Решение № 1105 от 16.7.2021 г. на Районен съд - Пловдив по дело № 4312/2021 г.

Производството е по реда на чл. 59 и сл. ЗАНН. Обжалвано е Наказателно постановление № 20-1030-010487, издадено от Началник група към ОДМВР-ПЛОВДИВ, сектор пътна полиция, с което на Й. Ч., ЛНЧ •••••••••• е наложена глоба в размер на 700 лв. и лишаване от право да управлява МПС за срок от 3 месеца за нарушение на чл. 21, ал. 1 ЗДвП.

В жалбата се излагат конкретни съображения за незаконосъобразност на ЕФ се и моли за неговата отмяна и присъждане на разноски. По- конкретно се сочи, че:

-е нарушено правото на защита на наказания субект, поради неназначаване на преводач;

-в АУАН и НП не е надлежно индивидуализиран наказания субект; - АУАН е издаден в нарушение на чл. 34 ЗАНН. Въззиваемата страна взема писмено становище за неоснователност на жалбата. В условията на евентуалност прави възражение за прекомерност на заплатения адвокатски хонорар.

ПО ДОПУСТИМОСТТА НА ЖАЛБАТА Жалбата е подадена в законоустановения срок, от процесуално легитимирана страна, против акт подлежащ на обжалване по съдебен ред, поради което се явява процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.

Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че видно от отбелязването върху НП, същото е връчено лично на дата 07.06.2021г. Жалбата формално е входирана на дата 17.06.2021г. По делото, обаче е представен пощенски плик, от който е видно, че жалбата е подадена по пощата, с клеймо за дата на изпращане 14.06.2021г. Съгласно чл. 184 НПК, намиращ субсидиарно приложение по силата на чл. 84 ЗАНН, срокът се счита спазен, ако до изтичането му молбата, жалбата или другите книжа са постъпили в пощата. От изложеното следва, че 7-дневния срок по смисъла на чл. 59 ЗАНН се явява спазен.

Съдът като се запозна с приложените по делото доказателства, обсъди доводите изложени в жалбата и служебно провери правилността на атакувания ЕФ намери, че са налице основания за неговата отмяна по следните съображения:

ПО ФАКТИТЕ И ДОКАЗАТЕЛСТВАТА Наказателното постановление е издадено за това, че жалбоподателят на 23.04.2020 в 08.57 часа, в град Пловдив, на бул. „Асеновградско шосе“ срещу №1, посока град Асеновград управлява собствения си лек автомобил ШКОДА СУПЕРБ, с рег. № ••••••• като се движи със скорост 107 km/h, при максимално разрешена скорост за движение в населено място 50 km/h. Отчетен толеранс минус 3% от измерената скорост в полза на водача, наказуема скорост 104 km/ h. Нарушението е установено с TFR1-M № 546 /клип 11510/ и заснетият материал е показан на водача.

Съдът намира, че посочената фактическа обстановка съответства на реализиралото се в действителността въз основа на приложения по преписката АУАН, който съгласно чл. 189, ал.2 ЗДвП има презумптивна доказателствена сила до установяване на обратното.

В конкретния случай съдът намира, че констатациите в АУАН не само не се опровергават, но и изцяло се потвърждават от събраните по делото писмени доказателства- протокол по чл. 10 за използване на АТСС, статично изображение от клип № 11510, справка за собственици на МПС, декларация по чл. 188, ал.2 ЗДвП.

От жалбоподателя не са представени доказателства за опровергаване на констатациите в АУАН, доколкото провежданата линия на защита е била за оборване на процесуалните предпоставки за законосъобразност на НП.

При правилно установена фактическа обстановка, принципно правилно е приложен материалния закон- като са посочени коректната нарушена и санкционна разпоредба- чл. 21, ал.1 ЗДвП, вр. чл. 182, ал.1, т.6 ЗДвП. Наложената санкция отговаря на предвиденото в санкционната норма.

Коректно е индивидуализиран и нарушителя с две имена и ЛНЧ, което предоставя достатъчно несъмнени данни за неговата самоличност. В тази връзка от представените СУМПС и свидетелство за продължително пребиваване се установява, че лицето като турски гражданин има само две имена и няма ЕГН, поради което по-завишени изисквания към неговата индивидуализация не могат да се поставят.

