Решение № 144 от 17.7.2024 г. на Районен съд - Монтана по дело № 550/2024 г.

Производството е по реда на чл.59 и сл. от ЗАНН. С Наказателно постановление № 12-2400053/ 16.04.2024г. на Директора на Дирекция „Инспекция по труда“ град Монтана на „С“ ООД със седалище и адрес на управление в град Монтана, представлявано от С. И. Г-управител е наложено административно наказание имуществена санкция в размер н а 1 800.00 лева на основание чл.416 ал.5 във връзка с чл.414 ал.1 от Кодекса на труда. Недоволна от така издаденото наказателно постановление е останала С. И. Г, като управител на наказаното дружество, която обжалва същото с оплакване за незаконосъобразност, като излага конкретни доводи. Оспорва изцяло констатациите в АУАН и НП, твърди, че има сключено споразумение към трудовия договор и страните са договорили четири часов работен ден при условията на непълно работно време. Твърди още, че за работещите на непълно работно време е съставен график, в който е отразено разпределението на работното време, като всеки от работниците е уведомен за него. Навежда още доводи, че няма законодателно задължение да впише в трудовия договор или споразумение към него разпределението на работното време. В съдебно заседание пълномощникът й доразвива доводите изложени в жалбата. Представя и писмена защита. Претендират се разноски. Въззиваемата страна чрез своя процесуален представител взема становище по жалбата, че жалбата е неоснователна, а издаденото НП – законосъобразно. В писмената си защита развива доводи, че по несъмнен начин е установено в процеса, че работодателя-жалбоподател е осъществил нарушението, за което е наказан както от обективна, така и от субективна страна. Претендират се разноски. Въззивният съд, като взе предвид събраните по делото писмени и гласни доказателства, доводите на страните, намира за установено следното: Жалбата е допустима: подадена в срока по чл.59 ал.2 от ЗАНН в съответствие с изискуемото от закона съдържание и от страна, имаща правен интерес и процесуална възможност за въззивно обжалване, а разгледана по същество се явява ОСНОВАТЕЛНА. От събраните по делото доказателства и становища на страните, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, се установи следното от фактическа страна: На 20.03.2024г. свидетелите на въззиваемата страна извършили проверка по спазване на трудовото законодателство в обект «шивашки цех», находящ се в град Монтана, стопанисван от жалбоподателя «С» ООД - Монтана. Било установено от представените трудови досиета на МЛД И. и на БЛБ, че в допълнителните споразумения, в които лицата преминават на непълно работно време, работодателят не е определил продължителността и разпределението на работното време. Проверяващите приели, че от прадставените документи е видно, че няма споразумение между страните, в които да е установено точната продължителност и разпределението на непълното работно време между МЛ И. и «С» ООД. Приели, че видно от допълнителното споразумение от 02.01.2024г. лицето е преминало на 4 часов работен ден и в него работодателят не е определил разпределението на работното време. Приели, че това е нарушение на чл.138 ал.1 от КТ и съставили АУАН на 21.03.2024г. В срокът по чл.44 от ЗАНН е постъпило писмено възражение по акта, ведно с приложени към него писмени доказателства /л.21-33 от делото/, като изцяло е оспорено констатираното и молят да бъде прекратено производството по чл.54 от ЗАНН, поради това, че не е извършено нарушение. Административнонаказващият орган приел възраженията за неоснователни и издал атакуваното НП. При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи: В хода на административноказателсалното производство не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, които да са ограничили правото на защита. Съдът изцяло кредитира показанията на свидетелите С. О. Ш., Л. К. А, Д И. П и ЦАК. Всеки от свидетелите дава показания по факти, които лично е възприел и пресъздава в хода на съдебното производство. Свидетелите С. Ш. и Л. А, като проверяващи дружеството – жалбоподател дават показания в смисъл, че при проверката са констатирали, че в споразумението на работничките И. и Б няма посочено изрично разпределението на работното време. Не отричат факта, че е имало поставени на видно място графици за работа по месеци, в които надлежно е определено времетраенето на всяка от смените. Дават показания в смисъл, че са запознати и с правилника за вътрешния ред, в който е надлежно посочено и разпределено времетраенето. Актосъставителката С. Ш. дава показания в смисъл, че единствено поради това, че не е разпределено времето в споразумението е съставила АУАН и е приела допуснато нарушение на чл.138 