Решение № 1 от 4.1.2026 г. на Районен съд - Стара Загора по дело № 131/2025 г.

Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД. Ищцата - твърди в исковата си молба и уточняващата я такава, че на 07.06.2021 г. сключила потребителски договор за кредит № - с ответника за сумата от 500 лева. В договора било посочено, че искането за кредит щяло да бъде разгледано бързо, за което се дължала сума в размер на 105.66 лева. Заплащането на допълнителната такса „бързо разглеждане“ било включено към месечните погасителни вноски по договора за кредит № -. Клаузата по чл. 9 ал. 1, с която било договорено допълнително плащане към кредитора от договора, била неравноправна, следователно и нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като задължавала потребителя да заплати сума, в размер на 105.66 лева за услуга, която не била извършена. Също така клаузата не била индивидуално уговорена, съгласно чл. 146 ЗЗП, тъй като фигурирала в общите условия към договор за потребителски кредит, публикувани на интернет страницата на ответника. Съгласно - от общите условия, бързото разглеждане на искането за кредит означавало приключване на процедурата по разглеждане на искането и произнасянето по одобрението в рамките на 2 часа от момента на подаването на самото искане. От една страна, прегледът на необходимия набор от документи, подготвящи отпускането на потребителски кредит, не би трябвало и в общият случай да траело повече от два астрономически часа, което правело излишно начисляването на изрична такса за бързина, още повече, че небанковите институции за кредитиране били известни като фирми именно за бързи кредити. От друга страна, ако с този вид услуга се целяло приоритетното (уж) обслужване на кредитоискатели, то възниквал въпроса, доколко логично изглеждал човек, изпаднал в очевидна нужда, доброволно да се съгласял да увеличи дълга си с още 105.66 лева от сумата на заема си. Твърди нищожност на клаузата на чл. 9 ал. 1 от договора, където било именно задължението за заплащане на допълнителната такса в общ размер на 105.66 лева. Тази клауза била нищожна и поради противоречие с добрите нрави. Така договореното заплащане на суми и такси водело до оскъпяване на кредита, за което не се предоставяла, каквато и да било услуга, а се целяла допълнителна печалба. С чл. 9 ал. 1 страните договорили такса бързо разглеждане, съгласно която ищцата следвало да заплати сумата в размер на 105.66 лева. Съгласно чл. 10а, ал. 2 ЗПК, кредиторът не можел да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Тоест уговорената в чл. 10, ал. 1 такса била в пряко противоречие на императивните разпоредби на ЗПК. Целта на таксите и комисионните по смисъла на чл. 10а, ал. 1 ЗПК, била да се покрият административните разходи на кредитора при предоставяне на допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но различни от основната услуга по предоставяне на кредит. Освен това горепосоченото възнаграждение представлявало печалба на кредитора и с уговарянето му се заобикаляло императивното изискване, установено в чл. 19, ал. 4 ЗПК, според което, годишният процент на разходите не можел да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България /основен лихвен процент - 0.1 %, плюс 10 %/, което означавало, че лихвите и разходите по кредита не можели да надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, били нищожни на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК. Така заедно с договорената лихва и допълнителните възнаграждения, всичко това обуславяло извода, че горепосоченото ограничение било превишено /в този смисъл и § 1, т. 1 и 2 от ДР на ЗПК/. Следователно клаузата на чл. 9, ал. 1, начисляваща допълнително възнаграждение за кредитора, била нищожна - чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, в който смисъл сочи съдебна практика. Посочената клауза от процесния договор била нищожна и на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, поради нарушение на закона, чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, като накърнявали и добрите нрави, респективно на основание чл. 146 ЗЗП, поради неравноправност. С молба от 12.02.2025 г. уточнява, че не желаела връчване на електронния адрес. Нямала факс и телекс. Посочвала телефонен номер -. Цената на иска по чл. 26, ал. 4 ЗЗД за обявяване на нищожността на клаузата на чл. 9, ал. 1 от договора била 105.66 лева. Сумата по клаузата била платена преди завеждане на исковата молба. Правният й интерес от установителната защита въпреки плащането - въпреки, че била налице съдебна практика на българските съдилища в обратния смисъл за недопустимост на установителния иск в процесната хипотеза, същата не би могла да намери приложение след 23.11.2023 г., когато било постановено решение на СЕС по дело № С - 321/22, което според нормата на чл. 633 ГПК било задължително за всички съдилища, в чийто диспозитив под № 2 било посочено, че чл. 7, §1 от Директива 93/13 трябвало да се тълкува в смисъл, че не допускал разпоредби от националното право, съгласно тълкуването им в съдебната практика, изискващи