При правилно установени факти, обаче НП подлежи на отмяна, доколкото неправилно е приложен процесуалния закон на две самостоятелни основания.

ПО ПРИЛОЖЕНИЕТО НА ЧЛ. 34 ЗАНН Според чл. 34 ЗАНН не се образува административно-наказателно производство, ако не е съставен акт за установяване на нарушението в продължение на три месеца от откриване на нарушителя или ако е изтекла една година от извършване на нарушението.

Съгласно Тълкувателно постановление 1/2015 на ВКС и ВАС сроковете по чл. 34 ЗАНН са давностни, като с тяхното изтичане държавата губи възможността да реализира правомощията си по административно- наказателното правоотношение, включително и да накаже дееца за извършеното нарушение.

Според трайната съдебна практика нарушителят се счита за открит, когато наказващият орган разполага с необходимите и достатъчни данни за неговото извършване и за самоличността на нарушителя, тоест когато са констатирани факти и обстоятелства за наличие на поведение, било то действие или бездействие на конкретно лице, което поведение от обективна страна сочи на допуснато административно нарушение.

Правната квалификация на тези факти, съответно индивидуализацията и конкретизацията от фактическа и правна страна на нарушението, представляват действия по извършване на преценка относно наличието на материалните и процесуалните предпоставки за реализиране на административнонаказателната отговорност, които действия следват откриването на нарушението и нарушителя и представляват част от дейността по установяването на нарушения и налагането на административните санкции.

В този смисъл законодателят разграничава понятията „откриване на нарушителя“ и „установяване на нарушението по несъмнен начин“, като именно с първата от посочените активности е свързано течението на давностния срок по чл. 34 ЗАНН, докато установяването на нарушението по несъмнен начин е последваща дейност, относима към реализирането на административно-наказателната отговорност и нейната индивидуализация.

Така изрично Решение № 919 от 23.04.2019 г. по к. адм. н. д. № 236 / 2019 г. на XXI състав на Административен съд - Пловдив, Решение № 661 от 25.03.2019 г. по к. адм. н. д. № 260 / 2019 г. на XXI състав на Административен съд - Пловдив, Решение № 102 от 14.01.2019 г. по к. адм. н. д. № 3554 / 2018 г. на XXVI състав на Административен съд - Пловдив, Решение № 2705 от 17.12.2018 г. по к. адм. н. д. № 2760 / 2018 г. на XXI състав на Административен съд - Пловдив, Решение № 2704 от 17.12.2018 г. по к. адм. н. д. № 2194 / 2018 г. на XXI състав на Административен съд - Пловдив, Решение № 2615 от 10.12.2018 г. по к. адм. н. д. № 3039 / 2018 г. на XXI състав на Административен съд - Пловдив, Решение № 2540 от 03.12.2018 г. по к. адм. н. д. № 3224 / 2018 г. на XXVI състав на Административен съд - Пловдив, Решение № 2485 от 23.11.2018 г. по к. адм. н. д. № 1994 / 2018 г. на XXIII състав на Административен съд - Пловдив, Решение № 2452 от 22.11.2018 г. по к. адм. н. д. № 2099 / 2018 г. на XX състав на Административен съд - Пловдив, Решение № 2314 от 09.11.2018 г. по к. адм. н. д. № 2304 / 2018 г. на XXVI състав на Административен съд - Пловдив, Решение № 2319 от 22.12.2017 г. по к. адм. н. д. № 3252 / 2017 г. на XXIII състав на Административен съд – Пловдив.

Като принципно положение обаче, въпросът за откриването на нарушителя е чисто фактически, като във всеки случай следва да се преценява от кой момент администрацията е разполагала с достатъчно конкретни данни за извършен от обективна страна административен състав и че именно наказаното лице е правонарушителя.

В някои случаи тези данни се добиват едва след извършване на конкретна проверка по установяване на факти. В други ситуации обаче, в зависимост от особеностите на конкретната нарушена административна норма и фактическия състав на нарушението, наказващия орган разполага с всички необходими данни още от един много по-ранен момент, предшестващ извършването на формална проверка.

Във всички случаи обаче, за да се счита за открит нарушителя е напълно достатъчно администрацията да разполага с достатъчно данни за извършеното нарушение и самоличността му, без тази дейност да е обвързана с формални процедури, а още по-малко с юридическото оформяне и подписване на актове, които финализират проверката.

Водещият принцип е, че когато контролният орган разполага с достатъчно данни за извършеното нарушение и нарушителя, той не може чрез неоправдано забавяне да извърши нужните проверки или да състави съответните финализиращи проверката актове (които са за вътрешна употреба и са непротивопоставими на трети лица), напрактика да продължава в нарушение на закона установените давностни срокове.

Така Решение № 351 от 10.02.2020 г. по к. адм. н. д. № 3757 / 2019 г. на XXI състав на Административен съд – Пловдив, Решение № 476 от 20.02.2020 г. по к. адм. н. д. № 3986 / 2019 г. на XXII състав на Административен съд – Пловдив, Решение № 963 от 14.05.2016 г. по н. д. № 561/2016 г. на Административен съд – Пловдив.

Действително законодателят е предоставил на администрацията два срока- кратък (тримесечен) от откриване на нарушителя и дълъг (едногодишен) от извършване на нарушението. Приложното поле на дългия срок, обаче е когато следва да се извършват действия по установяване самоличността на нарушителя, но не и когато тя е изначално известна.

Така Решение № 1486 от 04.07.2019 г. по к. адм. н. д. № 1238 / 2019 г. на XXI състав на Административен съд – Пловдив, Решение № 2317 от 05.12.2016 г. по н. д. № 2414 / 2016 г. на XIX състав на Административен съд – Пловдив.

В конкретния случай, за да се прецени, в кой момент е открит нарушителя следва да се съобрази спецификата на административния състав, за който е наказан дееца- по чл. 21, ал.1, вр. чл. 182, ал.1, т.6 ЗДвП.

Съгласно чл. 188, ал.1 ЗДвП собственикът или този, на когото е предоставено моторно превозно средство, отговаря за извършеното с него нарушение. Собственикът се наказва с наказанието, предвидено за извършеното нарушение, ако не посочи на кого е предоставил моторното превозно средство.

Практиката по прилагане на тази норма е безпротиворечива, като трайно се приема, че тя въвежда две самостоятелни категории нарушители (пасивно материално правно легитимирани лица да понесат отговорност за извършеното нарушение на режима на скоростта)- собственика и лицето, на което МПС е предоставено.

Така Решение № 2179 от 30.10.2019 г. по к. адм. н. д. № 1679 / 2019 г. на XXI състав на Административен съд – Пловдив.

Основанията за понасяне на отговорност от двете категории субекти обаче са различни.

Отговорността на собственика е презумпционна. По силата на изричната законодателна воля, тя представлява отклонение от общия принцип за личната отговорност по ЗАНН. За нейното възникване е достатъчно само по себе си установяване на нарушение с МПС, собственост на лицето, като не е необходимо да се установи, че управлението реално е извършено от собственика.

Така Решение № 1469/13 юли 2021 год. ХІХ състав на Административен съд Пловдив, к.а.н.дело № 1414 по описа за 2021 год., Решение № 198 от 31.01.2018 г. по к. адм. н. д. № 3373 / 2017 г. на XXVI състав на Административен съд – Пловдив, Решение № 510 от 09.03.2021 г. по к. адм. н. д. № 3291 / 2020 г. на XXI състав на Административен съд - Пловдив, Решение № 939 от 12.05.2021 г. по к. адм. н. д. № 405 / 2021 г. на XXVI състав на Административен съд - Пловдив Решение № 338 от 15.02.2021 г. по к. адм. н. д. № 3044 / 2020 г. на XXI състав на Административен съд – Пловдив.

Отговорността на собственика, макар и презумпционна не е абсолютна и безусловна, като в закона е предвидена възможност за собственика да се екскулипира, тоест да снеме отговорността от себе си, като посочи по предвидения в закона ред действителното лице, което е управлявало МПС.

Следва изрично да се уточни, че посочването на действителния водач е само една правна възможност, която е предоставена единствено на усмотрението на собственика. Предвид презумпционния характер на отговорността по чл. 188, ал.1 ЗДвП:

-собственикът не е длъжен да посочи кой е действителния водач, независимо дали това е той самия или трето лице;

-органите на реда не са длъжни да изследват кой е бил действителния водач, доколкото до реализиране на правото му да посочи действителния водач, по силата на изрично въведената в закона презумпция- за нарушител и пасивно легитимиран субект се счита самия собственик, независимо, че реалната фактическа обстановка може да е различна.

Така Решение № 1277/ 23 юни 2021 год.КАНД № 996 по описа на съда за 2021 г., Решение № 918 от 23.04.2019 г. по к. адм. н. д. № 3793 / 2018 г. на XXI състав на Административен съд – Пловдив, Решение № 133 от 22.01.2018 г. по к. адм. н. д. № 3369 / 2017 г. на XXII състав на Административен съд – Пловдив.

От всичко гореизложено може да се направи несъмнен извод, че: -основанието за възникване на отговорността на собственика възниква ще с установяване на нарушението;

-основанието за възникване за отговорността на действителния водач, възниква едва с посочването му по надлежния ред от собственика и то, само ако той е избрал да се възползва от това си право.

Въз основа на различните моменти на възникване на основанията за понасяне на административна отговорност следва и различния момент на откриване на нарушителя по смисъла на чл. 34 ЗАНН, съгласно изложените по-горе принципни съображения по приложението на тази норма.

Предвид: - презумпционния характер на отговорността на собственика и -обстоятелството, че контролните органи разполагат с централизирана електронна база данни с регистрираните собственици на МПС в случай, че се ангажира отговорността на собственика, неговата самоличност следва да се счита открита още със заснемането на регистрационния номер на МПС.

Така изрично Решение № 233 от 04.02.2021 г. по к. адм. н. д. № 3229 / 2020 г. на XXVI състав на Административен съд - Пловдив, Решение № 786 от 08.04.2019 г. по к. адм. н. д. № 3876 / 2018 г. на XXI състав на Административен съд - Пловдив, Решение № 67 от 13.01.2016 г. по н. д. № 3078/2015 г. на Административен съд – Пловдив.

Съвсем различно е положението, ако се ангажира отговорността на действителния водач, който е различен от собственика. В този случай срокът по чл. 34 ЗАНН тече от момента на попълване на декларацията по чл. 188 ЗДвП, доколкото именно от този момент личността му става известна за контролните органи.

Така Решение № 2190 от 30.11.2020 г. по к. адм. н. д. № 2217 / 2020 г. на XXI състав на Административен съд - Пловдив, Решение № 2355 от 12.11.2018 г. по к. адм. н. д. № 2550 / 2018 г. на XXVI състав на Административен съд – Пловдив.

Особено успешно гореизложените принципни положения са обобщени в Решение № 67 от 13.01.2016 г. по н. д. № 3078/2015 г. на Административен съд – Пловдив, в което изрично е посочено, че след като нарушителят е известен, то акт за установяване на административно нарушение следва да бъде съставен в продължение на три месеца от откриването му. Приложимостта на втората хипотеза на чл. 34 ал.1 от ЗАНН, а именно едногодишният срок от извършване на нарушението, е предпоставена само при липса на данни у административнонаказващия орган за конкретния нарушител. Това е така, защото законодателят е предвидил възможност за административнонаказващия орган да положи усилия за откриване на нарушителя. Ето защо тази втора хипотеза ще бъде приложима тогава, когато нарушителят е открит след изтичането на посочените в първата хипотеза три месеца. След като нарушителят е известен или установен от административнонаказващия орган, то задължение на последния е, в рамките на три месеца от установяването му, да състави акт въз основа, на който да приключи законосъобразно административно наказателното производство, с издаване на постановление и налагане на санкция. Ако този срок не е спазен се преклудира и възможността за реализиране на административно наказателната отговорност на нарушителя. Поради изложеното, за да спази срока по чл. 34 ЗАНН контролния орган е следвало в три месечен срок от заснемане на нарушението да покани собственика за за съставяне на АУАН, респективно за деклариране на друг водач, на който да бъде съставен акт, вместо на собственика.

Пренесени на плоскостта на конкретния случай, гореизложените принципни положения показват, че самоличността на собственика като презумпционен нарушител е била известна на контролния орган още със заснемането на притежаваното от него МПС на дата 23.04.2020г., тоест от тази дата същият се счита открит.

Същевременно, както АУАН, така и декларацията по чл. 188 ЗДвП, в която той е посочил себе си като водач са попълнени на една и съща дата- 5 месеца по-късно на 11.09.2020г. Налага се извод, че тримесечния срок от откриване на нарушителя е пропуснат.

Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че тезата на наказващия орган, че дори собственика да посочи себе си в декларацията, същият се счита открит едва от момента на подписване на декларацията не може да бъде възприета на най-малко две самостоятелно основания:

-тази теза не държи сметка за разяснената същност на законовата норма на чл. 188 ЗДвП, въвеждаща презумпционна отговорност, като едно изключение на общото правило за лична отговорност в наказателния процес -по този начин недопустимо се продължава (а в този случай реално се възстановява, доколкото тримесечния срок реално вече е бил изтекъл към момента на подаване на декларацията по чл. 188 ЗДвП) тримесечния срок за реализиране отговорността на дееца по чл. 34 ЗАНН, при положение че самоличността му е изначално известна, като действителния резултат, до който се достига е елиминиране на по-краткия тримесечен срок и съобразяване само на по-дългия едногодишен срок.

В цитираното вече Постановление № 1 от 27/02/2015 на ВКС и ВАС се прие също така, че спрямо давностните срокове по чл. 34 ЗАНН приложение намират и правилата за спиране и прекъсване на давността по смисъла на чл. 81 НК.

Съгласно чл. 81, ал.1 НК давността спира, когато започването или продължаването на наказателното преследване зависи от разрешаването на някой предварителен въпрос с влязъл в сила съдебен акт. Според чл. 82, ал.2 НК давността се прекъсва с всяко действие на надлежните органи, предприето за преследване, и то само спрямо лицето, срещу което е насочено преследването. След свършване на действието, с което е прекъсната давността, започва да тече нова давност.

Въз основа на гореизложените нормативни разпоредби доктрината и съдебната практика са утвърдили разбирането, че за да бъде едно действие от естество да прекъсне давността, то следва да отговаря кумулативно на следните критерии:

-да бъде процесуално, тоест да е изрично предвидено и уредено в съответния процесуален закон (НПК, ЗАНН) -да е част от правомощията на съответния ръководно-решаващ орган на дадения етап от наказателния и административно-наказателния процес -да е насочено към преследване на дееца, тоест да представлява етап от динамичния фактически състав по реализиране на наказателната, респ. административно-наказателната отговорност на дееца. В наказателния процес такива действия прекъсващи давността са образуването на досъдебното производство срещу конкретно лице, привличането на дееца като обвиняем, внасянето на обвинителен акт, постановяване на първоинстанционната присъда, постановяване на актовете на въззивната и касационната инстанция. В административно-наказателния процес действията прекъсващи давността са издаването на АУАН и НП, постановяването на Решенията на Районния и Административен съд.

-действието следва да е насочено към реализиране наказателната или административно- наказателната отговорност на конкретното лице. Действия насочени спрямо съучастник, не са от естество да прекъснат давността спрямо останалите лица в престъпното задружие.

Така изрично Тълкувателно решение № 96 от 1.XI.1961 г. по н. д. № 76/61 г., ОСНК на ВС, Решение №71/12.04.2019 по дело №154/2019 на ВКС, Решение № 233 от 22.04.2002 г. на ВКС по н. д. № 116/2002 г., II н. о, Решение № 305 от 17.05.2002 г. по н. д. № 177/2002 г., I н. о. на ВКС, Решение № 510 от 03.11.2008 г. по н.д. № 479/2008 г., I н.о. на ВКС, Извършените действия по разследване за установяване на обективната истина, които обаче не представляват процесуално действие по преследване на дееца, както и действията от административно технически характер не са от естество да прекъснат течащата давност. От гореизложеното следва, че давността НЕ СЕ прекъсва:

• от извършените действия по реда на чл. 52, ал.4 ЗАНН; - извършени проверки за установяване на факти, относими към преценка за съставомерност на деянието;

• действия по събиране на доказателства на досъдебна и съдебна фаза; -действия по призоваване на привлеченото към отговорност лице; -действия по връчване на относимите в съответното производство книжа- обвинителен акт, АУАН, НП, актове на съда (присъди, решения, определения) Така изрично Тълкувателно решение № 28 от 2.III.1959 г. по н. д. № 19/59 г., ОСНК на ВС, Решение № 46 от 1.IV.1985 г. по н. д. № 16/85 г., I н. о. на ВС, Решение № 305 от 17.05.2002 г. по н. д. № 177/2002 г., I н. о. на ВКС.

Правилата на чл. 81, ал. 1 и 2 НК на плоскостта на административно наказателния процес са изяснени в тълкувателната практика на стария Върховен съд, в която е уточнено, че сроковете по чл. 34 ЗАНН се считат за прекъснати с образуване на наказателно производство за същото деяние и не текат, докато наказателното производство е висящо. Така изрично Тълкувателно решение № 112 от 16.ХII.1982 г. по н. д. № 96/82 г., ОСНК.

В чл. 43, ал. 6 ЗАНН по нарочен законодателен път е въведено и специално основание, по силата на което давността по чл. 34, ал.3 ЗАНН не тече, а именно надлежно спиране на административно-наказателното производство.

По делото не са изложени твърдения, не са и представени доказателства спрямо нарушителя да са предприемани действия, които да са от естество да прекъснат течението на тримесечния давностен срок за издаване на АУАН, поради това и следва да се счете, че същия е изтекъл.

Съгласно задължителните указания на ППВС № 10 от 28.09.1973г. по н. д. № 9/1973г. съдилищата са длъжни да следят служебно за изтичане на давностните срокове по чл. 34 ЗАНН, поради което и при констатация, че в процесния случай отговорността на дееца е погасена по давност НП следва да се отмени.

ПО НАРУШЕНОТО ПРАВО НА ЗАЩИТА НА ЖАЛБОПОДАТЕЛЯ.

От представеното по преписката свидетелство за продължително пребиване се установява, че наказаният субект е турски гражданин. Същевременно от показанията на доведения свидетел М. се установи, че жалбоподателят не владее в практически измерения български език, като комуникира в ежедневието си само на турски език.

В този смисъл по силата на препращащата норма на чл. 84 ЗАНН, приложение е следвало да намерят разпоредбите на чл. 21, ал.2 НПК, чл. 55, ал.3 НПК и чл. 395а-чл. 395з НПК, като на жалбоподателя бъде осигурен преводач в административнонаказателния процес.

Посоченото е особено важимо за действията по съставяне и предявяване на АУАН, предвид функцията, която изпълнява той в процеса на ЗАНН, а именно на процесуален документ, аналог на обвинителния акт в общия наказателен процес, с който се повдига административно обвинение.

Така изрично Решение № 1438 от 15.07.2015 г. по н. д. № 1157/2015 г. на Административен съд – Пловдив, Решение № 2108 от 12.10.2012 г. по н. д. № 2017 / 2012 г. на XXIII състав на Административен съд - Пловдив, Решение № 1813 от 8.11.2011 г. по н. д. № 2435/2011 г. на XXIV състав на Административен съд – Пловдив.

Изцяло неоснователно е възражението на наказващия орган, че преводач не бил необходим, доколкото жалбоподателят бил в състояние да проведе разговор с актосъставителя. Принципно това фактическо обстоятелство се кредитира от съда, доколкото съответства на непосредствените му впечатления от поведението на жалбоподателя в съдебно заседание.

Възможността от провеждане на елементарен разговор обаче не е аналогично на владение на езика в достатъчна степен, за да се разберат фактическите и правни рамки на повдигнатото обвинение, нито пък може да се приравни на възможност да се чете български език, за да реализира надлежно дееца правото си да се запознае с АУАН, да направи възражения, както и да се запознае с писмената декларация, която му е предоставена и правните последици от нейното попълване.

Още повече, че обстоятелството, че според актосъставителя деецът е владеел български език по никакъв начин не е надлежно удостоверено в текста на АУАН и декларацията.

Така изрично Решение № 1059 от 25.05.2015 г. по н. д. № 604 / 2015 г. на XXI състав на Административен съд – Пловдив.

Посоченото налага извод за накърнено право на защита на наказания субект още в най-ранния етап на наказателния процес. Като особената същественост на допуснатия порок е особено видна от:

-показанията на доведения свидетел М.; -обстоятелството, че за връчване на НП реално е бил необходим преводач, който обаче не е назначен по надлежния ред, а в тази роля е влязъл самия свидетел М., воден от жалбоподателя.

За пълнота на изложението следва да се посочи, че изискването за осигуряване на преводач е изцяло съответно и на задълженията на страната по Директива 2010/64/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 20 октомври 2010 г. относно правото на устен и писмен превод в наказателното производство. Директивата се отнася до мярка А (приемане на мерки по отношение на правото на устен и писмен превод) за укрепване на процесуалните права на заподозрени лица или на обвиняеми в рамките на наказателното производство. Целта на този акт е да гарантира на заподозрените лица или обвиняемите правото на устен и на писмен превод в наказателното производство с оглед осигуряване правото им на справедлив процес.

Действително в т. 16 от преамбюла на Директивата е предвидена възможност за държавите членки да не прилагат правата по Директивата в случай на производства, при които орган, различен от съд, с компетентност по наказателноправни въпроси, е компетентен да налага санкции за относително леки нарушения (например, в случаите на пътнотранспортни нарушения, извършвани в широк мащаб, установявани след пътнотранспортна проверка).

В друга точка от преамбюла, обаче - т. 32, се посочва, че Директивата следва да установи минимални правила, като държавите-членки следва да могат да разширят посочените в нея права, с цел да осигурят по-висока степен на защита и в ситуации, неуредени изрично от нея.

Видно от предприетите изменения в НПК- приемането на глава 30 „А“, директивата е имплементирана изцяло, без да е реализирана възможността по т.16 от Преамбюла да се дерогират правата, предвидени в нея по определени по-леки производства. Поради което следва да се приеме, че по силата на препиращата норма на чл. 84 ЗАНН във всички процеси по ЗАНН, включително и в тези по ЗДвП, следва в пълна мяра да намерят приложение правилата на НПК за осигуряване правото на превод, като гаранция за по-общото право на защита.

В този изричен смисъл Решение № 1003 от 21.05.2015 г. по н. д. № 607 / 2015 г. на XXIV състав на Административен съд – Пловдив.

Допуснатото нарушение на правото на защита на наказаното лице е допълнително основание за отмяна на НП.

ПО РАЗНОСКИТЕ При този изход на спора, на основание чл. 63, ал.3 ЗАНН право на разноски има жалбоподателят. Същият е доказал реалното заплащане на 300 лева адвокатски хонорар за процесуално представителство в производството, доколкото съгласно т.1 от ТР 6/2012 ОСГТК на ВКС, договорът за правна защита и съдействие има характер на разписка за изплатената в брой сума.

Въззиваемата страна е направила възражение за прекомерност на заплатения адвокатски хонорар.

В случая обаче уговорения и заплатен размер от 300 лева изцяло съответства на минималните размери, предвидени в чл. 18, ал.2, вр. чл. 7, ал.2, т. 1 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения в приложимата редакция за процесуално представителство, при материален интерес до 1000 лева.

Реално заплатеният размер се явява на следващо място обоснован и справедлив по смисъла на чл. 36 от Закона за адвокатурата, с оглед действителната фактическа и правна сложност на делото, поради което и претенцията за разноски следва да се уважи изцяло.

Съгласно т.6 от ДР на АПК "Поемане на разноски“ от административен орган" означава поемане на разноските от юридическото лице, в структурата на което е административният орган. В случая въззиваемата страна „Сектор пътна полиция“ не е самостоятелно юридическо лице, което означава, че разноските следва да бъдат възложени върху ЮЛ, от което е част наказващия орган, а именно ОДМВР-Пловдив.

Мотивиран от горното Пловдивският районен съд, І н. с.