Решение № 3479 от 29.6.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 7543/2022 г.

Производството е по реда на чл. 435 – 438 от ГПК. Образувано е по жалби на длъжника В. М. М. срещу разпореждане от 24.03.2022 г. по изп. дело № 266/2010 г. по описа на ЧСИ Н.М. с рег. № 841 и район на действие СГС, с което е отказано извършване на нова оценка на имот, върху който е насочено принудителното изпълнение, обусловено от разпореждане от 07.02.2022 г. за отказа да бъде освободен от разноски на основание чл. 83, ал. 2 от ГПК, и насочването на изпълнението върху несеквестируем за него имот, представляващ единственото му жилище. В жалбите се твърди, че така постановените от съдебния изпълнител откази са незаконосъобразни, тъй като разпореждането от 07.02.2022 г., макар и да не подлежи на самостоятелно обжалване относно неговата законосъобразност, следва да бъде разгледано при обжалване на разпореждането за отказа да бъде извършване на нова оценка, за които съдебният изпълнител неправилно не е приложил общата разпоредба на чл. 83, ал. 2 от ГПК, приложима и за изпълнителното производство, и е постановил разпореждане, чиято неразбираемост и неяснота води до неговата нищожност, а тази нищожност и неяснота относно момента, от който е започнал да тече дадения му срок за отстраняване на нередовностите на искането му за повторна експертиза, отказът за който чрез назначаване на посоченото от него вещо лице, се явява също незаконосъобразен. Твърди незаконосъобразност и на насочването на изпълнението от съдебния изпълнител върху имот, за което му е връчено съобщение от 24.03.2022 г., тъй като той представлявал единственото му жилище и изключението по чл. 445, ал. 1 от ГПК е неприложимо, въпреки учредената върху имота ипотека, тъй като последната не обезпечавала вземането по изпълнителния лист, издаден въз основа на запис на заповед, а вземания на банката по договор за банков кредит от 17.07.2008 г., а и отказът за нова оценка на имота не е влязъл в сила. Иска отмяна на обжалваните разпореждания и пристъпване към изпълнение върху имота поради несеквестируемост. Претендира разноски. Направено е в жалбата срещу отказа да се извърши нова публична продан и искане по чл. 83, ал. 2 от ГПК за освобождаване от държавна такса в производството по обжалване на действията по изпълнението, за което съдът намира, че е десезиран и за страната не е налице интерес от произнасяне поради представяне с нея на доказателства за внесена държавна такса. Взискателят и ответник по жалбите Банка ДСК АД в законоустановения срок по чл. 436, ал. 2 от ГПК е подал възражения по жалбите, навеждайки че липсата на внесени от длъжника разноски за възнаграждение на вещо лице за нова оценка съгласно императивната разпоредба на чл. 485, ал. 2 от ГПК има за последица винаги неизвършване на същата, а неспазването на срока за обжалването - недопустимост на обжалването на насочването на принудителното изпълнение към имота на длъжника, което е и неоснователно, тъй като той по арг. от чл. 445, ал. 1 от ГПК той не се ползвал от забраната по чл. 447, т. 7 от ГПК поради учредена от него договорна ипотека за вземанията на банката. Претендира разноски. В мотивите си по чл. 436, ал. 3 от ГПК - съдебният изпълнител заявява становище за неоснователност на жалбите. Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените в жалбата пороци на обжалваното действие, възраженията на другата страната и мотивите на съдебния изпълнител, намира за установено следното: Производството по изп. дело № 266/2010 г. е образувано по молба от 04.02.2010 г., подадена до ЧСИ Н.М. с рег. № 841 на КЧСИ и район на действие СГС от Банка ДСК АД, въз основа на издаден в полза на банката изпълнителен лист от 06.11.2009 г. по заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК, издаден по гр. дело № 48882/2009 г. за заплащане от солидарните длъжници Е.-Б. ЕООД и В. М. М. на сумата от 120000 евро по запис на заповед от 17.07.2008 г., заедно със законната лихва от 30.10.2009 г., и разноските от 7266 лева. С разпореждане от 04.02.2020 г. съдебният-изпълнител е разпоредил образуване на изпълнително производство, извършване на справки за имуществото на длъжниците, връчване на покани за доброволно изпълнение, налагане на възбрана върху притежават от солидарния длъжник В. М. недвижим имот, представляващ апартамент № 27, находящ се в гр. София, ж.к. ••••, с обща площ от 83.70 кв.