Решение № 113 от 28.2.2024 г. на Окръжен съд - Велико Търново по дело № 630/2022 г.

Производство по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. С решение № 97 от 23.06.2022 година по гр. д. № 94/2022 год. РС-Павликени е отхвърлил като неоснователен искът с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка чл. 79, ал.1 пр. 1 вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 4 от ЗЗД за признаване за установено, че А. В. А. дължи на С. И. Е. сумата от 5000 лв. представляваща главница по договор за паричен заем от 22.04.2021г., както и да се присъдят разноски по заповедното производство в размер на 950 лв., за което имало издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ЧГД№739/2021 г. на РС Павликени. Против това решение е постъпила въззивна жалба от С. И. Е. чрез пълномощник адв. И. И.-С. Навеждат се оплаквания за неговата неправилност, поради нарушаване на материалния закон и основни материалноправни принципи и допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Доказателствата не били обсъдени в тяхната съвкупност, а едностранчиво, не била взета предвид всеобщата забава на длъжника; не била обсъдена предсрочната изискуемост и поради това неправилно бил приложен материалния закон и е направен извод, че не е настъпил падежът на задължението. При обсъждане на доказателствата и постановяване на решението били нарушени разпоредбите на чл. 236, ал. 2 ГПК и чл. 235, ал. 2 от ГПК, което довело до некоректен анализ на доказателствата. Решението се явявало и необосновано, постановено в разрез с установените факти. Предвид това жалбоподателят моли въззивния съд да постанови решение, с което да отмени решението като неправилно и да се постанови ново, с което предявеният иск да бъде уважен така както е предявен. Претендира направените по делото разноски. По реда и в срока по чл. 263 от ГПК от ответника А. В. А. е постъпил писмен отговор на въззивната жалба чрез който същата се оспорва като неоснователна. Счита, че решението е правилно и постановено в съответствие с материалния закон. Оспорва като неоснователни всички възражения, наведени във въззивната жалба. Намира посочените във въззивната жалба оплаквания за неконкретизирани и общи. Моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение, а решението на районния съд – потвърдено. Претендира присъждане на разноските по делото. Страните не са направила искания за събиране на нови доказателства и не представя нови такива. Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от легитимирана страна против обжалваем съдебен акт, отговаря на изискванията за форма и съдържание, поради което се явява процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество. Съгласно разпоредбата чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото решение, а по допустимостта - в обжалваната му част. Съдът намира, че атакуваното съдебно решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановено е от законен състав в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма, подписано е и е разбираемо. Не са налице процесуални нарушения при разглеждане на делото и постановяване на обжалваното решение. Съдът се е произнесъл по допустим иск в рамките на въведения с исковата молба предмет на спора и делото. Решението е допустимо и следва въззивната жалбата и делото да бъдат разгледани по същество. Съдът като взе предвид становищата на страните, изложените от тях доводи и възражения и обсъди събраните по делото доказателства, приема от фактическа и правна страна следното: Предмет на разглеждане по делото пред Районен съд – Павликени е бил предявен от ищеца С. И. Е. против ответника А. В. А. установителен иск по чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал.1 от ГПК с основание чл. 240, ал.1 и ал. 2 от ЗЗД., чрез който се иска да бъде прието за установено, че съществува вземането на ищеца против ответник, за което е издадена заповед за изпълнение № 402 от 28.10.2021 г. по ч.гр.