Решение № 1651 от 21.3.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 11919/2021 г.

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по подадени въззивни жалби, както следва:

1. от СТОЛИЧНА ОБЩИНА срещу решение № 20117951/17.05.2021г. постановено по гр.д. 15382/2020г. по описа на Софийския районен съд, I ГО, 41 състав в частта, с което е уважен предявения от Г. И. И. иск с правно основание чл.49 вр. чл.52 от ЗЗД за сумата от 7000, 00 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди – ежедневно безпокойство за сигурността на децата му, чувство на безсилие да промени средата, чувство за омерзение и стрес, търпени в периода 01.04.2015 г. – 01.04.2020 г., настъпили като пряка и непосредствена последица от бездействие на Столична община по осигуряване на достъпна жизнена и архитектурна среда на населението - изграждане и поддържане на достъпен пешеходен маршрут, съставен от пешеходен тротоар и улично осветление, включващ една или няколко от следните улици: „Маестро Кънев“ в участъка между бул. „Монтевидео“и ул. „Буземска“, ул. „697-ма“, ул. „Камелия“, ул. „Рождество“, ул. „Буземска“, ул. „Народно хоро“, в участъка между ул. „Иван Радоев“ и бул. „Овча купел“, по който може спокойно да се придвижва, ведно със законна лихва върху главницата считано от 01.04.2020 г. до окончателното й плащане.

Във въззивната жалба на Столична община се твърди, че решението е постановено при несъобразяване от първоинстанционният съд, че през процесния период Столична община не е бездействала, предприела е редица действия за подобряване и изграждане на инфраструктурата в района, както и обективните обстоятелства, че няма законово задължение за Столична община в определен срок за изгради исканата от ищеца инфраструктура, налице са обективни пречки за това – липса на приложен регулационен план. Посочва, че районният съд е стигнал до погрешен правен извод за наличие на фактическият състав по чл.49 от ЗЗД и отговорността на Столична община, тъй като липсва нормативна уредба по смисъла на чл.257 от АПК вменяваща задължения за ответника за извършване на исканите от ищеца фактически действия.

Моли решението в обжалваната му част да бъде отменено и иска отхвърлен като неоснователен, евентуално – размерът на присъденото обезщетение да бъде намален до справедливия такъв. Претендира разноски.

В срока по чл.263 ал.1 ГПК ищецът Г. И. И. депозира писмен отговор, с който оспорва наведените във въззивната жалба пороци на решението в обжалваната му част, счита, че същото е постановено при правилно приложение на материалния и процесуалния закон, намира го за обосновано и правилно, моли да бъде потвърдено. Претендира разноски.

1. от Г. И. И. - насрещна въззивна жалба срещу решение № 20117951/17.05.2021г. постановено по гр.д. 15382/2020г. по описа на Софийския районен съд, I ГО, 41 състав в частта, с което е отхвърлен предявения от него иск с правно основание чл.49 вр. чл.52 от ЗЗД за разликата над 7000, 00 лв. до пълния предявен размер от 15 000, 00 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди – ежедневно безпокойство за сигурността на децата му, чувство на безсилие да промени средата, чувство за омерзение и стрес, търпени в периода 01.04.2015 г. – 01.04.2020 г., настъпили като пряка и непосредствена последица от бездействие на Столична община по осигуряване на достъпна жизнена и архитектурна среда на населението - изграждане и поддържане на достъпен пешеходен маршрут, съставен от пешеходен тротоар и улично осветление, включващ една или няколко от следните улици: „Маестро Кънев“ в участъка между бул. „Монтевидео“и ул. „Буземска“, ул. „697-ма“, ул. „Камелия“, ул. „Рождество“, ул. „Буземска“, ул. „Народно хоро“, в участъка между ул. „Иван Радоев“ и бул. „Овча купел“, по който може спокойно да се придвижва.

