Решение № 252 от 5.6.2020 г. на Административен съд - Хасково по дело № 152/2020 г.

Производството е по реда на глава дванадесета от АПК във вр. с чл. 63, ал. 1 от ЗАНН. Образувано е по касационна жалба, депозирана от ОБЛАСТЕН ОТДЕЛ „АВТОМОБИЛНА АДМИНИСТРАЦИЯ“ гр.Кърджали, подадена чрез Т. В. Т.- началник на отдела, против Решение № 185/20.12.2019г., постановено по АНД № 713 по описа на Районен съд – Свиленград за 2019г. Касационният жалбоподател сочи, че решението е постановено в нарушение на материалния закон и при необоснованост на изводите. Жалбоподателят оспорва анализа на РС – Свиленград на посочените като нарушени норми на чл. 7, ал. 1, изр. 2 от ЗАвП и чл. 9, ал. 2, изр. 1 от Наредба № 11/2002г. Заявява, че първият текст визира какви документи трябва да има издадени от Министъра на транспорта, информационните технологии и съобщенията или оправомощени от него длъжностни лица за всяко моторно превозно средство, с което превозвачът извършва дейността – заверено копие на лиценза на Общността или удостоверение за обществен превоз на моторно превозно средство, а текстът на чл. 9, ал. 2 визирал, че тези моторни превозни средства се вписват в регистъра по чл. 6, ал. 1 от ЗАвП на база подадено заявление от превозвача. За да извършва превозвачът превоз с въпросното превозно средство, той бил длъжен да подаде заявление за увеличаване на броя на заверените копия на лиценза на Общността до ИА „Автомобилна администрация“, след което администрацията да впише в регистъра МПС и издаде заверено копие на лиценза на Общността. Тоест превозвачът бил длъжен да подаде заявление за вписване на МПС към лиценза, за да извършва обществен превоз с него. Оспорва се извода на съда, че допустителство (тоест съгласяване и спомагане), в никоя от неговите разновидности не можело да бъде вменено като нарушение на юридическо лице, тъй като юридическите лица изначално не били способни да формират съзнание. Посочва се, че носител на правата и задълженията на юридическото лице е управителят, който бил вписан и в Търговския регистър. Посочва се, че задължението да подаде заявление било на търговското дружество „Агора Тур“ ЕООД, но като управител М. Б. Ю., като физическо лице, изпълняващо функциите на управител, допуснал (спомогнал и се съгласил) да се извърши случайния превоз с МПС, което не било вписано към лиценз на Общността и за което нямало издадено копие на лиценз на Общността. С оглед на така изложеното се моли съдът да постанови решение, с което да отмени Решение № 185/20.12.2019г., постановено по АНД № 713 по описа на Районен съд – Свиленград за 2019г. и да потвърди изцяло обжалваното наказателно постановление. ОТВЕТНИКЪТ по касационната жалба – „АГОРА ТУР“ ЕООД с.•••, не изразява становище по изложените в жалбата доводи за отмяна на обжалваното решение и потвърждаване на процесното наказателно постановление. Представителят на ОКРЪЖНА ПРОКУРАТУРА – ХАСКОВО изразява становище, според което съдебното решение като правилно и законосъобразно следва да бъде оставено в сила. Административен съд – Хасково, след проверка на оспореното решение във връзка с изложените в жалбата оплаквания, както и по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено следното: Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима, но разгледана по същество същата се явява неоснователна поради следните съображения: С Решение № 185/20.12.2019г., постановено по АНД № 713/2019г., Районен съд – Свиленград е отменил като неправилно и незаконосъобразно Наказателно постановление № 29-0000128 от 20.06.2019г. на Началника на Областен отдел „Автомобилна администрация“ – гр.Кърджали, с което на „АГОРА ТУР“ ЕООД, с представител М. Б. Ю., с.•••, ул.•••, за нарушение на чл. 7, ал. 1, изр. 2 от Закона за автомобилните превози във вр. чл. 9, ал. 2, изр. 1 от Наредба № 11 от 31.10.2002г. на МТС е наложено административно наказание на основание чл. 96, ал. 1, т. 1 от ЗАвПр “имуществена санкция” в размер на 3 000 лв. За да отмени наказателното постановление, районният съд е приел за установено от фактическа страна, че на 03.05.2019г. служители при ОО „АА” гр.Хасково извършили проверка на автобус марка Мерцедес с рег.