ал.1 от КТ. Свидетелите Д П и ЦК дават показания в смисъл, че план-графика за работещите на непълно работно време с посочено в него времетраене на всяка от трите смени е надлежно разгласен и поставен на видно място, както и че всички работещи са запознати с Правилника за вътрешния трудов ред в дружеството. Съдът кредитира показанията на тези свидетели, тъй като те кореспондират и с приложените по делото писмени доказателства-правилник за вътрешния трудов ред /л.6-13, л.22-26 от делото/, списък на лицата запознати с този правилник /л.14, л.26 от делото/, план-график за работещите на непълно работно време /л.15-16, л.27-28 от делото/, допълнителни споразумения /л.20, л.29-33 от делото/. Разпоредбата на чл.139 ал.1 от КТ визира, че разпределението на работното време се установява в Правилника за вътрешния трудов ред на предприятието. Това е сторено от работодателя-жалбоподател видно от чл.20, т.1.2. от Правилника, където е посочено времетраенето на всяка една от трите работни смени, както часа и времетраенето на почивките. Видно от списъка на запознатите с Правилника лица същият е изготвен на 02.01.2024г, от която дата е и споразумението с МЛ И., като последната се е записала като запозната. Нормата на чл.66 ал.1 от КТ, визира императивно задължителните реквизити на трудовия договор /споразумение/, като разпределението на работното време не е сред тях. Въз основа горното съдът прави извод, че работодателят не е длъжен да впише разпределението в трудовия договор /споразумението/, поради липса на нормативно установено задължение за това. В тази връзка по делото е представен график, в който е отразено разпределението на работното време – първа смяна от 8 до 12 часа, втора смяна от 13 до17 часа, трета смяна от 14 до 18 часа. Всяко едно от лицата работещи в дружеството-жалбоподател се е запознало с план – графика срещу подпис и същият е поставен на видно място. Сред запознатите е и МЛ И.. Съдът намира, че е недопустимо разширително тълкуване на императивните задължения, вменени от законодателя. Текстът на чл.138 ал.1 от КТ е изричен и ясен – „Страните по трудовия договор могат да уговарят работа за част от законоустановеното работно време (непълно работно време). В тези случаи те определят продължителността и разпределението на работното време“. Безспорно е, че при непълно работно време се дължи определяне на неговата продължителност и разпределение, но законодателят не е указал, че това следва да бъде в трудовия договор, респ.споразумение. Такова изискване чл.138, ал.1 от КТ не съдържа и след като липсва като изискване в нормата, то същата не го сочи недвусмислено, както погрешно се тълкува от АНО. Нормата на чл.138 е едва в глава седма –„Работно време и почивки“, раздел І – редовно работно време и съответства на текста на т.8 от чл.66 ал.1 от КТ - продължителност на работния ден или седмица, която норма е в Глава пета - Възникване и изменение на трудовото правоотношение, Раздел I - Трудов договор и в която норма законодателят изрично е определил минимално задължителното съдържание на трудовия договор. Обстоятелството, че въпросите по продължителността и разпределението на работното време представлява уговорка между конкретните страни по трудовият договор, също не навежда на извод, че тази уговорка следва да бъде закрепена в трудовия договор, респективно споразумението. Обстоятелството, че работодателят е икономически по-силната страна, респ. засилената от КТ защита на наемния труд на работниците, само по себе си също не е достатъчно да обоснове задължение, което сам законодателят не е предвидил. Обратно на тълкуването на АНО, законодателят е предвидил и реално съществуват възможности за определяне продължителността и разпределението на работното време извън трудовият договор /споразумението/. Не би било пречка това да бъде уговорено и в самия трудов договор, но липсата на такава уговорка, не води до нарушение на чл.138 ал.1 от КТ. В тази насока е и Решение № 480/18.11.2022г. на АдмС-Монтана по КАНД № 419/2022г. Предвид гореизложеното съдът намира възраженията на административнонаказващият орган за доказаност от субективна и обективна страна на извършено нарушение на чл.138 ал.1 от НК за неоснователно. При този изход на делото и съгласно чл.63д, ал.1 и ал.2 от ЗАНН, искането на процесуалния представител на жалбоподателя адв.Нели Б, АК- Монтана, за присъждане на адвокатско възнаграждение, съгласно договор за правна защита и съдействие във въззивното производство в размер на 300 лева се явява основателно, което възнаграждение няма как да е прекомерно след като е под установения минимум. Водим от горното и на основание чл.63 ал.3 т.1 във връзка с ал.2 т.1 от ЗАНН, съдът