д. № 739/2021 година по описа на Районен съд – Павликени, което е както следва: за сумата от 5000 лева –главница по Договор от 22.04.2021 с нотариална заверка на подписите и 950, 00 лв. разноски, от които 100 лв. ДТ и 850 лв. адвокатско възнаграждение. Ищецът твърди, че с ответницата сключили договор за паричен заем на 22.04.2021г., чийто подписи са нотариално заверени, съгласно който ищецът предал сумата от 7000 лв. на заемателя, който се задължил да върне предоставената му сума на равни месечни вноски от по 200лв. на месец. Ответницата не била платила вноските за м. май, юни, юли, август и септември 2021 година, поради което на 24.09.2021г. подал заявление пред РС Павликени по реда на чл. 417 ГПК да му бъде издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист и по образувано ЧГД № 654/2021г. на РС Павликени му била издадена заповед № 361 от 27.09.2021г. и изпълнителен лист. Ищецът твърди, че ответницата на 28.09.2021г. превела сумата от 2000 лева, като по този начин платила част от задължението. Останали неплатени 5000 лв. Ищецът твърди, че поради това, че ответницата като длъжник е забавила изпълнението си с пет месеца и направила частично плащане, то тя била изпаднала в неплатежоспособност и на основание чл. 71 от ЗЗД договорът за паричен заем от 22.04.2021г. станал предсрочно изискуем. Бил изпратил покана до А., връчена на 12.10.2021 г. чрез ЧСИ И. Ц., Рег. №..с район на действие ВТОС. В срока за доброволно плащане ответницата не издължила сумата от 5000 лв. Поради това на 19.10.2021г. кредитът на горепосоченото основание станал предсрочно изискуем. На 28.10.2021г. отново подал заявление по чл. 417 от ГПК за издаване на заповед за изпълнение за сумата от 5000 лв., дължима по посочения договор за заем. Заявлението било уважени и била издадена заповед за изпълнение по ЧГД № 739/2021 г. на РС Павликени. Ответницата подава възражение по чл. 414 ГПК, което породило предявяването на настоящия иск. Ответницата А. В. А. е подала писмен отговор на исковата молба по реда на чл. 131 от ГПК. Оспорва основателността на претенцията. Не оспорва подписания с ищеца договор, но твърди, че не е получила посочената в договора сума от 7000 лв., а е получила такава в размер на 3000 лв. Липсвали доказателства сумата от 7000 лв. да е й е предавана. Признава, че дължи 3000 лв., които вече били платени. Ако съдът приеме, 1 че все пак има реално предаване на сумата от 7000 лв., то оспорва претендираните 5000 лв., тъй като е изпълнила задължението и е платила 3000 лв. освен това оспорва да е настъпила предсрочна изискуемост на вземането на основание чл. 71 ЗЗД, поради неплатежоспособност. Твърди, че работи и получава доходи, погасява житейските си и битови нужди. Твърди, че има доходи и самото забавено изпълнение на задължението на връща получените пари в заем на месечни вноски не води до неплатежоспособност в горепосочения смисъл. Твърди, че към датата на подаването на уведомлението от ищеца е била погасила всички длъжими с настъпил падеж вноски, което изключва предсрочната изискуемост на цялото вземане. Предвид изложеното моли съда да постанови решение, с което да отхвърли предявения иск. Претендира разноски. От събраните по делото доказателства се установяват следните относими към правния спор факти: Страните са сключили договор за паричен заемна 22.04.2021 година с нотариална заверка на подписите, по силата на който ищецът като заемодател предава на ответницата като заемател сумата от 7000лв., като заемателят се е задължава да върне заемната сума на равни вноски по 200 лв. на месец. Уговорен е падеж до 15 число на текущия месец, а плащането на вноските да се извършва по банкова сметка на заемодателя, посочен в договора. Няма изрична уговорка от кой месец започва плащането, кога е крайният падеж, за да бъде установен периода, в който следва да се върне сумата, която би следвало да е дължима на 35 месечни вноски. Няма уговорена лихва. Уговорена е неустойка само в полза на заемателя при забава на заемодателя да предаде заемната сума, която е в размер на 0, 5% от тази сума за всеки просрочен ден. Тълкувайки съдържанието на договора съдът приема, че ищецът като заемодател е изпълнил задължението да предаде паричната сума, предмет на договора за заем и приема, че същата е предадена на ответницата. Следователно възражението на последната в тази насока е неоснователно. Не може да се черпи аргумент за липса на предаване на сумата пари от клаузата на чл. 4 от Договора за паричен заем от 22.04.2021година, доколкото същата се явява нелогична и противоречаща на същността на договора и от съдържанието