В насрещната въззивна жалба ищецът посочва, че неправилно районният съд е определил размера на дължимото обезщетение от 7000, 00 лв., като е мотивирал същия с промяна в нощната осветеност на квартала, поставяне на асфалтова настилка на места, порасналата възраст на децата на ищеца, които били в съзнателна възраст – между 5 и 10-14 години, като не е съобразил продължителния период от време, в който ежедневието на ищеца и неговото семейство е в постоянно неудобство, трудности при придвижване и извършване на обичайните дейности свързани с ходене на работа, градина, училище, разходка, както и постоянно и непрекъснато генерираните негативни емоции свързани с описаното. Моли решението в обжалваната му част да бъде отменено и постановено ново, с което иска се уважи в пълния предявен размер.

В срок по чл.263 ал.1 от ГПК Столична община депозира писмен отговор, в който оспорва наведените в насрещната въззивна жалба доводи за неправилност на решението в отхвърлителната му част, като поддържа, че във всички цитирани от ищеца и в съдебното решение нормативи актове не следват преки задължения за ответника, които да са императивни и съответно да са неизпълнени, поради което и липсва пряко увреждане на ищеца. Моли решението в отхвърлителната му част да бъде потвърдено.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

Досежно правилността на обжалваното решение и във връзка с наведените от страните доводи, настоящият състав счита следното:

Софийски районен съд е сезиран с иск с правно основание чл. 49 ЗЗД вр. с чл. 45 ал. 1 ЗЗД, доколкото се твърди причиняване на неимуществени вреди от виновното противоправно деяние на служители при ответната община, изразяващо се в тяхното бездействие, които не са изпълнили задълженията си за предприемане на мерки за осигуряване на достъпна среда на живот в ж.к. Овча купел, гр. София и което бездействие е в противоречие с разпоредбата на чл.31 от Закона за пътищата. /Столична община носи отговорност като възложител на работата – вр. Постановление № 4/30.10.1975г. на Пленума на ВС/.

За да възникне притезателното право на увредения да претендира обезщетение от неосигуряване на достъпна среда на живот в района, в който живее срещу Столична община за обезвреждане на неимуществените и имуществените вреди, е необходимо при пълно и главно доказване ищецът да установи наличието на следните кумулативни предпоставки: виновно противоправно поведение на служители на ответника, или на лица, на които е възложил извършването на определена работа/респективно бездействието им и причинени при или по повод изпълнението на възложената работи /бездействието в правната сфера на ищеца вреди, наличието на причинна връзка между действието/бездействието и причинените вреди.

За уважаването на претенцията не е необходимо установяване на конкретните служители, виновното поведение на които при умисъл или непредпазливост, е станало причина за противоправния резултат, а вредите се считат за причинени при неизпълнение на възложената работа. За възложителите бездействието е основание за отговорност за увреждането, когато то се изразява в неизпълнение на задълженията, които произтичат от закона, от техническите и други правила и от характера на възложената работа – в този смисъл Постановление 9/1966г. на ВС. Юридическото лице носи гаранционно- обезпечителна отговорност, като не може да се експулпира от същата с възражението, че не е установено конкретното физическо лице извършило/допуснало противоправното действие/бездействие.

Съгласно задължителните разяснения, дадени в т.3 от Тълкувателно постановление № 2/2014 от 19.05.2015 г. по тълк.дело № 2/2014 г. на Общото събрание на Гражданска колегия на ВКС и Първа и Втора колегии на ВАС делата по искове за вреди, произтичащи от пътно-комуникационни мрежи и съоръжения, собственост на държавата и общините, са подсъдни на гражданските съдилища, какъвто е и настоящият случай.

Въззивният съд напълно споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд, обосноваващи гаранционно-обезпечителната отговорност на ответната община, поради което на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те стават част от мотивите и в настоящия съдебен акт.

Във връзка с направените във въззивните жалби оплаквания, настоящият състав намира за необходимо да посочи следното:

Столична община възразява, че има императивно въведено задължение за извършване на фактически действия по поддържане и осигуряване на конкретна инфраструктурна среда в съответния градски район.

Направеното твърдение представлява грубо, превратно и недопустимо тълкуване и противоправно неприлагане на нормативната уредба и вменените задължение за извършване на дейност в полза на жителите на съответната община.

