Решение № 4 от 23.2.2021 г. на Окръжен съд - Видин по дело № 408/2020 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК. Делото е образувано по въззивна жалба на С. И. И., против Решение № 115 от 14.07.2020 г. по гр. дело № 62/2020 г. на РС – Б••. Във въззивната жалба се излагат твърдения, че атакуваното решение е незаконосъобразно. Посочва се, че първоинстанционният съд не е обсъдил възраженията на ответника, като по този начин е ограничил правото му на защита и вследствие е достигнал до грешни прани изводи. Моли се съда да отмени атакувания акт и да постанови друг, с който да отхвърли предявения иск като неоснователен и недоказан. В законоустановения двуседмичен срок, регламентиран в чл. 263 ГПК, не е подаден отговор на въззивната жалба. В открито съдебно заседание въззивника, редовно призован, явява се лично, въззиваемата страна, също редовно призована, не се явява, вместо нея се явява адв. Дикова. В хода по същество жалбоподателят твърди, че не е получавал пари по договора за заем. Категорично заявява, че същият не е изпълнен. В хода по същество адв. Д• твърди, че атакуваният съдебен акт е законосъобразен и следва да бъде потвърден като такъв. ВОС, като взе предвид постъпилата въззивна жалба, изявлението на въззиваемата страна в хода по същество и същевременно съобразявайки доказателствата поотделно и в тяхната съвкупност, прие за установено следното: На 10.05.2019 г. е подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК от П. Б. А., с което се претендира сумата от 5500 лева, произтичаща от Договор за паричен заем от 10.04.2014 г., сключен между нея и С. И. И., както и законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението до окончателното ѝ изплащане. Въз основа на горепосоченото заявление е било образувано ч.гр.д. № 256/2019 г. по описа на РС – Б••, по което е издадена Заповед за изпълнение и изпълнителен лист. Срещу издадената заповед за изпълнение обаче, в срока по чл. 414 ГПК, жалбоподателят И• е подал възражение, вследствие на което ответницата по жалба в настоящото производство е предявила установителен иск пред РС – Б•. С Решение № 115/14.07.2020 г. по гр. дело № 62/2020г. по описа на РС – Б• е прието за установено на основание чл. 415 ГПК, че С. И. И., с ЕГН: ••••••••••, от гр. Б•, обл. В•, ул. „П•Я•“ № •, дължи на П. Б. А., с ЕГН: ••••••••••, от гр. С•, ж.к. „М• – 2“, бл.•, вх.• ет.•, ап. 2, сумата от: 5500.00 лв. – главница с пр. осн. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 240 ЗЗД, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 10.05.2019 г. до окончателното изплащане на задължението на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК с № 248/13.05.2019 г. по ч.гр.д. № 256/2019 г. по описа на БРС. Със същото решение жалбоподателят е осъден да заплати и разноските както в исковото, така и в заповедното производство. Между жалбоподателя и ответницата по жалба П. Б. А. е сключен договор за паричен заем на 10.04.2014 г. за сумата от 5500 лв. Това обстоятелство бе безспорно доказано от намиращия се между кориците на делото договор за паричен заем, който е и с нотариална заверка на подписите. Също така от чл. 2 на процесния договор е видно, че сумата от 5500 лева е предадена на заемателя на 10.04.2014 г. /датата на сключване на договора/. Наред с това, непосредствено под чл. 7 на Договора, е посочено, че с подписването му заемателят се съгласява същият да служи и като разписка за получената от него сума. Вследствие на изложеното, съвкупно с отсъствието на каквито и да било доказателства, обуславящи противното, въззивният съд не би могъл да приеме за основателни голословните възражения на жалбоподателя, че не е получил сумата, предмет на настоящото гражданско производство. На следващо място, отново поради липсата на доказателства, че жалбоподателят е върнал получената от него сума, недвусмислено следва, че все още я дължи. В тази връзка окръжният съд намира, че правилно е анализирана доказателствената маса в контролирания съдебен акт. Законосъобразно първостепенният съд е посочил, че отношенията между страните произтичат от договор за паричен заем, който се урежда от правилата на чл. 240 и чл. 241 ЗЗД. Съгласно легалната дефиниция за този вид договор, след като заемодателят е дал определена сума пари на заемателя, както безспорно се доказа, че е станало в разглеждания казус, последният е бил длъжен да му я върне. Видно от чл. 3 между страните е било уговорено сумата да бъде върната на заемодателя в срок до 18 месеца, считано от датата на подписване на договора, а именно от 10.04.2014 г. Следователно жалбоподателят е в забава от 11.10.2015 г., от когато дължи и обезщетение за забава. Ответникът по жалба обаче е претендирал такова от подаване на заявлението по чл. 417 ГПК – 10.05.2019 г. Предвид всичко гореизложено, правилно контролираният съд е счел, че предявеният иск е основателен и следва да бъде уважен. По отношение на разноските – в производството пред настоящата инстанция не са претендирани, респ. не следва да бъдат присъждани разноски. Водим от горното, ВОС