м., и определил таксите и разноските по изпълнението към момента на образуване на производството. Върху този имот, видно от нотариалните актове за собственост и нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот № 98 от 23.07.2008 г., длъжникът В. М. е учредил договорна ипотека за обезпечаване на всички вземания на банката по договор за банков кредит № 17 от 17.07.2008 г., сключен между Банка ДСК АД и Е.-Б. ЕООД, като същата е подновена с молба от 25.05.2018 г. (така и справки от СВп – София). На 08.04.2010 г. съдебният изпълнител е изпратил покана за доброволно изпълнение до длъжниците, връчени на последните на 12.04.2010 г. В поканата до солидарния длъжник В. М. са съобщени и наложените запор върху дружествени дялове и възбрана върху имот - апартамент № 27. Поради подадено в срока по чл. 414 от ГПК възражение срещу заповедта по документ – менителничен ефект (запис на заповед), въз основа на която е издаден изпълнителният лист, с разпореждане от 19.04.2010 г., на основание чл. 432, т. 7 във вр. с чл. 420 от ГПК, съдебният изпълнител е спрял принудителното изпълнение. С молба от 02.09.2021 г. взискателят Банка ДСК АД е поискал възобновяване на производството и пристъпване към изпълнение чрез публична продан върху възбранените и всички други установени за длъжниците недвижими имоти. По така направено искане съдебният изпълнител се е произнесъл с постановление от 02.09.2021 г., като е възобновил изпълнителното производство, а с разпореждане от 22.10.2021 г. е насрочил опис на притежавания от длъжника В. М. недвижим имот – апартамент № 27, който му е съобщен на 26.10.2021 г. и на 09.11.2021 г. със заявление длъжникът В. М. е уведомил съдебния изпълнител, че имотът е единствено жилище на семейството, а изпълнителното производство е образувано за вземане въз основа на запис на заповед, като е поискал да отмени предприетите от него действия за изпълнение върху имота. След връчване на препис от заявлението взискателят Банка ДСК АД е представил становище за неоснователност на направеното от длъжника искане, тъй като по арг. от чл. 445, ал. 1 от ГПК длъжникът не се ползва от забраната на чл. 447, т. 7 от ГПК, поради учредената в полза на банката договорна ипотека върху имота за обезпечаване на вземането, предмет на изпълнението и установяването му с влязло в сила решение по гр. дело № 4033/2017 г. на САС, задължително за страните. Към становището е представен договор за кредит № 17 от 17.07.2008 г., сключен между Банка ДСК АД и Е.-Б. ЕООД, представлявано от В. М., въз основа на който на дружеството - кредиполучател са предоставени оборотни средства в размер на 108000 евро, чрез револвираща кредитна линия за срок от 12 месеца, за допълване на собствени оборотни средства на дружеството с цел разплащане на доставчици и разходи съпътстващи дейността му, с краен срок на погасяване – 17.07.2009 г. За обезпечаване на кредита страните са уговорили в т. 17.1 и 17.2. от договора учредяване на договорна ипотека върху собствен на ипотекарния длъжник В. М. имот, представляващ апартамент № 27, видно и от горепосочения нотариален акт № 98 от 23.07.2007 г., и издаване на запис на заповед за сумата от 120000 евро, представляващи заемните средства и едногодишните лихви по договора за кредит, който е издаден от дружеството и авалиран от В. М.. Представено е също и влязло в сила на 07.11.2019 г. поради недопускането му до касационно обжалване решение от 04.07.2018 г. по т. дело № 4033/2017 г. по описа на САС, с което е потвърдено решение от 28.02.2013 г. по гр. дело № 7713/2010 г. на СГС за установяване, на основание чл. 422 от ГПК, съществуването на вземане в полза на Банка ДСК ЕАС от В. М., който солидарно с Е.-Б. ЕООД дължи плащане на сумата 120000 евро, заедно със законната лихва върху сумата от 30.10.2009 г. до окончателно й плащане, които вземания са удостоверени в издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК от 03.11.2009 г. по гр. дело № 48882/2009 г. на СРС. В същото решение е прието за установено, че записът на заповед, издаден на 17.07.2008 г. от управителя на Е.-Б. ЕООД – В. М., авалиран от последния в лично качество, обезпечава изпълнението по договора за кредит от 17.07.2008 г., по който кредитът е усвоен и установен размерът на задължението по него – 120421.99 евро. Насроченият от съдебния изпълнител опис е извършен на 30.11.2021 г., като е съставен протокол, при който е участвало и назначено с постановление от същата дата вещо лице, на което е определено възнаграждение в размер на 420 лева, и страните са уведомени за деня на предявяване на оценката - 17.12.2021 г. Вещото лице е изготвило заключение за оценка на имота от 06.12.2021 г., с което стойността на същия е определена на 304000 лева. Така изготвената оценка на имота е предявена на страните на 17.12.2021 г., видно и от съставения протокол от 17.12.2021 г. от съдебния изпълнител. На 29.12.2021 г. длъжникът е оспорил заключението на вещото лице, като е поискал повторно заключение с посочено от него вещо лице – В.