Следва да се държи сметка и да се прави разграничение между отговорностите, които носи Столична община по гражданското и административното право и съответно участието й в правоотношения, регламентирани от тези два различни отрасъла на правото.

Отношенията между гражданскоправните субекти и правоотношенията на равнопоставеност между тях, се уреждат от законодателят с общозадължителни предписания, общи правила за поведение. За разлика от административното право /където отношенията за властнически/, в гражданското право не се регламентират конкретни фактически действия, конкретен механизъм за тяхното изпълнение, а се установяват права и задължения на субектите, при неизпълнението на които са приложими общите правила за отговорността им /договорна и извъндоговорна/, като един от фактическите състави уреждащ такава отговорност е именно разпоредбата на чл.49 от ЗЗД.

Предвид разпоредбите на чл.17 вр. чл.52 вр. чл.53 от ЗМСМА, общината като самостоятелна административно-териториална единица, в която се осъществява местното самоуправление, а за Столична община със статут на област и държавната политика за развитието на столицата, притежава бюджет /основна част от който се формира от задълженията за данъци, такси и услуги на жителите на общината/ и имущество – собствено и предоставено за управление, посредством което да осъществява основните си функции, като решава самостоятелно всички въпроси от местно значение, които законът е предоставил в нейната компетентност, едни от които са устройството и развитието на територията на общината и на населените места в нея и благоустрояването и комуналните дейности /чл.17 ал.1 т.2 и т.6 от ЗМСМА/.

Столична община нито навежда твърдение, нито ангажира доказателства, че процесната част от градската територия, описана по улици и участъци в исковата молба попада в изключението по чл.1 ал.2 т.4 вр. чл. 19 ал.1 т.3 от ЗП /частни пътища и територия на частни субекти/, поради което и разпоредбите на чл.31 от ЗП вр. чл.19 ал.2 от ЗП вр. чл. 1 и чл. 3 от Наредба № 4/01.07.2009 г. /отм. ДВ. бр.12 от 12.02.2021г./ за проектиране, изпълнение и поддържане на строежите в съответствие с изискванията за достъпна среда на населението, включително за хората с увреждания, издадена от МРРБ, установяват за Столична община – в качеството й на адресат на тези норми, преки, императивни задължения във връзка с устройството, изграждането и поддържането на общинската пътна инфраструктура и прилежащите към нея съоръжения в урбанизираните територия с цел осигуряването на предвиденото в нормативните актове състояние на същите и достъпна среда при тяхното ползване от населението. Съгласно чл.11 ал.1 ЗОС имоти и вещи общинска собственост, каквито са общинските пътища по силата на чл.8 ал.3 ЗП и чл. 3 ал.2 т.1 ЗОС, се управляват в интерес на населението в общината съобразно разпоредбите на закона и с грижата на добър стопанин.

