Решение № 216 от 15.11.2024 г. на Апелативен съд - Бургас по дело № 339/2024 г.

Производството по делото е по реда на чл.258 ГПК. Образувано е по въззивната жалба на ЗК“БУЛ ИНС“АД, ЕИК 831830482, чрез пълномощника адв. Д., против решение № 260008/24.04.2024 г. по т.д № 77/2019 г. по описа на Бургаския окръжен съд, в частта, с която е осъдено дружеството да заплати на С. И. Х., ЕГН •••••••••• обезщетение за неимуществени вреди от ПТП над размера от 20 000 лв. до присъдения размер от 40 000 лв. Иска се отмяна на решението в обжалваната част като неправилно и незаконосъобразно и постановяването на друго, с което искът в тази част да бъде отхвърлен. Намира, че обезщетение в този размер не съответства на критерия за справедливост, установен с разпоредбата на чл.52 ЗЗД. Не са изложени и доводи за относимостта му към актуалната икономическа обстановка към момента на увреждането съгласно практиката на ВКС. Навеждат се оплаквания, че решението не съдържа мотиви относно начина на определяне на размера на обезщетението, а единствено опис на броя, вида и тежестта на причинените телесни увреждания, продължителността на лечебния и възстановителен период, възрастта на пострадалата, последиците за здравето и прогнози за бъдещето здравословно състояние. Излага доводи, че отправна точка при определяне на размера на обезщетението следва да са обективните данни за стандарта на живот – статистическите данни на НСИ. Съгласно тях средният общ осигурителен доход през годината на настъпване на ПТП - 2014 г. е бил в размер на 8 200 лв. и присъденото обезщетение възлиза на дохода за пет години, т.е надхвърля средния за страната стандарт и стандарта на ищцата. Той не съответства и на действителните увреждания, а съдебно - медицинската експертиза по делото е констатирала, че е налице пълно възстановяване. Болничният престой на ищцата е само два дни, а описаното увреждане на дясната ръка не е в резултат на произшествието.Застрахователят не е уведомен за настъпването на ПТП от участниците в него до момента на връчване на исковата молба, ето защо решението е неправилно и в частта, с която е определена началната дата на обезщетението за законна лихва. Претендира разноски по делото съобразно изхода на спора. В отговор на въззивната жалба, подаден от С. И. Х., чрез пълномощника адв.В., се иска оставянето и без уважение като неоснователна.Счита оплакванията за прекомерност на присъденото обезщетение за немотивирани и необосновани. Твърди, че решението съдържа мотиви относно съобразяването на обезщетението с икономическата обстановка в страната. Според нея, съдът е обсъдил всички релевантни обстоятелства при постановяване на решението включително бременността на ищцата към датата на ПТП и периода на възстановяване. Основателно е отчетена и емоционалната и травма. Взет е предвид и критерия за справедливост и социално – икономическите условия в страната. Моли на пълномощника да бъде присъдено възнаграждение по чл.38 ЗА. По делото е подадена и частна жалба от С. И. Х. чрез адвокат Ц. В., в качеството и на управител на адвокатско дружество „В. и Б.“, пълномощник на С. И. Х. против определение от 26.06.2024 г. по делото, с което е изменено решението по делото в частта за разноските. Твърди се, че съдът неправилно е присъдил възнаграждение на адв. В., вместо на адвокатското дружество „В. и Б.“, упълномощено от ищцата да я представлява в производството по делото по реда на чл.71, ал.1 ЗА. Дружеството е преупълномощило адв. В., но разноските следва да му бъдат присъдени съгласно направеното искане. Неправилно е изчислен и размерът на възнаграждението, който според Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения следва да възлезе на сумата от 4 381 лв. с включен ДДС. Съдът неоснователно е приел, че Наредбата е само ориентир и не съобразил фактическата и правната сложност на производството и с броя на извършените от процесуалния представител фактически и правни действия. В отговор на частната жалба, подаден от ответния застраховател, чрез адв. Д., се иска оставянето и без уважение като неоснователна. Счита определението за правилно и законосъобразно.