й И.О., и определяне на разноските по заключението със срок за тяхното внасяне. Направено е също и възражение за несеквестируемост на имота. С разпореждане от 18.01.2022 г. съдебният изпълнител е указал на длъжника В. М. по посочената в разпореждането сметка да представи доказателства за разноските по повторното заключение - уговореното от него с вещото лице възнаграждение или определеното от него такова от 420 лева, при непредставянето на които в 7-дневен срок, искането за повторно заключение ще бъде оставено без уважение. Разпореждането е връчено на длъжника на 28.01.2021 г. На 04.02.2022 г. длъжникът В. М. е поискал освобождаване от задължението му за внасяне на разноски поради влошеното му финансово и имотно състояние, тъй като чл. 83 от ГПК бил приложим и за изпълнителното производство, а поради неуважаване – допълнителен срок за внасянето им. В приложение към молбата е описана декларация по чл. 83, ал. 2 от ГПК. С разпореждане от 07.02.2022 г. съдебният изпълнител, съобразявайки искането и указанията си с разпореждането от 18.01.2022 г., е отказал да уважи молбата на длъжника от 04.02.2022 г. и му е предоставил 14-дневен срок за отстраняване на нередовностите, при неотстраняването на които възражението (искането) му от 29.12.2021 г. ще бъде оставено без уважение. Така постановеното от съдебния изпълнител разпореждане е връчено на длъжника на 23.02.2022 г. Съдебният изпълнител с разпореждане от 24.03.2022 г. е отказал да назначи посоченото от длъжника вещо лице за изготвяне на повторно заключение на имота, описан в протокол за опис от 17.12.2021 г., поради неотстраняване на нередовностите на възражението от длъжника с внасяне на възнаграждение на посоченото от него вещо лице. С друго разпореждане от същата дата – 24.03.2022 г., съдебният изпълнител е насрочил публична продан на недвижимия имот при първоначална цена от 243200 лева за периода 19.04.2022 г. – 19.05.2022 г. Разпореждането по искането на длъжника по чл. 485, ал. 2 от ГПК и съобщението за насрочената публична продан, видно от разписките към тях, са връчени на длъжника, чрез неговия процесуален представител, на 25.03.2022 г. Със заявление от 08.04.2022 г. длъжникът В. М. е поискал от съдебният изпълнител да отмени постановените от него разпореждания, срещу които са подадени и жалбите, по които е образувано настоящото производство. При така установените факти съдът намира от правна страна следното: Жалбите са подадени в срока по чл. 436, ал. 1 от ГПК. Същите са допустими – насочени срещу подлежащо на обжалване съгласно чл. 435, ал. 2, т. 2 и 4 от ГПК действие на съдебния изпълнител, а именно – отказ на съдебния изпълнител да извърши нова оценка по реда на чл. 485 от ГПК и насочване на изпълнението върху имущество, което длъжникът смята за несеквестируемо. Постановеният от съдебния изпълнител по изпълнителното производство по изп. дело № 266/2010 г. отказ за извършване нова оценка е осъществено след изменението на чл. 435, ал. 2, т. 4 от ГПК (обн., ДВ. - бр. 86 от 27.10.2017 г.), с което е уредена изричната правната възможност на длъжника да обжалва отказа на съдебния изпълнител да извърши нова оценка по реда на чл. 468, ал. 4 и чл. 485 от ГПК. Разпореждането, обусловило постановения отказ на съдебния изпълнител не представлява действие на съдебния изпълнител, което да попада в обхвата на подлежащото на самостоятелен съдебен контрол действие чрез обжалване от длъжника по изпълнението, поради което правилността му следва да бъде осъществена в настоящото производство при преценката на законосъобразността на действието на съдебния изпълнител по чл. 435, ал. 2, т. 4 във вр. с чл. 485 от ГПК Подлежащо на обжалване действие на съдебния изпълнител е и пристъпването към изпълнение върху имущество, което длъжникът смята за несеквестируемо, като моментът, от който започва да тече срокът за обжалване е връчването на съобщението за насрочване на проданта на имота, който длъжникът и жалбоподател в настоящото производство В. М. счита за несеквестируем, поради което възражението на взискателя и ответник Банка ДСК АД за недопустимост на жалбата е неоснователно. Дори пропускането на този срок не осуетява правото на длъжника да иска от съдебния изпълнител да прекрати започналата продан преди издаването на постановление за възлагане или да му върне получената от публичната продан сума преди тя да е получена от кредитора, а осуетява само отменяването