Относно наведеното от Столична община възражение за допуснато процесуално нарушение от страна на първоинстанционният съд при събиране на доказателствения материал по делото – досежно разпита и показанията на свидетеля А.Г.С., настоящата съдебна инстанция счита, че такова не е налице. Както подробно е мотивирал в протоколното си определение от 07.04.2021г. първоинстанционният съд, обстоятелството, че свидетелят е кмет на район „Овча купел“ не е от категорията, които създават процесуална пречка същия да бъде разпитан в качество на свидетел, тъй като не е представляващ ответника, липсват факти и обстоятелства от категорията на чл.164 от ГПК, а неговите показания се преценяват по реда на чл.172 от ГПК. Именно извършвайки горепосочената преценка, въззивният съд счита, че показанията на свидетеля С. следва да бъдат кредитирани, тъй като са изключително подробни, логични, кореспондиращи с писмените доказателства по делото и показанията на другия разпитан свидетел, а осен това – обстоятелството, че работи като кмет на района, а и живее в същия жилищен квартал – ж.к. Овча купел, осигурява по – голям и пълен набор от информация и обективност на показанията. Именно от неговите показания, а и тези на свидетеля Л., както и приложената преписка във връзка с искане от ищеца и предоставяне от ответника на достъп до информация по изрично описани въпроси –л. 56-62 от делото на СРС, анализирани и преценени в тяхната съвкупност, пъровинстанционният съд е установил безпротиворечиво фактическата обстановка по делото, която изцяло споделя и настоящият състав, вкючително и обстоятелството, че ответникът като родител на три деца се явява лице с намалена подвижност по смисъла на § 1, б. "д" от Наредба № 4 от 01.07.2009 г. /отм., но действаща през исковия период/, а именно: ул. Маестро Кънев, на която се намира жилището на ищеца е дълга и тясна, трафикът по нея е изключително интензивен и поради липсата на тротоари и паркинги, наличието на спрели по и до нея превозни средства налагат преминаващите автомобили да се изчакват за разминаване, а пешеходците да изчакват колите да освободят платното, за да преминат по него, на същата улица пешеходния тротоар е изграден през 1956 г. в участъка бул. Овча купел – ул. Буземска, , а в участъка между бул. Монтевидео и ул. Буземска заета от тротоар е между 30 % и 50 % от площта, улицата е кална и мръсна; по ул. Рождество – перпендикуляран на ул. Маестро Кънев няма изградени пешеходни тротоари, като през 2018 г. там е започнало полагане на асфалтова настилка с бордюри и има насипан чакъл като банкет, а по ул. Камелия – успоредна на ул. Маестро Кънев тротоарите са частично изградени, липсват изцяло изградени тротоари и по ул. Народно хоро в участъка между ул. Иван Радоев и бул. Овча купел, като в по – голямата част по тези улици има изградено улично осветление, което постенепнно последните години се поставя.

Освен това липсват изрично наведени доводи във въззивната жалба, досежно възприетата от първоинстанционният съд фактическа обстановка, поради което и предвид обстоятелството, че не се налага приложение на императивна правна норма, настоящият състав не може да установява и различна такава.

Изграждането на улици без тротоари и осветление и неподдържането в съответното на нормативните изисквания състояние на инфраструктурата не е проявление нито на грижата на добър стопанин, нито е в интерес на населението на Столична община. Това поведение на служителите на ответника, на които същата е възложила дейността по изграждането, ремонта и поддържането на общинската пътна инфраструктура в гр.София, е в пряко противоречие освен с горецитираните норми и с разпоредбите на чл.53 ал.1 т.6 респ. ал.2 т.3 от Наредба № 2/29.06.2004 г. за планиране и проектиране на комуникационно- транспортните схеми на урбанизираните територии на МРРБ, според които елемент от напречния профил на улиците от първостепенната и второстепенната улична мрежа е и тротоарът, както и на чл.80 ал.3 ЗУТ, установяващ императивното изискване, че не се допускат улици без тротоари в населени места с над 30 000, 00 жители.

Експулпиращото възражение за отговорността на ответника, наведено в отговора на исковата молба и поддържано в настоящото производство, че невъзможността за осигуряване на достъпна архитектурна среда за населението в посочения в исковата молба район с пълно изграждане и поддържане на необходимите зони и съоръжения, е препядствано от неприложената уличната регулация по регулационния план, респективно прилагане на подробния устройствен план и провеждане на отчуждителни процедури, което не е обвързано със срок, дори и да е обективно, не е основание за изключване на отговорността на ответника. Това е така, долкото както ПУП вкл. план за регулация на улици според разпоредбите на ЗУТ се одобряват и приемат от съответните общински органи т.е. регулирането на тези процедури и баланса с необходимостта от временно ограничение и неудобство за преминаване на гражданите или забавяне изграждане на част от инфраструктурата поради неприети/неприложени планове или разрешени строежи е в изключителна компетентност на общината, като липсва разумен аргумент за неизпълнение на горните задължения в продължение на около 5 години.