Поддържа констатациите на съда. Сочи, че жалбата следва да бъде подадена от страната, а не от нейния процесуален представител и поради това е недопустима. По делото е приложено пълномощно за адв. В. лично за нея и поради това възнаграждение е присъдено на нея, а не на дружеството. Възнаграждението е определено правилно от съда, а съгласно решение на СЕС от 25.01.2024 г. Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения има ориентировъчен, а не задължителен характер. В съдебно заседание въззивното дружество, редовно уведомено, се представлява от адв.Г. Д., който поддържа въззивната жалба и моли за уважаването и.Няма доказателствени искания, претендира разноски.По делото е представена и писмена молба от адв. М. Г. в същия смисъл, представен е и списък на разноските по чл.80 ГПК. В съдебно заседание въззиваемата С. Х., редовно уведомена, не се явява и не се представлява.Постъпила е писмена молба от пълномощника и адв.В., в която се изразява становище за неоснователност на въззивната жалба на застрахователното дружество.Не са заявени доказателствени искания, претендират се разноски по представен списък на разноските по чл.80 ГПК. Третото лице помагач Х. М. П., редовно призован, не се явява и не се представлява. При служебната проверка по реда на чл.269 ГПК въззивният съд намери обжалваното решение за валиден и допустим съдебен акт. По основателността на въззивната жалба и съществото на спора БАС установи следното: Правната квалификация на предявения иск е по чл.226 КЗ/отм./ вр.с чл.267 ал.1 т.1 КЗ/отм./ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди- болки и страдания, претърпени от ищцата вследствие на процесното ПТП, с участието на лек автомобил, застрахован при ответника-застраховател. Искът е уважен частично от първоинстанционния съд, като решението не е обжалвано в частта, с която съдът е присъдил на ищцата С. И. Х. обезщетение за неимуществени вреди до размера от 20 000 лв.Застрахователят оспорва решението на БОС над присъдения размер на обезщетението от 20 000лв. до присъдения размер от 40 000 лв. Тъй като обжалваното решение е влязло в законна сила в горепосочените части, то основанието на предявения осъдителен иск е установено със сила на присъдено нещо. Във въззивната жалба не са наведени оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение досежно основанието /правопораждащите юридически факти/на предявения иск-по настъпването и механизма на процесното ПТП, както и относно факта, че ПТП е причинено от третото лице помагач на ответника Х. М. П., водач на л.автомобил марка „Опел“, с ДК№А 6049 КМ. Не е спорно също, че за горепосочения лек автомобил е бил сключен валиден и действащ към датата на настъпване на застрахователното събитие договор за застраховка „Гражданска отговорност на МПС“ с въззивното застрахователно дружество. По отношение на механизма на настъпилото ПТП и вината на водача П. е установено безспорно по делото, че е налице споразумение по нохд №757/2023г.по описа на БОС, съгласно което Х. М. П. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл.342 ал.3 б.“б“ предл.първо вр.с ал.1 предл.трето НК- за това, че на 25.03.2014г.около 0.00 часа в гр.Бургас, на ул.“Иван Вазов“, пред №71 при управление на МПС л.автомобил марка „Опел“, модел „Астра“, с ДК№А 6049 КМ, нарушил правилата за движение, а именно чл.5 ал.1 т.1 ЗДвП, чл.5 ал.2 т.1 ЗДвП и чл.116 ЗДвП и умишлено причинил на С. И. Х. средна телесна повреда, изразяваща се в отваряне на лонното съчленение, довела до трайно затруднение на движението на долните крайници за срок от около 10-12 седмици, като я хванал над китката на дясната ръка, докато стояла извън автомобила, потеглил рязко, в резултат на което и при увеличаване на скоростта на автомобила пострадалата била повлечена и паднала на пътното платно.