й по-скоро се стига до извод, че целта й е да се уговори неустойка при неизпълнение на задълженията от страна на заемателя. Плащането на неустойка е в зависимост от всеки просрочен ден и доколкото в договора няма уговорен срок кога се предава сумата от 7000лв., а в договора ясно е записано, че заемателят предава сумата от 7000 лв., то съдът приема, че това е сторено в деня на подписването на договора. Доколкото липсват доказателства, че ответницата е започнала плащане на възникналото в нейна тежест задължение за връщане на заема от месеца след сключване на договора, както и да е отправяна покана за плащане към онзи момент, съдът приема, че такова изпълнение не е започнало и е извършено едва на 28.09.2021 година, когато ответницата е платила по сметка на ищеца сумата от 2000 лева, което съставлява погасяване на задължението от м. май 2021 година до м. септември 2021г. включително. Това плащане било извършено във връзка с издадена по ЧГД №654 /2021 год. на РС – Павликени заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК, което дело е било образувано по заявление на ищеца против ответницата с искане да бъде снабден със заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист за сумата от 1000 лв., представляващи непогасено задължение по договор за паричен заем от 22.04.2021 год. Видно от материалите по делото, ЗНИ е връчена на длъжника, ведно с поканата за доброволно изпълнение на 26.11.2021г. С вх. № 3204/02.2021г. по делото е постъпило възражение за плащане, с което длъжникът е възразил, че е извършил плащане още на 28.09.2021г. Представя доказателства към възражението. По искане на ответницата – длъжника с определение от 07.12.2021г. е спряно принудителното изпълнение за вземането по посочената ЗНИ. С определение от 13.01.2022г. по ЧГрД № 654/2021г. заповедта е обезсилена. По заявление от 28.10.2021 год., подадено от ищеца е образувано ЧГД № 739/2021 год. по описа на РС – Павликени, като е предявил искане да бъде снабден със заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист за сумата от 5000 лв., представляващи непогасено задължение по договор за паричен заем от 22.04.2021 год. В заявлението е посочил, че длъжникът А. В. А. не е изпълнила задълженията си да заплати месечни погасителни вноски с падежи 15.05., 15.06., 15.07., 15.08. и 15.09.2021 год. по 200 лв. или общо 1000 лв. в срок, за които суми е подал заявление по чл.417 ГПК на 24.09.2021г. Признава, че на 28.09.2021г. е получил от длъжника сумата от 2000лв. като частично плащане по договора, като не са погасени разноските по първото заповедно производство, както и остатък от 5000лв. от главницата по договор за заем. Тази сума се дължала, тъй като с изпадане в забава по отношение на първите вноски, ответницата е станала неплатежоспособна, а вземанията на ищеца – предсрочно изискуеми па основание чл.71 от ЗЗД, за което бил изпратил покана – уведомление за предсрочната изискуемост и определен срок за изпълнение, връчена на 12.10.2021г. и до изтичане на този срок – 19.10.2021г. нямало изпълнение. Издадена била заповед за изпълнение за сумата от 5000лв., която сума пари е предмет на установителния иск. О делото са представени доказателства, че ответницата е извършила плащания на месечните вноски за октомври, ноември, декември 2021 година и януари и февруари 2021 година – тези с настъпил падеж според клаузите на договора, или платена е общо сумата от 1000лв. Ответницата е представила преписи от трудовата си книжка и служебна бележка, от които е видно, че от м. януари 2021г. до изготвяне на документа – м. февруари 2022г., получава месечно по 975лв. възнаграждение за отглеждане на приемно дете, като за същия период е работела на трудово правоотношение в „И.С.В.