доказването на правен интерес, за да можел да се уважи съдебен иск на потребител, каквото качество безспорно притежавала ищцата, за установяване на неравноправна клауза, съдържаща се в договор с продавач или доставчик, тъй като се считало, че такъв интерес липсвал, когато потребителят разполагал с иск за връщане на недължимата престация. Основанията за нищожност на договорната клауза били предявени в следната последователност, и при условие на евентуалност – главно основание нищожна, като неравноправна клауза на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП - съдържала уговорка във вреда на потребителя, която не отговаряла на изискването за добросъвестност и водела до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя - неравноправна била, защото задължавала потребителя срещу услуга, която реално не получавал да заплатял необосновано висока такса /чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП/, в условия на евентуалност - клаузата не била индивидуално уговорена, както изисквал чл. 146 ЗПК; - нищожна била на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 и пр. 3 ЗЗД, във вр. с чл. 19, ал. 4 ЗПК, чл. 21, ал. 1 ЗПК - ГПР в процесния договор вследствие на тази клауза ставал по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС, както и заобикалял закона, защото посоченият в договора ГПР бил различен от действителния. Искането по същество е да се обяви клаузата по чл. 9, ал. 1, предвиждаща заплащането на такса за бързо разглеждане в размер на 105.66 лева, от договор за паричен заем № -, сключен между страните, за нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл. 10, чл. 19 ЗПК, както и по чл. 143, ал. 1 ЗЗП. Претендира разноски. Ответникът - оспорва предявения иск, който моли съда да отхвърли, като неоснователен, и му присъди сторените по делото разноски, с възражения и доводи, изложени подробно от пълномощника му в подадения в срок отговор, а в съдебно заседание, редовно призован, не изпраща представител и не взема становище по предявения иск. Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност с искането, възраженията и доводите на страните, взе предвид и настъпилите след предявяването на иска факти, от значение за спорното право, намери за установено следното: Страните не спорят, че на 07.06.2021 г. ищцата е сключила с ответника, при общи условия, които съгласно чл. 15 от договора са неразделна част от него, но не са представени по делото, представения в заверен препис с исковата й молба, и с електронния пакет от 28.07.2025 г. от ответника - договор за кредит с номер - (л. 4-5 и 61-63). Същият представлява договор потребителски кредит (чл. 9, ал. 1 ЗПК). С него страните се уговорили ответникът да предостави на ищцата 500 лева кредит, а ищцата се задължила да му го върне в срок до 20.12.2021 г., разсрочено, на 6 месечни погасителни вноски, всяка в размер на 133.83 лева, включващи части от главницата от 500 лева, от възнаградителната лихва от 40 лева, от процесната такса от 105.66 лева за бързо разглеждане по чл. 9, ал. 1 от договора, и от уговорената в чл. 9, ал. 2 от договора друга такса от 157.30 лева за динамично плащане по кредита, с падежи за плащане: 20.07.2021 г., 20.08.2021 г., 20.09.2021 г., 20.10.2021 г., 20.11.2021 г. и 20.12.2021 г., с посочени съответно в чл. 5, ал. 6 от договора ГЛП от 26.93 %, в чл. 5, ал. 5 от договора „обща стойност на плащанията“ от 540 лева, и в чл. 9, ал. 3 от договора друг „размер на общо дължимото по кредита“ от 802.98 лева, и в чл. 5, ал. 7 от договора ГПР - 26.93 % (чл. 1-10 от договора). С чл. 9, ал. 1 от договора е уговорено още, че ищцата, като кредитоискател, при кандидатстването си за кредит изрично била заявила желание за бързо разглеждане на искането й за кредит, при условията на - от - от общите условия (които не са представени по делото-б.р.), както и че паричната сума за бързо разглеждане на искането за кредит е в размер на 105.66 лева, и е дължима на равни части през периода на кредита, съразмерно добавени във всяка една погасителна вноска от погасителния план по кредита, който бил заложен в договора (л. 4). Страните не спорят, че ищцата е получила от ответника обещаният й кредит, както и че преди предявяването на иска й по делото му е заплатила процесната такса от 105.66 лева за бързо разглеждане на искането й за предоставянето му. Пълномощникът на ответника признава в отговора, че същата такса не е била включена от ответника при изчислението на размера от 26.64 % на ГПР по договора (л. 36). Това се установява несъмнено и от заключението на назначената служебно по делото съдебно-икономическа експертиза, което съдът възприема, поради неоспорването му от страните и липсата на противоречие с останалите доказателства (чл. 202 ГПК). От същото е видно, че при включването и на тази такса при изчислението на ГПР по договора, същият ще бъде в размер на 122.25 %, което значително превишава петкратния размер от 50 % на законната лихва, която към датата на сключването на договора е 10 % (т. 3.2 от ЗСИЕ, л. 71-72). Други релевантни доказателства