Решение № 4392 от 10.5.2022 г. на Софийски районен съд по дело № 63854/2021 г.

производство не е предвидено между актовете по чл. 412, ал. 2 НПК, които влизат в сила. Според разпоредбата на чл. 243, ал. 9 НПК, постановлението за прекратяване на наказателното производство, което не е било обжалвано от обвиняемия или от пострадалия или неговите наследници, или от ощетеното юридическо лице, може служебно да бъде отменено от прокурор от по- горестоящата прокуратура, а когато е обжалвано, определенията на съда по чл. 243, ал. 5, т. 1 и т. 2 НПК подлежат на проверка по реда на Глава тридесет и трета „Възобновяване на наказателни дела” (чл. 419, ал. 1 НПК). От цитираните разпоредби е видно, че прокурорският акт за прекратяване на наказателното постановление не влиза в сила, дори когато е съобщен на всички засегнати лица по чл. 243, ал. 3 НПК, защото може служебно да бъде отменен от по-горестоящ прокурор, ако не е обжалвано. Следователно, стабилитетът на постановлението за прекратяване на наказателното производство в смисъла на т. 4 на Тълкувателно решение № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, като основание за възникване отговорността на държавата за вреди от незаконни действия на правозащитни органи, изисква то да е съобщено на лицето, което претендира вредите по реда на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и лицето да не е поискало наказателното производство да продължи и то да завърши с оправдателна присъда. В този смисъл – постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение № 197/17.05.2011 г. по гр.д. № 1 211/2010 г. на ВКС, III г.о. В настоящия случай, постановлението за прекратяване на наказателното производство е било съобщено на ищеца и по отношение на него, предвид изложеното, фактическият състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ относно предпоставките за ангажиране на отговорността на държавата е завършен. Това е така, тъй като съгласно т.7 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по т. гр. д. № 3/ 2004 г., ОСГК, съответният правозащитен орган отговаря и в случаите, когато наказателното производство е прекратено поради недоказаност на обвинението, като основанието за прекратяване по чл. 237, ал. 1, т. 2 НПК, съответства на основанието за търсене на отговорност за вреди по чл. 2, т. 2, пр. 3 ЗОДВПГ /ЗОДОВ/, а именно че деянието не е извършено от лицето. Прекратяването на наказателното производство срещу обвиняемия поради това, че обвинението не е доказано, е достатъчно, за да се приеме, че обвинението е било незаконно, като доколкото същото е било повдигнато от ответника, несъмнено е, че неговото поведение е било противоправно. Ето защо, ответникът дължи обезщетение за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице – чл. 4 ЗОДОВ. При незаконно повдигане и поддържане на обвинение се засяга по един недопустим начин правната сфера на привлеченото към наказателна отговорност лице, което несъмнено води до увреждане и настъпване на неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от това увреждане. Обезщетението за претърпените неимуществени вреди, за които държавата и общините носят отговорност по реда на ЗОДОВ, се определя съгласно чл. 52 ЗЗД по справедливост. Понятието „справедливост“ по смисъла на закона не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на дължимото обезщетение – тежестта на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното преследване, вида и продължителността на наложената мярка за неотклонение, данните за личността на подсъдимия с оглед на това доколко повдигнатото обвинение за деяние, което не е извършил, се е отразило негативно на физическото здраве, психиката му, на контактите и социалния му живот, на положението му в обществото, работата, в това число върху възможностите за професионални изяви и развитие в служебен план, както и всички други обстоятелства, имащи отношение към претърпените морални страдания. В този смисъл – постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение № 223 от 04.07.2011 г. на ВКС по гр.д. № 295/2010г., ІV г.о. В настоящия случай досъдебното производство е било образувано срещу неизвестен извършител на 09.09.2016 г., като А.Б. е бил привлечен като обвиняем и му е била наложена мярка за неотклонение „гаранция“ на 26.11.2019 г. С цялостното си поведение обвиняемият не е станал причина за неоснователно забавяне на производството срещу него, което е приключило спрямо него в разумен срок от 8 месеца и 5 дни. В случая при определяне размера на дължимото обезщетение следва да се съобрази периодът от привличане на ищеца като обвиняем / 26.11.2019 г./ до постановяване на постановлението за прекратяване на досъдебното производство /31.07.2020 г./, а не целият период на воденото досъдебно производство, така и характера на престъплението, за което му е било повдигнато обвинение – данъчно престъпление по чл. 255, ал.3 вр. ал.1, т.1 НК, за което се предвижда наказание лишаване от свобода от три до осем години и конфискация на част или на цялото имущество, т.е. касае се за тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 НК. Същевременно, от представената от ответника справка от ЕИСПП е видно, че по време на процесното досъдебно производство, срещу ищеца е водено и друго досъдебно производство за извършено престъпление по чл.286, ал.1 НПК, по което с постановление от 20.12.2019 г. е привлечен в качеството на обвиняем, а впоследствие досъдебното производство е приключило с внесен обвинителен акт в съда. Действително, по време на процесното досъдебно производство ищецът е живял в неизвестност дали ще бъде признат за виновен за извършване на повдигнатото му обвинение за тежко престъпление, което не е извършил, от което несъмнено е настъпило неблагоприятно отражение върху психиката му – от събраните гласни доказателства чрез разпит на свид. Мария Стоименова и заключението на приетата съдебно-психологическа експертиза се установява, че ищецът бил много притеснен, депресиран, отдалечавал се от хората, имал здравословни проблеми – болки в дясната страна на тялото, накуцване, треперене на ръцете, кръвотечение от носа, като това състояние продължило до около м. август-септември 2020 г. В този смисъл в експертизата се посочва, че при предявяване на обвинението ищецът е преживял силен емоционален стрес и е развил безпокойство, напрежение, тревожност, безсъние, несигурност, страх от това, което предстои, раздразнителност и апатия към ежедневието, като реакцията е била най- интензивна първите десетина дни, както и около две месеца по-късно когато ищецът е узнал за наложена забрана да напуска пределите на Република България. Експертът е посочил, че негативното емоционално състояние на ищеца е продължило до прекратяване на досъдебното производство, като е обобщено, че воденото наказателно производство има характер на психотравма. От заключението на приетата по делото съдебно-медицинска експертиза, което съдът кредитира като обективно и компетентно изготвено, се установява, че ищецът страда от многоетажна дискова болест в лумбален отдел с протрузии на всички нива и изразена фораминална стеноза, двустранна тибиална пареза, двустранна лумбо-сакрална радикулопатия и артериална хипертония. Експертът е уточнил, че всичките заболявания са с давностен характер, а от друга страна е налице и фамилна анамнеза – майка и баща с такива оплаквания. Посочено е, че влошаването на здравословното състояние на ищеца по отношение на гръбнака – изразяващо се в тибиална пареза, е в резултат на тежката дегенеративна дискова болест и липсват данни за усложнено здравословно състояние поради стресови ситуации. Предвид това, съдът намира за недоказано наличието на причинна връзка между проявата на описаните в исковата молба и установени от експертизата заболявания и проведеното наказателното преследване спрямо ищеца. С оглед на гореизложеното, при съвкупна преценка на събрания по делото доказателствен материал съдът намира, че справедливият размер на обезщетението за претърпени неимуществени вреди е 2000 лв., като за тази сума искът следва да бъде уважен, а за разликата до пълния предявен размер от 20 000 лв. следва да се отхвърли. По исковете за заплащане на обезщетение за причинени имуществени вреди: По отношение на обезщетението за претърпени имуществени вреди в размер на мораторна лихва за периода 26.11.2019 г.- 29.12.2020 г. върху внесена парична гаранция, съдът намира следното: според разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ, държавата дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това дали са причинени виновно от длъжностното лице. В чл. 82 ЗЗД имуществените вреди са два вида - претърпени загуби и пропуснати ползи. Пропуснатите ползи са неосъществено увеличение на имуществото, което се основава на предположението за състоянието, в което имуществото би се намирало, ако не бяха засегнати благата, т.е. ако вредоносното събитие не беше настъпило. Според т. 11 на ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС обезщетението за имуществени вреди се определя с оглед особеностите на всеки конкретен случай и при наличие на причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи, от което е видно, че за да се присъди обезщетение за имуществени вреди по реда на чл. 2 ЗОДОВ, следва да се установи причинна връзка между вредата и незаконното обвинение в извършване на престъпление. Когато се претендира вреда от неправомерно задържане на парична сума, размерът на вредата се заключава само в заплащане на законната лихва – чл. 86, ал. 1 ЗЗД /в този смисъл Решение № 300 от 9.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2262/2018 г., IV г. о., ГК; Решение № 54 от 13.06.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2755/2016 г., III г. о., ГК; Решение № 281/04.10.2011 г. по гр.д. № 1684/2010 г. на ВКС, III г.о. и др./. Както се посочи и по-горе, с постановление от 26.11.2019 г. ищецът е привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл. 255, ал.3 вр. ал.1, т.1 НК, като му е наложена и мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 5000 лв. С определение № 4879/11.12.2019 г. по н.ч.д. № 5119/2019 г. на СГС, НО, 34 състав съдът е изменил взетата мярка за неотклонение „гаранция“ чрез намаляване на размера от 5000 лв. на 2000 лв. Видно от представеното преводно нареждане, на 20.12.2019 г. ищецът е внесъл определената парична гаранция в размер на 2000 лв. В случая взетата спрямо ищеца мярката за неотклонение „парична гаранция” се явява незаконна, поради последвалото прекратяване на наказателното производство и задържането на внесената въз основа на нея сума е без правно основание. През периода на нейното задържане ищецът е бил в невъзможност да я използва за задоволяване на свои нужди и да реализира доход от нея, поради което същият е пропуснал да реализира полза, което представлява имуществена вреда, подлежаща на обезщетяване. Налице е причинна връзка между пропускането на ползата и незаконното обвинение – сумата е била блокирана по мярка за неотклонение във връзка с обвинение, което е прието за недоказано и тъй като се касае до парично задължение, законът в разпоредбата на чл. 86, ал. 1 ЗЗД е предвидил презумпцията, че в тези случаи вредите са най-малко до размера на законната лихва, определена по реда на чл. 86, ал. 2 ЗЗД. Изчислена по реда на чл. 16 2 ГПК за периода на задържането на сумата /20.12.2019 г. до 29.12.2020 г./, вредата възлиза в размер на 208, 89 лв. Предвид това, искът следва да се уважи до размера на 208, 89 лв., като се отхвърли за горницата до пълния предявен размер от 222 лв. По отношение на претендираните имуществени вреди за заплатен адвокатски хонорар, съдът намира следното: съгласно дадените задължителни разяснения с Тълкувателно решение № 1/11.12.2018 г., постановено по т.д. № 1/2017 г. на ОСГК на ВКС изразходваните средства за адвокатско възнаграждение в наказателното производство, приключило с оправдателна присъда или прекратено на основанията, посочени в чл.2, ал.1 ЗОДОВ, са имуществена вреда за лицето, подложено на неоснователна наказателна репресия, тъй като то има право на адвокатска защита във всеки стадий на това производство. Когато ответникът възрази, че изплатеното в наказателното производство адвокатско възнаграждение е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на наказателното дело, в правомощията на съда по иска за обезщетение за вреди е да изследва дали незаконно обвиненият е положил дължимата грижа при уговарянето на адвокатското възнаграждение с оглед вида и тежестта на обвинението, интензитета на приложената процесуална принуда и очакваните усилия и труд, които адвокатът предстои да положи при осъществяването на защитата. В случай, че уговореното адвокатско възнаграждение надвишава съществено разумния и обичаен размер на дължимото възнаграждение, изплатеното в повече няма за причина незаконното обвинение и не е необходима последица от него. То остава в тежест на неположилия дължимата грижа пострадал, тъй като е в причинна връзка с неговото поведение. За платеното в повече държавата не дължи обезщетение. В настоящия случай от приобщеното ДП № 16/2017 г. по описа на НСлС, пр. пр. № 14693/2014 г. по описа на СГП се установява, че ищецът е представил договор за правна защита и съдействие, в който е уговорено адвокатско възнаграждение за досъдебно производство в размер на 2000 лв., платими по банков път. С исковата молба ищецът е представил извлечение от електронно банкиране, от което е видно, че на 19.01.2020 г. е заплатена сумата в размер на 2000 лв. по банкова сметка на адв. Любомир Владимиров с основание „хонорар по ДП 16/2017 г., пр.пр. № 14693/14г.“. Ответникът е направил възражение за прекомерност на заплатения адвокатски хонорар от ищеца. Съдът намира, че в случая сумата за адвокатско възнаграждение е прекомерно висока с оглед характера на повдигнатото обвинение, сложността на конкретния казус, действията на процесуалния представител на ищеца /участие в разпити с обвиняемия, участие при предявяване на разследването/ и минималните размери, предвидени в чл. 13 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Същевременно заплатеното необосновано високо възнаграждение не се намира в пряка причинно–следствена връзка с повдигнатото обвинение, доколкото е резултат на договорни отношения на обвиняеми с неговия защитник поради което и следва да бъде намалено на 1000 лв. Ето защо, предявеният иск за обезщетение за имуществени вреди за заплатен адвокатски хонорар следва да се уважи до размера от 1000 лв., като се отхвърли в горницата до пълния предявен размер от 2000 лв. Върху основателната част от претенцията за заплатен адвокатски хонорар следва да бъде присъдена мораторна лихва, считано от датата на стабилизиране на прокурорския акт за прекратяване /11.08.2020 г./, доколкото от този момент ответникът е изпаднал в забава – в този смисъл Тълкувателно решение № 3/22.04.2005 г. по т.д. № 3/ 2004 г. на ВКС, ОСГК, т. 4/, до 08.11.2021 г., или лихва в размер от 1 26, 40 лв. За тази сума искът следва да бъде уважен, като следва да бъде отхвърлен до пълния предявен размер от 180 лв. и за периода 20.01.2020 г. - 10.08.2020 г. По разноските Съгласно чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ ако искът бъде уважен изцяло или частично, съдът осъжда ответника да заплати разноските по производството, както и да заплати на ищеца внесената държавна такса. Съдът осъжда ответника да заплати на ищеца и възнаграждение за един адвокат или юрисконсулт, ако е имал такъв, съразмерно с уважената част от иска. В случая ищецът е сторил разноски само за държавна такса, поради което и с оглед частичното уважаване на исковете в неговата полза следва да бъдат присъдени разноски в размер от 60 лв. за внесена държавна такса. На основание чл. 9а, ал. 2, вр. с чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ ответникът следва да бъде осъден да плати по сметка на СРС сумата от 600 лв., платени от бюджета на съда възнаграждения за вещи лица. Така мотивиран, съдът