Решение № 492 от 17.10.2025 г. на Софийски окръжен съд по дело № 378/2025 г.

Настоящото производство е по реда на чл. 258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс и е образувано по въззивна жалба на З. С. срещу горното решение, което жалбоподателят счита за незаконосъобразно, неправилно и несправедливо. Оспорва фактическите изводи на районния съд, че разглеждането на делото не било забавено, както и че самоотводите по него били основателни, а към момента на произнасянето му - прекратени. Прогнозира, че те ще продължат около три години. Счита, че неправилно е посочена практика на ЕСПЧ. Моли съда да отмени обжалваното решение и да удовлетвори искането му. В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор от Софийския градски съд, който счита жалбата за неоснователна. Изтъква, че отводите са необходима процесуална гаранция, че делото ще бъде разгледано от независим и безпристрастен съд, като по този начин гарантират правото на ищеца на справедлив съдебен процес. Допълнително сочи, че е невъзможно, делото да се разпредели за разглеждане на друг равен по степен съд, без преди това всички съдии от съответния компетентен съд да са се отстранили от неговото разглеждане. Поддържа доводите, изложени в отговора на исковата молба. Споделя мотивите към обжалваното решение. Моли съда да остави жалбата без уважение. Претендира разноски. В открито съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателят се явява лично и поддържа жалбата си, както и подадения впоследствие отговор- становище, и моли съда да я уважи. В открито съдебно заседание пред въззивния съд въззиваемият СГС не се представлява. От процесуалния му представител е постъпила молба, с която поддържа подадения отговор и оспорва жалбата. Моли съда да потвърди обжалваното решение. Претендира разноски. Заявява възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК. Представителят на Софийската окръжна прокуратура счита жалбата за неоснователна и моли съда да потвърди обжалваното решение. Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз основа на събраните в хода на първоинстанционното производство доказателства, е описана вярно и пълно в обжалваното решение, поради което не е необходимо да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт. В производството пред въззивната инстанция жалбоподателят е представил практика на ВКС по определяне на обезщетенията по чл. 2б от ЗОДОВ, а въззиваемият – справка за движението на в.гр.д. № 12549/2022г. на СГС. При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното. Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. І. По валидност В случая, обжалваното решение е валидно, доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от разгледалия делото съдия. ІІ. По допустимост Решението е и допустимо, тъй като са били налице положителните предпоставки за предявяване на иск и са липсвали отрицателни такива, а съдът се е произнесъл по действително предявеното искане. ІІI. По същество По делото не се спори за фактическите обстоятелства, от които ищецът извежда основанието на претенцията си. Спорен е въпросът за тяхното интерпретиране, както и за правните изводи, които се правят въз основа на тях. По тези въпроси настоящият съдебен състав споделя напълно мотивите на СРС и препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК. В допълнение, както и в отговор на наведените в жалбата доводи, съдът излага следните съображения: Неоснователно жалбоподателят оспорва позоваването на практика на ЕСПЧ, че самоотводите на съдиите, правораздаващи в съда, който е ответник по иска, са основателни. Такова становище е застъпено в § 47 и § 49 от Решение от 10.04.2008 г. на ЕСПЧ по делото Михалков срещу България, по иск № 67719/2001 г., станало окончателно на 10.07.2008 г., съгласно което, ако съд е сезиран с иск, насочен срещу самия него и целящ да ангажира неговата деликтна отговорност, дори да няма причина за съмнение в личната безпристрастност на съдиите, участващи в производството, професионалната им принадлежност към една от страните в спора сама по себе си може да породи у жалбоподателя законни съмнения в обективната безпристрастност на съдиите и в тяхната независимост от другата страна в спора, а по силата на националното законодателство, съдиите са длъжни да си направят отвод ако съществува съмнение в тяхната безпристрастност. Поради това настоящият съдебен състав не споделя довода на жалбоподателя, че разглеждането на в.гр.д. № 12549/2022г. на СГС е било забавено поради множество неоснователни отводи на съдии от този съд. Отводът е предвиден като процесуална гаранция, че делото ще бъде разгледано от независим и безпристрастен съд, а съгласно разпоредбата на чл. 23, ал. 2 от ГПК, той е строго личен акт, като право на докладчика по делото е да прецени, дали са налице обстоятелства по чл. 22, ал. 1, т. 1-5 от ГПК (арг. от Решение № 10963 от 13.11.2023 г. на ВАС по адм. д. № 2217/2023 г., VIII о.). С още по- голямо основание това важи за обстоятелства по т. 6 (на каквито в случая се е позовали съдиите- докладчици от СГС), тъй като те не са конкретно и изчерпателно посочени в процесуалния закон, а и не винаги са външно обективирани, за разлика от обстоятелствата по т. 1-5. Няма друг процесуален ред за определяне на докладчик по делото, който предварително да гарантира, че този докладчик ще приеме да го разгледа. Евентуалното неспазване на този ред с цел постигане на желаната от жалбоподателя бързина, би довело до нарушаване на процесуалния закон и до недопустимо заобикаляне и игнориране на нормативно установените предпоставки и ред по чл. 23, ал. 3 от ГПК за определяне на друг компетентен съд в случай на невъзможност за разглеждане на делото от първоначално сезирания съд. Поради това настоящият съдебен състав намира, че действията по отвод на съдии- докладчици по в.гр.д. № 12549/2022г. на СГС са законосъобразни, обосновани и правомерни. Наистина, с оглед големия брой съдии, които правораздават в Софийския градски съд, отвеждането им от разглеждане на делото неизбежно е изисквало известен период от време и е довело до забавяне на производството, но това не означава, забавянето е необосновано. То е обусловено от обективно необходимото технологично време за деловодна обработка на отводите, преразпределяне на делото и докладването му на следващ съдия- докладчик. Поради това не може да се приеме, че СГС носи отговорност за това забавяне. В същия смисъл е и актуалната практика на ВКС по сходен казус, обективирана в Решение № 111 от 27.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1679/2024 г., IV г. о., ГК, съгласно която има основание за опасения за пристрастно правораздаване, ако съдът, който разглежда делото, се явява и ответник по него, поради което отводите на работещите в него съдии са оправдани. Прието е изрично, че „в тази хипотеза периодът от време, който е обективно необходим за извършване на тези отводи, не обосновава неразумна продължителност на процеса, стига тези отводи да са извършвани ритмично и без забавяне“. В случая единственият период от развитието на производството, през който СГС не е извършвал процесуални действия по делото при наличие на обективна възможност за това, е от 23.03.2023г. до 13.07.2023г. поради несвоевременно докладване на делото. Той, обаче, не е решаващ за общата продължителност на производството, която, съгласно разпоредбата на чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ, е сред релевантните фактори за преценка, дали е налице неразумна продължителност на производството. В съответствие с тази разпоредба, съдебната практика приема, че забавянето на отделен етап от производството само по себе си не е достатъчно да обуслови извод за неразумна обща продължителност на цялото производство, ако забавянето е било компенсирано с ускорено развитие на други негови етапи (Решение № 306 от 22.10.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4482/2017 г., IV г. о., ГК, Определение № 601 от 15.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1548/2020 г., IV г. о., ГК, Определение № 50726 от 12.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 825/2022 г., IV г. о., ГК, Определение № 50006 от 12.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4480/2021 г., III г. о., ГК). Отделни забавяния (напр. за определени дължими от съда действия, както в настоящия случай) не са пречка пред извършване на тези действия впоследствие, а евентуалната санкция за несвоевременното им предприемане би могла да бъде само дисциплинарна за съдията, без да дава право на обезщетение за страната. В конкретния случай е налице именно такава хипотеза, тъй като забавянето през посочения по- горе период е изолирано и не е било решаващо за общата продължителност на цялото производство пред СГС. Още повече, че периодът е включвал редица официални празници – Великден, Деня на труда, Гергьовден, Деня на светите братя Кирил и Методий, на българската азбука, просвета и култура и на славянската книжовност, както и част от лятото. Що се отнася до останалите нормативно закрепени критерии в разпоредбата на чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ (предметът на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други фактори), на първо място следва да се отбележи, че предметът на в.гр.д. № 12549/2022г. на СГС не предполага разглеждането му по реда на бързото производство (Глава XXV от ГПК), характеризиращо се със съкратени процесуални срокове и налагащо задължения на съда да се предприема определени процесуални действия още в деня на тяхното изтичане (напр. насрочване на делото още в деня на постъпване на отговора). На второ място, „своевременното“ извършване на процесуални действия не е равнозначно на „незабавно“ извършване на тези действия. В случаите, когато законодателят урежда хипотези на незабавното им извършване, той посочва това изрично - напр. чл. 311, ал. 1 и чл. 312, ал. 1 от ГПК, но тези разпоредби са били неприложими в процесното производство по чл. 2б от ЗОДОВ. И обратно: когато липсва такава изрична разпоредба, няма основание да се счита, че дължимото процесуално действие следва да бъде извършено незабавно или в желан от страната срок. В тези случаи се прилагат общите правила за разумност на срока. Поради това констатираното конкретно забавяне при отвода на съдия Й., макар и обективно съществуващо, само по себе си не обосновава отговорност на ответника по чл. 2б от ЗОДОВ, нито основателност на иска срещу него, доколкото общата продължителност на производството не надвишава разумната такава, с оглед съответния вид дело и извършваните правомерни процесуални действия по него. Във връзка с горното следва да се отбележи, че не винаги разумният срок задължително трябва да е кратък, тъй като бързината не е единствен критерий за качество на съдебната дейност. Съгласно практиката на ЕСПЧ, концепцията за разумен срок по смисъла на чл. 6 от КПЧОС отразява оптималния баланс между продължителността и качеството на разглеждане на делото. В този смисъл, по дело № 31382/96 (Kurzac v. Poland) ЕСПЧ е отбелязал, че подходът следва да бъде индивидуален, като се отчитат специфични характеристики и се съблюдават критерии като напр. сложност на делото, поведение на ищеца и на компетентните органи, както и значението на делото за ищеца. Също така, по казуса Boddaert v. Belgium, ЕСПЧ е посочил, че чл. 6 изисква, съдебните производства да бъдат бързи, но той регламентира и по- общия принцип на правилното правораздаване. Поради това настоящият съдебен състав намира, че бързината не може да бъде нито самоцел на правораздаването, нито единствен критерий за преценка на разумността на срока по чл. 2б от ЗОДОВ. На последно място, съгласно практиката на ЕСПЧ, когато се претендира обезщетение за забавено правосъдие, релевантен фактор за преценка е и значението на делото за ищеца. В случая съдът намира, че процесното дело, с оглед неговия предмет и възможни правни последици, не е било от толкова съществено значение за правната сфера на С., колкото би било напр. едно наказателно или трудово дело. Още повече, че на съда е служебно известно, че през периода на висящност на в.гр.д. 12549/2022г. на СГС ищецът е имал още шестнадесет висящи дела пред този съд, поне три от които (гр.д. № 122/2022г., гр.д. № 6961/2023г. и в.гр.д. № 11393/2023г.) са били по ЗОДОВ, който факт допълнително дава основание да се изключи евентуално решаващо значение точно на процесното дело за ищеца. Не следва да се обсъждат доводите за претърпени от жалбоподателя вреди, доколкото те биха имали значение само при констатирано необосновано забавяне на процесното производство. Тъй като, обаче, в случая не се установява такова забавяне, е безпредметно да се обсъждат останалите елементи от фактическия състав на отговорността по чл. 2б от ЗОДОВ. По тези съображения съдът намира, че въззивната жалба е неоснователна. Обжалваното решение е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено. При този изход на делото и направено съответно искане, в полза на въззиваемия следва да се присъдят разноски по реда на чл. 10, ал. 4 от ЗОДОВ. С оглед фактическата и правна сложност на делото, броя на проведените открити съдебни заседания и извършените процесуални действия, както и на основание, вр. чл. 37 от ЗПП и чл. 25, ал. 1 и ал. 2 от Наредбата за заплащането на правната помощ, съдът определя юрисконсултското възнаграждение в размер на 100 лв. Така мотивиран, съдът