“ АД при възнаграждение от 08.01.2021г. 1150лв. и от 01.06.2021г. – 1175лв. При тези фактически твърдения съдът приема от правна страна следното: Както се посочи по-горе предявен е положителен установителен иск по чл. 422, ал.1 вр. чл. 415, ал.1 от ГПК чрез който се иска със сила на присъдено нещо да бъде признато правото на ищеца - вземането му за исковата сума, дължима, според твърденията на му, на основание договор за заем от 22.04.2021 година, който на основание чл. 71 ЗЗД станал предсрочно изискуем. Безспорно между страните е възникнало заемно правоотношение по силата на валидно сключен по между им договор за паричен заем с нотариална заверка на подписите с предмет сумата от 7000 лв. – ищецът е заемодател, ответника – заемополучател. Връщането е уговорено на равни месечни вноски от по 200 лв. с падеж до 15то число на текущия месец, като не е уговорен от кога започва изпълнението на това задължение. Заемът следва да бъде върнат на 35 месечни вноски. Съгласно чл.240, ал.4 ЗЗД, ако не е уговорено друго, заемателят следва да върне заетите пари или вещи в течение на един месец от поканата. В случая има уговорен начин на плащане/връщане – разсрочено на вноски с падеж до 15 число на текущия месец – следователно първата падежна вноска е изискуема от 15.05.2021 година. С извършените доброволни плащания от ответницата общо на сумата от 3000, то е налице признание, че първата падежна дата е била 15.05.2021година и чрез извършеното плащане са погасени вземанията на ищеца до м. февруари 2022 година включително. Към датата на подаване на заявлението по ЧГД № 739/2021г. по описа на РС Павликени – 28.10.2021година падежът на цялото вземане – остатъкът от 5000 лв. от предоставения паричен заем не е бил настъпил. Съгласно разпоредбата на чл.71 от ЗЗД изпълнението на срочното задължение може да бъде искано от кредитора и преди срока, когато длъжникът е станал неплатежоспособен, или със своите действия е намалил дадените на кредитора обезпечения, или не му е дал обещаните обезпечения. Ищецът се позовава на първата хипотеза – неплатежоспособност на длъжника – ответницата. Това свое твърдение ищецът не доказа. Не е доказано, че активите на ответницата не са й позволявали да изпълнява задължението си по плащате на погасителните вноски. Обстоятелството, че е забавила изпълнение на задължението си по договора от 22.04.2021г. за връщане на сумата според уговореното, не води до автоматичен извод, че тя не разполага с активи, позволяващи й да покрива задълженията си. нещо повече ответницата представи доказателства, от които е видно, че работи и реализира доходи. Ето защо не може да бъде прието, че вземането на ищецът към датата на подаване на заявлението е изискуемо в пълния му претендиран размер от 5000 лв. Ръководейки се от разпоредбата на чл. 235, ал. 3 от ГПК, а именно, че съдът взема предвид и фактите, настъпили след предявяването на иска, които са от значение за спорното право, то следва да бъде отчетен факта, че към датата на приключване на устните състезания пред въззивната инстанция 30.112022 година е настъпила и изискуемостта на още девет вноски от по 200 лв., а именно тези от м. март 2022 до м. ноември 2022 година или дължима се явява сумата от 1800 лв. с настъпил към 30.11.2022 година падеж и предвид липсата на доказано изпълнение на това задължение, то следва да бъде прието за установено, че вземането на ищеца за сумата от 1800 лв. Съгласно Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС т. 9 в производството по чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес. С оглед характера на производството пред въззивната инстанция, то следва да бъде прието, че съдебното дирене в исковия процес приключва пред въззивната инстанция. Поради това, след като към 30.11.2022 година – датата на приключване на съдебното дирене пред настоящата инстанция, се установява, че са налице вноски с настъпил падеж, то следва да бъде прието за установено, че вземането в тази част за ищеца съществува. В този смисъл решението на районния съд следва да бъде отменено в тази му част и да бъде постановено ново, с което искът да бъде уважен в частта му за сумата от 1800 лв. Предвид изхода на делото пред въззивната инстанция, то на жалбоподателя следва да бъдат присъдени разноски съразмерно на уважената част от иска, а именно 72 лв. и за двете инстанции. Не следва да бъде присъждано адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата. Съдът следва да се произнесе и по разноските в заповедното производство. С оглед обстоятелството, че съдът приема, че вземането на ищеца съществува само до размера на 1800 лева, то разноските в заповедното производство също са дължими съразмерно, а именно за сумата от 342 лв. Водим от изложените съображения и на основание на основание чл. 271, ал.1 от ГПК, Великотърновският окръжен съд