Решение № 256 от 31.7.2023 г. на Апелативен съд - Варна по дело № 175/2023 г.

Производството подлежи на разглеждане по реда на чл. 258 и сл. ГПК и е образувано по приета за разглеждане въззивна жалба, депозирана от „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД срещу решение № 78/21.12.2022, постановено по ТД14/2022г на ОС- Търговище (електронно дело 20223500900014), В ЧАСТТА, с която е бил отхвърлен иска за осъждане на С. К. Г. за заплащане на поети от него като солидарно задължен съдлъжник по договор за потребителски кредит за връщане на предсрочно изискуема главница 25 799лв.; просрочена възнаградителна лихва 3 051, 23 лв., начислена мораторна лихва 859, 46 лв., както и дължими банкови такси 162, 02 лв. и нотариални такси 144, 00 лв. и са били определени разноските по този отхвърлен иск. Предварителните въпроси и допустимостта на производството са разгледани от въззивния съд в определение №297/18.04.2023г., като наред с доклада по оплакванията на страните са обявени като приложим закон императивни норми, уреждащи потребителска закрила. Страните са заявили становища по указанията на съда за относими към този специален нормативен режим факти, но не са добавили свои доказателствени искания към служебно допуснатите доказателства за установяване на различни варианти на размер на възникнали задължения по потребителски договор. Въззивникът „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, чрез адв. И. (АД Ч, П и И.) излага оплаквания за необосновани и неправилни фактически констатации за поето задължение на поръчител, довели до неправилно прилагане на неотносим към спора закон. Кредиторът сочи, че спор относно вида на основанието за пасивната солидарността на двамата съкредитополучатели Й. и Г. по задълженията към банката-кредитор не е бил повдиган с възражение в отговора по иска и съответно въпросите относно тълкуването на безспорни между страните клаузи не са били докладвани и по тях защита не е провеждана. Счита, че изводите за квалифициране на задължението на Г. като поръчителство са необосновани и са в явно противоречие със съдържанието на ясно изявената от участниците в сделката воля за съвместно поемане на солидарно задължение от двете лица, които са се съгласили да върнат предоставена само на един от тях главница при съответните условия на кредитния договор. Евентуално, са изложени и оплаквания по неправилно установяване на момента на упражнено право на предсрочна изискуемост спрямо главния длъжник Й. (относимо при възприемане на квалифицирането на задължението на Г. като поръчител). Въззивникът излага съображения за липса на породено валидно действие на невръчена лично нотариална покана и съответно достигане на волеизявлението на кредитора до Й. едва с връчване на искова молба по настоящото дело, което изключва и пропускането на срок по чл. 147 ЗЗД спрямо поръчителя Г.. В допълнителното си становище по новообявените от въззивният съд относими факти, кредиторът сочи, че е договорил с двамата потребители кредитната услуга със съдържание, фиксирано в писмения договор, след разясняването на основните параметри, оповестени в Стандартен Европейски формуляр и предоставени специални преференции на тези клиенти. Позовава се на достигнало лично до съдлъжника Г. уведомление за предсрочна изискуемост на 26.05.2020г и евентуално, на обявяване на такава изискуемост на другия длъжник на 29.11.2021г. или най-късно с връчването на исковата молба по настоящия спор. В писмени бележки по същество, пълномощника на въззивника поддържа доводите си за необосновано прилагане на правилото за погасяване на отговорност на поръчител след пропускане на срок по чл. 147 ЗЗД и пледира за отмяна на неправилното решение и уважаване на претенция на кредитора, основана на доказано поемане на солидарно задължение от съкредитополучатели, което е обявено по отделно на всеки от тях за предсрочно изискуемо след допусната забава в изпълнение на уговорен погасителен план и е останало непогасено до предявените размери за главница, възнаградителна лихва, мораторни лихви до и след предсрочна изискуемост, начислени такси и разходи за сметка на длъжниците. Въззиваемият С. К. Г., чрез упълномощен адв. С., оспорва бланкетно оплакванията и не е заявил становище по уточнените твърдения на кредитора. В писмено становище пледира за потвърждаване на правилното отхвърляне на претенцията, предявената срещу въззиваемия. Насрещните страни претендират за определяне на разноски за настоящото производство, конкретизирани в списъци по чл. 80 ГПК (л. 76 и л.81), като въззивникът е заявил допълнително възражение срещу размер на договорен хонорар на представителя на въззиваемия и евентуално искане за компенсация. За да се произнесе по въззивната жалба, съдът съобразява следното: Решението на първоинстанционния съд е действително (по критериите, възприемани в мотивите към ТРОСГТК по т. д. № 1/2011 г. на ВКС) и съответства на предявения субективно съединен иск за реално изпълнение на дължими от солидарни длъжници изискуеми парични задължения за връщане на главница и плащане на уговорени лихви и такси, както и обезщетение за забава и допълнителни разходи, договорени с банката като насрещна престация по предоставен банков кредит. Точното квалифициране на материалното правоотношение по претендираната солидарност е въпрос по приложението на закона и не влияе на предмета на делото, доколкото съдът е изложил мотиви, с които е отрекъл посоченото от ищеца основание, като е установил друго въз основа на събраните по делото доказателства. Това произнасяне не е извън сезирането с осъдителния иск. Отхвърлянето на претенцията спрямо единия от посочените от ищеца солидарни длъжници в обжалваната част от произнесеното съдебно решение е допустимо и въззивният контрол, включително и по оплакването за неправилна квалификация, може да се проведе по същество. Съдът, след преценка на изложените в жалбата оплаквания и въз основа на събрани в двете инстанции доказателства съобразно чл.269 от ГПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна: Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск за присъждане на уговорени в договор за потребителски кредит, сключен с двама съкредитополучатели задължения за главница, редовна и мораторни лихви за два периода и два вида такси и разходи, изискуеми след обявяване на предсрочна изискуемост с покана за пълно плащане, връчена на всеки от ответниците и конкретно на въззиваемия Г. на 26.05.2020г, поради просрочие на анюитетни вноски по погасителен план, с падеж след 22.09.2019г. Ищецът е конкретизирал по отделно периоди от начално просрочие до конкретни дати, за които претендира сборни остатъци от начислявани, но неплатени размери на натрупващи се възнаградителни лихви за ползване на разсрочена редовна главница (с падежи до 23.02.2022г) и начисляван остатък от обезщетение за забава във вид на мораторна лихва върху просрочени изискуеми размери на главница (разпределени в два периода, прекъснати от законоустановен мораториум), както и сумарно вземане за текущи банкови такси по обслужване на разплащателна сметка и администриране на просрочен кредит и начислени за сметка на съдлъжниците нотариални разходи по уведомяване за предсрочна изискуемост. Претенцията си ищецът изрично е основал на уговорка за поемане на солидарна отговорност за задълженията по договора от две лица, действали общо като съкредитополучатели и заявили съгласие за усвояване на предоставената им главница с еднократно заверяване на сметка на единият от тях. В отговор по исковата молба от името на ответника Г., пълномощникът е оспорил изрично качеството му на съдлъжник, с възражение за уговорено ползване на целия получен кредит от другия кредитополучател, като правните доводите за квалифициране на съглашението между страните като договор за поръчителство, а не като съвместно задължаване на двама съдлъжници са обосновани след обявяване на доклада на съда пред първата инстанция (в. с.з. на 29.11.2022г.) и доразвити в пледоария по съществото на спора въз основа на факта на предоставяне и усвояване на главницата от ответника Й.. Същевременно, квалифицирането на установените от съда материални права въз основа на посочените от страните доказателства е несъмнено проява на служебното начало в процеса, тъй като е израз на издирване и прилагане на предвидени в закон правните последици от установените факти по твърденията на страните. Като е сезирал съда с обща претенция, насочена към солидарно задължени лица, ищецът е следвало да установи не само фактите по договаряне с две лица, но и конкретното оспорено основание за солидарността, доколкото тя е материално-правна последица от различни фактически състави(Решение № 213 от 6.01.2017 г. на ВКС по гр. д. № 5864/2015 г., IV г. о., ГК). Насрещното позоваване на друга правна интерпретация на такова основание несъмнено очертава спор и той е въведен от ответника Г. независимо, че съдът не го е докладвал надлежно. Фактът на договаряне на общност на задълженията на двамата ответници не е безспорен, тъй като не е изрично признат в отговора, а след като този ответник е обосновал правни доводи, различни от сочените от ищеца, то и основанието на солидарността не е неоспорено. Затова и оплакванията за нарушаване на принципа на диспозитивното начало не са основателни и въззивният съд следва да разгледа спорния фактически въпрос относно действителното съдържание на съглашението и да даде квалификацията на породените от него последици въз основа на посочените от страните и вече събрани в първата инстанция доказателства. По делото са представени писмен договор за потребителски кредит с посочени в него като приложения Методология за определяне на референтен лихвен процент ПРАЙМ и погасителен план(л.6-18 от делото на ВОС), подписани от въззиваемия, наред с другия ответник. Тези неоспорени като авторство и автентичност документи се преценяват от съда като лични писмени изявления, отразяващи изявената воля на Г. за обвързването му с насрещната страна – банката кредитор. Според уговорките в тези съглашения, в договарянето на страната на клиента на банката са участвали две лица( Й. и Г.), които са поели еднакви задължения като кредитополучатели и изрично са се съгласили да отговарят солидарно за връщането на кредита и да изпълняват другите задължения, поети от тях като насрещна страна по кредита, подробно оповестени в този договор(чл. 1 ал. 4), наред с уговарянето на начина на получаване на уговорената за тях престация, дължима от банката чрез заверяване на разплащателна сметка с конкретно посочен номер с титуляр Й.( чл. 2 ал.1). И двете физически лица, клиенти на банката са положили подписи като кредитополучатели както на всяка страница от договора, така и след финалната клауза и са потвърдили, че всеки от тях е получил преддоговорната информация в стандартен формуляр и са се запознали с текста на клаузите на съглашението. Подписи на двама кредитополучатели са положени и на приложената методология и погасителен план, отново без да е направено каквото и да било разграничение на качествата им като страни по договора. Други доказателства относно водени преговори и постигнати уговорки относно отговорността на договарящите се с банката клиенти не са събрани по делото. Не е спорно, а е потвърдено и с поредицата от заключения на вещото лице, изслушани в първа и втора инстанция, че уговорката за начина на предоставяне на паричната сума на кредитополучателите е изпълнена точно: общият размер от 28 500лв. е предоставен по специално открита разплащателна сметка на Й. като главница за усвояване и е бил изразходван още същия ден от титуляра за погасяване на други кредитни продукти, плащане на такси и теглене в брой до остатък от 1.02лв., ползван на падежна дата за погасяване на текуща лихва по процесния кредит. Така установените факти не могат да обосноват извод за договаряне на различни основания на отговорността на Й. и Г.. Няма никаква индикация, че задължението на Й. е възникнало самостоятелно, а Г. е поел допълнително отговорност за такъв вече уговорен чужд дълг, било като е встъпил в него по уговорка с кредитора(основание по чл. 101 ЗЗД), било като се е съгласил отделно да обезпечава неизпълнението му като поръчител (чл. 138 ЗЗД). Напротив, последователно и безпротиворечиво, както в уводната част (където изрично е описано качество на общо договарящи се кредитополучатели), така и в заключителната част на положени подписи и в отделните клаузи по предмета на договора и конкретните задължения, писмено изразената воля на страните ясно сочи, че и двете физически лица имат еднакви задължения и те се поемат от тях едновременно и съвместно при условия на пасивна солидарност и това изцяло покрива хипотеза на договаряне на солидарност (чл.121 ЗЗД). Няма никакво вътрешно противоречие или неяснота в съдържанието на отделните уговорки на задълженията, за да се налага някакво допълнително тълкуване за изясняване на воля на страните. Разликата в правата на двамата клиенти е типичен израз на договорна свобода, като визира уговорен като приет от тях начин на плащане в обща полза. Само по себе си обстоятелството на получаване на главница в едноличното разпореждане на единият от тях (титуляра на посочената в договора сметка) не изключва наличие на вътрешна между съкредитополучателите уговорка за ползване на така предоставения им общо кредит. Дали Г. се е съгласил да договаря своето участие само в полза на Й. или и в своя полза, по делото не е изследвано пълно, тъй като само по себе си установеното поведение на Й. по използване на главницата не изключва категорично възможността цялата или част сумата да е отчетена на Г. или да е погасила негов дълг към Й. или трето лице. Каквито и да са били обаче вътрешните уговорки между физическите лица, те остават без значение за насрещната страна, към която задължението недвусмислено е поето като общ солидарен дълг на двама кредитополучатели. Не може да се приема за уговорена и някаква разлика в положението на двамата кредитополучатели с клаузата, според която те се задължават да осигуряват наличност поне в размер на официалната минимална работна заплата в сметката, ползвана за превод на трудово възнаграждение именно на Й.(чл. 3 т.11). Тази уговорка е въведена като условие за преференциални лихвени условия, а доколкото именно този съкредитополучател, според проверката на вещото лице в настоящата инстанция (л. 87) е ползвал вече банков продукт „Моето семейство“ явно е, че посочването на сметката му не е индиция за някаква негова изключителна роля в осигуряване на средствата за погасяването на кредита, а само повод за по-благоприятно третиране и на двамата клиенти. Още повече, че в договора не се визира начин, по който нужната наличност да бъде осигурявана и няма никаква пречка и съдлъжника Г. да извършва вноски в тази сметка, за да погасява общия дълг и да поддържа условията по преференцията. Затова, като прилага основните критерии по чл. 20 ЗЗД и отчита отделните уговорки и цялостното съдържание на сделката, както и поведението на страните по изпълнението като помощен критерий, установен в съдебната практика(решение № 188/11.01.2016 г. по т. дело № 3378/2014 г. на ВКС, II т. о, решение № 60181 от 4.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4365/2019 г., IV г. о., ГК), въззивният съд не може да изтълкува волята на договарящите се като съглашение за нещо различно от сключване на договор за кредитиране на двама съкредитополучатели, пасивно солидарно отговорни за едно и също задължение спрямо кредитора. Посочената от първата инстанция практика (решение № 24 от 3.04.2013 г. на ВКС по т. д. № 998/2011 г., I т. о., ТК), както и такава известна на въззивния съд(решение № 213 от 6.01.2017 г. на ВКС по гр. д. № 5864/2015 г., IV г. о., ГК), е формирана по казуси с принципно различна фактология при неясно или двусмислено обозначение на качеството на лицата, удостоверили с подписи волята си или реални сделки, за които начина на предаване на парична сума е част от правопораждащия задължението факт, а не от изпълнение на уговорена престация. Тази практика е неприложима, когато волята за договорена солидарност е ясна (Решение № 60119 от 23.12.2021 г. на ВКС по т. д. № 1024/2020 г., I т. о., ТК, определение № 6430 от 15.07.2021 г. на ВКС по т. д. № 2405/2020 г., II т. о.) и не съответства по съдържание на характеристиките на поръчителство за чужд дълг. Оплакването на въззивника по установеното основание на солидарността е основателно и това налага въззивният съд да приложи закона при друга фактическа установеност, като изложи собствени мотиви по съществото на спора. В договора за потребителски кредит са уговорени няколко задължения, за всяко от които съкредитополучателите са поели солидарна отговорност. По делото не са представени общи условия, поради което съдът приема, че съдържанието на възникналото между страните правоотношение се изчерпва само с уговорените клаузи на подписания договор №FL944532 от 22.10.2018г. Съдържанието на писменото съглашение е ясно обособено в две части, като първият раздел визира съществените параметри на сделката и подробно конкретизирани уговорки относно правата и задълженията на страните. В този първи раздел са обозначени индивидуализиращите данни за насрещните страни, срока на договора за кредит (чл. 6), общия размер на кредита и условията за усвояването му (чл. 1.1 и чл.2); условията за издължаване на кредита от потребителите(чл.4 и чл.8 ); годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителите (чл.9), изчислени към момента на сключване на договора за кредит при неизменна лихва. В чл. 3 от първи раздел е посочен начина на определяне на уговорена между страните променлива възнаградителна лихва като сбор от два елемента: референтен лихвен % ПРАЙМ и фиксирана надбавка, като е пояснено, че актуалния размер на променливия компонент е 1.150%, но се определя на тримесечна база от банката по обявената в приложението методология, а в случай на обявена в интернет и в офисите на банката промяна новия размер се прилага от следваща падежна дата. Надбавката принципно е фиксирана до 6.350 %, но в чл. 3.11. е пояснено, че този размер е съответен на преференциални лихвени условия, и се увеличава според чл. 20.2 и 20.3 с още 3.5% и/или още 1.5% ако отпаднат условията (осигуряване на минималната наличност в разплащателната сметка на Й., прекратяване на ползването на другия банков продукт по пакетната програма и/или отпадане на застрахователно покритие по групова застраховка в полза на банката).