Решение № 157 от 15.1.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 5545/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. С решение №2072/13.02.2023 г., постановено по гр.д. №38418/2021 г. по описа на Софийски районен съд, 62 състав, първоинстанционният съд е допуснал до делба следния имот: самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.801.2087.7.6 по КККР, одобрени със заповед № РД-18-95/18.12.2015 г. на изпълнителния директор на АГКК, последно изменение от 21.04.2021 г., с адрес на имота: гр. София, район Изгрев, ул. ••••, който самостоятелен обект се намира на ет. 2 в сграда с идентификатор 68134.801.2087, с предназначение на самостоятелния обект: жилище, апартамент, брой нива на обекта: 1, с площ от 77, 00 кв.м., прилежащи части: зимнично помещение № 3 с площ 7, 89 кв.м., заедно с 10, 04% ид.ч. от общите части на сградата, ниво: 1, при съседни самостоятелни обекти – на същия етаж: 68134.801.2087.7.5, под обекта: 68134.801.2087.7.3, над обекта: 68134.801.2087.7.9, стар идентификатор: няма, представляващ съгласно акт за собственост – нотариален акт за собственост на апартамент (жилище) по чл.55-г от ЗПИНМ № 78, том II, дело № 222 от 30.01.1964 г.: апартамент № ••••, състоящ се от: две стаи, хол, кухня и други сервизни помещения, с обща квадратура по одобрения план от 77 кв.м., при съседи на апартамента: стълбище, от три страни двор и Г.Б., ведно със зимнично помещение № 3 с квадратура 7, 89 кв.м., при съседи: коридор, И.П., двор и мазе на апартамент № 11 на държавата, заедно с 10, 04% ид.ч. от общите части на сградата, вкл. портиерското помещение, която сграда е построена върху държавна земя при следните квоти: 1) за А. Н. Б. – ½ идеална част; 2) за А. Р. З. – ¼ идеална част; 3) за Ф. Р. З. – ¼ идеална част. Срещу така постановеното решение в законоустановения двуседмичен срок е подадена въззивна жалба от А. З. и Ф. З., чрез адв. В. Т.. В жалбата се излагат аргументи за неправилност на първоинстанционното решение поради неправилно приложение на материалния закон и необоснованост. Твърди се, че неправилно първата инстанция е приела, че ответниците не са доказали в своя полза давностно владение с присъщите му признаци, както и че не била налице неформална делба, тъй като към момента на извършването й нямало съсобственост. Безспорно било, че след смъртта на 06.12.2009 г. на общия наследодател – Н.И., ответниците А. и Ф. З.и постоянно са живели и са се грижили за процесния имот. От събраните доказателства се установявало, че същите ремонтират жилището и единствено те заплащат таксите за поддръжка на общите части на сградата. С наследодателя И. са живели в едно домакинство, а след смъртта му владели с намерение за своене целия процесен имот. Поддържа се, че неправилно първата инстанция е кредитирала изцяло показанията на св. Б.-Ю. – дъщеря на ищцата, като не е взел предвид нейната заинтересованост от изхода на спора. Съдът не бил обсъдил показанията на останалите свидетели. Поддържа се, че достъп до имота ищцата не е имала, а и такъв й е бил отказан, както и е била отказана делба на имота с нарочен отговор на нотариалната покана. Ищцата не била доказала да е извършила действия, с които да се противопостави на ответниците по делото относно действията, които те извършвали по отношение на процесния имот – заключване, ремонти, подобрения и др. Ето защо моли съда да отмени първоинстанционното решение, както и да постанови ново, с което да уважи направеното от ответниците възражение за придобивна давност и да отхвърли иска за делба. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от ищцата А. Н. Б.. След изтичане на срока за отговор на въззивната жалба е депозиран отговор с характер на становище по съществото на спора. Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното: Предявен е за разглеждане иск за делба във фазата на допускането. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми. Не се спори по делото, а и от представения нотариален акт за собственост на апартамент (жилище) по чл. 55-г от ЗПИНМ № 78, том II, дело № 222 от 30.01.1964 г. на нотариус Х.О. - нотариус при Софийски народен съд, се установява, че с посоченият нотариален акт общият наследодател Н.