Решение № 2643 от 14.7.2025 г. на Софийски районен съд по дело № 6431/2025 г.

Производството е по реда на раздел V от ЗАНН. Образувано е по повод жалба вх. № 115057 от 01.04.2025г. по описа на СРС(разпределено на 30.04.2025г.) от Д. А. Т. с ЕГН •••••••••• чрез адв. Т. Й. с адрес в гр. С., ул. Д. П. № •, ет. •, офис № • срещу Наказателно постановление N 24-4332-033682 от 26.02.2025г., издадено от началник група Отдел “ПП“ към СДВР, с което на жалбоподателя е наложено административно наказание на основание чл. 175, ал. 3, пр. 1 от ЗДвП - "глоба" в размер на 200 лева и „лишаване от право да управлява МПС“ за срок от 6 месеца за нарушение на чл. 140, ал. 1 от ЗДвП. В съдебно заседание жалбоподателят редовно призован не се явява. Представлява се от адв.Г. с пълномощно по делото. В хода на съдебните прения, последният иска отмяна на НП по съображения, изложени в жалбата. Претендира разноски. В жалбата се излагат аргументи за отмяна на обжалваното Наказателно постановление, като постановено в нарушение на процесуалния и материалния закон. В съдебно заседание административнонаказващият орган, редовно уведомен не се явява и не изпраща представител. По делото е постъпило писмено становище от процесуален представител на АНО. Становището е идентично със всички становища, постъпващи от процесуалните представители на началник група ОПП СДВР, очевидно не е изготвено по конкретното дело, но се претендират разноски и се прави възражение за прекомерност на претендирани от жалбоподателя разноски. СРП, редовно уведомена не изпраща представител. От събраните гласни и писмени доказателства съдът прие за установено следното: Жалбата на Д. А. Т. с ЕГН •••••••••• срещу Наказателно постановление N 24-4332- 033682 от 26.02.2025г., издадено от началник група Отдел “ПП“ към СДВР, е подадена в законоустановения срок и от лице, което има право на жалба, поради което е допустима. Разгледана по същество е основателна. На 13.09.2024г. И. М. – служител на 09 РУ СДВР в присъствието на И. К., съставила Акт за установяване на административно нарушение серия GA № 1126954/13.09.2024г. срещу Д. А. Т. с ЕГН •••••••••• за това, че на •••г. около ••ч. в гр.С. по бул. Д. Н. с посока на движение от ул. И. Г. към бул. Л. П., управлявал МПС – л.а. „А. •'' с рег.№ •••, собственост на С. П. П., като автомобилът не е регистриран по надлежния ред. Служебно прекртатена регистрация по чл. 143, ал. 15 от ЗДВП от 28.08.2024г. ‘‘. Нарушението е квалифицирано по чл. 140, ал. 1, пр.1 от ЗДвП. Административното производство било изпратено на СРП с оглед данни за извършено престъпление по чл. 345, ал. 2, вр. ал. 1 от НК. С постановление от 17.02.2025г. на прокурор при СРП било отказано образуването на досъдебно производство, като отказът е мотивиран с липсата на субективен умисъл. Вярно е, че прокурорът е разсъждавал върху липсата на сключена застраховка ГО(чл. 143, ал. 10 от ЗДВП), каквито факти не се установяват, но и така е заключил, че липсва субективен умисъл, който извод е релевантен и по отношение задължението по чл. 143, ал. 15 от ЗДВП. Въз основа на постановлението и посочения по-горе АУАН и на осн. чл. 53 от ЗАНН било издадено Наказателно постановление N 24-4332-033682 от 26.02.2025г., издадено от началник група Отдел “ПП“ към СДВР, с което на жалбоподателя е наложено административно наказание на основание чл. 175, ал. 3, пр. 1 от ЗДвП - "глоба" в размер на 200 лева и „лишаване от право да управлява МПС“ за срок от 6 месеца за нарушение на чл. 140, ал. 1 от ЗДвП. От така изложената и приета фактическа обстановка, за да постанови Решението си съдът следва да обсъди наличието на административно нарушение, доказателствата относно субекта на административното нарушение, административното наказание и реда, по който то е наложено. Процедурата по установяването на административно нарушение, издаването на наказателно постановление и неговото обжалване е уредена в ЗАНН.За неуредените в посочения нормативен акт случаи, чл. 84 от ЗАНН, препраща към субсидиарно приложение на разпоредбите на НПК.В производството по обжалване на наказателно постановление, административнонаказващия орган е този, който поддържа адмистративнонаказателното обвинение, съответно тежестта на доказване е за него.Отразените в Акт за установяване на административно нарушение фактически констатации нямат доказателствена стойност по презумпция. Във въззивното производство пред съда се прилагат разпоредбите на НПК, съгласно които годни доказателства и доказателствени средства са само тези, събрани по реда и условията на Кодекса като същите подлежат на проверка в хода на съдебното следствие. В настоящия случай няма спор, че към момента на управление на лекия автомобил – 13.09.2024г. последният е бил със служебно прекратена регистрация. Това обстоятелство се установява от представената по делото справка, а и не е спорно между страните. Предвид изложеното, следва да се приеме, че от обективна страна, съставът на нарушението по чл. 140, ал. 1 от ЗДвП е осъществен. За да е обаче едно деяние, нарушение по см. на ЗАНН е необходимо то да бъде извършено виновно. В хода на административното производство пред АНО, проверката, извъшена от СРП и въззивното производство пред настоящия съд не се установяват доказателства за изискуемия умисъл. Прокурорът е обсъдил въпроса за вината подробно, като е приел, че деянието не е престъпление поради липса на субективен умисъл, който извод съдът споделя. Съдът на собствено основание не установи виновно поведение от страна на Т., освен неизпълнение на задължението му в едомесечен срок от придобиване на процесното МПС да го пререгистрира в СДВР.. От приложените по делото писмени доказателства се установява, че процесният автомобил е бил придобит от Д. Т. на 26.06.2024г. чрез покупка от С. П. П. и е представен за пререгистрация едва на 16.09.2024г. На 28.08.2024г. регистрацията на автомобила е била служебно прекратена по електронен път в портала на МВР без собственикът да е уведомен за това. Към момента на спирането му за проверка на 13.09.2024г. автомобилът е бил с поставени регистрационни табели, издадени за него с номер •••. При условие, че собственикът на автомобила не е бил уведомен за служебното пркратяване на регистрацията и регистрационните табели не са били иззети, то няма как да се приеме, че същият е формирал умисъл, че управлява МПС, чиято регистрация е прекратена. На първо място, разпореждането за служебна дерегистрация е административен акт и по общите правила, подлежи на обжалване. Да се приеме противното означава, че засегнатото лице няма механизъм за защита, което освен недопустимо противоречи на основни принципи в административния и наказателния процес. На следващо място и независимо от обстоятелството, че АНО не е допуснал дисциплинарно или процесуално нарушение, като не е уведомил собственика на автомобила за действията си, няма как в последствие да ангажира административнонаказателна отговорност на последния за действия, които произтичат от това му незнание. Абсурдно е да не се ангажира административнонаказателната отговорност на собственика за неизпълнение на задължението му за пререгистрация, а да се ангажира такава за нарушение по чл. 140 от ЗДвП. Подобно действие, доколкото не е прецедент, а практика може да формира обосновано предположение, че се извършва с цел „отчитане“ на дейност при очевидната му несъстоятелсност. Следва да се посочи, че и след постановяването на задължителна съдебна практика, АНО продължава да не се съобразява с нея и издава Наказателни постановления при идентична с описаната фактическа обстановка. Предвид изложеното, съдът следва да приеме, че деянието не осъществява признаците на нарушение и наказателното постановление, следва да бъде отменено. При този изход от делото на жалбоподателя се дължат разноски за адвокатско възнаграждение, каквито се претендират. Представен е списък с разноски, в който е посочено адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лева и 10 лева за държавна такса.. Съобразно разпоредбата на чл. 8, ал. 3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа(Наредбата), дължимото минимално възнаграждение е в размер от 1000 лева. С решение от 25.01.2024 г. по дело № С-438/2022 СЕС приема, че Наредбата противоречи на чл. 101, § 1 ДФЕС, вр. чл. 4, §3 ДЕС, като определените с нея минимални размери на адвокатските възнаграждения не обвързват съда в правомощието да присъди разноски за възнаграждение в размер, по-нисък от определения с тази Наредба. Съдът счита, че адвокатско възнаграждение, дори в неговия минимален размер от 1000 лева е прекомерно, предвид фактическата и правна сложност на делото, и извършените процесуални действия, изразяващи се в изготвяне и подаване на въззивната жалба, и едно съдебно заседание. Предвид това, съдът намира, че следва определи възнаграждение в размер на 500 лева и да отхвърли искането в останалата му част до 1000 лева и за държавна такса, каквато по АНД не се дължи. ВОДИМ от горното и на основание чл.63, ал.1, ал. 2, т. 1 от ЗАНН съдът,