Уговорено е и обезщетение за забава в размер на законна лихва, която следва да се начислява върху забавените погасителни вноски за главница за времето на забавата или върху цялата главница в случай на предсрочна изискуемост (чл. 9). Договорено е и плащане на застрахователни премии по застраховка на кредитополучателя, за сметка на отпуснатия кредит (чл.1.2) но и задължение на застрахования да заплаща премии като условие за преференциалната лихва (чл. 11.2). Освен препращането към Тарифа на банката (чл. 2.2) относно таксите по платежни операции, дължимите във връзка с кредита такси са конкретизирани като еднократна сума от 400лв, събрана при усвояване като такса за разглеждане на искането за кредит и месечна такса за обслужване на новоразкрита разплащателна сметка, чиято стойност е нулева при ползване на пакетната програма, условие и за преференциалната лихва(чл. 5). Към този общ текст са добавени две приложения, като едното представлява текст, несъмнено съставен в цялост, без възможност за промени, оповестяващ дефиниции и формули за определяне на променливия лихвен индикатор ПРАЙМ. Второто представлява погасителен план за изплащане на обща сума от 38739.29лв., съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, формирани от два елемента(разсрочени част от главницата 28500лв. и текущо дължими лихви до сбор от 8219.92лв.) и добавени към тях нулеви стойности на такси, както и застраховки в общ размер 2019.37лв. Проверката, извършена от вещото лице в първата инстанция (л. 121) установява, че за периода от сключване на този договор и предоставянето на уговорената главница в разпореждане на потребителя на 22.10.2018г, начисляваните от кредитора задължения, погасявани с постъпващи наличности по разплащателната сметка, не съвпадат с размерите по погасителния план, тъй като лихвения процент от 7.5 пункта( сбор от начален ПРАЙМ 1.15 и надбавка 6.35) е прилаган до 22.04.2020г, когато е обявен намален ПРАЙМ и текущата лихва от 7 %, а от 22.05.2020г. банката не е прилагала преференциалните размери и е олихвявала кредита с 12 % като сбор от намаления вече ПРАЙМ от 0.65, надбавката 6.35 и допълнителното завишение от 3.5 поради неизпълнено условие за постъпление до размер на МЗР и още 1.5 поради неосигурено покритие на премии по застраховката. Вещото лице е установило последно постъпление в разплащателната сметка на 27.12.2019г., след която дата не са били правени вноски от длъжниците или от други лица в тяхна полза, като към този момент са изчерпани и наличности в другата сметка от която служебно са били събирани суми. Общо използваната от банката сума възлиза на 5001.51лв., като с нея е било прихващано изпълнение на месечно дължими части от застрахователни премии( 336.56лв.); начислени автоматично от 26.11.2018г. такси за „ограничаване на негативни последици от просрочие“ в размер на 35 лв.; периодично начислени лихви за забава при просрочие на вноска в размер на 70.77лв., както и частите от вноските за възнаградителна лихва с падеж до 22.09.2019 в размер на 1868.67лв. и за разсрочена главница по падежирали вноски до 22.08.2019 в размер на 2700.88лв. При тези факти съдът съобразява следното: С оглед момента на началното договаряне, сделката се урежда от специалния Закон за потребителския кредит (редакция към бр. 51 от 19.06.2018 г.) и общата императивна закрила срещу неравноправно договаряне (чл. 12 от ДР на ЗЗП) и по специално чл. 143 т. 5, 9, 12 и ал.3, чл. 144 ал. 2 т. 1 и ал. 4, чл. 146, чл. 147 ЗЗП), съответно тези норми ще следва да бъдат съобразени служебно от съда. На първо място писменият договор за потребителски кредит отговаря на реквизитите и формата, изискуеми за валидността му по чл. 22 от ЗПК. Обявени са като допълнителни разходи таксите по обслужване на разплащателната сметка и началната такса за усвояване, изискваната като условие за преференциална лихва застраховка в полза на кредитора, както и лихвения процент, който се прилага при съставяне на погасителния план, изчислен към момента на сключване на договора за кредит, начините за неговото променяне. Подробно са изброени и случаи на неизпълнение със съответно указани права на банката и последиците за потребителя при просрочие на вноските. В договора се съдържа и указание за право на отказ на потребителя от договора, срока, в който това право може да бъде упражнено, и другите условия за неговото упражняване, включително информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата, както и за размера на лихвения процент на ден, указани са предоставените извънсъдебни способи за решаването на спорове и за обезщетяване на потребителите във връзка с предоставяне на потребителски кредит, както и условията за тяхното използване и възможността да бъде сезиран контролен орган. Съдържанието на така уговорената сделка е изцяло съобразено с изискванията на закона по чл. 11 ал.1 ЗПК. Основание за отричане на договарянето в цялост няма. Съдът обаче констатира, че извън обявените изрично разходи като такси, кредиторът е прилагал и такси, които са оповестени в тарифа. Доказателства за връчването на писмен текст на тарифата, като приложение( подобно на методиката за ПРАЙМ) няма, и затова такъв допълнителен разход не може да се счита за надлежно уговорен( чл. 10а ал. 4 ЗПК). Самото предназначение на допълнителната такса обявено като компенсиране на негативни последици от допуснато просрочие недвусмислено сочи, че това допълнително плащане има характеристика на неустойка за забава (определено отнапред обезщетение за вреди при просрочие), но този вид плащания се третират от забранителна норма на чл. 33 ЗПК. Тъй като по договора изрично е предвидено олихвяване на просрочена главница със законна лихва, която е горната допустима от закона граница на договорна свобода за обезщетяване на забава, позоваването на Тарифа, респективно на клауза препращаща към нея е в нарушение на законова забрана и затова липсва основание за такова задължение. Извън съпоставката със специалните ограничителни правила по ЗПК, въззивният съд съобразява, че още две от уговорките в договора пораждат основателно съмнение за нарушаване на потребителската закрила. Такива са клаузите относно преферентните размери на лихвата и текущата такса за обслужване, които съставляват основните разходи по кредита, както и уговорката за поемане от потребителя на допълнителната финансова тежест по обезпечение в полза на кредитора чрез присъединяване към групова застраховка, предложена от кредитора при договарянето на кредита. В тази връзка доводите за формално документирано признание за получаване на преддоговорна информация и обявяване на преференциални условия по никакъв начин не могат да убедително да установят провеждане на преговорите по начин, в който с полагане на допълнителна грижа за своя клиент доставчикът на финансовата услуга да е осигурил възможност за идентифициране на индивидуалния му интерес. Няма данни да са сравнявани и модифицирани условия на сделка до получаване на конкретен кредитен продукт, различен от другите сходни такива предложения на пазара (не само на този, но и на други доставчици), който най-точно да кореспондира не само на нуждите на потребителя да получи търсена престация, но и на личните му възможности да понесе от своя страна изпълнение на дължимо поведение. За да се установи индивидуалното договаряне е необходимо да се докаже активно преговаряне по предлагани персонално като подходящи за търсещия кредит потребител параметри, включително чрез предлагане и приемане на контра оферти в отклонение от типизирано съдържание на конкретните продукти. Бланкетно формулирани декларации не са достатъчни, ако не е установено точното съдържание на преддоговорната информация, а дали условията на кредита са по-благоприятни от такива, предоставени на други клиенти, не е видно от просто обявяване в договора на размера на лихвата като по-нисък, тъй като прилагането на намалената надбавка не е безусловно, а изисква от клиента да ползва други продукти, за които също прави разходи ( както вещото лице установява при съпоставка на пакетни цени на услугите). Затова въззивният съд не намира за доказано, че съдържанието на сделката е резултат от индивидуално договаряне на банката с всеки от двамата потребители и по-конкретно със съкредитополучателя Г., за когото няма никакви сведения да е бил също клиент на тази банка и да е ползвал и други нейни продукти. Напротив, самите формулировки на текста на договора, съдържащи непопълнени бланкети и уговорки, които не са относими към установените по делото факти( чл. 2.3 и 2.5) и общо посочване на пакетни програми, вкл. и такива различни от ползваните от кредитополучателите(чл. 3.11) опровергават тезата за съставяне на текста на съглашението след конкретно уточняване на индивидуални интереси на потребителите. При това положение липсва хипотезата на изключението по чл. 146 ал.1 ЗЗП и възникналите съмнения относно неравноправност на отделни клаузи остават в тежест на доставчика ( чл.146 ал.3 ЗЗП). На първо място съмнение се поражда поради начина, по който е уговорен променливия компонент на лихвата и правото на кредитора да го определя като прилага оповестена на клиентите си методика. Добросъвестността в договорния процес изисква от кредитора да разясни на неподготвен професионално клиент значението на всички фактори, които определят финансовата тежест. Само по себе си, формалното запознаване на потребителите с методика за определяне на ПРАЙМ като референтен лихвен процент не може да се квалифицира като такова разясняване, тъй като описаната методология е така сложна и обоснована със специфични икономически пазарни показатели, че без специална подготовка средно подготвен и запознат с икономическата конюнктура потребител не би могъл сам да определи размера на задължението си, респективно да проконтролира обявяването на новите стойности от кредитора. Случаи като този се приемат в съдебната практика като неравноправно договорени клаузи (решение № 150 от 20.03.2020 г. на ВКС по т. д. № 279/2019 г., II т. о., ТК). Въззивният съд отчита, че на клиентите ясно е обявен само началния размер на лихвата, въз основа на която е изготвен връчения им погасителен план. Съответно само в този размер несъмнено и без да накърнява равенството в правата и задълженията на насрещните страни е уговорен обема на дължимата от съкредитополучателите престация. Промяната на размер на лихвата, е резултат от неравноправно договаряне, поради което и не следва да обвързва клиентите на банката. Това се отнася както до измененията на ПРАЙМ, така и на надбавката, тъй като липсват данни за пълно оповестяването на финансовата тежест при отпадане на прилагане на „преференциалната“ лихва, ползвана за изготвяне на връчения на длъжниците погасителен план. Отделно от това, проучването на вещото лице, назначено от въззивния съд сочи, че сами по себе си условията за съхраняването на началните параметри, предложени от кредитора като преференции, изискват допълнително плащане на поне 6.95 лв. такса месечно и ползване на други възмездни услуги. Дали това външно за договора плащане е съизмеримо с добавката на годишната лихва с 3.5 пункта по делото не е доказано и затова съмнението за неравноправност при уговарянето на условията за облекчението и последиците от отпадането му налагат неясните клаузите да се прилагат по най-благоприятния за потребителя начин. Не следва да се пренебрегва обстоятелството, че само единият от кредитополучателите е ползвал пакетна програма, която сама по себе си вече го е ангажирала с ползване на различните елементи от пакета, покривани с общия разход, но конкретно за въззиваемия Г. изпълнението на условията за преференциалното олихвяване би наложило допълнителни, необявени предварително в сделката лично негови нови разходи. При това положение, дори и изцяло да са разбрали текстовете на тези клаузи, и добросъвестно да положат грижа да се информират за своите задължения, средно подготвени за такъв вид сделка потребители биха могли единствено да възприемат, че лихвата е плаваща и може да се променя, но не и да планират конкретните размери на новите си задължения извън първоначален погасителен план. Затова съдът приема, че така формулирана, уговорката за приложимия годишен лихвен процент и вариантите на надбавката му и текущата такса при отпадане на преференции е неравноправна, но само в частта, включваща право на доставчика да завишава основните вече обявени разходи по кредита по какъвто и да е начин (чл. 143 ал.1 т.12 вр. чл. 144 ал.4 ЗПК). Затова и тази част от уговорките не следва да се прилагат към потребителя, а останалата част от съглашението да се прилага в смисъл, който е най-благоприятен за съкредитополучателя, като съхрани изгодното за него ползване без допълнително оскъпяване по инициатива на кредитора(чл. 146 ал.5 и чл. 147 ал.2 ЗЗП). В този смисъл е и установената съдебна практика (решение № 146/01.11.2017 г. на ВКС по т. д. № 2615/2016 г., I т. о; Решение № 198 от 18.01.2019 г. на ВКС по т. д. № 193/2018 г., I т. о., ТК; Решение № 299/15.02.2019 г. на ВКС по т. д. № 2023/2017 г., II т. о и др.). В случая ограничаването на съдържанието на сделката до фиксираните в погасителния план задължения като единствено дължими разходи на потребителя би възстановило баланса на правата и задълженията, такива каквито изрично са възприети от договарящите се страни. На второ място, подобно съмнение се формира по уговарянето на допълнителния разход за премиите по застраховката, сключена като обезпечение на финансовия риск на кредитора. Основанието за събиране на застрахователната премия (обявена като допълнителен размер на месечните плащания) не е уговорено в кредитната сделка, а в допълнителен пакет от документи. Видно от приложената декларация за присъединяване към груповата полица, застраховащата финансова институция е договорила в своя полза със застрахователи поемане на риск върху лични блага( живот и здраве и трудова заетост) на своите клиенти. Застрахован по тази декларация обаче е бил само Й., въпреки че ползвания по тази сделка формуляр предвижда и възможност за общо застраховане на повече от едно лице като съкредитополучатели. В документа е положен втори подпис, но без обозначение на личността, от чието име е направено второто изявление, а графичното изображение видимо се различава от еднообразно положени множество други подписи на Г. по кредитния договор. За въззивния съд няма съмнение, че само един от кредитополучателите е поел задължението за застраховане на плащанията и съответно той се задължил за премията, уговорена от застраховащата банка без конкретно обявен размер за покритие на неговите доходи, генериращи и постъпленията за удовлетворяване на кредитора. Същевременно, както в декларацията за присъединяване, така и в чл. 1.2 от кредитния договор този допълнителен разход, поет по повод кредитирането е бил посочен като еднократно плащане, за сметка на предоставения кредит, която е следвало да се удържи служебно при усвояване на кредита, но в разминаване с тази уговорка в погасителния план е разсрочена обща сума, обозначена също като застрахователни премии, чието регулярно изплащане е посочено като условие за ползване на обявената ниска начална лихвена надбавка. Този начин на уговаряне не е достатъчно ясен, за да може да бъде възприет еднозначно от съкредитополучателя Г., неучаствал в договаряне на застраховката. На този потребител не е представена точната информация за допълнителната тежест която ще поеме без да ползва каквито и да е блага като застраховано лице, а това е особено значимо за интереса му, доколкото при неплащане на премии за застраховане на другия длъжник с 1 % се завишава и основната цена на кредитирането. Както вече се посочи, за всяка сделка, при която тече договаряне между естествено неравнопоставени субекти, добросъвестността изисква от доставчика(специализиран както на пазара на кредитирането, така и в застрахователната услуга, като посредник на конкретен застраховател), да разясни и предложи съдържание на клаузи разбираеми за потребител, встъпващ в договора без предварителна подготовка за сделка, различна от текущата му нужда от парични средства. Затова при „добавяне“ към месечна вноска на погасителен план на месечно дължима премия законосъобразното договаряне изисква изрично и отделно разясняване на дължими по отделно две различни цени по предложените варианти със съвместно или отделно застраховане на всеки от кредитополучателите и непреференциален вариант без обезпечението за кредитора, за да може клиентът да възприеме, че плащането на цената за застрахователното покритие се отнася и до него. Напротив, отделянето на премиите като елемент, добавен към вноските за главница и лихва, дължими от кредитополучателите индикира тяхната относителна самостоятелност като допълнително задължение само на застрахованото лице. Включването им в погасителния план, въпреки уговореното еднократно начално внасяне от получената главница(което би изключило каквато и да е нужда от изплащането на премии в бъдеще) изисква и спрямо тази част от съдържанието на сделката да се приложи потребителска закрила и тези уговорки да се изкслючат при определяне на задължението на незастрахования потребител. В заключение, както промените на компонетна ПРАЙМ и на надбавката за отпадане на преференция при прекратяване на ползване на пакетни продукти и покритие на застрахователни премии, така и допълнителното начисляване на текущата невключена в плана такса и добавянето в погасителния план на допълнителни суми за разсрочени плащания за сметка на застрахования клиент вместо еднократно изплащане на сума по застраховката в полза на кредитора, не отговарят на изисквания за добросъвестност на доставчик, предлагащ продукт на потребителя без да го поставя в неравностойно положение, затова и валидността на тези уговорка като основания за задължения на солидарно задължен съкредитополучател Г. е изключена от общата потребителска закрила, така както е установена в Директива 93/13/ЕИО и изразена в императивни правила на ЗЗП, към които чл. 24 ЗПК също препраща. Съдът намира, че недоказано разяснените на потребителите детайли в уговорките за всички тези допълнителни разходи по кредита пораждат несъразмерна с получената финансова услуга икономическа тежест, т.е. неясните клаузи са и неравноправни (чл.145 ал.2 вр. чл. 143 ал.1 ЗЗП) и не пораждат валидно основание за задължения на потребителя. Съответен на този правен извод е само първи вариант на пета задача от заключението на вещото лице, възложена от настоящата инстанция, в който като задължения на клиента са отчетени само вноските по първоначален погасителен план без допълнително оскъпяване при промяна на лихва, събиране на такси и без застрахователни премии и ограничаване на обезщетението за забава до законна лихва. Според независимо направените изчисления на счетоводния експерт, всички внесени и усвоени от банката наличности не са достатъчно за погасяване на задълженията, ограничени до тези валидни размери и към 26.05.2020г. са били натрупани изискуеми 2 501, 14лв. сбор от разсрочени части от главница с падежи от по падежирали вноски и 754.81лв. от разсрочени части от възнаградителна лихва по вноски с падежи след 22.1.2020г. Към този момент до въззиваемия Г. е достигнало отправено от кредитора изявление за обявяване на предсрочна изискуемост, според отразената в обратната разписка дата на лично връчване (л. 35-36 от делото на ТОС). Макар размерите на задълженията и датите на начало на забавата да се различават от установените от вещото лице, съдът констатира, че неизпълнението на плана е несъмнено и трайно като е осъществена договорена в чл. 14 от договора хипотеза на уговореното право на кредитора за иска предсрочно изпълнение на задължението за разсрочените части от главницата. Само за пълнота, въззивният съд преценява, че такова право е предвидено в чл. 60 ал.2 на ЗКИ и банката може да го упражни спрямо неизправните си длъжници, дори и да не е разяснила подробно съответната уговорка, като се спазят посочените в закона условия за това. В случая забавата е обхванала повече от една вноска, а след като изявлението на кредитора е било доведено до знанието на този длъжник, е довършен в цялост както обективния, така и субективния елемент от фактическия състав, пораждащ последици от упражнено право на предсрочна изискуемост спрямо въззиваемия Г. и спрямо него е отпаднало занапред уговореното в полза на длъжниците разсрочване. В тази връзка фактите относно връчване на другия съдлъжник са ирелевантни не следва да се преценяват поради относителното действие на забавата спрямо всеки от тях, предвидено в чл.126 ал.2 ЗЗД (Решение № 30 от 20.05.2020 г. на ВКС по т. д. № 739/2019 г., I т. о., ТК). След преобразуващото действие на изявлението, достигнало до Г., този солидарен длъжник освен падежиралите вноски вече дължи и останалата част от главницата в размер на 23291.87лв., но не и останалите възнаградителни лихви, представляващи цена за уговорено разсрочено ползване на главница, което отпада с лишаването на длъжника от сроковете по погасителния план. Вместо тях кредиторът придобива вземане за законната лихва, като последици от вече пълна забава както върху падежирали, така и предсрочно изискуеми вноски (ТРОСГТК № 3/2017). В заключение съдът установява дължимост и от солидарния длъжник на цялата остатъчна изискуема главница от 25 793, 01лева, само 754.81лв. договорна лихва, включена в плана за период от 22.01.2020г. до 22.05.2020г., не по-малко от поискана сума за наказателна лихва от 859.46лв. като обезщетение забава за периода от 22.1.2020г до 23.02.2022г.(ненадхвърлящо сбор от установени от вещото лице 32.93лв. законна лихва за забава върху просрочена по погасителен план главница до 22.05.2020г., както и още поне 4564лв. служебно изчислена с помощта на лихвен калкулатор за законна лихва върху цялата остатъчна главница след предсрочната изискуемост от 27.05.2020г.). В тези размери претенцията на ищеца спрямо въззиваемия Г. като солидарен длъжник е основателна и съответно следва да се уважи след отмяна на неправилното отхвърлително решение. Съобразно паричния характер на задълженията и направеното искане, на осн. чл. 214 ал.2 ГПК, главницата следва да се присъди ведно със законната лихва от завеждане на иска до окончателното изплащане на задължението. Останалата обжалвана част от акта, с която са отхвърлени горници над така установените размери на главница до предявената сума от 25 799лв. и лихва до сбор от 3051.23 лв., както и наказателна лихва за предходен период на забава от 22.09.2019 до 22.01.2020г. съответства на изводите на въззивния съд и решението следва да се потвърди. Неоснователна е претенцията за такси, основана на нищожната уговорка за такса компенсираща забавата, както и за текуща такса, , начислявана в резултат на упражнено право на отпадане на преференция за нулева стойност, уговорено в неравноправна клауза. И в тези части макар и по различни съображения изводите на двете инстанции като краен резултат съвпадат. Ищецът е претендирал и за още едно вземане, основано не на уговорки от договора, а с общо законово правило на чл. 309а ал.1 пр.2 ТЗ. Въззивният съд преценява, че посочената законова хипотеза не е приложима в отношенията между страните. Нормата урежда възлагането в тежест на неизправен длъжник по търговска сделка на презумтивни или доказани по размер разходи направени от кредитора във връзка със събиране на просрочен дълг. Основание за тази уредба са както редицата възможности, уредени за участващи в търговията кредитори да организиран и получат принудително удовлетворение без средства на държавна принуда, така и повишеното изискване за грижа на търговците, поемащи задължения към друг равнопоставен и професионално действащ участник в договаряне, която е предпоставена от собствената им професионална подготовка и умения за оценка на стопанския интерес на насрещната страна в конкретни пазарни условия. Тези характеристики обаче липсват в отношение на неравнопоставените доставчик и потребител, тъй като завишените стандарти за грижа не се прилагат към неизправен непрофесионалист, а напротив, още по-голяма загриженост за интереса на клиента е възложена на професионалния доставчик. Банката е кредитор, специализиран в сферата на различни видове кредитиране и предвидими за него са не само разходите за доброволно и срочно изпълнение на поетите от неговите длъжници задължения, но и такива, свързани с реализация на нормативно установени условия за прилагане на принуда при неизпълнение. При уговаряне на сделка, предшествана от проверка за платежоспособност на съответния клиент, получаващ правото да ползва определена главница срещу заплащане на определено възнаграждение, от доставчика на финансовата услуга се очаква да положи необходимата дължима грижа, включваща и преценка на риска от неизпълнение на задължението, както и калкулиране на стойността на предвидимите потенциални действия за преодоляване на неизпълнението. След като е уговорил в своя полза право на предсрочна изискуемост, кредиторът е следвало да предвиди и средствата за неговата реализация, включително и опцията да се възползва от услугите на външни за правоотношението лица за уведомяването на длъжника за настъпилата предсрочна изискуемост. Затова допълнително начислените в тежест на съкредитополучателите разходи за направени плащания по повод връчване на писмените изявления на кредитора за обявяване на предсрочна изискуемост не са непредвидени и извънредни, а напротив – имат типичен за този вид дейност характер и като такива следва да се включат в стойността на основната престация. В този смисъл тези разходи не да допълнителни, а иманентно присъщи и подлежат на калкулация в цената за администриране на изпълнението на длъжника и липсва основание за отделното им калкулиране. Дори и да се приеме, че конкретно разходите за уведомление поради забава са породени от неизпълнение извън положителния кредиторов интерес по основната престация, то спрямо тях съдът следва да отчете законовата забрана в специалния закон (чл. 33 ал.2 ЗПК) за обезщетяване на допълнителни вреди при забавено изпълнение и затова събирането им не е обосновано. На трето място, дори и извършването на конкретно претендираните разходи от 144 лв., представляващи заплатени нотариални такси да може да се квалифицира като понасяне на преки загуби от неизпълнение на договорното задължение, то пак не би могла да се ангажира отговорност за компенсация по общия ред на чл. 79 ал.3 ЗЗД, тъй като този вариант за защита би изключил претенцията за реално изпълнение със обезщетение за забава, която ищецът е предявил. Отделно от това, в конкретния случай вещото лице е констатирало (отговор на въпрос 7 от заключението в първата инстанция), че нотариалните такси са направени за поставяне в забава за разсрочените вноски само на другия длъжник и затова тези действия нямат отношение към отговорността на въззиваемия. Затова дори и да е породена на някакво друго(различно от вече коментираните законови текстове) законово основание, отговорността за тези разходи би била лична, като ще се ограничи до лицето, което не е било намерено на известен на кредитора адрес и е причинило необходимостта от официално удостоверяване на фикционно връчване. Г. обаче е уведомен надлежно и то преди извършването на нотариалните действия и затова не може да носи каквато и да е отговорност за тези новонаправени разходи. Претенцията на кредитора в тази част е неоснователна и този краен извод съвпада с отхвърлителния диспозитив на обжалвания акт на първата инстанция, който също следва да се потвърди. По разноските: Промяната в резултат по съществото на спора налага ревизиране на определените разноски за първа инстанция. В тежест на въззиваемия ответник разноски не са били определяни, но ищецът вече е получил присъждане на целия размер на сбора от направени за първата инстанция разходи, въпреки че всеки от участвалите в делото като обикновени другари носи отговорност за своята част от компенсирането на разходите. Стабилитета на необжалваната част от решението, постановено срещу Й. обаче изключва възможността възложената му тежест да бъде редуцирана. Отговорността на Г. не може да надхвърля половината от общо направените от ищеца разходи, но доколкото няма данни присъдената сума да е вече събрана, вземането срещу Г. продъжвава да съществува и отговорността му за разноски още не е погасена. Затова на въззиваемия Г. може да бъде възложена само половината от 4000лв., като съразмерна част на основателно претендирани спрямо него суми (27407, 28/30015, 71) от направените от ищеца разходи по водене на делото спрямо този ответник в размер на 4380, 57лв. (за такса, адвокатски хонорар и разноски за експертизи, без възнаграждение на особения представител). Определените в полза на ищеца разноски следва да се допълнят само с 2000лв., които като личен дълг на Г. са част от общо дължими от двамата ответници разходи за първата инстанция. Съразмерно на неоснователната част от претенцията (2608, 43/30015, 71) до само 124, 27лв. следва да се намалят и определените разноски в полза на ответника Г., направени за адвокатската му защита. В същото съотношение следва да се разпределят и разноските по разглеждането на делото в настоящата инстанция. Въззивникът е посочил в оспорения списък като претенция доказани разходи за държавна такса 652лв. и възнаграждение на експерт, допълнено с горница, внесена след последното заседание до общо 980лв. както и неоспорен по размер адвокатски хонорар от 3661.51лв. В разноските за тази инстанция следва да се включи и частта от 400лв. изплатени от авансирането разходи за участие на представителя на неучаствал във въззивната фаза обикновен другар на въззиваемия. Така от общия размер на направените разноски 5693, 51лв., съразмерна на основателна част от жалбата е само част от 5198, 73лв. и този размер се дължи само от Г.. Възражението за прекомерност на хонорар от 715лв., който не достига дори минимум от сборно възнаграждение за защита на въззиваемия по съединени претенции, е неоснователно. От тази доказано изплатена на пълномощника сума, съразмерна на неоснователна част от жалбата е само част от 62, 14лв. Общият сбор на разходите, дължими от банката в полза на Г. за двете инстанции възлиза на 186, 41лв.(124, 27+62.14). С този размер въззивникът е заявил прихващане и съответно с него може да се намали насрещно сбора от 7198.73лв. (2000+5198, 73) дължим в полза на същия кредитор само от този длъжник като разноски за двете инстанции. Така остатъчният размер, с който следва да бъдат допълнени, вече присъдени като дължими от Й. разноски в полза на банката е само сума от 7012, 32лв. Това остатъчно задължение на Г. включва „дублиращата“ се част от 2000лв., чиято дължимост би могла да отпадне в бъдеще при условие, че цялата присъдената сума от 5780.57лв като разноски за първа инстанция бъде събрана от Й. въз основа на осъждането му по необжалвана част от решение № 78/21.12.2022, постановено по ТД14/2022г на ОС- Търговище (електронно дело 20223500900014). Мотивиран от гореизложеното и на осн. чл. 271 ГПК, съставът на Варненски апелативен съд