РЕШЕНИЕ

№ 3210

гр. Пловдив, 17.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Таня Асп. Георгиева - Точевска при участието на секретаря Златка Ем. Димитрова като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева - Точевска Гражданско дело № 20245330102001 по описа за 2024 година Предявени са главен иск с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК и чл. 92 от ЗЗД, както и насрещни искове- по чл. 240 и чл. 86 от ЗЗД.

Ищцата В. А. Д., ЕГН: ••••••••••, от град П., ул. „•••••••••••••••“ № •••, ет. •••, чрез пълномощник адв. Д. М., е предявила против „Вива Кредит” ООД, ЕИК: 201995287, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавархалал Неру” № 28, АТЦ „Силвър център“, ет. 2, офис 73Г, представлявано от управителя Д. С. Д., иск за признаване на установено, че договор за паричен заем № •••••••••••••••• г. е нищожен.

При условията на евентуалност, се моли за признаване на установено, че клаузите от договора, предвиждащи заплащането на такса за експресно разглеждане на документите и за неустойка, са нищожни.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за паричен заем № •••••••••••••• г., по който на ищеца се предоставила в заем сумата от 2 550 лева, при фиксиран лихвен процент- 50, 03 % и ГПР- 40, 32 %. Съгласно договора се дължали още такса за експресно разглеждане на документите в размер на 1 572, 60 лева, както и неустойка в размер на 1 048, 20 лева. Твърди, че тези клаузи били нищожни на основание чл. 26 ал. 1 от ЗЗД, както и поради това, че са сключени при неспазване на нормите на чл. 10а, чл. 11, чл. 19 ал. 4 от ЗПК, вр. чл. 22 и по чл. 143 ал. 1 и чл. 146 ал. 1 от ЗЗП. На първо място- договорът бил нищожен, поради нарушение на нормата на чл. 11 ал. 1 т. 9 от ГПК- непосочване на приложимия лихвен процент и условията за прилагането му. На второ място, нарушена била нормата на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ГПК- не била посочена методика за формиране на ГПР, нито кои разходи по кредита са включени в него. Отделно, процесните две клаузи били уговорени в противоречие с принципите на добрите нрави и справедливостта, като сумите по тях били прекомерни и оскъпявали кредита, което водело до значителна нееквивалентност на отделните престации. Законодателят не допускал кредиторът да изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита- чл. 10а ал. 2 от ЗПК. Според нормата на чл. 21 ал. 1 от ЗПК клаузи в договора за потребителски кредит, които заобикаляли изискванията на закона, се явявали нищожни. Преди сключване на договор следвало да се направи оценка за кредитоспособността на потребителя съобразно правото на ЕС, иначе се заобикаляла нормата на чл. 33 ал. 1 от ЗПК. С процесните две клаузи в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително възнаграждение и така той се обогатявал неоснователно. С клаузите се заобикаляла и разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, като тези разходи следвало да бъдат включени в ГПР, но в случая това не било така и в договора се посочвал по- нисък процент от действителния ГПР, което пък представлявало нелоялна и заблуждаваща търговска практика. Клаузите не били индивидуално уговорени, защото били част от стандартен и бланкетен договор и от изготвени отнапред условия, по отношение на които потребителят нямал възможност да влияе. Моли да се признае за установено, че или договорът е нищожен, или двете клаузи от него са нищожни. Претендират се и разноските по делото. В съдебно заседание страната не се явява и не се представлява, като пълномощникът й взема писмено становище по спора.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответника, в който се излагат съображения за недопустимост на исковете, предвид възможността за предявяване на осъдителен иск за връщане на недължими суми по договора. Оспорват се твърденията за нарушение на специалните изисквания на ЗПК- лихвеният процент бил фиксира и ГПР отговарял на законовите условия. Таксата за експресно разглеждане била допълнителна, а не задължителна и клиентът доброволно я бил избрал. Услугата се извършвала преди сключване на договора и не представлявала действия по усвояване или управление на кредита. Неустойката пък представлявала форма на договорна отговорност, като при добросъвестно изпълнение на задълженията си по договора да представи обезпечение, потребителят нямало да я дължи. Тя била предвидена, за да дисциплинира длъжника да изпълни, като необезпечените кредити били рискови и несигурни, а ответникът се занимавал именно с предоставяне на заеми и това била търговската му дейност. Освен това длъжникът можел и да се откаже от договора в 14- дневен срок. В ГПР не можело да се включат разходи, които били такива поради неизпълнение на задълженията по договора. Неустойка се дължала след тридневния срок от непредставяне на обезпечението, като за този период не се търсела лихва за забава. Клаузите по договора били индивидуално уговорени. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски и прави възражение за разноските на ищеца. В с.з. страната също не се явява, но и тя представя писмено становище.

В срока за отговор се предявяват насрещни искове от ответника, за осъждане на потребителя да изпълни задълженията си по договора за кредит. Посочва се, че според договора за кредит била отпусната и усвоена сума в размер на 2 550 лева, платима на 30 месечни вноски, при ГПР- 50, 03 % и ГЛП- 40, 32 %. Такса за експресно разглеждане не била начислявана. Длъжникът бил направил три плащания, в общ размер на 311, 25 лева, разпределена, както следва: главница- 194, 48 лева и договорна лихва- 116, 77 лева. С насрещния иск договорът се обявява за предсрочно изискуем, на основание чл. 9 ал. 3 от същия, поради което се търсят следните суми: остатъчна главница- 2 355, 52 лева и възнаградителна лихва за периода 21.12.2023 г.- 28.03.2023 г.- 262, 27 лева, ведно със законната лихва. Претендират се и разноски.

Постъпил е отговор от първоначалния ищец на насрещния иск на ответника, в който се посочва, че договорът за кредит бил нищожен. Прави се искане за прихващане на търсената главница с платените по договора суми. Моли да не се присъжда възнаграждение на кредитора. Моли се и за разсрочване на изпълнението на основание чл. 241 от ГПК. Моли за отхвърляне на насрещните искове, като претендира и разноски.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Между страните е бил сключен договор за паричен заем № •••••••••••• г., по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в размер на 2 550 лева, като с нея се рефинансира друг заем от 10.05.2023 г. в размер на 1 742, 34 лева, погасен чрез прихващане. Кредитът е отпуснат при следните условия: срок- 60 седмици, на 30 вноски, с краен падеж- 19.12.2024 г., с такса за експресно разглеждане на документите в размер на 1 572, 60 лева, с фиксиран годишен лихвен процент по заема- 40, 32 %, при ГПР- 50, 03 % и неустойка поради непредставяне на обезпечение в размер на 1 048, 20 лева, платима разсрочено на вноски.

Кредиторът е представил справка за извършени от длъжникът плащания по кредита от общо 311, 25 лева, която сума била разпределена, както следва: главница- 194, 48 лева и договорна лихва- 116, 77 лева.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото относно това, че ищецът е кредитополучател по договор за заем, като между страните по делото е възникнало валидно правоотношение по договор за кредит, по който лицето е усвоило заетата сума, като кредиторът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, а ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

С исковата молба като предмет на процеса са въведени две клаузи от договора, по отношение на които се твърди, че са нищожни, а оттук- и целият договор: таксата за експресно разглеждане и за неустойка, които следва да бъдат обсъдени, за да се прецени дали действително те са предвидени в противоречие със специалния ЗЗП.

Настоящият съдебен състав намира, че първата от въпросните две клаузи от договора очевидно заобикаля закона и накърнява правата на другата страна по облигационното отношение. В чл. 1 ал. 2 от договора е записано, че заемателят избрал доброволно да се ползва от допълнителна услуга по експресно разглеждане на документите за одобрение, което декларирал в попълненото от него ППЗ или форма за онлайн кандидатстване. Кредиторът обаче не доказва наличието на тези обстоятелства, предшестващи сключването на договора, като по делото не са представени писмени доказателства, от които да е видно, че действително потребителят е избрал да се възползва от тази допълнителна услуга. Не става и ясно дали клиентът има право на избор и на обикновена заявка, без приоритетно разглеждане, нито пък за колко време се взема становище от кредитора в единия или в другия случай, за да се прецени експресността на заявката. В чл. 1 ал. 3 от договора е посочено, че таксата за това бързо разглеждане е във фиксиран размер- 1 572, 60 лева или около 2/3 от размера на получения заем. Липсва каквато и да е еквивалентност между таксата и извършената услуга от заемодателя. Както вече се посочи, заемодателят не представя попълненото от заемателя предложение за сключване на договора за заем, за да е видно дали в него е посочен размерът на таксата за експресно разглеждане на документи, а оттук- да се направи и извод дали лицето е било запознато с размера на предвидената такса преди самото сключване на договора и съответно- дали е информирано за това. Съгласно чл. 144 т. 9 от ЗЗП неравноправни са клаузи, които налагат на потребителя приемането на клаузи, с които той не е имал възможност да се запознае преди сключването на договора. В чл. 146 ал. 1 от ЗЗП е посочено, че неравноправните клаузи за нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, а не са такива дефинираните в чл. 146 ал. 2 от ЗЗП- клаузи, изготвени предварително, при които потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им. Ответникът не доказва, а и не твърди индивидуално уговаряне на клаузата за заплащане на такса за експресно разглеждане на документи в предвидения в договора размер. Оттук- така предвидената клауза според настоящия съдебен състав има и неравноправен характер по смисъла на чл. 144 т. 9 от ЗЗП, поради което по нея не се дължи парично изпълнение от длъжника.

На следващо място, дори и да не се приеме, че клаузата е нищожна или неравноправна, то по производството не са доказани от ответника обстоятелствата, налагащи начисляването на подобна такса. Вече се отбеляза по- горе, че не е ясно какъв е срокът за разглеждане на заявката и дали той е бил спазен от ответника, за да са налице предпоставките за начисляване на подобна такса за експресно разглеждане документите.

На основание чл. 10а от ЗПК кредиторът може да събира от потребителя такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. На основание ал. 2 от цитираната разпоредба кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Предвид изричната забрана за заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояването на кредита, съдът намира, че ответникът не е имал правото да претендира заплащане от страна на кредитополучателя такса за експресното разглеждане на кредита, поради което е налице клауза, която противоречи на нормата на чл. 10а от ЗПК.

Второто възражение в исковата молба за недействителна клауза в договора за потребителски кредит е свързано с предвидената неустойка, която се начислява при непредставяне на обезпечение. Това непредставяне обаче самостоятелно не води до някакви вреди за кредитора, а такива биха възникнали чак при неизпълнение на задължението и невъзможност за удовлетворяване от имуществото на кредитополучателя. Този риск следва да се съобрази от кредитора към момента на сключването на договора и да намери отражение при вземането на решението за отпускането на заема и параметрите, при които да стане това. Вместо това обаче предварително е уговорена неустойка, която се активира в съответен срок от сключване на договора за кредит, без да може да компенсира повишения риск. По този начин, неустойката реално увеличава печалбата на кредитора, защото дори и при плащането на всички задължения се получава още едно допълнително възнаграждение. Така и ГПР от 50, 03 % не отговаря на действителните такива, защото е без сумата за неустойка, а с включването на неустойката кредитът ще се оскъпи допълнително. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита.

Обсъдената по- горе неустойка е уговорена с оглед санкциониране на заемателя за виновното неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Както вече се посочи, задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем. Предоставянето на обезпечение представлява допълнителна гаранция на кредитора за точното удовлетворяване на вземането му. Уговаряне на неустойка за неизпълнение на това задължение с фиксиран размер на около половината от стойността от кредита, съдът намира за установено в разрез с добрите нрави. Това е така, тъй като по този начин се цели да бъде осигурено допълнително възнаграждение на кредитора, извън установения ГПР. В този случай следва да намери приложение нормата на чл. 19 ал. 5 от ЗПК, която установява, че клаузи, установяващи задължения за заплащане на разходи над така установеното ограничение, са недействителни. Оттук и целият договор се явява такъв, като съдържащ клауза за неустойка, предвидена в противоречие със специалния закон, която е нищожна.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи. В този смисъл установителният иск за нищожност на договора за кредит се явява основателен и следва да се уважи, като евентуалният не подлежи на разглеждане по същество.

По отношение на насрещните искове на ответника- предявяват се такива за главница от 2 355, 52 лева, както и за възнаградителна лихва за периода 21.12.2023 г.- 28.03.2023 г.- 262, 27 лева. С насрещната искова молба се прави изявление за това, че кредитът се обявява за предсрочно изискуем. Доколкото обаче съдът намира, че договорът за кредит е недействителен, то отношенията между страните вече следва да се уреждат в хипотезата на неоснователно обогатяване. След като между тях няма валидно действащо правоотношение по договор за кредит, е без значение за коя вноска е настъпил падеж, защото вече погасителният план в случая е ирелевантен и за настъпване на предсрочна изискуемост не може да се говори. Кредиторът признава, че длъжникът му е заплатил по заема сумата от общо 311, 25 лева, като това са неизгодни за страната обстоятелства и следва в тази връзка те да се приемат за доказани. Няма и спор, че по договора ищецът е получил сумата от 2 550 лева. Както вече по- горе се посочи, при недействителност на кредита (каквато се установява тук) според чл. 23 от ЗПК, не се дължи нищо повече от полученото. Доколкото обаче винаги се дължи връщане на главницата от страна на длъжника, която я е получил, а пък кредиторът от своя страна дължи връщане на платеното извън тази главница, то действително длъжникът ще дължи разликата между получено и платено. В конкретния случай това е сумата от 2 238, 75 лева, получена от дадената главница от 2 550 лева, намалена с платените суми от общо 311, 25 лева, които следва да се отнесат като погашения само по отношение на главницата. До пълния предявен размер на иска за главница от 2 355, 52 лева, претенцията следва да се отхвърли, както следва да се отхвърли и за акцесорния иск за лихвата от 262, 27 лева- изцяло недължима при недействителен кредит.

По отношение на направеното от длъжника искане за постановяване на решение по отношение на признатата за дължима главница при условията на чл. 241 от ГПК, следва да се посочи, че в цитираната разпоредба законодателят е предвидил възможността съдът да разсрочи изпълнението на присъденото вземане. Т.е. съдът не е задължен да разсрочи паричното задължение, дори и при наличие на икономическото състояние на длъжника, каквито по делото са събрани. В случая настоящия състав намира, че доколкото длъжникът е бил неизправна страна в правоотношението като не е погасявал в срок вноските си по договора, който е подписал и на който се е съгласил, ново разсрочване, извършено от съда, без участието на кредитора, не следва да се допуска. Така искането се явява неоснователно и не следва да се уважава.

Предвид изхода на делото, на всяка от страните се дължат разноски, на основание чл. 78 ал. 1 и 3 от ГПК, но по съразмерност. Ищецът не е внесъл държавна такса по иска си, която с оглед цената на иска следва да възлиза на сумата от 233, 48 лева, защото е бил освободен с определение на съда от 23.02.2024 г., като тези разноски следва да се възложат на ответника. По делото в представения договор за правна защита и съдействие на ищцата е посочено, че тя се представлява безплатно от адв. Д. М., поради затрудненото си материално положение, което по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА представлява основание за оказването му на безплатна адвокатска помощ. Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение, което следва да бъде изчислено съгласно нормата на чл. 7 ал. 2 т. 1 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г., вр. параграф 2а (доколкото са представени данни, че адвокатът е регистриран по ДДС), предвиждаща минимален размер на адвокатското възнаграждение от 480 лева с ДДС. Тази сума съдът определя за цялостна защита по делото, както по главния иск, така и по насрещните искове, защото отделното й присъждане за всеки иск би довело до получаване на несправедливо завишен размер на адвокатски хонорар, за сметка на другата страна. Сумата следва да се присъди директно в полза на адвоката, доколкото страната не е направила такива разноски, за да й се възстановяват те на нея.

Ответникът обаче също има право на разноски, защото е частично уважен насрещният му иск за главницата, като страната е заплатила държавна такса в размер на 144, 22 лева (която обаче не може да се възложи на ищцата дори по съразмерност, доколкото страната е освободена от заплащане на тези разноски в процеса, т.е. сумата остава изцяло за сметка на кредитора), както и адвокатско възнаграждение на пълномощника си от 900 лева, по отношение на което обаче е направено възражение за прекомерност. То е основателно, предвид трайната съдебна практика по потребителски спорове и липсата на фактическа и правна сложност по делото, в която връзка съдът го определя също в минималния размер по чл. 7 ал. 2 т. 1 от Наредбата от 400 лева, отново за цялото производство, включващо както защитата по главния иск, така и по насрещните искове.

Така по съразмерност, на страните се дължат разноски, както следва: на ответника- 342, 08 лева, а на адвоката на ищеца- 480 лева, която сума следва да се присъди директно в негова полза, доколкото това не представляват направени от ищеца разноски, а определени от съда такива на неговия адвокат по реда на чл.38 ал. 2 от ГПК, с оглед изхода на делото.

Поради изложеното, съдът