в медиите, тъй като отговорността на Държавата е обективна и има обезщетителен характер. Съдът отчита и взетите спрямо ищцата мерки за неотклонение – задържане под стража за 72 часа в следствения арест – безспорно това обстоятелство е причинило огромен стрес на ищцата, последващата мярка за неотклонение - парична гаранция в размер на 5 000 лв. Внасянето на такава сума в изключително кратък срок, без съмнение, е създало неудобство за семейството и материални затруднения. В тази връзка са и свидетелските показания, които съдът кредитира. Наложената мярка за процесуална принуда „забрана за напускане пределите на РБ“ безспорно е причинила ограничение на правото й на свободно придвижване извън границите на страната. На следващо място, съдът взе предвид и използваните спрямо ищцата специални разузнавателни средства. Безспорно използваните СРС са оказали негативно въздействие, омерзението и другите негативни душевни състояния, свързани с нарушаването на личната й сфера при узнаването за неправомерната намеса, са неизбежни. Съдът съобрази и обстоятелството, че по делото няма данни до момента на привличане на ищцата към наказателна отговорност тя да е извършила престъпления или да е била задържана – т.е. тя е с чисто съдебно минало. Това обуславя една по- висока степен на засягане на личната й сфера от привличането й като обвиняема и вземането на мярката за неотклонение в сравнение с лице, което и друг път е било обект на наказателно преследване. От доказателствата по делото се установи, че ищцата е била дългогодишен служител в съдебната система, като предприетите спрямо нея процесуално-следствени действия безспорно са сринали нейния авторитет на дългогодишен служител в съдебната система. Останала е без работа, без източник на средства, което се е отразило върху невъзможността й, /за което обстоятелство свидетелстват обсъдените по-горе документи - заповед за изпълнение, изпълнителен лист и запорни съобщения/ да обслужва банковия си кредит, отпуснат преди образуване на наказателното производство. На следващо място, съдът съобрази, че ищцата е била обвиняема, респ. подсъдима в един продължителен период от време – 9 години и 2 месеца в досъдебната и съдебната фази на наказателния процес (на две съдебни инстанции). Действително фактическата и правна страна на спора е била усложнена, но ищцата по никакъв начин не е възпрепятствала развитието на процеса. На следващо място, съдът взе предвид, че по делото, по категоричен начин, се доказа, че наказателното преследване се е отразило изключително негативно върху психо-емоционалното състояние на ищцата - от весел и забавен човек, ищцата се е превърнала в развалина, без желание да контактува, социално изолирана и неспособна да се зарадва. По безспорен начин се установи, че въпреки проведената терапия, не е налице обратимост в психическото състояние на ищцата и през 2010г. с експертно решение на ТЕЛК за психични заболявания й е поставена диагноза: “Смесено тревожно-депресивно разстройство“, впоследствие с експертно решение от 2017г. за общ профил й е определена по съвкупност от всички налични заболявания, вкл. и „Смесено депресивно разстройство“ 69% трайно намалена работоспособност. С оглед тези конкретно установени данни и като съобрази социално-икономическата обстановка в страната към процесния период, определяща обществения критерий за справедливост, въззивният състав намира, че сумата от 100 000 лв. е справедливото обезщетение за доказаните неимуществени вреди. Обстоятелствата, които мотивират настоящия съдебен състав да остави без уважение жалбата на ищцата за присъждане на обезщетение до пълния заявен размер са, че по делото остана недоказано възражението на въззивницата- ищца, че воденото срещу нея наказателно производство е в пряка причинно- следствена връзка с неврологичните й заболявания, посочени в приложените медицински документи. Друго обстоятелство, което обосновава по-ниския размер е, че ищцата е бил оправдана още на първа инстанция, което обуславя една по-ниска степен на притеснение в сравнение, ако беше постановена осъдителна присъда на първа инстанция. На следващо място, съдът съобрази, ч е воденото наказателно производство не е