Л. И. е признат за собственик на апартамент № 6, находящ се в бл. 17, ет. втори от ж.к. „Изток“, състоящ се от: две стаи, хол, кухня и други сервизни помещения, с обща квадратура по одобрения план от 77 кв.м., при съседи на апартамента: стълбище, от три страни двор и Г.Б., ведно със зимнично помещение № 3 с квадратура 7, 89 кв.м., при съседи: коридор, И.П., двор и мазе на апартамент № 11 на държавата, заедно с 10, 04% ид.ч. от общите части на сградата, вкл. портиерското помещение, която сграда е построена върху държавна земя – процесния недвижим имот. Видно от удостоверение за наследници № 0696 от 12.05.2021 г., изд. от Столична община, Район „Изгрев“, Н.Л. И. е починал на 06.12.2009 г., като е оставил наследници по закон: А. Н. Б. – дъщеря и А. Р. З. и Ф. Р. З. – синове на починалата на 01.05.2009 г. негова дъщеря Н. Н. З.а. Последните на основание чл. 10, ал. 1 ЗН са наследили по право на заместване на своята майка дядо си – Н.И.. Съгласно чл. 5, ал. 1 ЗН при наследяване на низходящите, децата на починалия получават равни части от наследството. В този смисъл, ищцата А. Б. като дъщеря на починалия наследява ½ идеална част от имуществото на Н.И., а ответниците общо получават останалата ½ идеална част от същото имущество или всеки от тях – по ¼. Спорен по делото и във въззивната инстанция остава въпросът дали общият наследодател Н.И. приживе е извършил неформална делба на наследството си, както и дали ответниците А. и Ф. З.и са придобили процесния имот по давност въз основа на осъществявано от тях владение на процесния имот в продължение на поне 10 години преди завеждане на делото. Ответниците А. и Ф. З.и твърдят приживе дядо им – общият наследодател Н.И. да е извършил неформална делба на наследството си като се разпоредил в тяхна полза с процесния имот. Не се твърди обаче формата, в която е извършена делбата – приживна делба-дарение или делба-завещание. Независимо от липсата на твърдения за формата, в която е извършена твърдяната приживна делба, следва да се посочи, че същата не е породила целения с нея вещноправен ефект, тъй като делбата не е била сключена в изискуемата от чл. 77, ал. 2 ЗН форма за действителност - завещание или дарение (за завещанието - саморъчно или нотариално съгласно чл. 23 ЗН, а за дарението - нотариален акт съгласно чл. 18 ЗЗД). При неформална приживна делба на наследствени недвижими имоти, не е налице частно правоприемство, тъй като делбата е нищожна поради неспазване на предвидената в закона форма за действителност на делба на недвижими имоти. В този случай между наследникът, в чийто дял е попаднал един имот при тази неформална делба, и общият наследодател на съделителите, е налице универсално правоприемство, при което наследникът придобива от наследодателя си владението само на придобитата от него по наследство идеална част от имота. Останалата идеална част от този имот, дори и фактически да се държи само от един от наследниците, е във владение на останалите наследници на общия наследодател до момента, в който наследникът, който упражнява фактическа власт върху имота, не отблъсне владението на останалите наследници (така Решение №958/15.12.2009г., постановено по гр.д. №2246/2008 г. на ВКС, II г.о.). В случая ответниците твърдят да са осъществявали фактическа власт върху процесния имот с намерение за своене след смъртта на дядо си на 06.12.2009 г. Разпитаната по делото св. Д. заявява, че приживе наследодателят е споделял пред нея, че апартаментът остава за Н. (дъщеря му) и децата; св. Д. също споделя, че общият наследодател е казвал, че би искал апартаментът да остави на Н. и двете деца. От цитираните свидетелски показания може да се направи изводът, че наследодателят Н.И. е изразявал желанието си апартаментът да бъде придобит след смъртта му от дъщеря му Н. и двете ѝ деца – ответниците А. и Ф.. От цитираните показания не може да се направи еднозначен извод, че приживе наследодателят е извършил неформална делба, но дори да бъдат тълкувани в смисъл, че е извършена неформална делба-завещание, не може да доведе до частно правоприемство, доколкото не е спазена предвидената в закона форма за извършването му, както вече беше посочено по-горе. Предвид изложеното следва да се приеме, че е налице универсално правоприемство – наследяване, на процесния имот от страните по настоящото дело. Не се установява по делото приживе наследодателят Н.И. да е предал на ответниците А. и Ф. З.и владението върху процесния имот, т.е. да е налице завладяване от ответниците на имота приживе на наследодателя, като те да са започнали да владеят за себе си целия имот още приживе на наследодателя. Подобни твърдения са наведени за пръв път във въззивната жалба и то единствено под формата на правни доводи, че при предаване на владението приживе върху наследствен имот от самия наследодател преди смъртта му oще от момента на предаване на владението се установява фактическа власт с намерение за своене. Подобни твърдения не са въвеждани с исковата молба и не се установяват от приобщените по делото доказателства. Напротив, дори във въззивната си жалба ответниците продължават да поддържат, че са установили владение върху процесния имот след смъртта на дядо си – общия наследодател Н.И.. Този извод води до необходимостта да се изследва въпросът дали ответниците като държатели на придобитата от ищцата А. Б. по наследство от баща ½ идеална част от процесния имот, са отблъснали владението на ищцата и са установили фактическа власт с намерение за своене върху нейната ½ идеална част от имота. Владението е едновременно проявление на субективен и обективен елемент. Обективният елемент се изразява в упражняване на фактическата власт върху веща и включва фактически действия, които недвусмислено манифестират власт върху имота по съдържание като на собственик - /ПП-6-74/. Субективният елемент на владението - намерението за своене е трудно доказуемо, защото е психическо състояние, поради което законодателят установява законова оборима презумпция в чл. 69 ЗС. Предполага се, че владелецът държи вещта като своя, освен ако не се установи, че я дължи за другиго. Намерението се изразява външно чрез различни действия, които фактически запълват съдържанието на правомощието на собственика, или на ограниченото вещно право, чието придобиване се цели. Презумпцията ползва владелеца, а не държателя, т.е. за да се приложи презумпцията, тези действия трябва да са доказани. Ответниците релевират като факти, обективиращи субективната страна на владението и преобръщане на владението на ищцата във владение за себе си, извършваните от тях основни и текущи ремонти в имота, както и обстоятелството, че след смъртта на общия наследодател двамата ответници постоянно са обитавали процесния имот, докато ищцата живяла на друго място. Посочените факти не се оспорват от ищцата, поради което са отделени за безспорни с доклада изготвен в производството пред първата инстанция. Тези обстоятелства се потвърждават и от събраните по делото гласни доказателства чрез разпит на св. Д. и св. Д., всяка от които заявява, че след смъртта на общия наследодател ищцата не са виждали ищцата да посещава процесния имот, като през цялото време ответниците са живели в апартамента. Настоящият състав намира, при съобразяване константната съдебна практика, че посочените действия на ответниците не представляват недвусмислено демонстриране на промяната на намерението на ответниците за упражняване на фактическа власт върху придобитата от ищцата по наследство от общия наследодател Н.И. ½ идеална част от процесния имот и отблъскване на упражняваното от ищцата владение. Действия по извършване на ремонти и подобряване на имота, които могат да се възприемат и като действия по поддръжка на съсобствената вещ от един от съсобствениците, за което той може да иска припадащата се част от разходите от другите съсобственици на основание чл. 30, ал. 3 от ЗС не може да се приеме като достатъчно за установяване на владение върху техните части. Ползването на целия имот, което може да се възприеме и като упражняване на правото по чл. 31 от ЗС, също не може да се възприеме като достатъчно, за да се квалифицира като владение за себе си на частите на останалите (в този смисъл Тълкувателно решение № 1 от 6.08.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2012 г., ОСГК; Решение № 302 от 24.