няма представени по делото. При тези установени по делото обстоятелства, съдът намери, че предявеният иск по чл. 26, ал. 4 ЗЗД, е основателен и следва да се уважи. От една страна, атакуваната с него процесна клауза на чл. 9, ал. 1 от договора за кредит (който по своя характер е такъв за потребителски кредит по чл. 9, ал. 1 ЗПК), в която по същество е уговорено, за извършена от ответника допълнителна услуга по бързо разглеждане на искането на ищцата за предоставяне на кредит, същата му дължи такса за бързо разглеждане на същото й искане в размер на 105.66 лева, е нищожна на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК, защото заобикаля забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК (в приложимата й към датата на сключване на договора редакция от ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г., преди изменението й с ДВ, бр. 70/2024 г., в сила от 01.01.2026 г.), според която, ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС. Според нормата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита, изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. А според нормата на §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по- специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия, като общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. В случая страните не спорят и се установява от ЗСИЕ, а пълномощникът на ответника и признава по същество в отговора (излагайки в същия доводи, че стойността на същата такса не следвало да се прибавя при изчисляване на ГПР по договора – л. 36), че таксата от 105.66 лева за бързо разглеждане на искането за кредит по чл. 9, ал. 1 от договора за кредит, не е включена в посочения в чл. 5, ал. 7 от договора размер на ГПР от 26.93 %. А несъмнено е следвало да бъде включена в него, защото, съгласно легалното му определение в чл. 19, ал. 1 ЗПК, същият изразява общите разходи по кредита, а те съгласно легалното им определение в §1, т. 1 ДР на ЗПК, включват и такива такси, а доводите за противното в отговора са неоснователни. Според нормите на чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, като ГПР се изчислява по формула съгласно приложение № 1, като се вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания. А според легалното определение на §1, т. 1 ДР на ЗПК, общите разходи по кредита за потребителя, които изразява ГПР, са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора, и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия, като в общият разход по кредита за потребителя не се включват (само - б.р.) нотариалните такси. Следователно. Годишният процент на разходите представлява вид оскъпяване на кредита, защото в него са включени всички разходи на кредитора по отпускането и управлението му, както и възнаградителната лихва. Това налага в договора да бъдат посочени всички тези разходи, които са включени при изчисляването на ГПР, които трябва да заплати длъжникът, за да не бъде поставен той в положение да тълкува клаузите на договора и преценява кои суми точно ще дължи. В случая обаче, в чл. 5, ал. 7 от процесния договор за кредит, ответникът се е задоволил да посочи само процента от 26.93 на ГПР, и нищо повече (л. 4). Поради това от съдържанието на този договор не става въобще ясно и какви са взетите предвид допускания, използвани при изчислението на този ГПР по определения в Приложение 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК начин. От друга страна следва да се има предвид, че съгласно т. 55 и т. 56 от задължителното за съдилищата, съгласно чл. 633 ГПК - решение от 21.03.2024 г. по дело С-714/22 на СЕС, с оглед същественият характер на посочването на ГПР в договора за потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент, да се включат всички разходи по член 3, буква ж) от Директива 2008/48, следва да се приеме, че "посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин, както непосочването на този процент. Следователно, санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален характер" (така и Опр. 2582-2024-II т.о.). В същият смисъл е и практиката на ВКС, формирана съгласно това решение на СЕС, според която, по материалноправния въпрос за правните последици при недействителност на съществен елемент от императивно уреденото съдържание на договорите за потребителски кредити, в частност това по чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК, с оглед разпоредбата на чл. 22 ЗПК, е прието, че липсата на някой от посочените задължителни реквизити на договора за кредит, води до недействителност на целия договор. Съгласно даденото от СЕС разрешение, чл. 3, б. ж от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит, и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски, попадат в обхвата на понятието "общи разходи по кредита на потребителя" по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието "ГПР" по смисъла на посочения чл. 3, б. „и“, когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит, или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. С оглед съществения характер на посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се посочат всички разходи по чл. 3, б. „ж“ от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия договор, както непосочването на този процент. При тези съображения е прието, че чл. 10, §. 2, б. „ж“ и чл. 23 от Директива 2008/48, трябва да се тълкува в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в чл. 3, б. „ж“ от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. Освен това СЕС е постановил, че чл. 4, §2 от Директива 2008/48, трябва да се тълкува в смисъл, че клаузите относно допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават право на закупилият тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит, и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски, или да се намалява техния размер, по принцип не спадат към основния предмет на този договор по смисъла на тази разпоредба, и следователно подлежат на преценка за неравноправност. От горните задължителни указания по тълкуването на Директива 2008/48, както и от цитираната в решението по дело С-714/22 предходна практика на СЕС, следва, че преценката за неравноправност, и поради това – за нищожност по смисъла на чл. 146, вр. чл. 143 ЗЗП на посочените ГПР и ГЛП в договор за потребителски кредит, е релевантна и за преценката относно нищожността на целия договор, съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК. Ето защо на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, ВКС отговаря, че установената недействителност (нищожност) на съществен елемент от императивно уреденото съдържание на договора за потребителски кредит, попадащ в изброените в разпоредбата на чл. 22 ЗПК, в частност на посочените в договора ГЛП или ГПР, съгласно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, се приравнява на неговата липса, и поради това води до недействителност на договора за потребителски кредит. Неточното посочване на тези компоненти от задължителното съдържание на договора за потребителски кредит има същата последица, както и непосочването им (Р № 50013-2024-ІІ т.о.). Настоящият случай е именно такъв. При него, както се посочи и по-горе, анализът на императивните норми на чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 1, във вр. с §1, т. 1 ДР на ЗПК, налага извода, че ГПР е индивидуален за всеки договор за кредит. Поради това законът изисква императивно не само да се изчислява по формулата в Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК, но и в съдържанието на самия договор (а не в общите му условия, в погасителния му план и/или в преддоговорната информация – б.р.), да се посочат разходите и взетите предвид допускания, използвани при изчисляването му, и то по определения в приложение № 1 начин, а последните в случая очевидно не са посочени в договора за кредит (чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК). А по въпроса, кои разходи се включват при изчислението на ГПР, се прилага определението, съдържащо се в чл. 3, б. "ж" на Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, според което - "общи разходи по кредита за потребителя" (които се включват при изчислението на ГПР – б.р.) означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит, и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия. В случая получаването на процесния кредит от ищцата при предлаганите от ответника в чл. 9, ал. 1 от договора му условия по смисъла на горепосочената Директива 2008/48/ЕО, включва и заплащането на посочената в същия чл. 9, ал. 1 от договора такса от 105.66 лева за бързо разглеждане на искането й за отпускането му. Това следва по аргумент и от уговорката в чл. 10 от договора за кредит, според която, дори при пълно предсрочно погасяване на кредита, кредитополучателят дължи заплащане на цялата тази такса за бързо разглеждане на искането за предоставянето му (л. 5). Поради това е очевидно, че размерът й е бил известен на ответника още към момента на сключването на този кредит, защото не само е посочена от него самия в чл. 9, ал. 1 от договора, но и плащането й е включено в разсрочените вноски в погасителния план в договора (л. 5). Поради това, дори и същата такса да се приеме за разход за допълнителна услуга, която не е задължително условие за получаване на кредита, както поддържа ответника в отговора си, то в случая е налице алтернативното условие на горепосочената Директива 2008/48/ЕО за включването й при изчисляването на ГПР по договора за кредит, защото получаването му е при тези предлагани от ответника в чл. 9, ал. 1 от него условия на заплащането й. Поради това размерът й следва с оглед изложеното безусловно да се включи при изчислението на ГПР, но не е, а при включването й, действителният ГПР, изчислен от ЗСИЕ, е 122.25 %, и очевидно надвишава значително петкратния размер от 50 % на законната лихва към датата на сключването на договора за кредит. Поради това клаузата на чл. 9, ал. 1 от договора за тази такса за бързо разглеждане, заобикаля забраната по чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което е нищожна на основание чл. 19, ал. 5 и чл. 21, ал. 1 ЗПК. А след като е така и в случая в изчисляването на посочения в договора ГПР от 26.93 %, не е включена и тази такса от 105.66 лева, а е следвало да бъде включена с оглед изложеното, а размерът й съставлява 21.13 % от кредита, при което с нея размерът на ГПР от 122.25 % по договора, надхвърля законовото ограничение на чл. 19, ал. 4 ЗПК, което би довело до нищожност на същата клауза на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК, то е очевидно, че тя заобикаля забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК, което обуславя нищожността й на това основание. Следва да бъде посочено, че същата клауза противоречи и на императивните норми на чл. 10а, ал. 1 и 2 ЗПК, според които, кредиторът може да събира от потребителя (само – б.р.) такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, а не и такива за действия, свързани с усвояване и управление на този кредит, каквато е именно тази уговорена в чл. 1, ал. 3 от сключения от страните договор „такса за бързо разглеждане“ на искането на ищцата за отпускане на кредита, защото е свързана с неговото усвояване, за което чл. 10а, ал. 2 ЗПК, не допуска да се събират такси и комисиони в такъв произволно определен от кредитора-ответник размер (в този смисъл и Р 345-2019-II т.о.). От друга страна тази клауза/такса противоречи и на императивната норма на чл. 10а, ал. 4 ЗПК, според която, видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или комисиони, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски кредит, а случаят очевидно не е такъв. При него е очевидно, че видът, размерът и действието, за което е уговорено събирането на същата такса, въобще не е ясно и точно определено в чл. 9, ал. 1 от договора. Тъкмо напротив. В тази му клауза е посочено само, че тази такса се събира „за бързото разглеждане на искането за кредит“, без да са посочени ясно и точно, нито видът, нито размерът, нито действието, за което е уговорено събирането й. Поради това от същата въобще не става ясно, в какво точно действие/действия се е изразила тази услуга на кредитора, за да се прецени дали е „допълнителна“ или „типична“ за договора/кредитирането, нито какво е било „експресното“ й времетраене, за да се сравни с „обикновеното“. Нещо повече. От самото й наименование е видно, че дейността, за която е начислена същата такса, не е допълнителна за договора за потребителски кредит, за която единствено чл. 10а, ал. 1 ЗПК, позволява на кредитора да събира такси и комисиони. Тъкмо напротив. Същата дейност е типична за кредитора услуга по отпускане на самия кредит, защото разглеждането на искането/документите на кандидатстващият за отпускането му, дори и да е било „бързо“, е типично действие/услуга на кредитора при отпускане на кредит, за което/която, независимо дали е „бързо/а“ или „не“, императивната норма на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, не допуска да се събират такива такси в произволно избран от него размер, защото това не е допълнителна, а основна негова (на кредитора) дейност по чл. 3, ал. 1, т. 2 ЗКИ (да отпуска кредити със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства), което го определя и като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК. От друга страна, в противоречие с чл. 10а, ал. 4 ЗПК, в същата клауза липсва и яснота/разграничение между "обикновеното" и "бързо" разглеждане на документите за отпускане на кредит. А таксите и комисионите за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, за които единствено чл. 10а, ал. 1 ЗПК, позволява на кредитора да се събира такива, целят да покрият разходите му при предоставянето им, защото са различни от тези за предоставяните от него основни услуги по отпускане/усвояване и управление на кредита, за които поради това нормата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, не допуска той да събира такси, защото не са допълнителни, а основни за кредитната му дейност. Ето защо, съдът намери, че уговорената в чл. 9, ал. 1 от процесния договор такса за бързо разглеждане, противоречи и на императивните норми на чл. 10а, ал. 1-2 и 4 ЗПК, което също обуславя нищожността й на това основание по чл. 26, ал. 4, във вр. с ал. 1, пр. 1 ЗЗД. А обстоятелството, че е включена и в разсрочените вноски за погасяване на кредита, заедно с главницата и възнаградителната лихва за ползването му, води само до извода, че всъщност тази такса по съществото си представлява прикрита възнаградителна лихва за ползването на заема, а не такса за бързото разглеждане на искането /документите на ищцата за отпускането му. От друга страна същата клауза е нищожна и поради накърняване на добрите нрави за еквивалентност на престациите (чл. 26, ал. 4, във вр. ал. 1, пр. 3 ЗЗД). Добрите нрави са морални норми, които законът въздига в критерий за оценка на сделките/клаузи от тях. Особеност на същите е, че са неписани и неконкретизирани, но съществуват като общи принципи или произтичат от тях. Такъв принцип на добрите нрави е справедливостта. А понеже тя по дефиниция е мяра за съответствие, от нея произтича също така общоприетият принцип на тези нрави – за еквивалентност (равноценност) на престациите. Поради това противоречи на добрите нрави и тази възмездна сделка или клауза от нея, която съществено накърнява изискванията за еквивалентност на престациите, и от условията на сключването й става ясно, че са били налице и някой други субективни предпоставки, които обуславят нейната необичайност. Поради това, макар такива сделки/клаузи от тях да не са сключени при крайна нужда, добрите нрави не могат да се примирят с тях, защото техен основен принцип е изискването за еквивалентност/равноценност на престациите. Последното се подчертава не само от правната доктрина (-, -). Но и от съдебната практика (Р 1444-1999-V г.о. и Р 615-2010-III г.о.). Случаят е и именно такъв. При него процесната клауза на чл. 9, ал. 1 от договора за кредит, в която е уговорена такса от 105.66 лева за „бързо разглеждане (от ответника – б.р.) на искането“ на ищцата за предоставяне на кредита, очевидно накърнява изискването на добрите нрави за еквивалентност на разменените престации. Не само защото размерът й от 105.66 лева съставлява 21.13 % от самия кредит от 500 лева, и то при положение, че уговорената за ползването му след това за целия период от шест месеца от 07.06.2021 г. до 20.12.2021 г. цена/възнаградителна лихва е в значително по-малък размер от 40 лева или съставлява само 8 % от кредита. Очевидно е при това положение, че е налице драстична, значителна и явна нееквивалентност на тези уговорени за размяна между страните в чл. 9, ал. 1 от договора престации (срещу непосоченото ясно и точно по вид, размер и дейност в същата, но определено в нея като „бързо“ разглеждане от ответника на искането на ищцата за отпускане на кредита, е уговорено последната да му заплати такса от 105.66 лева, която е 21.13 % от самия кредит от 500 лева, и то при положение, че уговорената за ползването му цена/възнаградителна лихва е само 40 лева, която се получава, като от посоченият в чл. 5, ал. 5 от договора обща стойност на плащанията от 540 лева, се извади включения в нея кредит от 500 лева), защото те въобще не могат да се приемат за равноценни една на друга. А в задължителната си практика ВКС приема, че значителната и явна нееквивалентност на насрещните престации, която води до нищожност на договора/клауза в него, поради противоречието му/й с добрите нрави, е налице, когато насрещната престация е практически нулева/незначителна, каквато е тя и в случая с оглед изложеното в клаузата на чл. 9, ал. 1 от договора (в този смисъл Р 24-2016-III г.о.). Ето защо, съдът намери, че тази клауза е нищожна и като накърняваща добрите нрави за еквивалентност на престациите (чл. 26, ал. 4, във вр. с ал. 1, пр. 3 ЗЗД). Основателно е и възражението на ищцата, че същата клауза е и неравноправна, и тъй като няма данни да е уговорена индивидуално, е нищожна и на това заявено от нея основание по чл. 146, ал. 1 ЗЗП, във вр. с чл. 24 ЗПК. Според чл. 143, ал. 1 ЗЗП, към чието приложение препраща нормата на чл. 24 ЗПК, неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца/доставчика и потребителя, като изброените след това в текстовете на чл. 143, ал. 2 ЗЗП, възможни проявни форми на неравноправни клаузи, по аргумент от т. 20 на чл. 143 ЗЗП, е примерно, а не изчерпателно (Р 109-2019-II т.о.). На основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП, защитата при неравноправен характер на договор, сключен с потребител, е изключена за индивидуално уговорените клаузи, но се прилага за останалата част от него (чл. 146, ал. 3 ЗЗП). При потребителски договор и възражение за неравноправен характер на клаузи от същия, или при служебна проверка от съда за евентуално неравноправен характер на клауза от потребителски договор, доколкото нормата на чл. 146, ал. 4 ЗЗП, има императивен характер, доказването на обстоятелството, че клаузата е индивидуално уговорена, е в тежест на доставчика на услугата – в случая на ответника (Р 231-2018-I т.о.). Обстоятелството, че договорът е подписан, е ирелевантно за дължимата от съда защита на потребителя, защото, ако същото обстоятелство освобождаваше търговеца/доставчика от задължението му да доказва, че клаузите са били индивидуално уговорени, това поначало би имало за последица изключване на защитата при всички потребителски договори/спорове (Р 231-2018-I т.о.). В случая ответникът поддържа в отговора, че същата клауза не била неравноправна, защото ищцата сама поискала бързо разглеждане на искането й за предоставяне на кредит, като заплащането на тази такса не било задължително условие за получаването му, а пакетът от допълнителните действия, като цена, тоест тази такса, била присъствала във връчената й преддоговорна информация във формата на СЕФ, поради което и с оглед нейното желание за бързо разглеждане на искането й, не можело да се твърди, че клаузата за същата такса не била уговорена индивидуално и била неравноправна. В случая обаче, съдът намери, че същата клауза е неравноправна на основание чл. 143, ал. 1, т. 10 ЗЗП, според който, неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като налага на потребителя приемането на клаузи, с които той не е имал възможност да се запознае преди сключването на договора. При такова възражение в исковата молба на ищцата, ответникът е този, който носи тежестта да докаже по делото, и то пълно и главно, тоест несъмнено, че ищцата е била запозната с тази клауза и размера на процесната такса, уговорена в нея, преди сключването на договора, че сама е пожелала да я заплати, за да бъде бързо разгледано искането й, и че същата клауза е била индивидуално уговорена поради това в договора за кредит (чл. 146, ал. 4 ЗЗП, Р 231-2018-I т.