№ •••, управляван от М. М. Х., при която установили, че с процесния автобус се осъществява случаен превоз на пътници до страна, която не е членка на ЕС - Турция, като в процесното моторно превозно средство не се намирало заверено копие на лиценз на Общността. На 11.06.2019г. в присъствието на представител на дружеството бил съставен АУАН № 253358 за нарушение по чл. 7, ал. 1 от Закона за автомобилните превози, който акт бил предявен и връчен на представител на дружеството срещу подпис на същата дата. Въз основа на акта било издадено обжалваното Наказателно постановление № 29-0000128 от 20.06.2019г. на Началника на ОО ”АА” – Кърджали, в който било прието за установено, че дружеството е извършило нарушение по чл. 7, ал. 1, изр. 2 от Закона за автомобилните превози във вр. чл. 9, ал. 2, изр. 1 от Наредба № 11 от 31.10.2002г. на МТС, поради което му е наложено административно наказание на основание чл. 96, ал. 1, т. 1 от ЗАвПр “имуществена санкция” в размер на 3 000 лв. От правна страна съдът е приел, че актът и наказателното постановление са издадени от компетентни органи и съставени в сроковете по чл. 34, ал. 1 и 3 от ЗАНН, но че са допуснати съществени нарушения на процесуални правила, довели до нарушаване правото на защита на обвинения субект и неправилно приложение на закона. В тази връзка съдът е посочил, че нормата на чл. 7 от ЗАвПр урежда правомощията на Министъра на транспорта при издаване на лицензиите по ЗАвП, но не съдържа правила за поведение на превозвачите. Втората норма, тази от Наредба № 11/2002 г. също разписвала реда, по който се издава лиценз на Общността за извършване на превоз на пътници и товари, но не съдържала правило за поведение, с адресат превозвач. Така посочените нарушени разпоредби не предвиждали задължение за превозвача, а визирали правомощия на държавните органи, поради което описаните в обстоятелствената част на АУАН и НП факти не можело да съставляват нарушение на сочените разпоредби. Посочил е, че приложената от АНО санкционна разпоредба съдържа както диспозиция, така и санкция, поради което, ако АНО установи, че разписаното правило за поведение към адресата на тази норма не е изпълнено, следвало да посочи същата като нарушена, доколкото тази норма била и санкционна, тъй като съдържа правните последици при неизпълнение на диспозицията. От посоченото в НП, че превозвачът е „допуснал извършването на международен превоз на пътници с моторно превозно средство - автобус марка Мерцедес с рег.№ •••“, можело да се направи извод, въпреки че не било конкретизирано в НП, че отговорността на дружеството е реализирана за допустителство, което било особена форма на неправомерна дейност със специфичен механизъм на извършване. Специфичното било, че субектът на допустителство трябва да формира съзнание за нарушението, което се допуска. Горното обуславяло извода, че допустителство, в никоя от неговите разновидности, не може да бъде вменено като нарушение на юридическо лице, тъй като юридическите лица изначално не били способни да формират съзнание. Такова съзнание можело да формират само физическите лица, които извършват действия като органи на юридическото лице и само те можели да бъдат субект на нарушение по чл. 96, ал. 1, т. 1, предл. 1 от ЗАвПр. Съдът е посочил, че от посоченото в обстоятелствената част на НП не ставало ясно какво точно нарушение е извършило дружеството превозвач - това че: „допуснало извършването на международен превоз на пътници с моторно превозно средство - автобус марка Мерцедес с рег.№ •••, за което ППС е нямало издадено заверено копие на лиценз на Общността“ или за това, че: „същото не е вписано в регистъра по чл. 6, ал. 1 от ЗАП“, които представлявали две различни нарушения. Оттук съдът е стигнал до извода, че в наказателното постановление липсва пълно описание на вмененото нарушение и на обстоятелствата, при които е извършено. От така даденото описание на нарушението в АУАН и НП не можело да се направи безспорен извод, че дружеството е нарушило и нормата на чл. 96, ал. 1, т. 1 от ЗАвП. В обстоятелствената част на АУАН и НП била направена компилация от факти, свързани с нормите на чл. 7 от ЗАвП и чл. 9 от Наредба № 11/2002 г. Липсвала яснота за какво точно нарушение и при какви факти дружеството е привлечено към отговорност, съответно наказано. С оглед на така изложеното, въззивният съд е намерил, че процесуалните пропуски в съдържанието на АУАН и НП са съществени – че липсва описание на нарушението съобразно изискванията на чл. 42, т. 4 и чл. 57, ал. 1, т. 5 от ЗАНН, че е налице пълна неяснота в какво се състои съставомерното поведение на дружеството-превозвач, поради което същото не могло да разбере за извършването на какво административно нарушение му е повдигнато обвинение и съответно не могло да реализира правото си на защита в пълен обем. Настоящият касационен състав счита решението за правилно, но не по всички изложени в него съображения. Както вече бе посочено, за да отмени обжалваното НП, районният съд е приел на първо място, че посочената като нарушена норма на чл. 7, ал. 1 изр. 2 от ЗАвтПр предвижда правомощие на министъра на транспорта, а не съдържа правило за поведение на превозвача, като същото се отнася и до посочената в НП разпоредба от Наредба № 11/2002г. и че нормата на чл. 96 от ЗАвтПр съдържа както диспозиция, така и санкция, поради което и при положение, че АНО е установил, че разписаното правило за поведение към адресата на тази норма не е изпълнено, то е следвало да посочи същата като нарушена. На второ място, е приел, че само физически лица могат да бъдат субект на нарушение по чл. 96, ал. 1, т. 1, предл. 1 от ЗАвПр. На следващо място, съдът е приел, че от описанието на нарушението не може да се направи безспорен извод, че е нарушена нормата на чл. 96, ал. 1, т. 1 от ЗАвтПр, тъй като в обстоятелствената част на АУАН и НП е направена компилация от факти, свързани с нормите на чл. 7 от ЗАвтПр и чл. 9 от Наредба № 11/2002 г. Въз основа на това е направен извод, че НП е незаконосъобразно и същото е отменено. В тази връзка настоящият състав на касационната инстанция не приема довода, че, от една страна, субект на нарушение по чл. 96, ал. 1, т. 1, предл. 1 от ЗАвПр могат да бъдат само физически лица, и, от друга, че като нарушена е следвало да бъде посочена единствено нормата чл. 96 от Закона за автомобилните превози. Действително посочените в НП като нарушени материалноправни норми (чл. 7, ал. 1, изр. 2 от ЗАвтПр, във вр. с чл. 9, ал. 2, изр. 1 от Наредба № 11 от 31.10.2002 г. на МТС) уреждат правомощията на министъра на транспорта при издаване на лицензиите по ЗАвтПр и разписват реда, по който се издава лиценз на Общността за извършване на международен автомобилен превоз на пътници и товари. На съответното право обаче, регламентирано от законодателя, на компетентния административен орган, съответства задължението на заинтересованите лица в конкретно правоотношение. Трайно в съдебната практика се приема, че дори грешно да е посочена нарушената материалноправна норма, ако словесното описание кореспондира със състава, визиран в посочената в НП административнонаказателна разпоредба, то това не представлява съществено нарушение на процесуалните правила при описанието на нарушението (в съответствие с изискванията на чл. 42, т. 4 и чл. 57, ал. 1, т. 5 от ЗАНН), ако това не създава неяснота на вмененото деяние, обявено за административно нарушение. В останалата им част касационната инстанция възприема напълно изложените от районния съд доводи и не намира за необходимо да ги преповтаря. Следва обаче да бъде изтъкнат друг особено съществен пропуск при издаване на наказателното постановление – в процесния акт за установяване на административно нарушение никъде не е отбелязано, че превозът е извършен с „моторно превозно средство, което не е включено в лиценз и за което няма издадено заверено копие на лиценз на Общността“, както е записано в наказателното постановление. Непосочването на този факт в АУАН е в грубо и пряко нарушение на изискванията на чл. 42, т. 4 от ЗАНН. В случая за първи път в административно-наказателната процедура в наказателното постановление се сочат нови факти от съществено значение за отговорността на дееца, при което жалбоподателят е бил поставен в невъзможност да узнае съдържанието на административно-наказателното обвинение и да организира адекватно защитата си. Съгласно разпоредбите на чл. 42, т. 3 и т. 4 и чл. 57, ал. 1, т. 5 от ЗАНН, актът и наказателното постановление трябва да съдържат описание на нарушението, датата и мястото, където е извършено, обстоятелствата, при които е извършено, както и на доказателствата, които го потвърждават. В нарушение на чл. 53, ал. 1 и ал. 2 от ЗАНН в обстоятелствената част на наказателното постановление са посочени нови факти, невключени в описателната част на акта за установяване на административно нарушение, характеризиращи деянието от обективна страна, което е недопустимо и представлява самостоятелно основание за отмяна на постановлението като незаконосъобразно. В конкретния случай няма как да намери приложение разпоредбата на чл. 53, ал. 2 от ЗАНН, която се цитира от административно-наказващия орган в НП, тъй като се касае за нередовност на съставения акт и несъответствие между описаното в него и в издаденото въз основа на него НП, досежно основен признак от обективната страна на административното нарушение. Ето защо, като е отменил обжалваното НП, макар и частично с други мотиви, районният съд е постановил един правилен и законосъобразен съдебен акт като краен правен резултат, който следва да бъде оставен в сила. Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, съдът