Решение № 2423 от 22.4.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 8885/2023 г.

от ДОПК. Съдът намира, че е ирелеванто за обективния факт на увреждането дали уговорената в договора цена отговаря на пазарните условия, тъй като длъжникът може много по-лесно да се освободи от получените парични средства и да избегне изпълнение върху тях. Неоснователни са и доводите, че интересите на държавата са били накърнени от бездействието на ищеца да насочи изпълнението върху процесния недвижим имот. Кредиторът притежава свободна преценка, срещу кое имущество и в кой момент да насочи изпълнение на вземанията си. Неговата активност се стимулира, респ. бездействието му се санкционира, чрез института на погасителната давност. В конкретния случай, доколко са налице възникнали към датата на продажбата и непогасени по давност вземания, респ. не е погасено по давност и потестативното право по чл. 216 от ДОПК, то е ирелевантно, че до момента на продажбата на процесния недвижим имот не е било насочено изпълнение срещу него. Намерението за увреждане безспорно не се предполага, а подлежи на установяване от ищеца по иска, като съставлява желание да се предприема определено действие с конкретна цел във вреда на кредитора, като последното като вътрешно-мисловен процес няма самостоятелна проява. В доказателствена тежест на ищеца е установяването на намерението за увреждане. Преценката за намерението като вътрешно мисловна нагласа следва да се обоснове на база конкретната фактическа обстановка, доколкото няма пряко външно проявление. Самото знание за наличие на публични задължения не обосновава извод за намерение за разпореждане с имущество с цел осуетяване на изпълнение срещу него, но съдът намира същото да е установено предвид това спрямо длъжника да са предприети изпълнителни действия относно процесните вземания и наложени обезпечителни мерки към датата на извършване на сделката 18, 10, 2018 г., за което длъжникът е известен. Т.е последният е имал съзнанието за неудовлетворено задължение към държавата, което би било затруднено от извършеното разпореждане. Намерението за увреждане се обосновава и с оглед договореното в нотариалния акт цената да бъде преведена по сметка на пълномощник на ответницата З., което разкрива стремеж да бъдат преодолени наложени върху нейни банкови сметки запори по изпълнително дело № 22140007426/2014год. Липсата на намерение в случая не би могла да се обоснове с притежаваното от ответницата З. друго имущество – недвижими имоти в гр. Черноморец. Както бе посочено, цялото имущество на длъжника служи за обезпечава на задълженията му, вкл. на публичните му такива, като кредиторът е свободен да избере срещу кой обект от него да насочи изпълнението си. С продажбата на процесния имот ответницата е намалила имуществото си, като тя не е могла да разчита, че публичният взискател ще се съгласи с намаляване на обезпечението му и ще се задоволи с останалото й имущество. Още повече, при знанието за наличието на публични задължения и вече започнало принудително изпълнение, ответницата З. не е предприела стъпки за осребряване на останалото й имущество, с оглед погасяване на задълженията си, респ. да го предостави в обезпечение с оглед отсрочването или разсрочването на задължението и спиране на изпълнението по реда на чл. 183 от ДОПК. От друга страна продажната цена по договора няма данни да е послужила за погасяване на публичните задължения на ответницата З.. Възражението за липса на намерение за увреждане предвид частичните погасявания в хода на изпълнителното дело, съдът намира за неоснователно, тъй като разпределените суми които след служебна проверка съдът установи да са в размер на общо 13873, 00лв. са постъпили в периода 10, 08, 2017год до 11, 09, 2023год. и са в резултат на наложените принудителни мерки. Т.е. не се обосновава извод сумата от продажбата да е използвана за погасяване на задължението. Съгласно Решение № 60122 от 29.10.2021 г. по т. д. № 1256/2020 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС, предпоставка за основателността на специалните отменителни искове по чл. 216, ал. 1 от ДОПК е установяването на конкретни публични задължения на прехвърлителя по атакуваната сделка към момента на сключването й, като съдът е длъжен да разгледа и да се произнесе по надлежно наведените възражения за погасяване им по давност. От страна на ответниците е наведено възражение за изтекла абсолютна погасителна давност по чл. 171, ал. 2 от ДОПК по отношение на вземанията по ревизионен акт № 2101400909/28.04.2014 г., като от страна на длъжника – ответницата З. е подадено и възражение пред ищеца - възражение, вх. № 10-30-00-25/14.03.2024 г. Ревизионният акт е издаден за задълженията за заплащане на ДДС, възникнали в периода от 01, 07, 2011 г. до 31, 08, 2013 г., т.е. последното задължение за заплащане на ДДС е станало изискуемо на 14.09.2013 г. по аргумент от чл. 125, ал. 1, вр. чл. 89 от ЗДДС. По този начин абсолютната давност по чл. 171, ал. 2 от ДОПК е започната да тече считано от 01, 01, 2014 г. и е изтекла на 01.01.2024 г. – преди приключване на съдебното дирене и като новонастъпил факт следва да се съобрази от съда по чл.235 от ГПК, с оглед предвиденото в чл. 171, ал. 2 от ДОПК, че абсолютният давностен срок по тази разпоредба се прилага независимо от „спирането и прекъсването на давността“, поради което спирането на давността с разпоредбата на § 29, т. 2 от ПЗР на Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с Решение на Народното събрание от 13 март 2020 г. не влияе върху момента на изтичането му. След изключване на дължимите суми по ревизионния акт налице са възникнали към момента на атакуваната сделка публични задължения за ДОО, ЗО и УПФ по декларации обр. 6 в общ размер на 1146, 82 лв. Въпреки данните по делото за извършени погасявания същите са недостатъчни /53, 56лв., от които 24, 81лв. за УПФ и 28, 75лв. за ЗО/. Релевираното възражение за изтекла погасителна давност съдът намира да е неоснователно. Видно от декларация обр.6, вземанията са за периода от м.09, 2015год. до м.12, 2017год. като декларациите са подадени в периода 26, 10, 2015год. -28, 04, 2018год. Т.е. с оглед чл.171 от ДОПК петгодишната давност тече от 01, 01, 2016год., но същата е прекъсната съобразно чл.172, ал.1, т.5 от ДОПК с налагането на обезпечителни мерки на 01, 08, 2017год., следващото същинско изпълнително действие е от 25, 11, 2020год. и 01, 12, 2020год., когато са наложени запори по реда на чл.228, ал.1 от ДОПК, поради което до датата на исковата молба-30, 06, 2023год. давността не е изтекла, тъй като от прекъсването на давността започва да тече нова давност съобразно чл.172, ал.3, вр.ал.

от ДОПК. Възражението на ответника приобретател по договора за неоснователност на иска поради добросъвестност и непропорционалност на мярката, съдът намира за неоснователно. Съгласно съдържанието на чл.17 от ХОПЕС никой не може да бъде лишен от своята собственост, освен в обществена полза, в предвидените със закон случаи и условия и срещу справедливо и своевременно обезщетение за понесената загуба. В практиката по прилагане на чл. 1 от Протокол № 1 към ЕКПЧ, е установено, че лишаването от притежание би могло да се осъществи в интерес на обществото, на основание нормативна уредба като мярката е съразмерна на преследваната цел. Посочените условия съдът намира да са налице. В случая основателността на иска не е обусловена от добросъвестността на приобретателя за разлика от общата хипотеза на чл.135 ЗЗД за относителна недействителност на възмездните сделки. Това разрешение е обусловено именно с оглед защита на обществения интерес като е даден приоритет на кредитора именно с оглед непогасените публични задължения. Ето защо разгледана в този контекст мярката не се явява непропорционална, тъй като засяга правото на трето лице в обществена полза, а за приобретателя съществува възможност за обезщетение при евикция или встъпване в правата на кредитора в случай, че удовлетвори кредитора за публичните задължения на длъжника към датата на разпореждане. Предвид изложеното, съдът намира да са налице предпоставките за прогласяване на недействителността на процесния договор за продажба по отношение на държавата, поради което исковата претенция се явява основателна. По разноските: Ищецът е освободен от заплащане на държавна такса на основание чл. 84, т. 1 от ГПК. Съгласно чл. 78, ал. 6 ГПК в случай на уважаване на иска, ответниците дължат изплащане на всички разноски по делото в полза на бюджета на съда. Същите възлизат на 574, 91 лв. – държавна такса. Предвид изхода от спора, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК разноски се дължат на ищеца, които съдът намира за доказани в размер на 100, 00лв.-юрк. възнаграждение. С оглед изхода от спора на осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК на ответниците разноски не се дължат.