о.). Такива доказателства обаче по делото няма. Тъкмо напротив. Ответникът не представи нито искането на ищцата за отпускане на кредита, нито други доказателства, от които да се установява същата сама да е поискала бързо разглеждане на кредита, както твърди в отговора, нито представи връчена й във формата на твърдения стандартен европейски формуляр – преддоговорна информация преди сключването на същия договор, в която да е посочена тази такса за бързо разглеждане на кредита, нито доказателства същата клауза да е уговорена индивидуално в договора, а именно негова е тук тежестта да докаже тези обстоятелства, и то пълно и главно, тоест несъмнено по делото (чл. 146, ал. 4 ЗЗП, Р 231-2018-I т.о.). Поради това и съгласно императивната норма на чл. 146, ал. 4 ЗЗП, съдът следва да приеме за установено по делото, че същата неравноправна клауза, не е била уговорена индивидуално в типовия процесен договор за кредит, сключен между страните. Горепосочените възражения за противното на ответника в отговора му, че същата клауза не била неравноправна, защото ищцата сама поискала бързо разглеждане на искането й за кредит и била уведена за процесната такса за това с връчения й СЕФ, поради което същата клауза била индивидуално договорена в договора по нейно желание, е неоснователно, защото не е подкрепено с никакви доказателства, а именно ответникът е този, който следва да представи такива (чл. 146, ал. 4 ЗЗП). А само обстоятелството, че договорът е подписан от ищцата, е ирелевантно и не освобождава ответника от задължението му да докаже по делото, че същата клауза е била индивидуално уговорена с ищцата, защото това би имало за последица изключване на защитата й по договора (Р 231-2018-I т.о.). Ето защо, съдът намери, че клаузата на чл. 9, ал. 1 от договора за кредит е неравноправна съгласно чл. 143, ал. 2, т. 10 ЗЗП, защото е уговорена във вреда на ищцата и не отговаря на изискването за добросъвестност, като води до значително неравновесие между правата и задълженията на страните по договора, като на ищцата е наложено да я приеме, без да е имала възможност да се запознае предварително с нея и да влияе върху съдържанието й, и размера на посочената в нея процесна такса, преди сключването на договора. Това е поставило същата в неравнопоставено положение спрямо ответника, да му плати тази необосновано висока такса в размер на 105.66 лева, уговорката за плащане на която в чл. 9, ал. 1 от договора, е в нейна вреда, като потребител, и води до съществено неравновесие в отношенията между страните. Ищцата не носи доказателствена тежест за твърдения от нея отрицателен факт, че същата клауза не е била уговорена индивидуално. Тъкмо обратно. Ответникът носи тежестта да докаже положителния факт, че тази спорна клауза е била индивидуално уговорена с нея (чл. 146, ал. 4 ЗЗП, Р 12- 2022-IV г.о.). Доказателства за това обаче по делото няма. Поради това, съдът намери, че същата неравноправна клауза, не е била уговорена индивидуално, а изготвена предварително от ответника в бланката на договора, и ищцата не е имала възможност да влияе върху съдържанието й преди подписването му (чл. 146, ал. 2 ЗЗП). Ето защо, съдът намери, че тя е нищожна и на това заявено от нея основание по чл. 146, ал. 1 ЗЗП, във вр. с чл. 24 ЗПК. В този смисъл е и практиката на ВКС (Р 340-2025-I т.о., Р 50086-2023- I т.о.). В този смисъл е и т. 1 от решение на СЕС (четвърти състав) от 23.11.2023 г. по дело С-321/22, което е задължително съгласно чл. 633 ГПК. При този изход на делото, само ищцата има право да й се присъдят сторените по същото разноски в общ размер от 150.80 лева (от които 50 лева внесена за производството държава такса, 0.80 лева внесена държавна такса по 102з, ал. 3, изр. 3 ГПК, във вр. с чл. 23, т. 3 ТДТКСГПК и 100 лева внесени за възнаграждение на вещото лице), които следва да се възложат в тежест на ответника (чл. 78, ал. 1 ГПК). В последните съдът не включва и посоченото в т. 3 от списъка за разноски, представен с подадената чрез ЕПЕП молба от 16.10.2025 г. от пълномощника й по делото – адвокатско възнаграждение от 1200 лева, защото представените, като приложения към същата молба и списък с разноски, за доказване на плащането му – сканирани електронни образи на договор за правна защита и съдействие, фактура и фискален бон, са незаверени с квалифициран електронен подпис, в който им вид не представляват годни писмени доказателства по делото за плащането му – л. 80-81 (чл. 183, ал. 3 ГПК). А според специалните норми на чл. 183, ал. 1 и 2 ГПК, когато по делото се прилага документ, той може да бъде представен и в заверен от страната препис, който може да бъде представен и като електронен образ, но заверен от страна с квалифициран електронен подпис, а случая не е такъв (чл. 183 ГПК). При него само подадената чрез ЕПЕП молба от 16.10.2025 г. на пълномощника на ищцата и приложеният към нея списък с разноски, са подписани с квалифицирания му електронен подпис (л. 79). Поради това само те отговарят на изискването на чл. 102ж, ал. 2, във вр. с чл. 127, ал. 1, т. 6 ГПК. С тях обаче са представени само сканирани електронни образи на частни писмени документи - договор за правна защита и съдействие, фактура и фискален бон, които не са заверени с квалифициран електрон подпис (л. 80-81). Поради това не отговорят на изискването на чл. 183, ал. 2 ГПК и не могат да бъдат приети, като годни писмени доказателства по делото за заплащане на претендираното адвокатско възнаграждение от 1200 лева от ищцата на пълномощника й (Опр. 719-2024-II г.о.). А само при доказаното му заплащане с представянето на този договор, фактура и фискален бон/на заверени преписи от тях, съдът може да й го присъди за разноски по делото (което е посочено и в задължителната практика на ВКС, според която, когато възнаграждението е заплатено в брой, този факт следва да бъде отразен в договора за правна помощ, а самият договор да е приложен по делото, в който случай той има характер на разписка, с която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила адвокатското възнаграждение - т. 1 ТР № 6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК). Това не са електронни документи. Не само защото, за разлика от молбата от 16.10.2025 г. на пълномощника на ищцата и приложения към нея списък с разноски, с който са представени, те не представляват негово електронно изявление до съда по чл. 2, ал. 1 и 2 ЗЕДЕУУ, а само сканирани частни писмени документи, които са изпратени по ЕПЕП заедно с тази му молба и списък с разноски, което не променя характера им и не ги превръща в електронни такива (Опр. 2881-2025-IV г.о.). Но и защото, електронните документи се представят в съда на електронен носител (cd, dvd, flash памет), като според чл. 184, ал. 1 ГПК, могат да бъдат представени и възпроизведени на хартиен носител, като препис, но отново заверен от страната, която ги представя, като последното изискване на закона има императивен характер и последицата от неспазването му е невъзможността да бъдат ценени, като годни доказателства по делото (Опр. 50369-2022-IV г.о.). А не би могло да се приеме, че с подписването с квалифициран електронен подпис от пълномощника на ищцата на горепосочена му молба от 16.10.2025 г. и приложения към нея списък с разноски, с който са представени чрез ЕПЕП по делото, с такъв подпис са подписани и този приложен към тях договор за правна защита и съдействие, фактура и фискален бон, защото само тази му молба и списък с разноски са подписани с квалифицирания му електронен подпис, което е видно не само от отбелязването му под тях (л. 79), но и от „прикачените файлове“ в електронния му пакет в ЕИСС, с който са изпратени по ЕПЕП по делото (л. 82). А за разлика от тях, върху представените с тях - сканирани електрони образи на договора за правна защита и съдействие, фактура и фискален бон, няма заверка на същите с квалифициран електронен подпис съгласно чл. 183, ал. 2 ГПК (л. 80-81). А данни за заверяването на последните с такъв подпис няма и в „прикачените файлове“ в електронния пакет в ЕИСС, с които са изпратени, като приложения по ЕПЕП (л. 82). А дали заверката и на този договор, фактура и фискален бон, е във функционалностите на ЕПЕП, е без правно значение, защото всички процесуални действия на страните могат да се извършват в електронна форма, освен ако поради естеството им това е невъзможно или по силата на закон е предвидено извършването им по друг начин (чл. 102е ГПК). В горепосочените разноски съдът не включва и посочените в т. 4 и 5 от списъка - 15 лева за куриерска услуга, и 1.68 лева за банкова такса, защото, дори и по делото да бяха представени документи, които да доказват плащането им от ищцата, същите не представляват разноски по делото, които нормата на чл. 78, ал. 1 ГПК допуска да й бъдат присъдени. Тъкмо напротив. Тази законова норма допуска при уважаването на иска й по делото да й бъдат присъдени само заплатените от нея за производството държавни такси, адвокатско възнаграждение и разноски по делото, към които нормата на чл. 75 ГПК причислява само възнагражденията на свидетелите и вещите лица, но не и заплатените от страната такси за куриерски и банкови услуги (чл. 78, ал. 1, във вр. с чл. 75 ГПК). Това е указано изрично и в мотивите на т. 1 от ТР № 6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, според които, нормата на чл. 78, ал. 1 ГПК регламентира и кои от вече заплатените разноски страната може да претендира в хипотеза на уважен неин иск (т. 1 от ТР № 6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС). Воден от горните мотиви, С. районен съд