на публичната продан като изпълнително действие, отделното обжалване на което е недопустимо и съответно отменяването й - невъзможно. В този смисъл тълкувателните разяснения, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Разгледани по същество жалбите са неоснователни. Общият принцип за отговорността за разноски по изпълнителното производство, без значение дали изпълнението е осъществявано от държавен или частен съдебен изпълнител, е регламентиран в разпоредбата на чл. 79, ал. 1 от ГПК, съгласно който същите са за сметка на длъжника, освен в изрично посочените от закона случаи. Длъжникът съгласно чл. 79, ал. 1 от ГПК не отговаря за разноските в изпълнителното производство само в три случая. Когато не е дал повод за предявяване на изпълнителния лист, защото е платил дълга си преди това, респ. при прекратяване на изпълнението на друго основание по чл. 433 от ГПК; когато изпълнителните действия бъдат изоставени от взискателя или отменени от съда или когато разноските, направени от взискателя са за изпълнителни способи, които не са приложени. Този общ принцип за отговорността за разноски в изпълнителното производство има своето основание в това, че изпълнителното производство е сурогат на доброволното изпълнение, тъй като от страна на длъжника липсва добросъвестно изпълнение на гражданските правоотношения, които в случаите на образувано изпълнително дело са и съдебно потвърдени. При тази специална уредба от императивен порядък относно отговорността за разноските в изпълнителното производство и изрично предвидените в нея случаи, в които длъжникът се освобождава от отговорност за тях – чл. 79, ал. 1, т. 1 - 3 от ГПК, водят до извод за неприложимост на чл. 83 от ГПК за отговорността на длъжника за разноските по изпълнителното производство, включително и за възможността той да бъде освободен от такива от съдебния изпълнител, който не и правораздавателен орган, на основание чл. 83, ал. 2 от ГПК, поради липсата на достатъчно средства да ги заплати. Този извод следва и от разпоредбите на чл. 81 от ЗЧСИ и чл. 30 от ТТР към ЗЧСИ, които предвиждат възможност за освобождаване само от дължимите авансови такси по изпълнението, задължен субект на вземането за които по арг. от чл. 80 от ЗЧСИ във вр. с чл. 33 от ТТР към ЗЧСИ е взискателят, в хипотезите при предприето принудително удовлетворяване на вземания за издръжка, на работник от трудово правоотношение, за предаване на дете, както и при възлагане на публични държавни и общински вземания за събиране на частния съдебен изпълнител. Тези такси вместо авансово от взискателя се събират от длъжника при осъществяването на принудителното изпълнение. Предвид тези съображения освобождаването от такси и разноски на длъжника в изпълнителното производство не може да бъде постановено от съдебния изпълнител, макар и същият да е ръководно-решаващ орган по принудителното изпълнение, включително и на основание чл. 83, ал. 2 от ГПК, поради което и постановеното от съдебния изпълнител разпореждане от 07.02.2022 г., което е ясно и разбираемо, е постановен в съответствие с материалния закон и установените в процесуалния закон правила и не води до незаконосъобразност на постановения с разпореждане от 24.03.2022 г. отказ на съдебния изпълнител за извършване на исканото от длъжника В. М. повторно заключение. Оценката на недвижимия имот при предприето върху него изпълнение служи за определянето на началната му цена, която съобразно правилата на процесуалния закон е процент от стойността на имота, а самата оценката подлежи на оспорване от страните по реда и условията на чл. 485, ал. 2 от ГПК. При несъгласие с експертното заключение всяка от страните по изпълнението, без значение на доводите й за него, може да го оспори и да поиска извършването на нова оценка на имота в 7-дневен срок от съобщаването на заключението, като посочи вещо лице и заплати разноските по експертизата, които представляват вземане на вещото лице за положения от него труд за изготвянето. Посоченото процесуално право на страните да оспорят експертното заключение обаче не е неограничено, тъй като противно би препятствало стабилизирането на стойността на имота към осъществяването на публична продан, каквато е обявена в процесното принудително изпълнение. Извършването на повторното заключение обаче съгласно чл. 485, ал. 2, изр. второ от ГПК е предпоставено не само от посочването на вещо лице от оспорилата първоначалното заключение страна по изпълнителното производство, но и от внасянето на разноски от нея за извършването на повторното заключение. В разглеждания случай поради несъгласие на солидарния