В настоящият случай неприложима е и съдебната практика, според която лицето не отговаря за вреди, дори тези действия да не са дали очаквания резултат, ако е предприело с дължимата грижа предписаните от закона действия. / решение №488/07.02.2012г. по гр.д. № 899/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о., идентична с разрешението по решение постановено по гр.д. №2045/2015 г. на ІV ГО на ВКС/. Това е така, тъй като частични комунално- благоустройствени действия, в част от описаните улици - полагане на асфавлтова настилка през 2018г. на ул. Рождество, перпендикулярна на ул. Маестро Кънев, частично улично осветление както и наличие на тротоар, но който е изграден през 1956г. от паваж и вече компрометиран включително от корени на дървета, насипване на чакъл и оставянето му непокрит с асфалт на улици, започнато изграждане и недовършено на тротоари, далеч не изпълнява задълженията на ответника описани по- горе и нормативно установени. От друга страна приемане от Столичния общински съвет на Стратегия за достъпна градска среда за всички на територията на Столична община за периода 2018г. -2022г. и нейната реализация, за съответната част от градската среда, са две различни обстоятелства, за второто от което не са ангажирани каквито и да са доказателства.

Следователно е налице хипотезата, при която общината не е предприела предписаното от закона действие съответно с дължимата грижа, поради което и дължи обезщетение за причинените вреди.

Безспорно установени в процеса са настъпилите в патримониума на ищеца неимуществени вреди изразяващи в ежедневни неудобства при придвижване от дома до спирките на градски транспорт, съответно учебните заведения на трите деца, невъзможност за ползване на един от най – удобните начини на обществен транспорт- метрото, поради невъзможност да се прекоси заблатена ливада и да се стигне до спирката на метрото, притеснения, възмущение, афект и страх за безопасността на децата му -както през светлата, така и през тъмната част на денонощието при движение от и до дома им по улици без или частичен тротоар, без положена настилка или компрометирана такава, кал, камъни, прах и т.н.. Направените в тази връзка възражения от ответника, а именно: че децата на ищеца, тъй или иначе поради малолетната си възраст не трябва да се придвижват сами, още повече в тъмната част на денонощието, както и че същия като средностатистически гражданин вероятно има свидетелство за управление на МПС и може за се придвижва с автомобил, а не като пешеходец /вж. отговор на насрещна въззивна жалба – л.12 от въззивното дело/ сами по себе си, обосновават неоснователността и абсурдността си.

Необосновани са и доводите на ответника, че липсва причинна връзка между твърдяното му бездействие и сочената от ищеца вреда. От ангажираните гласни доказателства в хода на първоинстанционното производство – показанията на свидетеля Л., безспорно се установява съществуването на такава връзка, с оглед търпените от ищеца притеснения и неудобства вследствие на придвижването му по уличната мрежа в района на сградата, в която живее, включително и при осигуряване безопасното движение на трите му деца. Вредоносните последици в конкретната хипотеза са пряк резултат от противоправното бездействие на служителите на Столична община, изпълняващи разглежданата дейност, чието поведение от друга страна се явява и виновно, тъй като установената с разпоредбата на чл.45 ал.2 ЗЗД не е оборена. Напротив, установява се от показанията на свидетеля Л., който също живее в гр. София и изрично посочва драстичната разлика между инфраструктурата в процесния район и този, в който той живее т.е. несъмнено е налице виновно противоправно бездействие на служителите на общината вследствие на което е причинен вредоносния резултат в патримониума на ищеца.

Настоящият състав на съда намира въведените от Столична община доводи за неправилност на решението в частта му по отношение определяне размера на обезщетението за търпените от ищеца неимуществени вреди във връзка с чл. 52 ЗЗД, за частично основателни.

Тъй като неимуществените вреди, които представляват неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага, не биха могли да бъдат възстановени, предвиденото в закона обезщетение не е компенсаторно, а заместващо и се определя съобразно критериите, предписани в правната норма на чл. 52 ЗЗД – по справедливост от съда. Съгласно ППВС № 4/1968 г. понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. При определяне на това заместващо обезщетение следва да се вземе предвид обстоятелството, че от процесните вредоносни действия на ищеца са причинени за продължителен период от време – 5 г., ежедневно, възрастта на пострадалия в исковия период; вида, характера и интен-зитета на причиненото увреждане, довело до неудобства и неблагоприятно отражение върху психо-емоционално му състояние; степента на личностно засягане; от друга страна - липсата на трайни, невъзстановими последици от увреждането; обстоятелството, че предвидената обезвреда на разглежданото основание има за предмет само причинените на пострадалия вреди, част от които негативни преживявания са свързани и с предвижването и притеснения относно безопасността на децата му, както и социалноикономическите условия в страната към процесния период, имаща отношение към критерия за справедливост, настоящият приема, че заместващото обезщетение на ищеца за причинените му неимуществени вреди съобразено с изискванията на чл. 52 ЗЗД е в размер на 5000, 00 лв.

С оглед несъвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции относно дължимия от ответника на ищеца размер на обезщетение за неимуществени вреди през процесния период, решението на СРС следва да бъде отменено в частта за сумата над 5000, 00 лв. до присъдения размер от 7000, 00 лв. и постановено ново, с което иска се отхвърли в тази му част.

Относно разноските:

В първоинстанционното производство:

-на основание чл.78 ал.1 от ГПК, на ищеца следва да му бъдат присъдени разноски, техния общ размер е 1776, 00 лв., от които 600, 00 лв. – заплатена държавна такса по иска и 1176, 00 лв. – редуцирано след надлежно възражение от ответника адвокатско възнаграждение и от които съобразно основателната част на исковата претенция му се дължат 592, 00 лв. т.е. първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта за присъдени на ищеца разноски за разликата над 592, 00 лв. до размера от 828, 80 лв.;

-на основание чл.78 ал.3 от ГПК, на ответника следва да му бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение - в минимален размер, както е приел първоинстанционният съд - 100, 00 лв., като съобразно отхвърлената част от иска, ищецът следва да му заплати 66, 66 лв. или същия следва да бъде осъден да заплати още 13, 33 лв. /при присъдени 53, 33 лв. с първоинстанционното решение/.

Във въззивното производство:

С оглед частичната основателност на въззивната жалба на Столична община, на основание чл.273 вр. 78 ал.1 от ГПК на въззивника ответник следва да се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 28, 57 лв. /от минималния размер от 100, 00 лв./ и съответна част от внесената държавна такса – 40, 00лв. /от внесени 140, 00 лв/ или общо 68, 57 лв.;

На основание чл.78 ал.3 от ГПК въззивнотикът-ищец и въззиваем по жалбата на Столична община има право на разноски съобразно неоснователната част от жалбата, а именно адвокатско възнаграждение в размер на ½ от уговореното по договор за правна защита и съдействие от 25.08.2021г., с оглед обстоятелството, че е уговорено общо възнаграждение за изготвяне на отговор на въззивна жалба и насрещна въззивна жалба и процесуално представителство. Процесуалният представител на въззивника – ответник е направил своевременно възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.

Според разпоредбата на чл.78 ал.5 от ГПК ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата.

Разпоредбата на чл.78 ал.5 от ГПК не определя императивно задължение на съда във всеки случай при направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение да намалява неговия размер, нито ако реши да намали същото да го намали до минималния размер /решение от 28.07.2016г. по дело С-57/2015г. на СЕС и по преюдициално запитване, дадено в т. 1 от решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16 и Решение от 25.01.2024г. по дело С-438/2022г. - задължителни за съдилищата съгласно чл. 633 ГПК/.

При съобразяване на горепосочените критерии, както и с оглед минимума по чл.7 ал.2 т.3 от Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията й преди изм. в ДВ бр.88/2022г. /предвид датата на подписване на договора за правна защита и съдействие и доколкото приетата материално-правна норма за увеличени размер на минималните адвокатски възнаграждения от 04.11.2022г. нямат обратно действия/, то адвокатското възнаграждение за подаване на отговор на въззивната жалба следва да бъде редуцирано до размера от 550, 00 лв. /от 700, 00 лв./, като от така определения размер съобразно неоснователната част на жалбата, въззивникът – ищец има право да му бъдат присъдени 392, 85 лв.

Мотивиран от горното, Софийски градски съд