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1168/2010 г., I г. о). Не се установява по делото на ищцата да е бил отказван достъп до процесния апартамент, както неправилно се твърди във въззивната жалба. Нещо повече, установява се по делото, че ищцата и ответниците са провеждали разговори, свързани с подялбата на процесния имот. Разпитаната в съдебно заседание на 03.02.2022 г. св. Б.-Ю. заявява, че през периода 2014-2015 г. страните са провеждали преговори във връзка с евентуална подялба на имота. През 2017 г. била проведена среща между св. Б., ищцата и ответника А. З. във връзка с подялбата на апартамента. След това, от 2017 г. до 2019 г. единствено св. Б.-Ю. комуникирала с ответниците във връзка с подялбата на имота, тъй като ответниците прекъснали комуникация с ищцата. Твърди също така, че през месец декември 2019 г. е проведена още една среща във връзка с подялбата на процесния апартамент, на която присъствал само ответника А. З., която нямала никакъв резултат. Въпреки че въпросния св. Б.-Ю. е дъщеря на ищцата и както правилно сочат ответниците във въззивната жалба, на основание чл. 172 ГПК нейните показания следва да се ценят при съобразяване с нейната евентуална заинтересованост или предубеденост, съдът намира, че цитираните по-горе показания достоверно пресъздават събитията, доколкото се подкрепят от останалия събран по делото доказателствен материал. В този смисъл е представената по делото вайбър кореспонденция между ищцата и лице на име А. (ответникът не оспорва, че това лице е именно той), от която се установява, че на 20.11.2019 г. ищцата е опитала да инициира среща с ответниците, за да разговарят и да „оправят апартамента“. Ответникът не отблъсква поканата за среща, а предлага същата да се проведе през м. декември 2019 г. Впоследствие през февруари 2020 г. ищцата пита ответника дали действа по техния въпрос, а през юли 2020 г. моли ответника да намери време и да задействат нещата с апартамента. Изложената кореспонденция напълно подкрепя заявеното от св. Б.-Ю., че са водени разговори за подялбата на апартамента, включително са провеждани срещи, включително и през декември 2019 г., между ищцата и ответника А. З.. Обстоятелството, че са водени преговори между ищцата и ответниците във връзка с подялбата на процесния имот позволява да се направи извод, че ответниците са признавали наличието на съсобственост върху процесния апартамент между тях и ищцата, което от своя страна изключва наличието на субективния елемент на владението, което ответниците Ф. и А. З.и твърдят да са осъществявали по отношение на наследената от А. Н. Б. ½ идеална част от процесния апартамент. Обстоятелството, че с отговор на нотариалната покана, изпратена от ищцата, ответниците са възразили за наличието на съсобственост между тях и ищцата по отношение на процесния апартамент, не е достатъчно, за да се приеме, че същите са осъществявали давностно владение върху апартамента. Дори да се приеме, че същото представлява манифестиране намерението на ответниците да завладеят притежаваната от ищцата ½ идеална част от имота, то е изпратено след получаване на нотариалната покана от ответниците на 09.04.2021 г., поради което е видно, че не е изтекъл предвидения в закона 10-годишен давностен срок за придобиване на имот по давност при недобросъвестно владение. С оглед на гореизложеното, настоящият въззивен състав намира, че правилно първоинстанционният съд е приел за неоснователно въведеното от ответниците възражение, че са придобили процесния недвижим имот чрез давностно владение и е уважил предявения от А. Б. иск за делба на имота, поради което атакуваното първоинстанционно решение следва да бъде потвърдено. По разноските: С оглед изхода на спора във въззивната инстанция, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК право на разноски има ответницата по въззивната жалба А. Б.. Същата е претендирала присъждането на разноски за адвокатско възнаграждение за правна защита и съдействие пред въззивната инстанция в размер на 1500 лева. Представени са доказателства за заплащането на претендираното адвокатско възнаграждение, поради което искането следва да бъде уважено. Така мотивиран, съдът