На подсъдимия е било наложено наказание една година и шест месеца лишаване от свобода, при първоначален строг режим и е бил лишен от право да управлява МПС за срок от една година и шест месеца. Правилно и законосъобразно БОС е зачел задължителната сила на споразумението съгласно чл.300 ГПК по въпросите –извършено ли е деянието, противоправно ли е и виновен ли е деецът, като е приел за установени тези релевантни факти, по които страните нямат и спор. По гореизложените съображения БАС намира, че не следва да излага повторно мотиви по фактите, релевантни за установяване на основанието на предявения иск, идентични с изложените в първоинстанционното решение. Въззивният съд е обвързан от наведените във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение – арг. чл. 269, изр. 2 ГПК, поради което следва да се произнесе само в пределите на заявените оплаквания във въззивната жалба, а служебно, само когато неправилно е приложена императивна материалноправна разпоредба. Неоснователни са оплакванията на въззивното дружество, че присъденото на въззиваемата Х. обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 40 000 лв. не съответства на критерия за справедливост, установен с разпоредбата на чл.52 ЗЗД. Съгласно ППВС № 4/1968 г. понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда. Съдебната практика е еднопосочна в разбирането си, че при определяне размера на обезщетението е необходимо да се отчете начинът на извършването на противоправното деяние, претърпените от ищеца болки и страдания вследствие на непозволеното увреждане, социално-икономическите условия в страната към момента на настъпване на застрахователното събитие, както и високият нормативно определен лимит на обезщетението за настъпили неимуществени вреди, виновно причинени от застраховано лице по застраховка "Гражданска отговорност“. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди БОС е взел предвид, че в резултат на ПТП ищцата е претърпяла средна телесна повреда, изразяваща се в отваряне на лонното съчленение, като е понесла болки, страдания и неудобства, продължили през целия период на лечението и оздравителния период. В случая, при определяне размера на обезщетението освен общите критерии, съдът правилно и обосновано е взел предвид и специфичните такива за конкретния казус. От приетата по делото СМЕ се установява, че ищцата е била бременна във втория месец към момента на увреждането и бременността и е била установена при образните изследвания по време на престоя и в хирургичното отделение, поради което е било ограничено използването на болкоуспокояващи и седатива, т.е.ищцата е изпитвала по-интензивни болки и страдания от обичайните при такива травми. Вещото лице е посочило, че възстановителният период при такива травми е около 3-4 месеца, като спрямо ищцата е приложено лечение- постелен режим за срок от 45 дни. Обичайният възстановителен период при такива травми е между 3 и 4 месеца, като през този период се ползват патерици. Бременността на ищцата е приключила благополучно и тя е родила нормално живо дете. От показанията на св. Р., майка на ищцата, се установява, че бременността дъщеря и прекарала на легло, а за придвижване ползвала инвалидна количка, което продължило около 6 месеца, до раждането на детето.Имала нужда от чужда помощ за личните си битови и хигиенни нужди, като основно разчитала на майка си.Изпитвала много неудобства и притеснения, изгубила дори надежда, че ще може да се движи. Въззивната инстанция намира, че размерът на присъденото от БОС обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди от 40 000 лв. не е завишен и съответства на изискванията за справедливост.Действително, увреждането е причинено на ищцата през 2014г., при различни от настоящите социално-икономически условия, които несъмнено следва да бъдат взети предвид при определяне размера на обезщетението, но и тяхното отчитане не може да обоснове извод за необосновано завишаване на присъдения размер на обезщетението. В случая обаче интензитетът на претърпените от ищцата болки и страдания е бил много висок спрямо обичайния за такива увреждания, предвид установената бременност във втори лунарен месец. Средната телесна повреда „отваряне на лонното съчленение“/дисхиза на симфизата/ е увреждане на таза, обяснено от д-р Х. при изслушването му в съдебно заседание като разкъсване на хрущялната връзка, свързваща двете тазови половини, между двете пубисни кости. Според становището на вещото лице, травмата не е повлияла на нормалното раждане, но е съществувал риск от раждане чрез секцио. Правилно БОС при определяне размера на обезщетението е отчел факта на бременността на ищцата, който е оказал допълнително негативно влияние върху психологическото и състояние. Следва да се посочи също, че протичането на бременността едновременно с възстановителния период от увреждане на таза изисква много повече внимание, ограничения и грижи.Ищцата е прекарала цялата си бременност на легло и се е придвижвала с инвалидна количка, т.е. при нея възстановителният период поради бременността е протекъл по-дълго и усложнено от обичайния за такива травми/3-4 месеца и придвижване с патерици/. При определяне размера на обезщетението правилно БОС е взел предвид и установените от заключението на СМЕ други телесни повреди, които ищцата е получила – контузия на гръден кош с фрактура на седмо ребро вдясно, контузия на корема, кръвонасядане в областта на дясната китка. Неоснователно е и оплакването на застрахователното дружество за неправилност на решението в частта, относно присъждането на законна лихва върху обезщетението считано от датата на увреждането. В съдебната практика по приложението на КЗ/отм./е утвърдено становище, че присъдените обезщетения за неимуществени вреди се дължат ведно със законна лихва от датата на деликта, без отправена покана, доколкото отговорността на застрахователя по риска "Гражданска отговорност" покрива отговорността на делинквента и е функция от нея. /вж.Решение № 14 от 14.02.2022 г. на ВКС по т. д. № 1293/2020 г., I т. о., ТК, докладчик председателят Дария Проданова и др./. По гореизложените съображения и при споделяне на мотивите, изложени от БОС в обжалваното решение, към които препраща на основание чл.272 ГПК, БАС намери въззивната жалба за неоснователна, а решението на БОС за правилно и законосъобразно в обжалваната част, поради което същото следва да бъде потвърдено. По разноските: С оглед изхода от въззивното обжалване, на въззиваемата С. Х. следва да се присъдят разноските, направени във въззивното производство, но при липса на доказателства за сторени разноски, такива съдът не и присъжда. Претендирани са разноски за адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ал.2 ЗА в размера по Наредба №1/2004г.за минималните размери на адвокатските възнаграждения, което се иска да бъде присъдено в полза на АД “В. и Б.“, съгласно представеното пълномощно.Въззивният съд констатира, че в първоинстанционното производство ищцата е била представлявана от адвокат Ц. С. В. от •АК, съгласно представено пълномощно. Не е представен договор за правна защита и съдействие, сключен с АД “В. и Б.“, нито има представено пълномощно, от съдържанието на което би могло да се направи извод за договорни отношения на ищцата с адвокатското дружество. Отговорът на въззивната жалба, както и частната жалба срещу определението по чл.248 ГПК са подадени от адв.Ц. В., на бланка с лого на АД“В. и Б.“, но отново не са представени доказателства за договорни отношения между С. Х. и АД “В. и Б.“. При това положение, съдът няма основание да присъди адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ал.2 от ЗА в полза на адвокатското дружество, а то следва да се присъди на упълномощения от ищцата адвокат Ц. В./пълномощно на л.37 от делото на БОС/. Съгласно чл.71 от ЗА за защита и процесуално представителство пред съда клиентът упълномощава дружеството, а управителят преупълномощава един или няколко съдружници, като доверителят има право да избира и упълномощава адвокат, независимо, че договорът е сключен с АД.В случая не са представени доказателства нито за сключен договор за правна защита и съдействие с АД“В. и Б.“, нито пълномощно на АД“В. и Б.“, с надлежно преупълномощаване на адв.Ц. В. По гореизложените съображения, БАС намери, че на адв.Ц. В. се следва адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство на въззиваемата Х. във въззивното производство, което съдът определя на основание чл.38 ал.2 от ЗА в размер, съответен на минималния размер посочен в чл.7 ал.2 т.3 от НМРАВ, върху материален интерес от 20 000 лв. Възнаграждението възлиза на сумата 2 200 лв., което съдът възлага за плащане върху въззивното дружество ЗД“Бул инс“АД. Частната жалба, подадена от ищцата С. И. Х. против определение от 26.06.2024 г. по делото, с което е изменено решението по делото в частта за разноските е основателна. С решението си БОС е присъдил на С. Х. сумата от 3 464 лв.разноски по делото, а на ЗД“Бул инс“АД –сумата от 2200 лв.разноски по делото/за адвокатско възнаграждение/. С обжалваното определение № 260260 от 26.06.2024г.съдът по реда на чл.248 ГПК е изменил решението в частта за разноските, като правилно е приел, че в разноските, присъдени в полза на ищцата С. Х. не следва да се включва адвокатското възнаграждение, тъй като тя е била представлявана по реда на чл.38 ал.2 от ЗА. В полза на С. Х. е присъдена сумата 1600 лв., съразмерно на уважената част от исковете. БОС е констатирал, че ищцата е била представлявана от адвокат по реда на чл.38 ал.2 ЗА, поради което на ищцата не се следват разноски за адвокатско възнаграждение, а то следва да се присъди на упълномощения от нея адвокат. Правилно съдът е присъдил адвокатско възнаграждение на адвокат Ц. В., тъй като по делото е приложено пълномощно, с което ищцата е упълномощила адв.В. да я представлява по делото. Неправилно съдът е присъдил адвокатско възнаграждение на адв.В. с включен ДДС, тъй като липсват доказателства за регистрация на адв.В. по ДДС. Отделно, настоящият съдебен състав споделя съдебната практика на ВКС, съгласно която не следва да се начислява и присъжда ДДС върху адвокатските възнаграждения, определени по реда на чл.38 ал.2 ЗА. БОС е определил и присъдил на адв.В. възнаграждение в размер на 1864 лв.с ДДС, което е в размер под минималните размери по Наредба №1/2004г. Този размер на възнаграждението съдът е присъдил при уважен размер на иска 40 000 лв.и отхвърлен размер – 20 000лв.-т.е. съотношението уважена/отхвърлена части е 2: 1. Ответното дружество е претендирало разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 6 600 лв.с ДДС съгласно представен договор за правна защита и съдействие. БОС е присъдил на ответника, съразмерно на отхвърлената част от иска разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2 200 лв.с ДДС. Посочените минимални адвокатски възнаграждения в Наредба №1/2004г.служат като ориентир на съда, при определянето на размера, който ще бъде присъден в полза на страните, но съдът също следва да вземе предвид становищата на страните по въпроса за разноските, както и да съобрази насрещните претенции за разноски за адвокатско възнаграждение и не следва да присъжда възнаграждение, по-малко от възнаграждението, платено и претендирано от насрещната страна. Адв.В. е направила възражение за прекомерност на разноските, в случай, че надвишават минималния размер по Наредба №1/2004г., а адв.Д. не е релевирал възражение за присъждане на адвокатско възнаграждение на адвоката на ищцата в размер под минималния по Наредба №1/2004г. При така заявените становища на страните, съдът не е имал основание да определи и присъди на адв.В. възнаграждение по-малко от това на адвоката на ответния застраховател. БОС обаче е присъдил на адв.В. възнаграждение в размер на 1864 лв.с ДДС за уважен размер на иска от 40 000 лв., а на ответника- 2200 лв.с ДДС за отхвърлен размер на иска от 20 000 лв.Така, присъдените в полза на ответника разноски за адвокатско възнаграждение са се оказали в размер по-голям от присъдените в полза на адвоката на ищцата, с което е нарушен принципът на съразмерност на разноските за уважена спрямо отхвърлена част от иска, утвърден в чл.78 ГПК. При липса на възражения за прекомерност на адвокатските възнаграждения с искания за определянето им под минималните размери, посочени в НМРАВ, възнаграждението, което следва да се присъди в полза на адв.В. няма основание да бъде определяно в размери под минимума по НМРАВ.Минималният размер на адвокатското възнаграждение, при материален интерес от 60 000 лв. следва да се изчисли по правилото на чл.7 ал.2 т.4 от НМРАВ и същото възлиза на 5 450 лв. Съразмерно на уважената част от иска в полза на адв.В. следва да се присъди възнаграждение в размер на 3 633 лв.Както се посочи по-горе, върху възнаграждението не следва да се начислява ДДС. По така изложените съображения, обжалваното определение следва да се отмени в частта, с която в полза на адв.В. е присъдено адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ал.2 от ЗА в размер на 1864 лв.с ДДС, като и се присъди възнаграждение в размер на 3 633 лв. Мотивиран от гореизложеното, Бургаският апелативен съд