длъжник В. М. като страна в процесното принудително изпълнение с експертното заключение по чл. 485, ал. 1 от ГПК, изготвено въз основа на служебно назначена от съдебния изпълнител експертиза, същото е своевременно оспорено от него и е поискано извършване на повторно заключение за изготвяне на нова оценка на имота. За извършването му обаче той не е внесъл в дадения от съдебния изпълнител допълнителен 14-дневен срок с разпореждане от 07.02.2022 г., изтекъл на 09.03.2022 г. (сряда, присъствен ден) включително, разноските, представляващи възнаграждение от 420 лева на вещото лице, посочени изрично от съдебния изпълнител в мотивите на същото разпореждане и за задължението за внасянето на които по гореизложените съображения длъжникът не може да бъде освободен. Затова съдебният изпълнител с обжалваното разпореждане от 24.03.2022 г., в съответствие с чл. 485, ал. 2, изр. второ от ГПК, при липсата на внесени разноски за извършването му, законосъобразно е отказал извършването повторно заключение за нова оценка на процесния имот за провеждане на публична продан за принудително удовлетворяване на изпълняемото право. За изпълняемото право, предмет на принудително удовлетворяване по процесното принудително изпълнение, взискателят Банка ДСК АД се явява ипотекарен кредитор, поради провеждане на принудителното изпълнение върху притежавания от длъжника имот, представляващ апартамент № 27, върху който той е учредил договорна ипотека в полза на банката. Несеквестируемостта е забрана за принудително изпълнение върху определени имуществени права, включително и такива върху вещите по чл. 444 от ГПК, на длъжника по изпълнението, каквато вещ съгласно чл. 444, т. 7 от от ГПК представлява и жилището на длъжника – физическо лице, ако той и никой от членовете на семейството му, с които живее заедно, нямат друго жилище, независимо от това, дали длъжникът живее в него. От тази забрана съгласно чл. 445, ал. 1 от ГПК не може да се ползва длъжникът относно вещ, върху която той е учредил ипотека, когато взискател по изпълнителното производство е ипотекарният кредитор. С влязло в сила решение е формирана сила на пресъдено нещо между страните относно правопораждащите вземането, предмет на принудително удовлетворяване по процесното принудително изпълнение, юридически факти - наличие на действителен запис на заповед за сумата 120000 евро, издаден от длъжника Е.-Б. ЕООД за обезпечаване на сключен с взискателя Банка ДСК АД договор за банков кредит от 17.07.2008 г. и валидно поето менителнично поръчителство по записа на заповед от длъжника В. М.. Разкриването в исковото производство по чл. 422 от ГПК на каузалното правоотношение по договора за кредит, въз основа на което менителничният ефект е издаден от кредитополучателя Е.-Б. ЕООД и авалиран от ипотекарния длъжник В. М., се установява основанието на поетото задължение за плащане и обезпечителния характер на записа на заповед. Следователно вземането на банката, обезпечено с менителничния ефект, въз основа на който то е установено, е едно единствено и същото има за свое основание именно каузалното правоотношение, възникнало по сключения между банката и кредитополучателя – дружеството, издател на записа на заповед, договор за кредит от 17.07.2008 г. Именно за обезпечаване на посоченото вземане на банката от кредитополучателя – дружеството Е.-Б. ЕООД, длъжникът В. М. се явява реален гарант с ипотекирания имот, представляващ апартамент № 27, към който е насочено принудителното изпълнение, чрез изнасянето му на публична продан. С учредяването на договорната ипотека върху имота от длъжника В. М. за обезпечаване на вземането, предмет на принудително реализиране по процесното принудително изпълнение, съгласно чл. 445, ал. 1 от ГПК е отпаднала неговата несеквестируемост на основание чл. 444, т. 7 от ГПК за взискателя по производството - Банка ДСК АД, който е и ипотекарният кредитор по договора за учредяване на договорна ипотека по нотариален акт № 98 от 23.07.2008 г. Затова предприетото от съдебния изпълнител принудително изпълнение с изнасянето на имота на публична продан не е в нарушение на забрана за принудително изпълнение върху вещ на длъжника по чл. 444, т. 7 от ГПК, Предвид изхода на повдигнатия пред съда правен спор и своевременно направеното от ответника по жалбите искане за присъждане на разноските по производството, на основание чл. 78, ал. 3 във вр. с ал. 8 от ГПК жалбоподателят следва да бъде осъден за заплати на ответника сумата от 100 лева – разноски за юрисконсултско възнаграждение. По изложените съображения СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД