Решение № 6230 от 16.10.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 9549/2023 г.

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК. С решение №7702 от 15.05.2023г., постановено по гр.дело №60037/2021г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 63-ти състав, е отхвърлен предявения от "ХЕРМЕС АУТО ГРУП" ЕООД, ЕИК 203842817, срещу М. Н. Д., ЕГН ••••••••••, осъдителен иск за сумата от 20945.0 4 лв., представляваща сбор от неплатени лизингови вноски за периода от м.април 2020г. до м.септември 2020г., дължими по договор №НАG0077-740 от 09.12.2019г. за оперативен лизинг /наем/, сключен между "ХЕРМЕС АУТО ГРУП" ЕООД (лизингодател) и "ФЪН КАРД" ЕООД (лизингополучател), по отношение на който ответникът - М. Н. Д. е поел задължение да отговаря солидарно за задълженията на лизингополучателя, ведно с претендираната законна лихва от датата на подаване на исковата молба в съда - 28.10.2020г. до окончателното изплащане на сумата. С решението е осъден "ХЕРМЕС АУТО ГРУП" ЕООД, ЕИК 203842817, да заплати на М. Н. Д., ЕГН ••••••••••, на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата от 1389 лв., представляваща направени по делото разноски. Постъпила е въззивна жалба от ищеца - "ХЕРМЕС АУТО ГРУП" ЕООД, ЕИК 203842817, чрез процесуален представител адв.С. М., с надлежно учредена представителна власт, с която се обжалва изцяло решение №7702 от 15.05.2023г., постановено по гр.дело №60037/2021г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 63-ти състав, с което е отхвърлен предявения осъдителен иск с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.342 и чл.345, ал.1 ТЗ, вр. чл.232, ал.2 ЗЗД вр. чл.122, ал.1 ЗЗД. Релевирани са доводи за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на обжалваното решение, като постановено в нарушение на материалния закон и на събраните по делото доказателства. Твърди се, че обжалваното решение е постановено в нарушение на чл.20 ЗЗД, тъй като съдът тълкувайки отделните клаузи от сключения договор №НАG0077-740 от 09.12.2019г. за оперативен лизинг /наем/ е подменил реалното съдържание на изразената от страните воля и постигнатото между тях съгласие. Поддържа се, че страните не са постигнали съгласие да сключат договор за поръчителство и съответно ответникът - М. Н. Д. да носи отговорност за неизпълнение на задълженията на лизингополучателя по сключения договор за оперативен лизинг като поръчител. Твърди се, че договор за поръчителство не е бил сключван, поради което изцяло незаконосъобразен и в пълно противоречие на доказателствата по делото е изводът на първостепенния съд, че ответникът - М. Н. Д. отговаря пред ищеца като поръчител, а не като солидарен съдлъжник. Излага се, че волята на страните по договора за оперативен лизинг е ясно изразена и същата се отнася ответникът - М. Н. Д. да носи спрямо дружеството – лизингодател солидарна отговорност при условията на чл.122 и сл. ЗЗД. По изложените съображения моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да уважи предявения осъдителен иск с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.342 и чл.345, ал.1 ТЗ, вр. чл.232, ал.2 ЗЗД вр. чл.122, ал.1 ЗЗД за сумата от 20945.0 4 лв., представляваща сбор от неплатени лизингови вноски за периода от м.април 2020г. до м.септември 2020г., дължими по договор №НАG0077-740 от 09.12.2019г. за оперативен лизинг /наем/, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда - 28.10.2020г. до окончателното изплащане на сумата, като основателен и доказан. Претендира присъждане на разноски, сторени пред двете съдебни инстанции. Представя списък по чл.80 ГПК за направени разноски пред въззивната инстанция. Въззиваемата страна - М. Н. Д., ЕГН ••••••••••, чрез процесуален представител адв.Н. П., депозира писмен отговор, в който взема становище относно неоснователността на постъпилата въззивна жалба. Подробно са изложени в подадения писмен отговор по чл.263, ал.1 ГПК съображения, с които се оспорва въззивната жалба. Наведени са доводи, че обжалваното решение е законосъобразно, постановено при правилно тълкуване на закона и след съвкупен анализ на релевантните за спора доказателства, предвид на което е обоснован правилен краен извод за неоснователност на заявената искова претенция. По тези правни аргументи моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски за платено адвокатско възнаграждение, направени във въззивното производство. Представя списък по чл.80 ГПК за направени разноски пред въззивната инстанция. Предявен е от "ХЕРМЕС АУТО ГРУП" ЕООД, ЕИК 203842817, срещу М. Н. Д., ЕГН ••••••••••, осъдителен иск с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.342 и чл.345, ал.1 ТЗ, вр. чл.232, ал.2 ЗЗД вр. чл.122, ал.1 ЗЗД за сумата от 20945.04 лв., представляваща сбор от неплатени лизингови вноски за периода от м.април 2020г. до м.септември 2020г., дължими по договор №НАG0077-740 от 09.12.2019г. за оперативен лизинг /наем/, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда - 28.10.2020г. до окончателното изплащане на сумата. С оглед постъпилата въззивна жалба предмета на въззивен контрол е изцяло постановеното първоинстанционно решение, с което е отхвърлен предявения осъдителен иск с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.342 и чл.345, ал.1 ТЗ, вр. чл.232, ал.2 ЗЗД вр. чл.122, ал.1 ЗЗД. СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, от които се установяват релевантните за спора факти и обстоятелства. С оглед установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи: Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционното съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество. Разгледана по същество въззивната жалба е ОСНОВАТЕЛНА. Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т.1 на ТР №1/09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. ОСГТК на ВКС). Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни процесуалноправни норми на закона, но по същество е незаконосъобразно, тъй като неправилно са анализирани събраните по делото доказателства, съответно неправилно са тълкувани и приложени материалноправни норми на закона. За да постанови обжалваното съдебно решение, с което е отхвърлен изцяло предявения осъдителен иск с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.342 и чл.345, ал.1 ТЗ, вр. чл.232, ал.2 ЗЗД вр. чл.122, ал.1 ЗЗД, първостепенният съд е тълкувал волята на страните, обективирана в отделните клаузи на сключения договор №НАG0077-740 от 09.12.2019г. за оперативен лизинг /наем/, постигнатото между тях съгласие и при съобразяване с целта на страните по договора, отнасяща се до обезпечаване и гарантиране изпълнението на задълженията на лизингополучателя по договора за оперативен лизинг, е приел, че ответникът се е задължил да отговаря за чужд дълг – в случая за неизпълнение на задълженията на лизингополучателя, което обуславя акцесорният характер на поетите от него задължения. По тези аргументи първостепенният съд е обосновал краен извод, че ответникът отговаря пред ищеца като поръчител, а не като солидарен съдлъжник. Следователно при погасяване на главния дълг се прекратява и поръчителството с оглед акцесорния му характер, като в настоящия случай, от вписванията по партидата на лизингополучателя "Фън Кард" ЕООД в Търговския регистър се установява, че по силата на решение №260096 от 07.02.2022г. по т.д. №2027/2020г. по описа на СГС, същият е заличен търговец. С изгубване на правоспособността на главния длъжник се погасяват и съществуващите до този момент негови задължения, тъй като не е налице годен правен субект. При тези аргументи първостепенният съд е приел, че в случая всички задължения на лизингополучателя - "Фън Кард" ЕООД по процесния договор за оперативен лизинг са погасени, а оттук с оглед акцесорния му характер, се погасява и поръчителството на ответника - М. Н. Д., което обуславя извод за неоснователност на предявения осъдителен иск с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.342 и чл.345, ал.1 ТЗ, вр. чл.232, ал.2 ЗЗД вр. чл.122, ал.1 ЗЗД. Настоящата въззивна инстанция не споделя изложените в мотивите на обжалваното решение съображения досежно отговорността на ответника като поръчител, което е послужило като основание да се отхвърли предявения осъдителен иск с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.342 и чл.345, ал.1 ТЗ, вр. чл.232, ал.2 ЗЗД вр. чл.122, ал.1 ЗЗД. Изводите на първостепенния съд са в противоречие на събраните по делото доказателства и са обосновани при неправилно тълкуване и прилагане на материалния закон. Доводите на ищеца, изложени във въззивната жалба, съдът приема за основателни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното: В конкретния случай съдът счита, че от ангажираните по делото доказателства се установява по категоричен начин факта, че страните са обвързани от валидно облигационно правоотношение, възникнало на основание сключен договор №НАG0077-740 от 09.12.2019г. за оперативен лизинг /наем/, ведно с Общи условия, представляващи неразделна част от него, съгласно който страните са постигнали съгласие лизингодателят - "ХЕРМЕС АУТО ГРУП" ЕООД да предаде на лизингополучателя - "Фън Кард" ЕООД за ползване лизингова вещ – лек автомобил марка и модел „БМВ 740 Д Х Драйв“, с рег.№••••••••, срещу уговорено месечно лизингово възнаграждение, представляващо 32 месечни лизингови вноски, платими в размер и срокове, определени в погасителен план към договора, като срокът на действие на договора е 32 месеца, считано от м.12.2019г. до м.07.2022г.. Съгласно клаузите на сключения договор за оперативен лизинг и Общи условия към него е уговорено още лизингополучателя да заплаща всички останали разходи по ползването на автомобила. Видно е още от клаузата на чл.6 от договора, че страните са постигнали съгласие М. Н. Д. като солидарен длъжник да отговаря солидарно по смисъла на чл.121 до чл.127 ЗЗД заедно с лизингополучателя спрямо лизингодателя безусловно и в пълен обем за изпълнение на всички задължения на лизингополучателя по договора за оперативен лизинг и Общи условия към него. Установява се още от приложения договор за оперативен лизинг и Общи условия към него, че същите са подписани от лизингодателя, лизингополучател и солидарен длъжник. На следващо място от доказателствата по делото се установява, че лизингодателят е изпълнил задължението си по договора, като видно от приемо-предавателен протокол от 10.12.2019г. е предал, а лизингополучателят е приел лизинговия автомобил в напълно изправно техническо съС.ие, с всички задължителни принадлежности, годен за ползването му по предназначение, съгласно уговореното в сключения процесен договор за оперативен лизинг. Въззивният съд счита, че сключеният договор №НАG0077-740 от 09.12.2019г. за оперативен лизинг /наем/, ведно с Общи условия, представляващи неразделна част от него, е действителен, не съдържа неравноправни клаузи, уговорени в противоречие на чл.143 от ЗПП, т.е. по делото е доказана възникналата валидна облигационна връзка между страните. В конкретната хипотеза спорният по делото въпрос, пренесен и във въззивното производство, е относно това дали ответника - М. Н. Д., има качеството солидарен длъжник по чл.121 и сл. ЗЗД или е поръчител по процесния договор №НАG0077-740 от 09.12.2019г. за оперативен лизинг /наем/, на който ищеца основава вземането си. По приложението на чл.20 от ЗЗД във връзка със задължението на съда при тълкуване, да търси действителната воля на страните, е налице константна практика на ВКС, която се споделя от настоящия състав. Съгласно постановените от ВКС решение №89/17.07.2009г. по т.дело №523/2008г. на ВКС, Т.К., ІІ Т.О., решение №81/07.07.2009г. по т.дело №761/2008 г. на ВКС, Т.К., І Т.О., решение №546/23.07.2010г. по гр.дело №856/2009г. на ВКС, Г.К., ІV Г.О., решение №151/05.10.2010г. по т.дело №1035/2009г. на ВКС, Т.К., І Т.О. и др., критериите за тълкуване на договорите са законово установени и следва отделните договорни уговорки да не се тълкуват изолирано, а във връзка едни с други; всяка една уговорка да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор; всички клаузи да се тълкуват с оглед целта на конкретния договор, обичаите в практиката и добросъвестността, и че при всяко тълкуване съдът е задължен да изясни само изявената воля на страните, а не предполагаемата воля и не може да подменя нейното съдържание, като съобрази всички обстоятелства при постигане на уговорката. Съгласно решение №546/23.07.2010г. по гр.дело №856/2009г. на ВКС, Г.К., I V Г.О. решение №89 от 17.17.2009г. по т.дело №523/2008г. на ВКС, Т.К., I I Т.О., решение №81/07.07.2009г. по т.дело №761/2008г. на ВКС, Т.К., I Т.О. и др., при тълкуване на договора по конкретен казус, за да изясни каква е действителната воля на страните, съдът следва да зачете обстоятелствата, при които е сключен договора и поведението на страните; доколко отделна уговорка може да бъде тълкувана по аргумент за противното или за по-силното основание; каква е обичайно възприетата практика в отношенията между страните по договора и други обстоятелства, имащи значение за точното прилагане на критериите по чл.20 ЗЗД. В решение №81/07.07.2009г. по т.дело №761/2008г. на ВКС, Т.К., І Т.О. и решение №89 от 17.07.2009г. по т.дело №523/2008г. на ВКС, Т.К., ІІ Т.О. се дава еднозначно положителен отговор на допуснатия въпрос, т.е. съдът е длъжен да приложи правилата за тълкуване на договорите съгласно чл.20 от ЗЗД, за да достигне до действителната обща воля на страните. В решение №96 от 22.08.2022г. по гр.дело №2007/2021г. на ВКС, Г.К, І V Г.О. е посочено, че при постигната уговорка за общо поемане на задължението, отговорността спрямо кредитора е солидарна, докато обезпечаването на задължението чрез поръчителство изисква сключването на договор за поръчителство, за който съгласно чл.138, ал.11 ЗЗД е предвидена писмена форма за действителност. В този смисъл е и решение №60119 от 23.12.2021г. по т.дело №1024/2020г. на ВКС, Т.К, І Т.О., съгласно което при тълкуване на волеизявленията на страните, инкорпорирани в договор за кредит, следва да се разграничава поръчителството от солидарна отговорност. Неоснователен е изложеният в писмения отговор по чл.131 ГПК пред първата съдебна инстанция, както и доводът, поддържан в отговора на въззивната жалба, че относно уговорената в процесния договор №НАG0077-740 от 09.12.2019г. за оперативен лизинг /наем/ солидарна отговорност на ответника - М. Н. Д., са приложими разпоредбите за поръчителството, т.е. същият се явява поръчител по договора по смисъла на чл.138 и сл. от ЗЗД, а не солидарен длъжник. Тълкувайки клаузите на процесния договор №НАG0077-740 от 09.12.2019г. за оперативен лизинг /наем/ по реда на чл.20 от ЗЗД, съдът приема за установено обстоятелството, че в случая не става въпрос за поръчителство /чл.138 и сл. от ЗЗД/, а за солидарна отговорност по смисъла на чл.121 и сл. от ЗЗД. Настоящият съдебен състав намира, че ответникът - М. Н. Д., има качеството солидарен длъжник по смисъла на чл.121 и сл. ЗЗД, като намира за неоснователни доводите му, че той е поръчител по процесния договор за оперативен лизинг. Посочването на лица, в случая ответника като съдлъжник в договора за оперативен лизинг, както и подписването на същия от него в това му качество, обективира волеизявления на всички страни за постигнато между тях съгласие за възникване на солидарна отговорност между длъжниците спрямо кредитора. Даденото съгласие от страна на ответника - М. Н. Д., да отговаря при условията на солидарен длъжник, заедно с лизингополучателя пред лизингодателя, е удостоверено с подписа му на всяка страница от договора и общите условия към него. Изрично в чл.6 от сключения договор за оперативен лизинг е посочено, че М. Н. Д. като солидарен длъжник поема задължението да отговаря солидарно по смисъла на чл.121 до чл.127 ЗЗД заедно с лизингополучателя спрямо лизингодателя безусловно и в пълен обем за изпълнение на всички задължения на лизингополучателя по договора за оперативен лизинг и Общи условия към него, т.е. налице е съгласие между страните за възникване на основание чл.121 и сл. ЗЗД на солидарност. В същия смисъл е съдържанието и на клаузите от раздел 10 "Солидарна отговорност" в Общите условия, в които е налице изрична регламентация на солидарната отговорност на длъжника като такава по смисъла на чл.121 до чл.127 ЗЗД. В случая следва да се отчете обстоятелството, че в процесния договор за оперативен лизинг, така и в общите условия към него липсва изявена воля за учредяване на поръчителство, както от страна на ответника - М. Н. Д., така и от страна на лизингодателя - "ХЕРМЕС АУТО ГРУП" ЕООД, още повече, че договорът за поръчителство съгласно чл.138, ал.1 ЗЗД следва да е в писмена форма, като тази форма на договора е условие за действителност на съглашението или изявлението. Никъде в сключения договор за оперативен лизинг и другите документи към него няма обективирано писмено двустранно волеизявление и изобщо няма изявление на която и да е от страните, че ответникът ще поеме задължения по същия като поръчител, за да се приеме, че е спазена формата по чл.138, ал.1 ЗЗД. По горните аргументи въззивният съд приема, че ответникът - М. Н. Д., има качеството на солидарен длъжник по процесния договор №НАG0077-740 от 09.12.2019г. за оперативен лизинг /наем/ и същият дължи заплащане на претендираните от ищеца лизингови вноски за периода от м.април 2020г. до м.септември 2020г., дължими по договор №НАG0077-740 от 09.12.2019г. за оперативен лизинг /наем/. Изложените в обратния смисъл доводи в обжалваното решение са неправилни, ненамират опора в закона и събраните по делото доказателства и като такива са незаконосъобразни. На следващо място въззивният съд не споделя и счита за неоснователен релевираният в писмения отговор по чл.131 ГПК довод на ответника, че за периода, през който лизинговата вещ е била на ремонт и съответно не е могла да се ползва по предназначение от лизингополучателя, не се дължи заплащане на лизингови вноски, тъй като в процесния договор за оперативен лизинг е уговорено, че рискът от повреждане и погиване на лизинговия автомобил се носи от лизингодателя - "ХЕРМЕС АУТО ГРУП" ЕООД. Действително в клаузата на чл.3.1.3 от процесния договор за оперативен лизинг е уговорено, че рискът от причинени щети на лизинговата вещ, в т.число погиване или загуба /вкл. всякаква форма на противозаконно отнемане от трето лице/, се носи от лизингодателя, освен в случаите, регламентирани в Общите условия. В т.6.12 от Общите условия е посочено, че рискът от причинени щети на лизинговата вещ, в т.число погиване или загуба /вкл. всякаква форма на противозаконно отнемане от трето лице/ се носи от лизингодателя, освен ако щетата е виновно причинена от лизингополучателя или от трето лице, на което лизингополучателят е предоставил лизинговата вещ. Цитираните разпоредби от договора за оперативен лизинг и общите условия към него се отнасят за хипотези, при които рискът от причинени щети /повреди на лизинговата вещ, в т.ч. погиване и загуба е вменен в тежест на лизингодателя и се отнася до поемане на разходите за ремонт/възстановяване на лизинговата вещ, но не урежда поети по договора задължения на лизингополучателя, съответно солидарния длъжник, в т.ч. и за заплащане на лизингови вноски. По тези аргументи изцяло неоснователен се явява релевираното от ответника възражение, че през периода, през който лизинговата вещ е била ремонтирана, не се дължат лизингови вноски. На следващо място от съвкупния анализ на събраните по делото доказателства се установява обстоятелството, че на 11.09.2020г. след като е бил отремонтиран процесния автомобил е бил предал на лизингодателя - "ХЕРМЕС АУТО ГРУП" ЕООД, както и че сключеният договор №НАG0077-740 от 09.12.2019г. за оперативен лизинг /наем/ е бил едностранно прекратен, считано от 17.09.2020г. поради виновно неизпълнение на задължението от страна на лизингополучателя, който е преустановил плащането на дължими лизингови вноски, за което последният носи отговорност. Развалянето на договора за лизинг няма обратно действие, доколкото задълженията по същия имат периодичен характер - арг. чл.88, ал.1 ЗЗД, поради което и лизингополучателят/солидарният длъжник дължи изпълнение на задълженията за плащане на вноските за ползване на лизинговата вещ, които са били изискуеми към релевантната дата - 17.09.2020г. /дата на разваляне/прекратяване на договора/. Следователно претенцията на лизингодателя – ищец по делото за заплащане от лизингополучателя на неплатени лизингови вноски е доказана по основание за процесния период. На следващо място в настоящия случай следва да се отчете обстоятелството, че ответникът не е оспорил размера на претендираното от ищеца задължение за заплащане на лизингови вноски за исковия период. Следователно предявеният осъдителен иск с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.342 и чл.345, ал.1 ТЗ, вр. чл.232, ал.2 ЗЗД вр. чл.122, ал.1 ЗЗД следва да се уважи за сумата от 20945.04 лв., представляваща сбор от неплатени лизингови вноски за периода от м.април 2020г. до м.септември 2020г., дължими по договор №НАG0077-740 от 09.12.2019г. за оперативен лизинг /наем/, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда - 28.10.2020г. до окончателното изплащане на сумата. Първостепенният съд като е достигнал до обратния правен извод за неоснователност на предявения иск е постановил неправилен и незаконосъобразен съдебен акт, в т.ч. и в частта за разноските, възложени в тежест на ищеца, съобразно изхода на спора, и като такъв на основание чл.271, ал.1 от ГПК следва да бъде отменен и вместо него да бъде постановено друго решение, с което предявеният иск да бъде уважен изцяло като основателен и доказан. По разноските: С оглед изхода от правния спор и предвид изричната претенция на въззивника – ищец за присъждане на разноски на основание чл.81 и чл.273 във вр. с чл.78, ал.1 ГПК такива му се дължат за двете съдебни инстанции. За производството пред СРС в полза на въззивника – ищец следва да бъдат присъдени сторените от него разноски за платена държавна такса в размер на сумата от 837.80 лв., платено адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 1390.02 лв., както и платена такса за издадени две съдебни удостоверения в общ размер на 10.00 лв.. В настоящото производство в полза на ищеца не следва да се присъждат сторените от него разноски в образуваното изпълнително производство, съгласно приложения списък. Общият размер на сторените от въззивника – ищец разноски, направени пред СРС, възлизат на сумата от 2237.82 лв., която въззиваемата страна – ответник следва да бъде осъден да му заплати. За производството пред СГС въззивникът – ищец е направил разноски за платена държавна такса за подадената въззивна жалба в размер на сумата от 418.90 лв., както и за платено адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 1800.00 лв.. Общият размер на сторените от въззивника – ищец разноски, направени пред СГС, възлизат на сумата от 2218.90 лв., която въззиваемата страна – ответник следва да бъде осъден да му заплати. На въззиваемата страна- ответник, разноски не се дължат за двете съдебни инстанции. Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав