Решение № 59 от 4.2.2025 г. на Апелативен съд - София по дело № 520/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. С решение № 713 от 17.05.2024 г. по т.д. № 2085/ 2021 г. на Софийския градски съд, търговско отделение, VІ - 1 състав е отхвърлен иск с правно основание чл. 439 от ГПК, предявен от „Транскапитал“ ЕООД- гр. София срещу „Хелветия Къмпани Суис дАсюрънс“ - гр. Марсилия, Република Франция за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответника поради изтекла погасителна давност сумите: 86 768.77 евро, в която са включени сумите: 32 750 евро главница и 53 518.77 евро - лихва за забава за периода от 11.06.2004 г. до 20.09.2021 г. и 500 евро разноски по основното дело; 9 150.34 лева разноски; законната лихва за забава върху вземането за сумата 32 750 евро, считано от 21.09.2021 г. до окончателното признаване за недължимо на вземането - предмет на изпълнително дело № 20218520400159 по описа на ЧСИ К. П.. Срещу решението е подадена въззивна жалба от „Транскапитал“ ЕООД- гр. София, в която се твърди, че е неправилно и необосновано. Необосновано съдът приел, че ищецът не е доказал кога френското съдебно решение е влязло в сила, както и че институтът на погасителната давност при влязло в сила съдебно решение е материалноправен. В противоречие с този извод се позовал на чл. 63 от КМЧП, предвиждащ, че към погасителната давност се прилага правото, което урежда съответното отношение - договора за превоз, без да изследва дали към момента на сключване на въпросния договор КМЧП е приложим. Приел за доказано съдържанието на френското право (без нарочна експертиза), като игнорирал факта, че във Франция давността за погасяване на вземане, установено със съдебно решение е институт на процесуалното, а не на материалното право. В противоречие с Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК приел, че давността е прекъсната с предприемане на действия по принудително изпълнение, като тълкувал правилата относно давността разширително, което било недопустимо. Изключена била приложимостта на чл. 41, ал.1 от Регламент 1215/2012 и изобщо не била разгледана практиката на Съда на Европейския съюз. Молбата е решението да бъде отменено, като бъде постановено друго решение, с което исковата претенция да бъде уважена изцяло. Ответникът по въззивната жалба „Хелветия Къмпани Суис дАсюрънс“ - гр. Марсилия, Република Франция в писмения отговор я оспорва като неоснователна. Правилно съдът приел, че вземането на ответника е било признато за установено със съдебно решение, постановено в Република Франция, поради което били приложими разпоредбите на френското право, а ищецът не се възползвала от правото си да представи доказателства, оборващи представените от ответника извадки от съдържанието на френския закон, нито ги оспорил. Безспорно било становището, че правните норми относно давността, включително и относно погасителната давност, са с материален характер. Молбата е решението да бъде оставено в сила. Софийският апелативен съд, търговско отделение, шести състав съобрази следното. В исковата молба ищецът „Транскапитал“ ЕООД - гр. София твърдял, че е длъжник по изпълнително дело, като вземанията на взискателя -ответник произтичали от признато и допуснато до изпълнение в Република България решение, постановено на 13.03.2009 г. от търговския съд на гр. Авиньон, Р Франция и влязло в сила по отношение на него на 6.11.2009 г. Делото за признаване и допускане до изпълнение на това решение било образувано пред българския съд след като бил изтекъл петгодишния срок за принудително изпълнение по чл. 117, ал. 2 от ЗЗД, поради което и принудителното изпълнение било погасено по давност. При така изложените твърдения молбата към съда била да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответника, че - 3 - ищецът не дължи сумите - предмет на изпълнително дело № 20218520400159 на ЧСИ К. П.: 86 768.77 евро (сбор от 32 750 евро главница, 53 518.77 евро - лихва за забава за периода от 11.06.2004 г. до 20.09.2021 г. и 500 евро разноски); 9 150.34 лева разноски; законната лихва за забава върху вземането от 32 750 евро, считано от 21.09.2021 г. до окончателното признаване на вземането за недължимо. Ответникът „Хелветия Къмпани Суис дАсюрънс“ - гр. Марсилия, Република Франция в писмения отговор оспорил иска като неоснователен. Безспорно било, че не били настъпили нови факти след влизането в сила на разпореждането, с което било допуснато изпълнение на територията на републиката на решението на френския съд. Дори да се приемело, че изпълнителното основание е издадено в производството пред френския съд, нямало доказателства кога решението е влязло в сила, за да бъде приложен института на погасителната давност. Срокът на погасителната давност не бил процесуален срок по смисъла на закона, а срок на бездействие на носителя на субективното право, с изтичането на който се погасявало самото субективно право. Молбата към съда била да отхвърли иска. Установената от доказателствата фактическа обстановка на спора е следната. С решение от 13.03.2009 г. по дело № 2004/003207 на Търговския съд в Авиньон, Република Франция, „Транскапитал“ ЕООД и „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ АД са осъдени да заплатят солидарно на застрахователните дружества „Ле Мютюел дю Манс“ и „Хелветия Асюранс“ сумата 65 500 евро, ведно със законната лихва от 11.06.2004 г. и разноски в размер на 2 000 евро. С разпореждане от 29.09.2016 г. по т.д. № 5468/2015 г. на Софийския градски съд, търговско отделение, VІ - 15 състав е признато и допуснато изпълнението в Република България на цитираното съдебно решение. Разпореждането е влязло в сила на 13.07.2021 г. По издадения на 2.08.2021 г. въз основа на въпросното разпореждане изпълнителен лист е било образувано изпълнително дело № 159/ 2021 г. на ЧСИ К. П., по което на длъжника „Транскапитал“ ЕООД била връчена на 4.10.2021 г. покана за доброволно изпълнение за сумите: 32 750 евро главница, 53 518.77 евро - законна лихва за периода от 11.06.2004 г. до 20.09.2021 г.; 500 евро присъдени разноски и 64.60 лева. С решение № 399 от 14.04.2022 г. по т.д. № 2105/2021 г. на Софийския градски съд, търговско отделение, VІ - 23 състав е отхвърлен иска с правно основание чл. 439 от ГПК, предявен от „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ АД - гр. София срещу „Хелветия Къмпани Суис дАсюрънс“ - гр. Марсилия, Република Франция за установяване недължимостта на сумите: 32 750 евро главница; 53 518.77 евро - законна лихва за забава върху главницата за периода от 11.06.2004 г. до 20.09.2021г. и 500 евро, присъдени с решение от 13.03.2009 г. по дело № 2004/003207 на Търговския съд в Авиньон, Република Франция, признато и допуснато до изпълнение в Република България, за вземанията по което въз основа на изпълнителен лист от 2.08.2021 г. е образувано изпълнително дело № 159/ 2021 г. на ЧСИ К. П.. Решението е влязло в сила на 3.06.2024 г. В изпълнение на правомощията си по чл. 269 от ГПК настоящият състав на въззивната инстанция преценява въззивната жалба като процесуално допустима - подадена е в установения в закона срок от страна по делото, която има интерес и право на обжалване на валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на въззивен контрол. След обсъждането на установените от доказателствата факти и доводите на страните, намира релевираните във въззивната жалба конкретни оплаквания за неправилност на решението за неоснователни, като споделя съображенията, изложени в мотивите на обжалвания акт, към които препраща на основание чл. 272 от ГПК, а в допълнение счита за необходимо да посочи и следното. Предмет на иска с правно основание чл. 439 от ГПК е недължимостта на изпълняемото материално право, основана на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. В конкретния случай исковата претенция е основана на твърдението, че вземането на ответника- взискател по изпълнителното дело, е погасено по давност. Предвид обстоятелството, че подлежащото на изпълнение решение е било постановено от френски съд, същината на спора е съсредоточена в отговора на въпроса приложима ли е разпоредбата на чл. 117, ал. 2 от ЗЗД, каквато е поддържаната от въззивника теза. Отговор на този въпрос е даден в мотивите на определение № 2714 от 3.06.2024 г. по гр.д. № 3277/ 2023 г. на МКС, ІІІ гр.о., където е прието, че „тъй като вземането, предмет на предявения отрицателен установителен иск, е признато с влязло в сила съдебно решение, постановено в държава - членка на Европейския съюз, с което по отношение на материалното правоотношение не е приложено българското материално право, позоваването на чл. 117, ал.2 от ЗЗД като фактическо основание на настоящия иск е изначално неоснователно“. Определението е постановено в касационно производство, страни по което са „Хелветия Къмпани Суис дАсюрънс“ и „Булстрад Виена - 5 - Иншурънс Груп“ АД - дружеството, което по силата на същото решение на френския съд е било осъдено солидарно с въззивника да заплати посочената по - горе сума и което, както и въззивника, е длъжник по цитираното изпълнително дело. Актът на касационната инстанция е постановен при същите факти и обстоятелства и при пълно съвпадение на правните тези и аргументи, които са изложени и от страните по настоящето дело, поради което и цитирания решаващ извод, като определящ и за изхода на настоящия спор, се споделя напълно от този съдебен състав. Съгласно чл. 43 от КМЧП съдът установява служебно съдържанието на чуждото право. В съответствие с разпоредбата на ал. 2, която предоставя на страните възможност да представят документи, установяващи съдържанието на разпоредби на чуждото право, на които те основават своите искания или възражения, ищецът е представил заключение на юридическа експертиза, изготвено от Б. В. Б. и прието в производството по т.д. № 5452/2015 г. на Софийския апелативен съд, търговско отделение, 5- ти състав със страни „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ АД и „Хелветия Къмпани Суис дАсюрънс“ (т.І, л.35), а ответникът е представил заключение на юридическа експертиза, изготвено от Б. В. Б. и прието в производството по т.д. № 2105/2021 г. на Софийския градски съд, търговско отделение, VІ- 23 състав със същите страни. Страните в настоящия спор не са оспорили съдържанието на цитираните в двете заключения разпоредби от приложимите за случая Code de procedure civile, Code civile, Code des assurances и Loi № 91- 650 du 9.07.1991. Съгласно чл. 2232 от Гражданския кодекс (в сила от 19.06.2008 г. до 10.08.2016 г.) отлагането на началния момент, спирането и прекъсването на давността не може да има за последица погасителната давност да надхвърли 20 години, считано от датата на пораждане на правото. Според чл. L111-4 от Кодекса на гражданското производство изпълнението на изпълнителните основания, посочени в т.т. 1 - 3 на чл. L111-3 (между които и „решенията на юрисдикциите със съдебен характер…когато те имат изпълнителна сила“) може да бъде осъществено само в рамките на 10 години, освен ако исковете за събиране на установените в тях вземания се погасяват в по - дълъг срок. Срокът, посочен в чл. 2232 от Гражданския кодекс, не се прилага в случая, предвиден в алинея първа. Началният момент, от който започва да тече давностния срок, е денят на възникването на изпълнителното основание (влизането в сила на съдебното решение). Съгласно чл. 538 от Кодекса на гражданското производство срокът за обжалване посредством редовен способ е едномесечен в областта на спорното производство (каквото е било производството по дело № 2004/003207 на Търговския съд в Авиньон, Република Франция). Срокът за обжалване на постановеното на 13.03.2009г. решение по това дело е започнал да тече на 5.10.2009 г., когато съгласно т.4.4 от удостоверение, издадено в съответствие с чл. 54 и чл. 58 от Регламент /ЕО/ 44/2001 г. за съдебните решения и спогодби (приложение V )“ (т.І, л. 31), ответниците по делото са били уведомени за постановения съдебен акт. Едномесечният срок е изтекъл на 5.10.2009 г. и като необжалвано от страните решението е влязло в сила на 6.11.2009 г. Следователно установеният в Кодекса на гражданското производство десетгодишен давностен срок изтича на 6.11.2019 г., освен ако преди тази дата не се е осъществил юридически факт, който прекъсва течението на давността. Предвид разпоредбата на чл. 2244 от Гражданския кодекс, според която давностният срок и преклузивният срок „се прекъсват също и с действие на принудително изпълнение“, настоящият съдебен състав приема, че с оглед изясненото в доктрината правно значение на признаването и допускането на изпълнението на чуждестранни съдебни решения в производствата по Раздел ІІ на Глава петдесет и седма от ГПК, сезирането на българския съд с такова искане относно цитираното съдебно решение, е факт, който прекъсва давността. Целта на признаването на чуждестранното решение е да се зачетат силата на пресъдено нещо и конститутивното му действие. Допускането на изпълнение на чуждестранното осъдително решение включва в себе си неговото признание, но освен това открива възможността да се прояви и неговата изпълнителна сила - превръща го в изпълнително основание. В този смисъл влязлото в сила разпореждане по допускането, което съгласно чл. 623, ал. 4 от ГПК има значението на решение, постановено в исков процес, е задължителна предпоставка за издаването на изпълнителен лист- актът, който удостоверява правото на принудително изпълнение и разрешава то да бъде упражнено, като овластява изпълнителния орган да пристъпи към принудително изпълнение на притезанието, доказано с изпълнителното основание. Затова и инициирането от ответника на съдебно производство, чиято крайна цел е издаването на изпълнителен лист за събиране на вземанията, присъдени с решението на френския съд, несъмнено следва да бъде възприемано като действие на принудително изпълнение по смисъла на разпоредбата на чл. 2244 от Гражданския кодекс. В съответствие с изложеното следва констатацията, че почналата да тече на 6.11.2009 г. десетгодишна погасителна давност е била прекъсната на 27.08.2015 г. (когато, според извадката от „портал за достъп до съдебни - 7 - дела на Софийския градски съд“ - т.І, л.57, ответникът е подал искова молба с вх. № 105 363) и от тази дата е започнал да тече нов давностен срок, който към 26.10.2021 г. - деня на подаването на исковата молба, не е бил изтекъл. Следователно признатите с влязлото в сила решение на чуждестранен съд вземания на ответника не са лишени от притезание, тъй като кредиторът не е бездействал в рамките на десетгодишния срок на погасителната давност, поради което искът с правно основание чл. 439 от ГПК за установяване несъществуването на вземанията - предмет на принудително изпълнение по изпълнително дело № 159/ 2021 г. на ЧСИ К. П., е неоснователен. Поради съвпадането на крайните изводи на настоящия състав на въззивната инстанция с тези на първостепенния съд, решението следва да бъде потвърдено изцяло. По изложените съображения Софийският апелативен съд, търговско отделение, шести състав