оказало влияние върху онкологичното заболяване на ищцата, тъй като претърпяната от нея оперативна интервенция е била преди привличането й като обвиняема по цитираното наказателно дело. Настоящият въззивен състав приема, че присъждането на по-висок размер на обезщетение от вече определения по- горе би довело до противоречие с нормативното изискване за определянето на същия по справедливост, както и до несъобразяване с доказаните в дадения казус конкретни обстоятелства. Неоснователно е възражението на въззивницата-ищца, че съдът е допуснал процесуално нарушение, необсъждайки приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза. Допускането на такава не е било необходимо, тъй като по делото не е предявен иск за обезщетение за имуществени вреди под формата на пропуснати ползи от неполучено трудово възнаграждение. Такъв иск не е предявен с исковата молба. Както в проекто-доклада, изготвен по реда на чл. 140 ГПК, така и в първото по делото открито съдебно заседание, проведено на 15.06.2021г., съдът е докладвал производството, като е посочил, че по делото ищцата претендира обезщетение за неимуществени вреди по предявен иск с правно основание чл. 2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ. Ищцата и двамата й пълномощници са присъствали в това съдебно заседание, като изрично е отбелязано, че нямат възражения по доклада. Противно на твърденията на жалбоподателката съдът не й е давал указания за допълнителни искови претенции в т.ч. претенция за присъждане на обезщетение за имуществени вреди. Предоставената от първостепенния съд възможност е била свързана с предявения като самостоятелен от ищцата иск с правно основание чл. 2, ал.1, т.7 от ЗОДОВ. Ето защо, приетата в първата инстанция съдебно-счетоводна експертиза е ирелевантна към предмета на спора, очертан с подадената на 22.12.2020г. искова молба. По същите правни съображения съдът не следва да се произнася по възраженията на жалбоподателката-ищца, че следва да й бъдат присъдени адвокатските възнаграждения, които е заплатила в наказателното производство, тъй като такива искова не са заявени с исковата молба. По изложените съображения, въззивният състав приема, че предявеният от Д. Л. М. иск с правно основание чл. 2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ е основателен до размера на сумата от 100 000лв., ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба – 22.12.2020г. до окончателното плащане. В жалбата не са релевирани оплаквания във връзка с приетото от СГС относно началния момент на законната лихва. Ето защо, обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, в която СГС е осъдил Прокуратура на РБ да заплати на Д. Л. М. разликата над 100 000лв. до 180 000лв., като вместо това бъде постановено отхвърляне на иска за сумата от 80 000лв., ведно със законната лихва, считано от 22.12.2020г. до окончателното плащане. Решението на СГС следва да бъде отменено и в частта, в която Прокуратура на РБ е осъдена да заплати на Д. Л. М. разноски по делото над размера на сумата от 1111.11лв., съобразно изхода на спора пред настоящата инстанция. По отношение на разноските, с оглед изхода на делото пред САС: по въззивната жалба на ищцата ответникът не дължи разноски, тъй като същата е изцяло неоснователна. По въззивната жалба на ответника, с оглед частичната й неоснователност, ответникът дължи на ищцата разноски, съразмерно отхвърлената част. Видно от приложения списък, ищцата е реализирала разноски във връзка със заплатено адвокатско възнаграждение в общ размер от 5000 лв. Тъй като по делото не са налице данни каква част от платеното адвокатско възнаграждение се следва по жалбата на ищцата и по жалбата на ответника, съдът приема, че то е по равно. По отношение възражението на ответника за прекомерност на платеното адвокатско възнаграждение, същото е неоснователно. Тъй като платеното от ищцата адвокатско възнаграждение е под минимума, съгласно чл. 7, ал.2, т. 3 от Наредба №1/09.07.2004г. При това положение ответникът дължи на ищцата за въззивната инстанция разноски в размер на 1275лв., съобразно отхвърлената част на въззивната жалба на Прокуратура на РБ. Мотивиран от горното, Софийски апелативен съд, ГО, 8 състав